Морис Дрюон
Железният крал (25)

III
ДОКУМЕНТИТЕ НА ЕДНО ЦАРУВАНЕ
Един час след като Ногаре предаде богу дух, месир Ален дьо Парей, придружен от кралския секретар Майяр, дойде да изземе всички документи, книжа и преписки, намиращи се в жилището на пазителя на печата.

После самият крал направи последно посещение на своя министър. Пред покойника той остана съвсем кратко време. Бледите му очи се втренчиха в мъртвия, без да мигат, сякаш му задаваше обичайния си въпрос: „Вашият съвет, Ногаре?“И като да остана разочарован, че не получава отговор.

Тази сутрин Филип Хубави не направи всекидневната си разходка из улиците и пазарищата. Завърна се направо в двореца и с помощта на Майяр започна да преглежда папките на Ногаре, оставени в кабинета му.

След малко при краля пристигна Ангьоран дьо Марини. Кралят и неговият съуправител се спогледаха, секретарят излезе.

— Папата след месец… а още след месец Ногаре… — каза кралят.

В начина, по който произнесе тези думи, личеше тревога, едва ли не отчаяние. Марини седна на посочения му стол. Помълча, после каза:

— Разбира се, това са странни съвпадения, сир. Но такива неща вероятно се случват всеки ден и ние не им се учудваме, понеже не ги знаем.

— Остаряваме, Ангьоран, и това е вече достатъчно проклятие.

Той беше на четиридесет и шест, а Марини на четиридесет и девет години. По онова време малцина достигаха петдесетте.

— Всичко това трябва да се разпредели. — Кралят посочи папките.

И те се заловиха за работа. Една част от книжата щеше да се постави в архивите на кралството, които се помещаваха в самия дворец^[1]. Други, засягащи текущи въпроси, щяха да се пазят у Марини или да се предадат на легисти, а трети от предпазливост щяха да идат в огъня.

В кабинета цареше тишина, слабо-нарушавана от далечните провиквания на продавачите и глухата глъчка на Париж.

Кралят се наведе над разтворените книжа. Тук беше цялото негово Царуване, виждаше пред себе си двадесет и деветте години, през които бе ръководил съдбата на милиони хора и налагал влиянието си над цяла Европа. И ненадейно цялата тази поредица от събития, от проблеми, конфликти, решения му се стори чужда на соб-ствения му живот, на собствената му съдба. Неговият дневен труд и неговите нощни тревоги му се показаха в друга светлина, защото внезапно откри какво мислеха и пишеха другите за него. Погледна сам себе си отвън. Ногаре беше запазил писмата на разни посланици, протоколи от разпити, полицейски доклади. Всичко това рисуваше един портрет на краля, в който той не можеше да се познае, образ на далечен човек, суров, нехаен към хорските мъки, някаква отвлечена фигура, въплъщаваща властта и чужда на себеподобните си. Той прочете с крайно учудване две изречения на Бернар дьо Сесе, епископа, който стоеше на дъното на конфликта му с Бонифаций VIII. „Може да е най-красивият човек на света, но знае само да гледа хората и да мълчи. Не е нито човек, нито звяр, това е статуя.“ Прочете също и думите на друг свидетел на своето царуване: „Нищо не може да го огъне, той е железен крал.“ — Железен крал — прошепна Филип Хубави. — Така добре ли съм съумял да прикрия слабостите си? Колко зле ни познават другите и колко неправилно ще съдят за мен!

Натъкна се също на едно име, което му припомни необикновеното послание, получено в началото на неговото царуване. Рабан Комас, китайски несториански^[2] епископ, беше дошел да му предложи от името на великия персийски хан, потомък на Чингиз хан, съюз, армия от сто хиляди души и война с турците.

Филип Хубави тогава беше на двадесет години. Каква — по-опияняваща перспектива за един млад човек от тази — кръстоносен поход с участието на Европа и Азия, какво начинание, достойно за Александър Велики! В този ден обаче той бе избрал друг път: стига вече кръстоносни походи, стига военни авантюри! Бе решил да насочи усилията си към Франция и към мира. Прав ли е бил? Какъв щеше да бъде животът му и каква империя би основал, ако бе приел съюз с персийския хан? За миг помечта за онова гигантско освобождаване на християнски земи, което би осигурило славата му през вековете… Но нали Луи VII и Луи Свети бяха преследвали същите мечти, превърнали се в погроми?

Кралят се върна към действителността и взе нова купчина пергаменти. Върху папката прочете една дата 1305 годината на смъртта на неговата съпруга кралица Жана, която бе донесла Навара на кралството, а на него — единствената любов в живота му. Никога не бе пожелал друга жена. От девет години, откакто тя бе починала, той не беше погледнал никоя друга. Но едва свалил траурните одежди, трябваше да потушава бунтове. Надигналият се срещу неговите постановления Париж го принуди да се скрие в Тампл. А следващата година Филип бе накарал да арестуват същите тези тамплиери, които му бяха дали убежище и закрила… Ногаре беше запазил бележките си около воденето на процеса.

А сега? Образът на Ногаре щеше да се изличи от света, както са се изличили толкова други. Оставаха само тези изписани листове, свидетелства за неговия труд.

„Колко обречени на забрава неща дремят тук — помисли кралят. — Толкова дела, изтезания, мъртъвци…“ Втренчил поглед, той размишляваше.

„Защо — питаше се пак, — с каква цел? Къде са победите ми? Управляването е дело, което няма завършек. Може би ми остават само няколко седмици да живея. И направих ли нещо, което ще ме надживее?“ Той съзна великата суета на дейността, както я съзнава всеки, завладян от мисълта за близката си смърт.

Марини, подпрял с юмрук широката си брадичка, седеше неподвижен и обезпокоен от сериозния вид на краля. В изпълнение на своята длъжност и задачи съуправителят не срещаше особени затруднения, освен когато трябваше да разбере мълчанието на своя господар.

— Ние накарахме папа Бонифаций да канонизира моя дядо, крал Луи — заговори Филип Хубави. — Но беше ли той наистина светец?

— Неговото канонизиране беше полезно за кралствосветец, се ползува с повече уважение.

— Но трябваше ли впоследствие да употребим насилие над Бонифаций?

— Той беше решил да ви отлъчи от църквата, сир, защото не провеждахте в страната си желаната от него политика. Вие не изменихте на кралския си дълг. Останахте на мястото, което бог ви бе отредил, и заявихте, че не дължите властта си никому, освен на бога.

Филип Хубави посочи един дълъг пергамент.

— А евреите? Не изгорихме ли прекалено много от тях? И те са човешки същества, страдащи и смъртни като нас. Господ не беше го заповядал.

— Вие последвахте примера на Луи Свети, сир, а освен това кралството се нуждаеше от техните богатства.

Кралството, кралството, непрекъснато кралството. „Налагаше се заради кралството… Длъжни бяхме заради кралството…“ Луи Свети обичаше вярата и божието величие. А аз какво съм обичал? — тихо промълви крал Филип.

— Справедливостта, сир, справедливостта, която е необходима за общото добруване и която се стоварва върху отклонилия се от правия път.

— Отклонилите се от правия път бяха мнозина през моето царуване и ще продължават да са мнозина, ако всички времена си приличат.

Той вземаше папките на Ногаре и ги нареждаше върху масата една до друга.

— Властта е горчива хапка — рече той.

— Няма величие без горчивина — отвърна Марини — и спасителят Христос го знаеше. Вашето царуване беше велико. Спомнете си, че присъединихте към короната Дуе, Монпелие, графството Франш, Лион и част от Аквитания. Укрепихте градовете, според както баща ви, монсеньор Филип III, желаеше, за да не бъдат вече заплашвани от чужд произвол отвън и отвътре… Изменихте законите по образеца на стария Рим. Дадохте на парламента правила, за да взема по-добри решения. Дарихте мнозина от поданиците си с кралско гражданство^[3]. В много области дадохте свобода на крепостниците. Не, сир, напразно се боите, че сте сгрешили. Едно разпокъсано кралство превърнахте в страна с едно-единствено сърце.

Филип Хубави стана. Непоколебимата увереност на неговия съуправител го успокои и той се опря на нея, за да превъзмогне една слабост, несвойствена на неговата природа.

— Може би сте прав, Ангьоран. Доволен сте от миналото, но какво ще кажете за настоящето? Вчера се е наложило стрелци да укротяват хората по улица Сен-Мери. Четете какво пишат управителите в Шампания, Лион и Орлеан. Навсякъде негодуват, навсякъде се оплакват от поскъпването на житото и от ниските надници. Негодуващите, Ангьоран, не могат да разберат, че онова, което искат и което бих им дал на драго сърце, зависи от времето, а не от моята воля. Те ще забравят постиженията ми и ще си спомнят само за данъците, ще ме обвиняват, че не съм им осигурил достатъчно храна.

Марини слушаше и думите на краля го тревожеха повече, отколкото мълчанието му. Никога не бе го чувал да признава такива съмнения, нито да показва толкова обезсърчение.

— Сир — рече той, — трябва да решим някои въпроси.

Филип Хубави погледна още веднаж разпръснатите по масата документи от своето царуване. После се изправи, сякаш сам си даде някаква заповед.

— Да, Ангьоран, трябва.

Не че силните хора не знаят що е колебание и съмнение — това са черти, присъщи на човешката природа, само че те умеят да ги превъзмогват по-бързо.