Морис Дрюон
Железният крал (12)

II
НА ПЪТ ЗА ЛОНДОН
Някои хора постоянно мечтаят за пътувания и за приключения, за да минат в очите на другите, а и в собствените си очи за герои. После, когато са вече на път и се озоват пред някаква опасност, си казват: „Кой дявол ме караше да се завирам там, където не ми е работа?“ Така стана и с младия Гучио Балиони. Винаги беше копнял да види морето, но сега, когато пътуваше по море, бе готов да плати скъпо, но да се намира другаде.

Бяха започнали приливите на пролетното равноденствие, затова малко кораби се гласяха да вдигнат котва. След като се поперчи по кея в Кале с кама на колана и преметнат през рамо плащ, Гучио най-сетне намери един стопанин на кораб, който се съгласи да го вземе. Тръгнаха вечерта^[1] и още на излизане от пристанището бурята се разрази. Затворен в едно тясно помещение под палубата близо до голямата мачта („Тук люлеенето е най-слабо“ — беше казал стопанинът), легнал върху тясно дървено одърче, Гучио прекарваше най-тежката нощ в живота си.

Вълните блъскаха като стенобойна машина по кораба и на Гучио му се струваше, че целият свят край него се люлее. Търкулваше се от одъра на пода и дълго се мъчеше да се изправи в мрака, блъскайки се в дървената стена и в навитите на рула въжета, втвърдени от водата. Очакваше всеки момент туловището на кораба да се пръсне. В промеждутъците, когато бурята си поемаше дъх, Гучио чуваше как плющят платната и водата залива палубата. Опасяваше се да не би вълните да са помели целия екипаж и само той единствен да е останал жив на разнебитения кораб, който ту отхвъркваше нагоре, ту политаше към бездната.

„Сигурно ще умра — мислеше си Гучио. — Колко е глупаво да загинеш по тоя начин, на моята възраст, погълнат от морето. Никога вече не ще видя нито Париж, нито Сиена, нито близките си, никога няма да видя пак слънцето. Да бях почакал ден-два в Кале! Каква глупост! Но ако се измъкна, кълна се в Мадоната, оставам в Лондон; ще стана хамалин, слуга, какъвто и да е, но кракът ми вече не стъпва на кораб.“ Накрая момъкът обгърна с две ръце голямата мачта, коленичи в тъмното, вкопчи се в нея и треперещ, с разстроен стомах, с мокри дрехи зачака своя край, като обещаваше дарове на „Санта Мария деле Неви“, на „Санта Мария дела Скала“, на „Санта Мария деле Серви“, на „Санта Мария деле Кармине“, кажи-речи, на всички черкви в Сиена, които знаеше.

Призори бурята утихна. Изнемощелият Гучио се огледа: сандъци, платна, брезенти, котви и въжета се трупаха в неописуем безпорядък; в дъното на кораба, под разместените подови дъски, се плискаше вода.

Капакът към палубата се отвори и един груб глас извика:

— Ей, синьоре, можахте ли да спите?

— Да спя ли? — отвърна Гучио, изпълнен със злоба. — Без малко щях да умра.

Хвърлиха му въже и му помогнаха да се качи на палубата. Лъхна го мразовит вятър и го накара да затрепери в мокрите си дрехи.

— Не можахте ли да ме предупредите, че ще има буря? — каза Гучио на стопанина.

— Ба, наистина, изкарахме тежка нощ. Но вие толкова бързате… И освен това за нас, знаете, това е нещо обикновено. Ей сега ще стигнем брега.

Стопанинът беше възрастен човек, здравеняк, с посивели коси. Гледаше Гучио малко насмешливо. И като посочи с ръка белезникавата линия, която се открояваше в мъглата, добави:

— Ето го Дувър.

Гучио въздъхна и се зави с плаща си:

— След колко време ще пристигнем? Човекът вдигна рамена:

— След два часа, не повече, тъй като вятърът духа от изток.

Трима моряци се бяха изтегнали на палубата, капнали от умора. Друг държеше кормилото и дъвчеше парче осолено месо, без да изпуща из очи носа на кораба и английския бряг.

Гучио седна до стария моряк на завет зад една малка дъсчена преграда, която спираше вятъра, и заспа въпреки светлината, студа и морското вълнение.

Когато се събуди, пристанището на Дувър разстилаше пред очите му четириъгълния си басейн и редиците ниски, грубо иззидани къщи, покрити с каменни плочи. Вдясно от пролива се издигаше жилището на шерифа, пазено от въоръжена стража. Кеят, задръстен от струпаните под навеси стоки, гъмжеше от шумна тълпа. Морският бриз разнасяше миризма на риба, на катран и на гнило дърво. Рибари носеха на рамо тежки гребла и влачеха мрежите си. Деца тътреха по каменната настилка торби, по-големи от тях.

Корабът влезе в пристанището със свалени платна.

Младостта бързо си възвръща сили и илюзии. Преодолените опасности само й придават повече самоувереност и я тласкат към нови приключения. На Гучио му стигаха два часа сън, за да забрави нощните си страхове. Дори беше склонен да си припише заслугата за измъкването от бурята — смяташе, че неговата щастлива звезда е помогнала. Прав на палубата, в поза на победител, сложил ръка върху един вързоп въжета, той гледаше с жадно любопитство как към него се приближава кралството на Изабел.

Писмото на Робер д’Артоа, пришито в дрехата му, както и сребърният пръстен, скрит в кожената чанта, му се струваше залог за голямо бъдеще. Ще проникне в интимния свят на властта, ще опознае крале и кралици, ще научи съдържанието на най-тайни споразумения. Опиянен, той летеше във времето, виждаше се вече като влиятелен посланик, доверено лице и съветник на земни властелини, пред които се прекланяха и найвисокопоставените лица, участвуваше в кралските съвети. Та нямаше ли за пример съотечествениците си Бичио и Мусчиато Гуарди, прочутите тоскански финансисти, наречени от французите Биш и Муш, които повече от десет години бяха ковчежници, посланици и довереници на суровия Филип IV Хубави? Той ще ги надмине и един ден ще се разказва историята на прочутия Гучио Балиони, който навлязъл в живота, като насмалко не съборил краля на Франция на ъгъла на една улица… Пристанищната глъчка вече му се струваше като възторжено приветствие.

Старият моряк прехвърли една дъска между кораба и кея. Гучио се разплати и стъпи на твърда земя. Тъй като не пренасяше стока, нямаше нужда да минава през „доилнята“, сиреч през митницата. Помоли първото срещнато момче да го отведе при местния ломбард.

Италианските банкери и търговци от онова време имаха собствена куриерска и преносна организация. Обединени в дружества на името на основателя си, те притежаваха агенции във всички главни градове и в пристанищата. Тези агенции бяха едновременно банкови клонове, кантори за частна поща и пътнически бюра.

Дувърският ломбард се числеше към дружеството Албизи. Той радостно посрещна племенника на шефа на дружество Толомей и го прие от хубаво по-хубаво. Гучио можа да се измие в дома му, подсушиха и изгладиха дрехите му. Размени френските златни монети с английски и докато му приготвяха коня, богато се нахрани. През време на яденето разказа за бурята и намери повод да се похвали.

Тук се намираше още един човек, пристигнал предишната вечер, на име Бокачио или Бокачо, който беше търговски пътник при дружество Барди. Той също идеше от Париж и в навечерието на тръгването си оттам бе присъствувал на изгарянето на Жак дьо Моле, със собствените си уши бе чул проклятието, та описа събитието със суха, погребална ирония, която допадна на италианските му сътрапезници. Този тридесетгодишен човек с умно, живо лице, с тънки устни гледаше така, сякаш се присмиваше на всичко. И тъй като пътуваше също за Лондон, решиха с Гучио да пътуват заедно.

Тръгнаха по пладне.

Спомняйки си съветите на вуйчо си, Гучио оставяше спътника си да говори, който впрочем само това и чакаше. Изглежда, че синьор Бокачо беше видял много неща. Ходил бе навред — в Сицилия, във Венеция, в Испания, във Фландрия, в Германия, чак до Ориента, и ловко беше се измъквал от множество приключения. Познаваше нравите във всички тия страни, имаше лично свое мнение за относителната стойност на религиите, презираше калугерите и ненавиждаше инквизицията. Интересуваше се също и от жените; даде да се разбере, че е имал доста връзки с тях и знае любопитни анекдоти за много жени — знатни и незнатни. Нямаше добро мнение за добродетелността им и говореше за тях с малко непристоен език, нещо, което накара Гучио да се замисли. Този синьор Бокачо беше свободомислещ ум и съвсем различен от обикновените хора.

— Ще ми се да опиша всичко това през свободното си време, цялата тая богата жътва от случки и мисли, които съм събрал през време на пътуванията си — рече той на Гучио.

— Защо не го направите, сеньор? — попита младежът.

Другият въздъхна, като да изповядваше съкровена мечта.

— Много е късно… На моята възраст не се става писател. Който се е занимавал с печелене на пари, като стане на тридесет години, не може вече да върши друго. Пък и ако напиша всичко, каквото зная, рискувам да бъда изгорен.

Това пътуване през зелените поля рамо до рамо с един толкова интересен другар очарова Гучио. Младежът вдишваше с наслада пролетния въздух, конските копита звъняха в ушите му като радостна песен и той състави отлично мнение за себе си, сякаш сам беше участвувал в приключенията на спътника си.

Вечерта спряха в една странноприемница. Нощувките при пътешествията предразполагат към откровени разговори. Както си пиеха край огъня кани с годал — силна бира, подправена с хвойна, чушки и пъпки от карамфил, — синьор Бокачо разказа на Гучио, че има любовница французойка, която му родила миналата година момче. Кръстили го Джовани.

— Казват, че извънбрачните деца са по-будни и поздрави от другите — забеляза поучително Гучио, който си служеше с някои банални фрази, за да поддържа разговора.

— Сигурно господ ги дарява с душевни и телесни сили, за да ги обезщети срещу липсата на наследство и уважение — отвърна синьор Бокачо.

— Вашият син, във всеки случай, ще има баща, от когото ще може да научи много нещо.

— Стига да не се сърди на баща си, че му е дал живот всред такива лоши условия — отговори пътникът на Барда.

Преспаха в една стая и призори поеха отново на път. По земята още се влачеше мъгла. Синьор Бокачо мълчеше, не обичаше да става рано.

Беше хладно и скоро небето се проясни. Гучио виждаше местност, чиято прелест го възхищаваше. Дърветата бяха още голи, но във въздуха се усещаше мирис на мъзга, по земята се зеленееше свежа, нежна трева. Нивите и хълмовете бяха пресечени на много места от плетища. Осеяната с горички вълнообразна долина, синкавозеленият блясък на рекатаТемза, която се откри от един склон, кучешката глутница през ливадите, следвана от ездачи — всичко пленяваше Гучио. „Хубаво кралство има кралица Изабел“ — мислеше си той.

Колкото повече път изминаваха, толкова повече тази кралица изпълваше мислите му. След като завърши мисията си, защо да не опита да й се хареса? В историята на кралете и на кралствата имаше много примери на още по-удивителни случаи. „Като е кралица, да не би да не е жена! На двадесет и две години е и съпругът й не я обича. Английските благородници сигурно не смеят да я ухажват, за да не разсърдят краля. А пък аз пристигам отдалеч, аз съм таен пратеник, и за да дойда, трябваше храбро да се боря с бурята… коленича, размахвам широко шапка за поздрав, целувам края на роклята й…“И той вече стъкмяваше фразите, с които ще постави сърцето си в служба на младата руса владетелка… „Госпожо, не съм благородник, но съм свободен гражданин на Сиена и струвам не по-малко от който и да е благородник. На осемнадесет години съм и нямам по-съкровено желание от това, да съзерцавам вашата хубост и да ви предложа душата и кръвта си…“ — Ето че наближихме — обади се синьор Бокачо.

Гучио не беше забелязал кога са стигнали лондонските предградия. Къщите стесниха пътя, приятната горска миризма изчезна, въздухът вонеше на изгорял торф.

Младежът се оглеждаше изненадан. Вуйчо му Толомей бе говорил за един необикновен град, а той виждаше да се редят селца с черни къщурки, с мръсни улички, по които се движеха жени с тежки товари, парцаливи деца и войници с мрачни лица.

Внезапно пътниците се озоваха пред моста на Лондон сред голяма навалица от хора, коне и коли. Входът се пазеше от две четвъртити кули, между които вечер опъваха вериги и затваряха грамадните врати. Първото нещо, което се изпречи пред очите на Гучио, беше човешка глава, цялата окървавена, набучена върху едно от стърчащите над вратата копия. Врани се виеха около това лице с изкъпвани очи.

— Английският крал тая сутрин е раздавал правосъдие — рече синьор Бокачо. — Така свършват тук престъпниците или набедените, от които искат да се отърват.

— Интересно знаме за посрещане на чужденците — каза Гучио.

— Начин да им се внуши, че не пристигат в страна на любезности и нежности.

Мостът беше единствен над Темза по онова време. Представляваше истинска улица над водата с притиснати нагъсто една до друга дървени постройки, където се вършеше всякаква търговия.

Двадесет свода, високи шестдесет стъпки, крепяха тази необикновена постройка. Строен е бил близо сто години и лондончани много се гордееха с него.

Покрай подпорите се пенеше мътна вода, по прозорците съхнеше пране, жени изпразваха кофи в реката. В сравнение с лондонския мост Понте Векио във Флоренция приличаше на играчка, а река Арно пред Темза — на поточе. Гучио каза това на спътника си.

— Все пак от нас се учат другите народи — отвърна италианецът.

Изминаха почти двадесет минути, докато се озоват на другата страна, защото навалицата беше гъста, а упоритите просяци се хващаха за ботушите им.

Като стигнаха до другия бряг, Гучио видя вдясно лондонската кула, грамадна и бяла върху сивото небе. После, следвайки синьор Бокачо, влезе в централната част на града. По шумните улици цареше оживление и Гучио бе изумен от чуждестранния говор, оловносивото небе, тежката миризма на дим, просмукала целия град, виковете в кръчмите, нахалството на уличните жени, грубостта на кресливите войници.

Триста крачки по-нататък пътниците свърнаха наляво в улица Ломбардска, където се намираха всички италиански банки. Къщи с незабележителен външен вид, едноетажни, най-много двуетажни, но много добре поддържани, с боядисани лъскави врати, с решетки на прозорците. Синьор Бокачо остави Гучио пред банка Албизи. Двамата спътника се разделиха много сърдечно, изразиха взаимно радостта си от новото си приятелство и се уговориха да се срещнат много наскоро в Париж.