Морис Дрюон
Железният крал (4)

III
КРАЛСКИТЕ СНАХИ
Приятна миризма на брашно, топено масло и мед се носеше около сергията.

— Топли, топли вафли! Няма да стигнат за всички! Хайде, граждани, яжте топли вафли! — викаше търговецът пред една пещ на открито. Той вършеше всичко едновременно: точеше тестото, вадеше от пещта опечените сладки, връщаше пари и вардеше стоката си да не я оплячкосат хлапетата.

— Топли вафли!

Беше толкова зает, че не забеляза купувача, чиято бяла ръка пусна една медна монета и взе една златиста хрупкава вафла, завита като рогче. Видя само как същата ръка остави обратно вафлата, от която бе отхапана само една хапка.

— Гледай го ти какъв е придирчив! — рече търговецът, като разбърка огъня. — Намерил си ти чиста пшеница и вожирарско масло!…

В същия миг той се изправи и остана със зяпнала уста; последната му дума заседна в гърлото, защото позна купувача, на когото говореше. Тоя човек беше твърде висок на ръст, имаше грамадни бледосини очи, носеше къса туника и бяла шапчица. Преди продавачът да успее да скалъпи поклон или някакво извинение, човекът с бялата шапчица вече се бе отдалечил в тълпата и той остана да гледа подире му с отпуснатии ръце, а в това време вафлите му прегаряха в пещта.

Търговските улици на града, по думите на пътешественици, пропътували Африка и Ориента, приличаха доста много на пазарището в някой арабски град. Същото непрестанно гъмжило, същите малки дюкянчета, наблъскани едно до друго, същата миризма на пържено, на подправки и на кожа, същият бавен вървеж на купувачите, които пречат на движението на магаретата и носачите. Всяка голяма или малка улица беше специализирана, имаше си своя занаят; тук бяха тъкачите, чиито станове се виждаха в дъното на дюкянчетата, там обущарите чукаха върху железните подставки, по-нататък седларите издърпваха шилата, и най-накрая дърводелците изработваха на струг краката на столчетата.

Имаше улица на птиците, улица на билките и на зеленчуците, улица на ковачите, кънтяща от ударите върху наковалните. Златарите, настанени по продължение на брега, наречен на тяхно име, работеха пред малките си мангалчета.

Между дървените и кирпичени къщи с доближени островърхи покриви се открояваха тесни ивици небе. Земята беше покрита с кал, от която се носеше зловония, и хората, според имотното си положение, газеха из нея с боси крака или с дървени, или пък с кожени обувки.

Човекът с високите рамене и бялата шапчица продължи да върви бавно из навалицата, сложил ръце зад гърба си, без да обръща, изглежда, внимание на блъсканицата. Впрочем мнозина минувачи му правеха път и го поздравяваха. Той им отговаряше с леко кимване. Имаше телосложение на борец; червеникаворуси, сякаш копринени коси, навити на къдри, стигаха чак до яката му и обграждаха лице с рядко красиви черти.

Трима кралски сержанти в синьо облекло държеха под мишница тояги, украсени на единия край с лилия, и следваха на разстояние тоя разхождащ се човек, без да го изпущат от очи, като спираха, когато той спираше, и тръгваха, щом тръгваше.

Внезапно един младеж с тясна горна дреха, теглен от три големи хрътки, които водеше на ремък, изскочи от една уличка и налетя върху този човек, като едва не го събори. Хрътките се заплетоха и яростно залаяха.

— Внимавайте къде вървите! — извика младежът със силно италианско произношение. — Щяхте да паднете връз кучетата ми. Нямаше да е зле да ви ухапят!

Беше най-много осемнадесетгодишен, хубаво пристегнат в тънкия си кръст, с черни очи и изящна брадичка. Мъчеше се да говори с груб глас, за да изглежда мъж.

Оправяше ремъка и продължаваше:

— Non si puo vedere un cretino peggiore… (He съм виждал по-голям глупак!) Но тримата сержанти вече го бяха заобиколили: единият го улови за ръка и му пошушна нещо. Младежът веднага свали кепето си и с голяма почтителност се поклони.

Около тях мълчаливо се струпаха хора.

— Хубави хрътки! Чии са? — попита високият човек, като разглеждаше момчето с огромните си студени очи.

— На чичо ми, банкера Толомей, ваш покорен слуга — отвърна момъкът и се поклони повторно.

Човекът с бялата шапчица продължи пътя си, без да добави нещо. Когато се поотдалечи със сержантите, хората наоколо прихнаха да се смеят на младия италианец, който не помръдваше от мястото си, сякаш още не можеше да проумее какво бе направил; кучетата също бяха притихнали.

— Ехе! Не е вече толкова наперен! — казваха през смях хората. — Гледай го! Щеше да събори краля, а на това отгоре го и изруга!

— Готви се да спиш тая нощ в тъмницата, момчето ми, с тридесет тояги по гърба.

Италианчето се опери на зяпачите:

— Че какво! Не съм го виждал никога, как да го позная? И ако искате за знаете, в моята родна страна няма крал, заради когото да трябва да се свивам до стените. В родния ми град Сиена всеки гражданин може да стане крал. Или някой от вас иска да се заяжда с Гучио Балиони — тогава нека каже!

Той изговори името си предизвикателно. Присъщата на тосканците гордост правеше погледа му мрачен. Отстрани на колана му висеше гравиран кинжал. Никой не се обади. Младежът щракна с пръсти на кучетата и продължи пътя си не чак толкова самоуверен, колкото се показваше, питайки се дали сторената от него глупост няма да има неприятни последици.

Защото преди малко наистина беше блъснал самия крал Филип Хубави. Тоя монарх, чиято власт нямаше равна на себе си, обичаше да ходи из града като обикновен гражданин, да се осведомява за цените, да вкусва от плодовете, да докосва платовете, да се вслушва в разговорите. Опипваше пулса на своя народ. Случваше се чужденци да го питат за пътя. Веднаж един войник го беше спрял да си иска забавената плата. Кралят скъпеше думите си, както и парите, та рядко му се случваше през време на разходките си да произнесе повече от три изречения или да похарчи повече от три сола.^[1]

Кралят минаваше през месния пазар, когато голямата камбана на парижката Света Богородица започна да бие, а наблизо се надигна висока глъчка.

— Ето ги! Ето ги! — развикаха се по улицата. Глъчката приближаваше. Някои минувачи се затичаха по посока на врявата. Един дебел месар се показа иззад тезгяха си с нож в ръка и изрева:

— Смърт на еретиците!

Жена му го дръпна за ръкава:

— Еретици! Толкова, колкото си и ти! Я си стой тук в дюкяна, мързеливецо, повече работа ще свършиш!

Двамата се сдърпаха. Край тях веднага се струпаха хора.

— Признали са си пред съдиите! — продължаваше месарят.

— Съдиите ли? — отвърна му някой. — Знам ги аз тях! Съдят, както им заповядат ония, дето им плащат.

Тогава всички почнаха да се надвикват.

— Тамплиерите са свети хора. Винаги са давали милостиня.

— Трябваше да им вземат парите, но не биваше да ги мъчат.

— Най-големият им длъжник беше кралят. Няма тамплиери, няма и дълг.

— Добре направи кралят!

— Какъвто кралят, такива и тамплиерите — все това е! — рече един чирак. — Нека вълците се ядат помежду си, през това време няма да ядат нас.

В този миг една жена се обърна, пребледня и почна да прави знаци на другите да млъкнат. Зад тях стоеше крал Филип Хубави и ги наблюдаваше с ледения си поглед. Сержантите неусетно бяха се приближили, готови да се намесят. Тълпата в миг се разпръсна, хората се разбягаха, като викаха с все сила:

— Да живее кралят! Смърт на еретиците!

Кралят сякаш не беше чул нищо. Лицето му не трепна, не се промени. Може би му правеше удоволствие да издебва хората, но не се издаваше.

Глъчката се усилваше. Шествието на тамплиерите минаваше в края на улицата и кралят зърна за миг в пролуките между къщите каруцата с четиримата затворници. Великият магистър стоеше прав. Имаше вид на мъченик, но не и на победен.

Тълпата хукна да гледа зрелището, а крал Филип тръгна с отмерени стъпки по внезапно опустелите улици и се върна в двореца.

Нека народът да си помърмори и великият магистър да пъчи пребитите си кокали. След един час всичко ще бъде свършено и присъдата, общо взето, добре посрещната. След един час седемгодишният му труд ще завърши, ще получи окончателен край. Епископският съд беше се произнесъл, стрелците бяха многобройни, сержантите пазеха добре улиците. След един час делото на тамплиерите ще бъде заличено от списъка на обществените грижи и кралската власт ще излезе от него пораснала и засилена.

„Дори дъщеря ми Изабел ще бъде доволна. Ще въздам право на молбата й и по този начин ще задоволя всички. Но време беше да се свърши с това“ — мислеше си кралят.

Той мина през галерията на галантеристите, за да се отправи към покоите си.

Съвсем наскоро Филип беше изцяло подновил и значително разширил двореца, строен върху стари римски основи и преправян толкова пъти през вековете.

В тази епоха на строежите владетелите се надпреварваха в това отношение. В Париж бяха вече свършили онова, което се правеше в Уестминстър.

От старите сгради Филип беше запазил непокътната само църквата Сент Шапел, построена от дядо му Луи Свети. Сега общият вид на централната част на града беше внушителен, тежък и надут.

Когато се касаеше до утвърждаване могъществото на държавата, крал Филип не се скъпеше, макар че в дребните разходи беше много пестелив. Но тъй като никога не пропущаше случая да спечели нещо, беше отстъпил на галантеристите срещу годишно заплащане правото да държат дюкянчетата в голямата дворцова галерия, която поради това наричаха галантерийна, а после я нарекоха търговска галерия^[2]. Това обширно помещение, високо и просторно като двукорабна катедрала, предизвикваше възторг у пътешествениците. Върху капителите на колоните се издигаха четиридесет статуи на четиридесетте крале, които се бяха изредили на франкския престол, като се започне от Фарамон и Мерове. Срещу релефното изображение на Филип IV Хубави беше поставено това на Ангьоран дьо Марини, заместник-прелат и съуправител на кралството, който беше замислил и ръководил строежа.

Галерията беше отворена за всекиго и представляваше място за разходка, за търговия и за приятни срещи. Тук можеше да си правиш покупките и наред с това да се разминаваш с принцове. Тук се определяше и модата. Край сергиите и под големите кралски статуи непрекъснато се движеше народ. Везба, дантели, коприни, кадифета и платове от камилска вълна, пасмантерия, скъпоценни и дребни накити преливаха от пъстрота и искряха върху дъбови тезгяхи, които вечер покриваха с капаци, или отрупваха сергиите, или висяха по върлини. Дворцови дами, гражданки, прислужници ходеха от сергия на сергия, опипваха, пазаряха се, мечтаеха, разхождаха се безцелно. Галерията кънтеше от спорове, пазарлъци, разговори, смях; продавачите се надвикваха да хвалят стоката си и да примамват купувачи. Многобройни бяха и гласовете с чуждестранно произношение, най-вече италианско и фламандско.

Един измършавял веселяк предлагаше везани носни кърпички, които беше наредил върху конопено платно направо на пода.

— Ей, красиви дами — викаше той, — не е ли жалко да се секнете с пръсти или в ръкава си, когато за тая работа имате толкова фино украсено платно, което можете да завържете изящно на лакътя или на кесията си.

Няколко крачки по-далеч друг шегаджия жонглираше с дантелени ленти и ги подхвърляше толкова високо, че арабеските им стигаха до каменните шпори на Луи Дебели.

— Евтино, на загуба! Шест петака оната^[3]. Коя от вас няма шест петака, за да си разкраси ненките?

Кралят прекоси галерията по цялата й дължина. Повечето от мъжете му се кланяха, жените правеха лек реверанс. Макар и да не го показваше, но кралят обичаше оживлението в галантериината галерия и почестите, с които го посрещаха.

Голямата камбана на Парижката света Богородица продължаваше да бие, но звукът й достигаше дотук твърде отслабнал, приглушен.

На края на галерията, недалеч от стъпалата на главното стълбище, бяха застанали трима души — две съвсем млади жени и един младеж, чиято хубост, облекло, а също така и самоувереност привличаха прикритото внимание на проходящите.

Младите жени бяха двете снахи на краля, така наречените „бургундски сестри“. Почти не си приличаха. По-голямата — Жана, омъжена за втория син на Филип Хубави, граф дьо Поатие, беше едва двайсет и една годишна. Висока, стройна, с пепеляво руси коси и с продълговати като на хрътка очи, тя се държеше малко неестествено. Обличаше се с такава простота, че изглеждаше почти предвзета. Този ден носеше рокля от светлосиво кадифе с тесни ръкави и елек, обточен по края с хермелинови кожи, който стигаше до ханшовете й.

Сестра й Бланш, съпруга на Шарл Французки, най-малкия от кралските синове, беше по-дребна, по-закръглена, по-розова, по-непринудена. Тя нямаше повече от осемнадесет години и на бузите й още стояха детските трапчинки. Имаше коси с топъл рус цвят, светлокафяви, много блестящи очи и малки лъскави зъби. Гизденето беше за нея нещо повече от забавление — то беше страст. В него тя стигаше до крайност, която не винаги показваше добър вкус. Украсяваше челото, яката, ръкавите, колана си с толкова накити, колкото можеха да поберат, роклята й беше извезана с бисери и златни конци. Но в Бланш имаше толкова прелест, изглеждаше така доволна от себе си, че всеки на драго сърце й прощаваше това наивно разточителство.

Младият човек, който придружаваше двете принцеси, беше облечен, както подобава на длъжностно лице в кралския двор.

В тази малка групичка се водеше разговор за някакви пет дни и се спореше полугласно със сдържано възбуждение.

— Струва ли си да се ядосва толкова човек за пет дни? — говореше графиня дьо Поатие.

Кралят се появи иззад една колона, която го бе скрила от погледите им.

— Добър ден, деца мои — рече той.

Младите млъкнаха изведнъж. Хубавият младеж се поклони много ниско и отстъпи малко назад с очи, приковани в земята. Двете млади жени прегънаха колена и застанаха мълчаливи, пламнали от леко смущение. И тримата изглеждаха като заловени на местопрестъплението.

— Е, щерки мои, да не би да съм излишен при вашето чуруликане? Какво си приказвахте? — попита кралят.

Не беше никак изненадан от това посрещане, защото бе свикнал да вижда как всички, дори приближените и най-близките му роднини се стесняват в негово присъствие. Някаква ледена стена го отделяше от хората. Не се учуди, но се наскърби. Вярваше, че прави всичко, каквото трябва, за да бъде любезен и приятен.

Първа се съвзе младата Бланш.

— Простете, сир — рече тя, — но не е лесно да поврим думите си пред вас.

— Защо така?

— Защото… говорехме лошо за вас.

— Нима? — рече Филип Хубави, като не знаеше как да приеме шегата.

Погледът му се спря на младежа, застанал отзад, и като го посочи с глава, попита:

— Кой е този благородник?

— Месир Филип д’Оне, екюе^[4] на чичо ни Валоа — отговори графиня Поатие.

Младежът се поклони отново.

— Вие нямате ли брат? — обърна се кралят към щитоносеца.

— Да, сир, той е от свитата на монсеньор дьо Поатие — отвърна младият д’Оне с несигурен глас, като се изчерви.

— Така е, все ви бъркам — рече кралят. После отново се обърна към Бланш:

— Е, какво лошо приказвахте за мене, дъще?

— Жана и аз сме ви сърдити, господарю, татко мой, защото ето вече пет нощи подред нашите съпрузи не са при нас — толкова дълго ги задържате на заседания в съвета или ги изпращате далеч по кралски работи.

— Деца мои, деца мои, такива работи не се говорят пред хора — възрази кралят.

Той беше свенлив по природа и за него се мълвеше, че откакто бил овдовял, вече девет години, спазвал строго целомъдрие.

Но изглежда, че към Бланш не можеше да бъде строг.

Нейната живост, нейната веселост, въобще смелостта и го обезоръжаваха. Тя го забавляваше, но и малко го оскърбяваше. Той се усмихна — нещо, което му се случваше най-много веднаж в месеца.

— А третата? Какво казва? — попита той.

Под третата разбираше Маргьорит Бургундска, братовчедка на Жана и на Бланш, омъжена за престолонаследника Луи, крал Наварски.

— Маргьорит ли? — възкликна Бланш. — Тя се спотайва, мръщи се и казва, че сте толкова лош, колкото сте и красив.

И този път кралят се поколеба как да възприеме тази закачка. Но погледът на Бланш беше толкова бистър, толкова невинен! Тя единствена се осмеляваше да му говори по този начин и не трепереше в негово присъствие.

— Е, добре, успокойте Маргьорит, успокойте се и вие, Бланш. Синовете ми Луи и Шарл ще могат да ви правят тази вечер компания. Днес е хубав ден за кралството. Тази вечер няма да има съвет. А вашият съпруг, Жана, който отиде в Дол и в Сален да се погрижи за работите в графството ви, вярвам да се върне до една седмица.

— Ще се приготвя тогава да отпразнувам завръщането му — каза Жана и наклони красивата си шия.

Разговорът стана твърде дълъг за крал Филип. Той се обърна рязко, без да се сбогува, и тръгна по стълбите за своите покои.

— Слава тебе, господи! — отдъхна си Бланш, като тури ръка на сърцето си. — Добре се отървахме!

— Щях да припадна от страх — рече Жана. Филип д’Оне беше червен до корена на косите си, но сега вече не от смущение, а от яд.

— Покорно благодаря — обърна се той сухо към Бланш. — Много бяха приятни за слушане тия неща, които говорихте.

— А какво искахте да направя? — извика Бланш. — Сетихте ли се за нещо по-добро? Глътнахте си езика и запелтечихте. Връхлетя отгоре ни, без да го усетим. Има остър слух, както никой в кралството. Ако е дочул нещичко, само по този начин можехме да го заблудим. И вместо да ме упреквате, Филип, по-добре ме поздравете.

— Не започвайте пак — намеси се Жана. — Да вървим, да се приближим до дюкяните, да не изглеждаме като заговорници.

Тръгнаха напред, като отговаряха на поздравите, които им се отправяха.

— Месир — подзе полугласно Жана, — забележете, че вие с глупавата си ревност станахте причина за тази тревога. Ако не бяхте започнали така високо да се оплаквате от Маргьорит, нямаше да се изложим на опасността кралят да чуе повече, отколкото трябва.

Лицето на Филип д’Оне оставаше мрачно.

— Наистина — каза Бланш — брат ви е по-приятен от вас.

— То е сигурно затова, защото с брат ми се отнасят по-добре и аз се радвам заради него — отвърна младият човек. — Всъщност аз съм голям глупак, че се оставям да ме унижава една жена, която ме третира като слуга, вика ме в леглото си, когато й скимне, отпраща ме, щом й омръзна, оставя ме с дни, без да прояви признак на живот, и когато ме срещне, преструва се, че не ме познава. Каква игра играе тя в края на краищата?

Филип д’Оне, щитоносец на монсеньор дьо Валоа, беше от четири години любовник на Маргьорит Бургундска, най-голямата от снахите на Филип Хубави. И ако се осмеляваше да държи такъв език пред Бланш Бургундска, съпругата на Шарл Французки, то беше, защото Бланш беше любовница на брат му Готие д’Оне, щитоносец на граф дьо Поатие. И ако можеше да говори така открито пред Жана Бургундска, графиня дьо Поатие, то пък беше, защото Жана, макар и да не беше още любовница никому, подпомагаше донякъде от слабост, донякъде за развлечение любовната връзка на другите две кралски снахи, уреждаше и улесняваше любовните им срещи.

И така в тази ранна пролет на 1314 година, в деня на съда над тамплиерите, когато това важно дело беше главната грижа на короната, двамата сина на краля, най-големият, Луи, и най-малкият, Шарл, носеха рога, окачени им от двама щитоносци — единият от свитата на техния чичо, другият от свитата на брат им, — и то под покровителството на снаха им Жана, вярна съпруга, но услужлива сводница, която изпитваше нечистото удоволствие да наблюдава чуждото прелюбодеяние.

— Във всеки случай тази вечер няма кула Нел — каза Бланш.

— За мене почти няма да има разлика от дните напоследък — отвърна Филип д’Оне. — Но като си помисля, че тази нощ в прегръдките на Луи Наварски Маргьорит сигурно ще произнася същите думи, побеснявам…

— Е, приятелю, вие прекалявате — надменно го прекъсна Жана. — Преди малко обвинявахте Маргьорит, че има други любовници. Сега искате да й забраните да има съпруг. Нейното благоволение ви кара да забравяте кой сте. Смятам утре да посъветвам нашия чичо да ви изпрати за няколко месеца в неговото графство дьо Валоа, където се намират и вашите земи, за да се успокоите.

Хубавецът Филип д’Оне изведнъж се укроти.

— О, госпожо — промълви той, — мисля, че бих умрял. Сега той беше много по-привлекателен, отколкото като ядосан. Да му е драго на човек да го уплаши само за да види как свежда дългите си копринени мигли и как бялата му брадичка лекичко потреперва. Внезапно той стана тъй нещастен, тъй жалък, че двете жени забравиха тревогите си и се усмихнаха.

— Кажете на брат си Готие, че тази вечер ще въздишам по него — каза Бланш с възможната най-голяма нежност.

Не можеше да се разбере дали говори искрено, или не.

— Не би ли могло… — рече д’Оне след кратко колебание — да се предупреди Маргьорит за онова, което току-що узнахме, в случай че за тази вечер е предвидила нещо…

— Нека Бланш реши; аз вече не се наемам с нищо. Изплаших се много и не ща да се меся във вашите работи. Всичко това ще свърши зле някой ден и наистина аз се излагам ей тъй за права бога.

— Вярно е съгласи се Бланш, — че ти никак не използуваш благоприятните възможности. Твоят съпруг най често отсъствува. Де да имахме с Маргьорит тоя късмет.

— Нямам желание — отговори Жана.

— Или смелост — рече Бланш.

— Вярно е, че дори и да исках, нямам твоята ловкост да се прикривам, сестро, и съм сигурна, че веднага ще се издам.

Като каза това, Жана се замисли. Не, разбира се, тя наистина нямаше желание да мами Филип дьо Поатие, но беше й омръзнало да минава за лицемерно добродетелна…

— Госпожо — обърна се към нея Филип, — не бихте ли могли… да ме натоварите с някаква поръчка до вашата братовчедка?

Жана погледна младежа отстрани с разнежена снизходителност.

— Значи, не можете вече да живеете без хубавата Маргьорит! — рече тя. — Хайде, ще се покажа добра. Ще купя на Маргьорит някакво украшение и вие ще й го занесете от мое име. Но това е за последен път.

Приближиха се до една сергия. Докато двете жени се съветваха и Бланш се насочи направо към най-скъпите предмети, Филип д’Оне се замисли пак върху внезапното появяване на краля.

„Колчем ме види, все ме пита за името ми. Стана вече шест пъти. И все споменава за брат ми.“ Обзе го неясен страх и се запита защо чуствува винаги такова голямо безпокойство в присъствието на господаря. То идеше сигурно от погледа на тези преголеми, неподвижни очи, от техния особен, неопределен цвят, нещо средно между сиво и бледосиньо, като цвета на замръзнало езеро през ранните зимни утрини, очи, които човек не може да забрави часове, след като ги е видял.

Никой от тримата млади хора не беше забелязал един благородник с огромен ръст и червени ботуши, който, застанал насред стъпалата на голямото стълбище, ги наблюдаваше от известно време.

— Месир Филип, нямам в себе си достатъчно пари. Бихте ли платили?

Гласът на Жана изтръгна Филип д’Оне от размишленията му. Щитоносецът с готовност заплати покупката. Жана бе избрала за Маргьорит един кадифен колан, обшит със сребърна сърма.

— О, и аз искам същия! — възкликна Бланш.

Но и тя нямаше пари, та Филип уреди и нейната сметка.

Винаги така ставаше, когато ги придружаваше. Те го уверяваха, че ще му се издължат, но тутакси забравяха, а той като истински благородник не можеше да ги подсети.

— Внимавай, сине — беше му казал един ден месир Готие д’Оне — баща, — най-богатите жени струват най-скъпо.

Той го знаеше от собствен опит, но не му мислеше много, защото членовете на семейство д’Оне нямаха нужда от тънки сметки — именията им във Вемар и д’Оне ле Бонди между Понтоаз и Люзарш им осигуряваха големи доходи.

Сега вече Филип д’Оне имаше предлог да се затича към замъка Нел отвъд реката, където живееха кралят и кралицата на Навара. Ако минеше по моста Сен Мишел, щеше да се озове там за няколко минути.

Поклони се на двете принцеси и се упъти към изхода на търговската галерия.

Благородникът с червените ботуши го проследи с поглед на ловец. Тоя човек беше Робер д’Артоа, пристигнал от Англия преди няколко дни. Той, изглежда, поразмисли, после слезе по стълбата и също тръгна по улицата.

Навън голямата камбана на Света Богородица беше замлъкнала и на острова, където се намираше центърът на града, цареше необичайна напрегната тишина. Какво ставаше в Парижката света Богородица?