Морис Дрюон
Железният крал (9)

VIII
„ПРИЗОВАВАМ ПРЕД СЪДА ГОСПОДЕН…“
Дворцовата градина беше отделена от еврейския остров само с един тесен ръкав на реката. Кладата бяха издигнали така, че да гледа към кралската ложа във Водната кула.

По двата мочурливи бряга на Сена непрекъснато прииждаха любопитни и самото островче не се виждаше от народ. Лодкарите тая вечер забогатяха.

Стрелците бяха вече строени, сержантите пръснати из навалицата, въоръжени команди завардваха мостовете и изходите на всички улици, водещи към реката.

— Марини, можете да похвалите коменданта — обърна се кралят към своя съуправител.

Вълнението, което сутринта вдъхваше опасение за бунт, завърши с народен празник, панаирджийска веселба, жестоко развлечение, което кралят предлагаше на столицата си. Настроението беше като при храмов празник. Между почтените граждани, надошли със семействата си, сновяха и нехранимайковци. Публичните жени, набедени и начервени, дотичаха от малките улички иззад черквата Света Богородица, където упражняваха занаята си. Хлапетата се мъчеха да минат напред и се провираха между краката на възрастните. Неколцина евреи, скупчени плахо на групи, с жълти кръгове върху наметалата, бяха дошли да гледат тази екзекуция, в която този път по изключение не те бяха пострадавшите. Красиви дами в дрехи, подплатени с кожи, дошли да търсят силни изживявания, се притискаха до своите любовници и от време на време леко изпискваха.

Времето беше студеничко, вятърът духаше на пориви. Светлината на факлите превръщаше речната повърхност в червен мрамор.

Месир Ален дьо Парей, с железен шлем на главата и както винаги с отегчен вид, седеше на кон пред своите стрелци.

Около кладата, по-висока от човешки ръст, палачите и техните помощници с червени качулки се суетяха, оправяха редиците на дървата, приготвяха съчки за запас, стараеха се да свършат добросъвестно работата си.

Великият магистър на тамплиерите и наставникът на Нормандия бяха вече завързани за стълбовете на върха на кладата. На главите им стърчаха позорните книжни митри на еретиците.

Един монах вдигаше към лицата им разпятие и им отправяше последните увещания. Тълпата се смълча, за да чуе какво говори монахът.

— След малко ще се представите пред бога. Има още време да изповядате греховете си и да се покаете… Умолявам ви за последен път…

Осъдените стояха неподвижни горе на кладата между небето и земята, не отговаряха и само брадите им се развяваха от вятъра.

— Отказват да се изповядат, не се разкайват — се понесе шепот всред присъствуващите.

Тишината стана по-гъста, по-тягостна. Монахът беше коленичил пред кладата и четеше молитви на латински. Главният палач взе от ръцете на един от помощниците си запалената кълчищена факла и я завъртя няколко пъти, за да раздуха пламъка й. Едно дете заплака и се чу как изплющя шамар.

Ален дьо Парей се обърна към кралската ложа в очакване на заповед; всички глави, всички погледи се насочиха също нататък. И всички затаиха дъх.

Крал Филип стоеше прав зад перилата на ложата заедно с членовете на своя съвет, наредени от двете му страни, и под светлината на факлите групата изглеждаше като барелеф, издялан в стената на кулата.

Осъдените също бяха вдигнали очи към ложата. Погледите на краля и на великия магистър се срещнаха, измериха се, приковаха се един в друг и се задържаха така. Никой не можеше да отгатне какви мисли, какви чувства, какви спомени се криеха зад челата на двамата врагове. Но тълпата истинктивно долови, че при мълчаливото сблъскване на тези земни господари — единият всевластен в настоящето, другият — в миналото, предстои да се разиграе нещо величествено, ужасно, нещо свръхестествено.

Дали най-сетне великият магистър на Тамплиерския орден ще се смири и ще поиска милост? И дали крал Филип Хубави няма в последния момент да прояви някакво милосърдие и да помилва осъдените?

Кралят махна с ръка и на пръста му блесна пръстен. Ален дьо Парей повтори движението по посока на палача и палачът мушна главнята в съчките. Огромна въздишка се изтръгна от хиляди гърди, въздишка, в която се смесваха облекчение и ужас, смътна радост и страх, отврата и наслаждение.

Някои жени ревнаха, деца криеха глави в полите на майките си. Един мъжки глас изохка:

— Казвах ти да не идваш!

Димът се вдигна на гъсти кълба и вятърът го понесе към ложата.

Монсеньор дьо Валоа се закашля, като се стараеше кашлицата му да не остане незабелязана. Той се дръпна назад между Ногаре и Марини и измърмори:

— Ако така върви, ще се задушим, преди вашите тамплиери да изгорят. Да бяхте поръчали поне да докарат сухи дърва.

Никой не отвърна на забележката му. Ногаре стоеше напрегнат и с пламнали очи лакомо се опиваше от победата си. Тази клада беше плод на седемгодишна борба, изтощителни пътувания, хиляди думи, изречени, за да убеди, хиляди страници, написани, за да докаже. „Хайде, печете се, горете! — мислеше той. — Достатъчно сте ми пакостили. Правото беше на моя страна и вие сте победени.“ Ангьоран дьо Марини подражаваше в държанието си на краля — мъчеше се да остане равнодушен и да гледа на екзекуцията като на държавна необходимост. „Налагаше се, налагаше се“, повтаряше си той. Но като гледаше как умират хора, не можеше да не помисли за смъртта, и то за своята смърт. Двамата осъдени престанаха да бъдат най-сетне отвлечено политическо понятие.

Юг дьо Бувил скришно се молеше.

Вятърът се обърна и димът, който се сгъстяваше и издигаше със страшна бързина, забули осъдените и почти ги скри от очите на зрителите. Чуваше се само как на коловете двамата старци кашлят и хълцат.

Луи Наварски започна да се смее глупашки и да търка зачервените си очи.

Брат му Шарл, най-малкият от кралските синове, извърна глава. Очевидно зрелището го измъчваше. Той беше на двадесет години, тънък, рус, розов, и онези, които знаеха баща му на младини, казваха, че поразително му прилича, само че не е така як, така внушителен като него и представлява бледо копие на оригинала. Прилика имаше, но липсваше твърдостта, липсваха също и духовните дарби.

— Виждам, че у вас, в кулата Нел, свети — рече той полугласно на Луи.

— Сигурно пазачите. И те искат да си оплакнат очите.

— На драго сърце бих им отстъпил мястото си — промълви Шарл.

— Как? Не се ли забавляваш, като гледаш как се пече кръстникът на Изабел? — учуди се Луи Наварски.

— Вярно, месир Жак беше кръстник на сестра ни…

— Луи, млъкнете! — обади се кралят.

За да разсее неразположението си, младият принц Шарл се помъчи да изпълни мислите си с приятни неща. Започна да мисли за своята жена Бланш, представи си чудесната усмивка на Бланш, леката прегръдка на Бланш, където след малко той ще потърси забрава от ужасното видение. Но не можа да отстрани един мъчителен спомен, спомена за двете деца, които Бланш му бе родила, но които умряха почти веднага след раждането си. Виждаше двете малки създания неподвижни в бродираните си пелени. Ще му дари ли съдбата други деца от Бланш, но които да живеят?

Ревът на тълпата го стресна. Пламъците бяха обхванали кладата. По заповед на Ален дьо Парей стрелците изгасиха факлите си в тревата и нощта остана осветена само от огъня.

Пръв бе засегнат от пламъците нормандският наставник. Той направи отчаяно усилие да избегне приближаващия се пламък и отвори широко уста, като че ли не му достигаше въздух. Въпреки въжето тялото се прегъна почти на две, хартиената митра падна и огънят в миг я погълна. Пламъците се виеха около него, после облак дим го обгърна. Когато димът се разпръсна, Жофроа дьо Шарней вече гореше. Той ревеше, задъхваше се и се мъчеше да се изтръгне от кола, който се люлееше из основи. Великият магистър обърна лице към своя другар и му каза нещо, но тълпата, за да надвие ужаса, шумеше толкова силно, че нищо не можеше да се чуе освен думата „братко“, произнесена на два пъти.

Помощниците на палача тичаха, като се блъскаха, носеха нови дърва и разръчкваха огъня с дълги железни пръти.

Луи Наварски, чиято мисъл беше твърде бавна, се обърна към брат си:

— Сигурен ли си, че светеше в кулата Нел? Аз нищо не виждам.

За момент като че ли го обхвана безпокойство. Ангьоран дьо Марини тури ръка пред очите си, сякаш искаше да ги запази от светлината на огъня.

— Добра картина от ада ни показвате, месир дьо Ногаре! — рече граф дьо Валоа. — За бъдещия си живот ли мислите?

Гийом дьо Ногаре не отговори.

Жофроа дьо Шарней беше се превърнал вече в някакъв предмет, който чернееше, пращеше, изпущаше мехури, превръщаше се на пепел и бавно се свличаше в жарта.

Някои жени припаднаха. Други изтичваха до брега и повръщаха във водата почти под носа на краля. Тълпата, уморена от толкова много викане, се умълча. Започнаха да се чуват гласове, че става чудо, защото вятърът упорито духаше в една посока, поваляше пламъците пред великия магистър и огънят още не го докосваше. Как можеше да издържи толкова време? Откъм неговата страна кладата не гореше.

После изведнаж жарта се срути, пламъците лумнаха и се нахвърлиха върху великия магистър.

— Готово! И той също! — извика Луи Наварски. Студените, широко отворени очи на Филип Хубави не мигнаха дори и сега.

И тогава, неочаквано, през огнената завеса се разнесе гласът на великия магистър и всеки от присъствуващите го почувствува като отправен към самия него, като плесник върху собственото си лице. С изненадваща сила, както бе извикал и пред черквата Света Богородица, Жак дьо Моле крещеше:

— Срам! Срам! Гледайте как умират невинни! Срам за всинца ви! Бог ще ви съди.

Пламъкът го близна, изгори брадата му, за миг овъгли книжната му митра и подпали белите му власи.

Ужасената тълпа онемя. Сякаш някакъв луд пророк гореше.

От това горящо лице се разнесе отново страшният глас:

— Папа Климент!… Рицар Гийом!… Крал Филип!… Преди да измине една година, аз ви призовавам да се явите пред съда господен, за да получите справедливо наказание! Бъдете проклети! Проклети! Проклети всички до тринадесето коляно на рода си!…

Пламъците обхванаха устата на великия магистър и задушиха последния му вик. После той се бори със смъртта дълго време, време, което сякаш нямаше свършване.

Най-сетне се огъна на две. Въжето се скъса. Той рухна в жарта, но ръката му остана да стърчи над пламъците, чак докато се превърна цялата на въглен.

Зрителите стояха по местата си, обхванати от смущение и тревога, чакаха напразно нещо и си шушукаха. Тъмнината и ужасът се стоварваха върху им с цялата си тежест. Пращенето на огъня ги караше да изтръпват. Сенки падаха върху гаснещата клада.

Стрелците се мъчеха да избутат хората, но те не се решаваха да си тръгнат. Шепнеха помежду си:

— Нас не ни прокле, само краля, нали?… Папата… и Ногаре…

Всички погледи се устремиха към ложата. Кралят стоеше все така изправен пред перилата и гледаше черната ръка на великия магистър, забита в червената жар. Една изгоряла ръка — ето всичко, което бе останало от знаменития орден на тамплиерските рицари. Но тази ръка бе замръзнала в жеста на проклятието.

— Е, братко — рече монсеньор дьо Валоа със злобна усмивка, — надявам се, че сте доволен?

Филип Хубави се обърна.

— Не, братко — отвърна той. — Не съм доволен. Извърших грешка.

Валоа се изпъчи, готов да тържествува.

— Наистина ли, признавате ли това?

— Да — рече кралят. — Преди да ги изгоря, трябваше да заповядам да им изтръгнат езиците.

Той слезе от стълбата на кулата, последван от Ногаре, Марини и дьо Бувил, и се отправи към покоите си. Кладата вече сивееше, само някоя и друга искра още блясваше за миг и бързо угасваше. Ложата се изпълни с горчивата миризма на изгоряло месо.

— Вони — рече Луи Наварски. — Наистина много силно вони. Хайде да си вървим.

А младият принц Шарл се питаше ще стигнат ли прегръдките на Бланш, за да намери в тях забрава.