Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прокълнатите крале (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Roi de fer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2007)

Издание:

Издателство на ОФ, София, 1980

320 с.

 

1965, Maurice Druon, Librairie Plon, Edition Dd Doca

История

  1. — Добавяне

Първа част
ПРОКЛЯТИЕТО

I
ЕДНА КРАЛИЦА, ЛИШЕНА ОТ ЛЮБОВ!
В пълната с жарава камина гореше цял дънер. През зеленикавите обрамчени с олово стъкла на големите прозорци се процеждаше оскъдна мартенска светлина. Върху висок дъбов стол, чието облегало завършваше с трите английски лъва[1], седеше кралица Изабел, подпряла с ръка брадичката си и загледана разсеяно в пламъка на огнището.

Тя беше на двайсет и две години. Двете й златисти, вдигнати нагоре плитки приличаха на амфорни дръжки.

Кралицата слушаше как една от френските й придворни дами чете на глас поема от херцог Гийом Аквитански[2]. За любовта не мога вече да кажа нищо, защото няма я в мене никак, защото няма вече какво да ме радва.

Напевният глас на придворната дама се губеше в тая зала, преголяма, за да може една жена да се чувствува щастлива в нея.

Винаги така е било с мене.

Не получих, каквото обичах, не го постигнах и не ще го постигна…

Лишената от любов кралица дълбоко въздъхна.

— Какви вълнуващи слова! — рече тя. — И сякаш тъкмо за мен съчинени. Ех, минало е вече времето, когато големите благородници, като този херцог Гийом, са били толкова изкусни в поезията, колкото и във войната. Кога, казахте, е живял? Преди двеста години? Би казал човек, че тая поема е писана вчера.

И повтори на себе си:

За любовта не мога вече да кажа нищо, защото няма я в мене никак.

После се замисли.

— Да продължа ли, госпожо? — попита придворната, като държеше пръста си на ярко украсената страница.

— Не, мила моя — отговори кралицата. — Достатъчно се наплака за днес душата ми.

И като се изправи, заговори с друг тон:

— Братовчед ми, монсеньор[3] д’Артоа, ме предизвести за идването си. Погрижете се да бъде доведен при мен още щом пристигне.

— От Франция ли иде? Значи, ще се зарадвате, госпожо.

— Бих искала да се зарадвам, но зависи от новините, които ще ми донесе.

В стаята се втурна друга придворна със светнало от радост лице. Казваше се по баща Жана дьо Жоанвил и беше омъжена за сър Роджър Мортимър, един от първите барони на Англия.

— Госпожо, госпожо! — извика тя. — Той проговори!

— Наистина ли, госпожо? — отвърна кралицата. — И какво каза?

— Удари по масата и продума: „Искам!“ Върху красивото Изабелино лице се появи изражение на гордост.

— Доведете ми го! — рече тя.

Леди Мортимър изтича навън и след миг се върна, носейки румено, охранено дете на петнадесет месеца, което остави в краката на кралицата. Червената му рокличка, извезана със злато, изглеждаше твърде тежка за такова малко създание.

— Значи, месир[4], сине мой, вие сте казали „искам“ — наведе се Изабел да го помилва по бузката. — Доволна съм, че тази е първата ви дума: това е царска дума.

Детето се усмихваше и клатеше главичка.

— И по какъв повод го каза? — попита кралицата.

— Защото не му давах едно парче сухар — отговори леди Мортимър.

По лицето на Изабел пробяга усмивка.

— Щом е проговорил — рече тя, — искам да не бъде насърчаван да бръщолеви глупости по детски, както обикновено се постъпва с децата. Не е важно дали ще каже „тате“ или „мама“, предпочитам да знае думите „крал“и „кралица“.

В гласа й звучеше голяма вродена властност.

— Вие знаете, драга, кое ме накара да ви избера за възпитателка на моя син. Племенница сте по втора линия на месир Жоанвил Велики, който е бил на кръстоносния поход заедно с моя прадядо монсеньор Луи Светя. Вие ще съумеете да внушите на това дете, че то е колкото англичанин, толкова и французин.

Лели Мортимър се поклони. В това време първата френска придворна се върна и доложи, че монсеньор граф Робер д’Артоа е пристигнал.

Кралицата изправи гръб, облегна се на стола и скръсти ръце на гърдите си в позата на идол. Въпреки старанията си да изглежда винаги царствена, младежкият й вид не се губеше.

Стокилограмови стъпки разтресоха пода. Мъжът, който влезе, беше близо два метра висок, с бедра, прилични на дъбови дънери и юмруци като боздугани. По червените му ботуши от кордовска кожа личеше непочистена кал. С наметалото, което висеше на раменете му, можеше да се покрие цяло легло. Стигаше само да окачи един къс меч на пояса си, за да заприлича на човек, тръгнал на война. При появата му всичко около него започваше да изглежда дребно, крехко, трошливо. Имаше кръгла брадичка, къс нос, широки челюсти и здрав стомах. Нужен му беше повече въздух за дишане, отколкото на другите хора. Тоя великан беше на двадесет и седем години, но възрастта му се губеше в мускулатурата и всеки лесно би му дал десетина години повече.

Приближавайки се към кралицата, графът свали ръкавиците си, после коленичи с изненадваща за такъв исполин пъргавина и стана още преди тя да успее да му разреши това.

— И тъй, месир братовчеде мой — заговори Изабел, — добре ли пътувахте по море?

— Отвратително, госпожо, ужасно — отвърна Робер д’Артоа. — Една буря — да си повърнеш червата и душата! Мислех, че е настъпил последният ми час, дори започнах да изповядвам греховете си. Добре, че са много, та още не бях изредил половината, и пристигнахме. Имам достатъчно и за връщане.

Той се разсмя тъй, че стъклата потрепераха.

— Ей богу, по ми приляга да препускам по земята, отколкото да кръстосвам по солената вода. И ако не беше обичта ми към вас, госпожо братовчедке, и неотложните работи, които имам да ви съобщавам…

— Позволете да завърша думата си, братовчеде — прекъсна го Изабел.

Тя посочи детето:

— Синът ми днес проговори.

После се обърна към леди Мортимър:

— Желая той да усвои имената на всичките си родственици и нека знае, че дядо му е Филип, хубавият крал на Франция. Почнете да казвате пред него „Отче наш“и „Пресвета Богородице“, а също така и молитвата на монсеньор Луи Свети. Тия неща трябва да се утвърдят в сърцето му, преди дори да ги е схванал с ума си.

Тя беше доволна, че можа да покаже на своя роднина, самият той потомък на един от братята на Луи Свети, как бди за възпитанието на сина си.

— Добро възпитание ще дадете на тоя младенец — рече Робер д’Артоа.

— Никога не е рано за науката да царуваш — отговори Изабел.

Детето се опитваше да ходи със залитащите, несигурни стъпки на бебетата.

— Нима и ние сме били такива? — рече д’Артоа.

— Като ви гледа човек, трудно би повярвал, братовчеде — засмя се кралицата.

Оглеждайки Робер д’Артоа, тя си помисли за миг какви ли чувства е изпитвала дребната, невзрачна женица, която беше заченала тая човешка крепост. После отмести поглед към сина си.

Детето се движеше с протегнати ръчички към огнището, сякаш искаше да улови в мъничката си шепичка пламъка. Робер д’Артоа му препречи пътя с крака си. Малкият принц никак не се изплаши, а хвана червения ботуш, който той едва можеше да обгърне, и го възседна. Като вдигаше и сваляше крака си, великанът започна да люлее детето, което се смееше, възхитено от тази неочаквана игра.

— А, месир Едуард — рече д’Артоа, — дали ще посмея някой ден, когато станете могъщ господар, да ви припомня, че съм ви оставял да възсядате ботуша ми?

— Ще можете, братовчеде, ще можете, стига да сте все така верен наш приятел… Сега го отведете — обърна се Изабел към придворната дама.

— Хайде, благоволете да се върнете на земята, месир — рече д’Артоа, като си свали крака.

Французойките се оттеглиха в съседната стая с детето, което, ако съдбата следваше естествения си ход, щеше да стане един ден крал на Англия.

Д’Артоа изчака един миг.

— И тъй, госпожо — заговори той, — в допълнение на уроците си към вашия син можете да му кажете, че внучката на Луи Свети, Маргьорит Бургундска, кралица Наварска и бъдеща кралица на Франция, е на път да получи от народа си прозвището Маргьорит Курвата.

— Наистина ли? — възкликна Изабел. — Значи, онова, което предполагахме, излезе вярно.

— Да, братовчедке. И не само за Маргьорита, но и за другите ви две снахи.

— Жана и Бланш?…

— За Бланш съм сигурен. За Жана обаче…

Робер д’Артоа направи неопределено движение с грамадното си ръчище.

— По-хитра е от другите, но имам всички основания да смятам и нея за фльорца и половина.

Той пристъпи три крачки, изпъчи се предизвикателно и заяви:

— И тримата ви братя са рогоносци, госпожо, рогоносци като най-прости селяндури.

Бузите на кралицата пламнаха. Тя се надигна от стола си:

— Ако това, което ми съобщавате, е вярно, няма да го премълча. Не ще търпя такъв позор — семейството ми да става за посмешище.

— Френските барони също няма да го търпят, бъдете сигурна.

— Знаете ли имена, имате ли доказателства? Д’Артоа въздъхна дълбоко:

— Когато миналото лято дойдохте във Франция с месир вашия съпруг за празненствата, на които имах честта да бъда провъзгласен за рицар заедно с братята ви… защото, нали знаете, безплатните отличия лесно се дават… тогава ви доверих моите подозрения и вие споделихте с мен вашите. Поискахте от мен да следя и да ви уведомя. Аз съм ваш съюзник: извърших първото и съм дошъл да свърша и второто.

— Е? И какво узнахте? — попита нетърпеливо Изабел.

— Най-напред, че някои скъпоценности от касетката на милата ви снаха Маргьорит изчезват. А когато една жена се освобождава скришом от скъпоценностите си, то е или за да ги подари на любовник, или за да подкупи съучастник. Измяната й е ясна, не намирате ли?

— Тя може да заяви, че ги е дала като дарение на църквата.

— Не винаги. Ако например една брошка е била заменена у някой ломбардски търговец срещу дамаскинска кама…

— А вие открихте ли на чий колан виси тази кама?

— За съжаление не — отвърна д’Артоа. — Мъчих се, но загубих дирята. Нашите хубавици са хитри. По-хитри са от елените из моите гори в Конш, които тъй умело прикриват следите си и заблуждават ловеца.

По лицето на Изабел се изписа разочарование. Робер д’Артоа разбра какво се готви да каже кралицата и вдигна ръце.

— Чакайте, чакайте — извика той. — Аз съм добър ловец и рядко изтървам дивеча. Благочестивата, чистата, целомъдрената Маргьорит си е обзавела гнезденце в старата кула на двореца Нел, за да може, според думите и, да се оттегля за молитствуване. Но изглежда, че молитствува само в нощите, когато брат ви Луи Наварски отсъствува. Пък и светлината тогава се вижда там твърде до късно. Братовчедка й Бланш, а понякога и Жана отиват да я посетят. Обиграни хитруши! Ако поискат сметна някоя от тях, лесно ще се измъкне: „Как? В какво ме обвинявате? Та аз бях с нея!“ Една виновна жена се брани лошо, но три сговорни курви са цяла твърдина. Само че, видите ли, в нощите, когато Луи го няма, а кулата Нел свети, по брега край кулата — там, където обикновено е пусто в тоя час — настава доста големичко оживление. Виждали са да излизат мъже не в монашески одежди и които, ако са отивали там за вечерня, би трябвало да минават през друга врата. В двореца мълчат, но народът започна да злослови, тъй като слугите плещят преди господарите…

Докато разказваше, графът се движеше, ръкомахаше, ходеше, тресеше пода и развяваше нашироко наметалото си. Изблиците на неговата преголяма мощ му служеха като изразно средство. Мъчеше се да убеди както с думи, така и с мускули; повличаше събеседника си в някаква вихрушка, а грубостта на езика му, съответствуваща напълно на външността му, придаваше на думите му някаква сурова искреност. Обаче вгледаше ли се по-внимателно, човек се запитваше дали цялото това суетене не е шмекерия на фокусник и игра на комедиант. В сивите очи на граф д’Артоа блестеше упорита, будна омраза. Младата кралица се стараеше да запази трезвост в разсъжденията.

— Говорихте ли за това с краля, моя баща? — попита тя.

— Мила братовчедке, вие познавате крал Филип по-добре от мен. Той толкова вярва в добродетелността на жените, че за да склони да ме изслуша, би трябвало да му покажа как снахите му се търкалят с любовниците си. А откакто загубих делото, положението ми в двора не е много здраво…

— Зная, братовчеде, че са ви онеправдали; ако зависеше от мен, тая неправда щеше да бъде поправена.

Робер д’Артоа се спусна да целува ръката на кралицата.

— Но тъкмо поради това дело — подзе кротко кралицата — би могло да се допусне, че сега целите отмъщение.

Великанът пъргаво се надигна:

— Но, разбира се, госпожо, моята цел е да отмъстя. Откровеността му беше обезоръжаваща. Смяташ, че му поставяш клопка, че ще го хванеш в лъжа, а той се открива напълно пред тебе като прозорец.

— Ограбиха ми наследството от моето графство Артоа[5] — извика той — и го дадоха на леля ми, Мао Бургундска…тая кучка, тая просякиня, да пукне дано! Дано проказа разяде устата и, гърдите й да се скапят на парцали. И защо го направиха? Защото с хитрини, с лукавства, а също и като пълнеше шепите на бащините ви съветници със звонкови жълтички, тя успя да ожени тримата ви братя за двете си дъщери курви и за третата курва, тяхната братовчедка.

И той започна да представя как леля му Мао, графиня на Бургундия и д’Артоа, би говорила на крал Филип Хубави:

— „Драги господарю, родственико и приятелю, дали да свържем моята мила Жана със сина ви Луи?… Какво? Не сте съгласен? Предпочитате за него Марго. Добре, тогава дайте Жана на Филип, а сладката ми Бланш на вашия хубав Шарл. Какво удоволствие ще бъде да се любят всички заедно! А пък ако ми се присъди Артоа, което принадлежеше на покойния ми баща, тогава графството ми Франш дьо Бургон ще премине на една от птичките, на Жана, ако речете. По този начин вторият ви син ще стане граф палатен[6] на Бургундия и ще можете да го подтикнете към германската корона.

Моят племенник Робер ли? Може да му се подхвърли един кокал на това куче. Замъкът Конш и имението Бомон са му достатъчни и предостатъчни на тоя дебелак. И ето пошушвам нещичко на ухото на Ногаре, отправям хиляда похвали на Марини и… омъжвам едната, омъжвам двете, омъжвам трите.“Но още не минали сватбите, и малките курвета захващат да заговорничат, да изпращат писъмца, да си намират любовници и окичват френската корона с рога. Ах, ако бяха с безупречно поведение, госпожо, щях да преглътна обидата. Но тия бургундски кучки, след като ми причиниха толкова злини, да имат и такова долно поведение, скъпо ще го заплатят, и аз ще отмъстя на тях за всичко, което майка им стори на мен. Изабел остана замислена под този словесен ураган. Д’Артоа пристъпи към нея и й пошепна:

— Те ви мразят.

— Вярно е, че и аз от моя страна не можах да ги обикна още от самото начало, не зная защо — отвърна Изабел.

— Вие не ги обичате, защото са лъжкини, мислят само за удоволствия и нямат никакво чувство за дълг. Но те, те ви мразят, защото ви завиждат.

— В моята съдба няма нищо за завиждане — въздъхна Изабел — и тяхното положение ми се струва по-добро от моето.

— Вие сте кралица, госпожо, и по кръв, и по дух. Ва шите снахи, макар и да носят корони, никога няма да станат кралици. Затова винаги ще гледат на вас като на неприятелка.

Кралицата вдигна към графа своите хубави сини очи и той усети, че този път беше ударил в целта. Изабел беше окончателно на негова страна.

— Знаете ли имената на… мъжете, с които снахите ми…

Тя нямаше грубия език на братовчед си и не беше в състояние да изрече известни думи.

— Не мога да предприема нищо, ако не зная: имената — добави тя. — Научете ги и тогава ви обещавам да дойда веднага в Париж под някакъв предлог, за да туря край на това безобразие. С какво мога да ви подпомогна? Уведомихте ли вуйчо ми Валоа?

— Да ме пази господ! — отвърна д’Артоа. — Монсеньор дьо Валоа е моят най-верен покровител и най-добър приятел, но не може нищо да пази в тайна. Ще разтръби навред онова, което искаме да скрием. Ще вдигне преждевременно тревога и когато речем да сгащим уруспиите, ще ги заварим смирени като монахини…

— Какво предлагате?

— Две мероприятия. Първо, да наредим да се назначи при кралица Маргьорит нова придворна дама, която да бъде изцяло наша довереница и да ни уведомява най-добросъвестно. Имам пред вид госпожа Коменж — тя овдовя наскоро и следва да й се окаже известно внимание. Тая работа може да свърши вуйчо ви Валоа. Напишете му едно писъмце и му изразете вашето желание. Той има голямо влияние над брат ви Луи и бързо ще вкара госпожа Коменж в двореца Нел. По този начин ще имаме наш човек на самото място, и както се изразяваме ние военните — един шпионин вътре в крепостта струва повече от цяла армия навън.

— Ще напиша писмото и вие ще го отнесете. После? Същевременно ще трябва да приспите недоверчивостта на снахите ви спрямо вас и да им се подмажете, като им изпратите мили подаръци. Подаръци, еднакво подходящи и за жена, и за мъж, които те да получат тайно, без да знае нито бащата, нито съпругът, в знак на скрито приятелство помежду ви. Маргьорит опустошава касетката със скъпоценностите си заради един непознат красавец; ще бъде истински провал за нас, ако, след като сме я снабдили с подарък, за който няма да дава сметка никому, не го видим окачен върху търсения от нас юнак. Нека им дадем случай да се издадат!

Изабел помисли за секунда, после плесна с ръце. Появи се първата придворна дама.

— Мила приятелко — обърна се към нея кралицата, — донесете, моля ви, кесията, която търговецът Албизи ми изпрати тази сутрин.

През късото време, докато чакаха, Робер д’Артоа най-сетне се откъсна от своите сплетни и съзаклятия и започна да разглежда залата с религиозните й стенописи, нейния грамаден, облицован с дърво таван, който имаше форма на корабен кил. Всичко беше още ново, но подтискащо и студено. Мебелировката беше красива, макар и малко оскъдна.

— Не е приветлив домът, в който живеете, братовчедке. Прилича повече на катедрала, отколкото на замък.

— Дай боже да не се превърне в затвор! — промълви Изабел полугласно. — Колко често тъгувам за Франция!

Французойката се върна и донесе голяма кесия от копринен плат, извезана релефно със златни и сребърни конци и украсена на закопчалката с три едри като орехи скъпоценни камъка.

— Чудо! — възкликна д’Артоа. — Точно каквото ни трябва. Малко тежичка, за да бъде дамска украса, и малко лека за мене, комуто по подхожда паласка, отколкото кесийка на колана. Но за един дворцов младеж да окачи на кръста си и да се перчи с такъв предмет е просто мечта.

— Поръчайте на търговеца Албизи още две такива кесии — нареди Изабел на придворната — и му кажете да побърза да ми ги изпрати.

И щом дамата излезе, добави:

— По този начин бихте могли сам да ги отнесете във Франция, братовчеде.

— И никой няма да узнае, че са минали през моите ръце.

Навън се разнесе шум, викове, смях. Робер д’Артоа се приближи до един прозорец. На двора група зидари издигаха един тежък камък за средата на свод. Едни дърпаха въжетата на скрипеца, други, застанали на едно скеле, се готвеха да поемат каменния блок и цялата тая работа се извършваше с извънредно добро настроение.

— Охо — рече Робер д’Артоа, — види се, крал Едуард все още обича да се занимава със зидарство.

Беше разпознал между работниците и крал Едуард II, съпруга на Изабел, хубав мъж на около тридесет години, с вълнисти коси, широки рамене и стройни бедра. Кадифените му дрехи бяха изцапани с гипс.

— Има повече от петнадесет години, откакто са започнали да преустрояват Вестмутие — каза Изабел ядосано.

И тя, както всички в двора, произнасяше по френски Вестмутие вместо Уестминстър.

— Откакто съм омъжена, ето вече шест години, живея вред мистрии и хоросан. Един месец строят, другия — развалят. Той обича не зидарството, а зидарите. Да не мислите, че го наричат „сир“[7]? Викат му Едуард, подиграват се с него, а той се радва. Ето, вижте го!

На двора крал Едуард II даваше нареждания, опрян на един млад работник, когото беше прегърнал през врата. Някаква подозрителна фамилиарност царуваше край него.

— Мислех, че с рицаря Гавестон съм изживяла най-големите унижения. Този нахален и самоуверен беарнец така командуваше моя съпруг, че започна да командува и кралството. Едуард му даде всичките скъпоценности от сватбената ми касетка. Види се, става обичай в нашето семейство с женските накити, така или иначе, да се гиздят мъже.

И тя се отпусна като пред роднина и приятел и разкри всичките си мъки и унижения. Всъщност порокът на крал Едуард II беше известен на цяла Европа.

— Миналата година бароните и аз успяхме да унищожим Гавестон. Отсякоха му главата и аз се радвам, че трупът му гние при доминиканците в Оксфорд. Но знаеш ли, братовчеде, дойдох до положението да съжалявам за рицаря Гавестон, защото оттогава, сякаш за да ми отмъсти, Едуард мъкне в двореца най-долните и пропаднали мъже от народа си. Виждат го да обикаля вертепите на Лондонското пристанище, да сяда на една маса със скитници, да се бори с хамали и да се надбягва с коняри. Няма що да се каже, хубави състезания показва. През това време нека управлява кралството който ще, стига да му урежда забавленията и да участвува в тях. Понастоящем с благоволението му се ползуват двамата барони Диспенсър — бащата командува сина си, който пък служи за съпруга на моя съпруг. Мен Едуард вече не ме докосва и ако понякога случайно се сбърка да дойде в леглото ми, толкова ме е срам, че не изпитвам никакво удоволствие.

Изабел говореше, навела глава.

— Ако една кралица не е обичана от съпруга си, тя става най-нещастната от всичките си поданици в кралството. От нея се иска да осигури наследник, а после за живота й никой не дава и пет пари. Коя жена на барон, коя жена на гражданин или на селянин би търпяла това, което съм длъжна да понасям аз… защото съм кралица. Последната перачка в кралството има повече права от мене — може поне да дойде да поиска моята закрила.

— Братовчедке, хубава моя братовчедке, аз, аз бих желал да ви бъда закрила! — продума д’Артоа с жар.

Тя повдигна тъжно рамене, като че ли искаше да каже: „Какво можете да направите?“ Застанали бяха един срещу друг. Той протегна ръце, улови я лекичко, доколкото можеше, за лактите и прошепна:

— Изабел…

Тя сложи ръцете си върху раменете на гиганта. Погледнаха се и ги обзе неочаквано смущение. Д’Артоа се почувствува изведнаж странно трогнат и стеснен от своята телесна сила, сякаш се опасяваше да не строши нещо. Внезапно му се поиска да посвети времето си, тялото си, живота си на тази крехка жена. Пожела я с неочаквана и силна страст, която не знаеше как да изрази.

Обикновено неговите вкусове не го насочваха към високопоставени дами и не беше твърде изкусен в ухажването.

— За онова, което един крал пренебрегва, защото не знае колко е съвършено, много други биха молили бога с две ръце. Възможно ли е да сте лишена на тая възраст от радостите на естеството, вие, тъй свежа, тъй красива! Възможно ли е тия устни да не бъдат никога целувани! Тези ръце… това нежно тяло… Ах, Изабел, вземете си мъж и нека този мъж бъда аз!

Начинът му да изказва желанията си беше твърде груб и красноречието му далеч от красноречието в поемите на Гийом Аквитански, но Изабел не откъсваше погледа си от неговия. Покоряваше я, смазваше я с целия си ръст. От него се излъчваше миризма на гора, на кожа, на коне и на оръжие. Нямаше нито глас, нито външност на прелъстител и все пак я прелъстяваше. Беше мъж, истински мъж, груб и необуздан самец, който диша тежко. Изабел усещаше как цялата й воля отпада и имаше само едно желание: да опре глава на тези биволски гърди и да се остави… да утоли изгарящата я жажда… Тя трепереше малко, но изведнаж се отдръпна и извика:

— Не, Робер, няма да направя онова, за което тъй строго осъждам снахите си. Не искам, не бива! Но като си помисля какво си запрещавам и от какво се отказвам, а пък тия уличници имат щастието да живеят със съпрузи, които толкова много ги обичат… А! Не! Трябва да бъдат наказани, строго наказани!

Именно защото не си разрешаваше да извърши грях, Изабел се озлобяваше срещу сгрешилите. Тя се върна и седна в големия дъбов стол. Робер д’Артоа се приближи до нея.

— Не, Робер — повтори тя, като вдигна ръце, — не злоупотребявайте с моята слабост, ще ме разсърдите.

Изключителната красота вдъхва уважение, не по-малко от величието. Великанът се подчини.

Но случилото се никога нямаше да се изличи от тяхната памет.

„Значи, мога да бъда обичана“ — си мислеше Изабел и изпитваше нещо като признателност към човека, който й вдъхна тая увереност.

— Това ли е всичко, което имахте да ми съобщите, братовчеде? Не ми ли носите и други новини? — каза тя, като правеше усилие да се овладее.

Робер д’Артоа се питаше дали да продължи настъплението, затова не отговори веднага.

— Да, госпожо — рече той най-сетне, — нося и една поръка от чичо ви Валоа.

Случилото се между тях караше думите им да звучат по-другояче и те не можеха да се съсредоточат в онова, което говореха.

— Висшите сановници на Тамплиерския орден ще бъдат в скоро време изправени пред съд и има голяма опасност вашият кръстник, великият магистър Жак дьо Моле да бъде осъден на смърт. Монсеньор дьо Валоа ви моли да пишете на краля и да го помолите за снизхождение.

Изабел не отговори. Беше пак заела обичайната си поза, с подпряна на ръката си брадичка.

— Колко приличате на него така! — възкликна д’Артоа.

— На кого?

— На крал Филип, вашия баща… Тя вдигна очи замислена.

— Това, което баща ми, кралят, реши, е законно — промълви тя най-сетне. — Аз мога да се намеся, когато става въпрос за честта на семейството, но не и за неща, отнасящи се до управлението на кралството.

— Жак дьо Моле е стар човек. Беше благородник и на голям пост. Ако е сторил грешки, изкупил ги е предостатъчно. Не забравяйте, че ви е държал над купела при кръщението ви. Вярвайте ми, голямо злодеяние ще се извърши, и то пак заради Ногаре и Марини! Като разсипват ордена, тия хора от долно потекло удрят върху цялото рицарство и големите барони.

Кралицата изглеждаше затруднена. Очевидно работата не беше по силите й.

— Не мога да съдя — рече тя, — не мога да съдя!

— Вие знаете, че съм много задължен на чичо ви; той ще ми бъде признателен, ако се сдобия с такова писмо от вас. И после милосърдието много приляга на една кралица; то е женско чувство и за него само ще ви похвалят. Някои ви обвиняват в коравосърдечие, вие ще им докажете обратното. Направете го за себе си, Изабел, пък и заради мен.

Тя му се усмихна:

— Макар че приличате на караконджо, сте много ловък, братовчеде. Добре, ще напиша писмото, което желаете, и ще можете да отнесете и него. Кога си заминавате?

— Когато ми заповядате, братовчедке.

— Мисля, че кесиите ще бъдат доставени утре. Твърде скоро наистина.

В гласа й се почувствува съжаление. Пак се погледнаха и Изабел отново се смути.

— Ще чакам ваш пратеник, за да зная дали да тръгна за Франция. Довиждане, братовчедке, ще се видим довечера на трапезата.

Д’Артоа се сбогува и след като излезе, стаята някак особено утихна, също като планинска долина след буря. Изабел затвори очи и дълго седя неподвижна.

Призваните да играят решителна роля в историята на народите често пъти не съзнават колко общи съдби въплъщават в себе си. Двете лица, които току-що бяха привършили своя дълъг разговор в един следобед през месец март 1314 година в Уестминстърския дворец, не можеха да допуснат, че, съгласувайки действията си, ще станат първите виновници за една война между Франция и Англия, продължила повече от сто години.

Бележки

[1] Английската кралска емблема. — Б. пр.

[2] Херцог Гийом Аквитански (1071–1127) е пръв по време френски поет на романски език и една от най-представителните и привлекателни фигури на Средните векове. Голям феодал, голям любовник и голям поет, неговият начин на живот и неговият мироглед са били съвсем необикновени за своето време. Рафинираният разкош в неговите замъци е първообраз на прословутите „дворове на любовта“. Желаейки да се освободи напълно от властта на Църквата, той отка — зал на папа Урбан II да участвува в кръстоносния поход, макар че за целта папата специално го посетил в неговите владения. Възползувайки се от отсъствието на съседа си граф дьо Тулуз, той му заграбил земите. Малко по-късно, поблазнен от разказите за чудни приключения, заминал на Изток, начело на една армия от 30 000 души, и стигнал чак до Ерусалим.

Неговите „Стихове“, от които са се запазили само 12 поеми, въвеждат в романската, а по-късно и във френската литература една идеализирана концепция за жената и любовта, каквато преди не е имало. Те са първоизточникът на голямото любовно-лирично течение, което прекосява, напоява и обогатява цялата френска литература. Този принц-трубадур не е останал незасегнат от влиянието на испано-арабските поети.

[3] Ваша светлост; обръщение към принцове, висши духовници, висши велможи. — Б. пр.

[4] Старо обръщение към благородници, свещеници, лекари и адвокати. — Б. пр.

[5] Аферата за наследството на Артоа, една от най-големите драми за наследство във Франция, за която многократно ще става дума в този том, се очертава по следния начин:

Луи Свети дал през 1237 година графството-перство Артоа в собственост на брат си Робер. Този Робер д’Артоа I имал син Робер II, който се оженил за Амиси дьо Куртене, владетелка на Конш. Робер II имал две деца: Филип, починал в 1298 година от рани, получени в сражението при Фюрн, и Мао, която се омъжила за Отон Бургундски, граф палатен, т.е. дворцов граф. След смъртта на Робер II за наследството на графството се явили двама претенденти: Робер III, нашият герой, и неговата леля Мао, която се позовавала на едно разпореждане на обичайното право в Артоа. Филип Хубави разрешил спора в 1309 година в полза на Мао, която след смъртта на съпруга си станала и регентка на графството Бургундия. Тя омъжила двете си дъщери, Жана и Бланш, за втория и третия син на Филип Хубави. Поменатото кралско решение е било до голяма степен съобразено с тези женитби, чрез които френската корона придобила графството Бургундия и графството Франш, дадено като зестра на Жана. И така Мао станала графиня-пер д’Артоа.

Робер не се примирил и в продължение на двадесет години водил с рядко упорство, по съдебен път и по пътя на саморазправата борба, при която и двете страни поставили в действие всякакви средства: доноси, клевети, фалшификация на документи, магия, отрова, политическа агитация. Както ще видим, тази борба завършила трагично за Мао, трагично за Робер, трагично за Англия и Франция.

Що се касае до бургундската фамилия или по-точно до бургундските фамилии, свързани с тази афера, както и с всички останали големи афери на кралството, по онова време имало две съвсем независими помежду си Бургундии: Бургундия-херцогство, васална земя на френската корона, и Бургундия-графство, съставляващо палатинат, зависим от Свещената империя. Столицата на херцогството била Дижон, а на графството Дол. Прословутата Маргьорит Бургундска произхождала от херцогското семейство, а братовчедките й етърви — Жана и Бланш — от графското.

[6] Палатен — дворцов, придворен. — Б. пр.

[7] Сир — господарю. — Б. пр.