Морис Дрюон
Железният крал (18)

VIII
MAO БУРГУНДСКА
Към средата на същата нощ двама конници от ескорта на кралица Изабел потеглиха от замъка Мобюисон. Това бяха Робер д’Артоа и неговият прислужник Лорме — едновременно слуга, доверено лице, другар на път и в бой и верен изпълнител на всякакви поръчения.

Откакто беше се свързал с граф д’Артоа, Лорме льо Долоа, беглец от двореца на бургундските графове поради някакво провинение, заради което трябваше да бъде обесен, не се отделяше нито за минута от господаря си и просто вървеше по петите му. Удивително беше как тоя дребен, вече прошарен човек, дебеличък и с широка задница, се грижи непрекъснато за своя млад господар-гигант, следва го навред, за да му помага при всяко начинание, както например неотдавна при засадата на братята д’Оне.

Разсъмваше, когато двамата конници стигнаха до вратите на Париж. Подкараха бавно запотените коне, от които се вдигаше пара, и Лорме започна здравата да се прозява. Макар и прехвърлил петдесетте, той издържаше на продължителна езда повече от всеки млад щитоносец, но безсъницата го съсипваше.

На площад дьо Грев, където обикновено се събираха работници, които диреха работа, имаше майстори-предприемачи от кралските работилници и собственици на плавателни съдове. Те шареха из групите и търсеха помощници, хамали или посредници. Робер д’Артоа мина през площада и влезе в улица Моконсей, където живееше леля му Мао д’Артоа.

— Виждаш ли, Лорме — рече великанът, — искам тая плувнала в лой кучка да узнае нещастието си от моята уста. Ето наближава миг на голямо удоволствие в моя живот. Искам да видя злобната мутра на моята леля, когато й разкажа какво се случи в Мобюисон. Искам тя да дойде в Понтоаз, искам сама да спомогне за своя провал, когато почне да реве като магарица пред краля, искам да пукне от ад. Лорме широко се прозя.

— Ще пукне, монсеньор, ще пукне, бъдете сигурен! Вие правите всичко необходимо за тая работа.

Стигнаха до внушителния дворец на графовете д’Артоа и Робер пак заговори:

— Не е ли цяло безобразие, дето тя се разполага в това обширно жилище, построено от моя дядо? Аз трябваше да живея тук!

— Ще живеете, монсеньор, ще живеете.

— И ще те направя вратар със сто ливри годишно.

— Благодаря, монсеньор — отвърна Лорме, като че ли беше вече назначен на високата длъжност и парите бяха в джоба му.

Д’Артоа скочи от першеронския си кон, хвърли юздите на Лорме и удари няколко пъти с желязното чукче тъй, че да я продъни.

Обкованото с гвоздеи крило се отвори и един едър пазач с будно лице и дебела като ръката му тояга се показа на прага.

— Кой е? — попита пазачът, възмутен от такова силно тропане.

Но Робер д’Артоа го бутна настрани и влезе. Десетина слуги и слугини се занимаваха със сутрешното почистване на дворове, коридори и стълбища. Робер изблъска всичките и стигна до жилищните помещения на леля си.

— Хей!

Дотича един изплашен слуга с ведро в ръка.

— Леля ми, Пикар, трябва веднага да видя леля си. Пикар, човек с плоска глава и редки коси, сложи ведрото и рече:

— Тя закусва, монсеньор.

— Добре де, какво от това? Доложи й, че съм дошел, но бързо!

Той бързо придаде на лицето си израз на вълнение и скръб и последва слугата.

Мао, графиня д’Артоа, пер на кралството, бивша регентка на графството Франш, беше обемиста жена на възраст между четиридесет и четиридесет и пет години с едро и здраво телосложение и масивни хълбоци. Тлъстото й лице издаваше сила и воля. Челото беше широко и изпъкнало, косите все още съвсем кестеняви, горната устна малко повечко обрасла, но устата червена. Всичко у тая жена беше извън мярката: чертите, крайниците, апетитът, гневът, алчността, амбицията, жаждата за власт. С енергичността на военачалник и упоритостта на легист тя управляваше двора си в Арас, както беше го управлявала по-рано в Дол, бдеше зорко над земите си, изискваше подчинение от своите васали, уважаваше силата у другите, но изобличения враг удряше безмилостно.

Двадесет години тя водеше борба с племенника си и добре го опозна. Щом се появеше някакво затруднение, щом сеньорите започваха да ритат срещу закона, щом някой град отказваше да плаща данъци, Мао веднага откриваше, че в тая игра пръст има Робер.

Той е див вълк, жестоко и лицемерно вълчище — казваше тя за него. — Но аз съм по-умната и Робер ще си строши главата от престараване. От много месеци насам те почти не си говореха и се виждаха само по задължение в двореца.

Тази сутрин, седнала пред малка масичка, поставена до леглото й, графиня Мао нагъваше филия след филия със заешки пастет, който съставляваше първото блюдо от сутрешната й закуска.

Робер се мъчеше да се преструва на разтревожен и печален, тя пък, щом го видя да влиза, се постара да изглежда най-непринудено безразлична.

— Е! Какво сте се разшетали още в тъмно, племеннико, пристигате като хала! Защо е това бързане?

— Лельо — извика Робер, — всичко е загубено! Мао не мръдна, само най-спокойно изля в гърлото си пълна чаша рубинено арбоазко вино, което предпочиташе пред всяко друго.

— Какво загубихте, Робер? Още един процес ли? — попита тя.

— Лельо, кълна се, че съвсем не е време да си разменяме остроти. Нещастието, което се стоварва върху нашия род, не търпи шега.

— Кое нещастие за единия би било нещастие за другия? — подхвърли Мао с невъзмутим цинизъм.

— Лельо, ние се намираме в ръцете на краля!

Мао не можа да прикрие лекото безпокойство в погледа си. Питаше се какъв капан й се гласи и какво означава цялото това предисловие.

С привично движение тя запретна ръкави над месестите си тлъсти лакти. После удари по масата и извика:

— Тиери!

— Не мога да говоря пред никого освен пред вас — извика Робер. — Това, което ще ви кажа, засяга семейната чест.

— Ба, пред канцлера ми можеш да кажеш всичко. Тя не се доверяваше и искаше свидетел.

За един кратък миг двамата се измериха с поглед — тя нащрек, а той с наслада от комедията, която разиграваше. „Викай си хората — мислеше Робер. — Викай, нека всички чуят!“ Интересна гледка представляваха тия двама души, когато се наблюдаваха и измерваха, застанали един срещу друг като два бика от една раса и една кръв, които толкова си приличаха и толкова се ненавиждаха.

Вратата се отвори и Тиери д’Ирсон влезе. На тоя дребен надут човек с остър бял нос и кръглолик, който беше главен свещеник в катедралата на Арас, канцлер на Мао и малко нещо неин любовник, съвсем не липсваше самоувереност, нито авторитет.

Той поздрави Робер и като го гледаше с полузатворени очи така, че се принуждаваше да си държи главата силно наклонена назад, каза:

— Вашето посещение е рядко събитие, монсеньор.

— Изглежда, че племенникът ми има да ми съобщава за някакво голямо нещастие — рече Мао.

— Уви! — изстена Робер и се отпусна на един стол. Той замълча и Мао започна да издава признаци на нетърпение.

— Ние с вас, лельо, сме имали недоразумения — подзе той.

— Нещо много повече, племеннико, грозни крамоли, които завършиха без полза за вас.

— Разбира се, разбира се, и бог ми е свидетел, че съм ви желал всички възможни злини.

Той пак пусна в ход любимата си хитрост — пълна откровеност и признаване на лошите си намерения, за да прикрие ножа в ръката си.

— Но никога не бих ви пожелал такова нещо, защото знаете, че съм кавалер и много държа на честта.

— Но какво има? Говори най-сетне! — не издържа Мао.

— Вашите дъщери, моите братовчедки, са уличени в прелюбодеяние и задържани по заповед на краля. И Маргьорит заедно с тях.

Мао не прецени изведнаж удара. Тя не повярва.

— От кого научи тая басня?

— Лично от мен самия, лельо. Целият двор в Мобюисон го знае. То стана късно снощи.

Правеше му удоволствие да къса нервите на Мао, като й разкрива случилото се на части, и то само онова, което намери за добре.

— Те признали ли са? — попита Тиери д’Ирсон все така с полузатворени клепачи.

— Не зная — отговори Робер. — Но младите д’Оне са в ръцете на вашия приятел Ногаре и в този момент са на път да признаят и заради тях.

— Моят приятел Ногаре… — повтори бавно Тиери. — И невинни да са, от неговите ръце ще излязат по-черни от катран.

— Лельо — продължи Робер, — тая нощ аз изминах десет левги от Понтоаз до Париж, за да дойда да ви съобщя, защото никому не мина през ум да го направи. Все още ли мислите, че се ръководя от лоши чувства?

Мао погледна племенника си и в нещастието си помисли: „Може пък да е способен понякога на човещина.“ После, сърдито рече:

— Искаш ли да хапнеш?

Само от тая дума Робер разбра, че наистина е засегната.

Той взе от масата един студен фазан, разчупи го на две и започна да яде с ръце. Изведнъж видя, че леля му странно променя цвета си. Най-напред деколтето й над обшитата с хермелинови кожи рокля стана огненочервено, после вратът, после долната част на лицето. Виждаше се как кръвта нахлува в главата й, стига до челото и го обагря в тъмночервено. Графиня Мао се улови за сърцето.

„Ха така де — помисли Робер. — Умира, ей сега ще пукне!“ Но остана разочарован, защото графинята се съвзе и като замахна с ръка, помете заешкия пастет и сребърните чаши и паници, които с трясък се търкулнаха на пода.

— Мръсници! — изрева тя. — След всичко, което направих за тях, уредих им браковете… Да се оставят да ги уловят като уличници. Хубаво! Нека загубят всичко, нека ги затворят! Да ги набият на кол, да ги обесят!

Свещеникът-канцлер не мръдна. Беше свикнал с яростните избухвания на графинята.

— Точно това си казвах и аз, лельо — каза Робер с пълна уста. — Много зле се отплащат за всичките ви грижи.

— Трябва незабавно да замина за Понтоаз — извика Мао, без да го слуша. — Трябва да ги видя и да им кажа какво да говорят.

— Съмнявам се, че ще успеете, лельо. Те са изолирани и никой не може…

— Тогава ще говоря с краля, Беатрис! Беатрис! — извика тя.

Една завеса се повдигна. Висока девойка на около двадесет години, черноока, със закриглена корава гръд, развити ханшове и дълги бедра влезе, без да бърза. Щом я видя, Робер д’Артоа се усети привлечен от нея.

— Беатрис, ти чу всичко, нали? — попита Мао.

— Да… госпожо… — отговори девойката малко насмешливо, като удължаваше края на думите. — Бях зад вратата… както обикновено.

Мудността в говора и движенията й се забелязваше и в начина, по който ходеше и гледаше. Тя й придаваше някаква гъвкава мекота и едно неестествено благодушие, но в очите и, между дългите черни мигли, блестеше подигравка. Очевидно хорските нещастия, човешките борби и драми я радваха.

— Племенницата на Тиери — посочи я Мао на Робер. — Направих я своя първа придворна дама.

Беатрис д’Ирсон гледаше Робер д’Артоа с лукава безочливост. Личеше любопитството й към този великан, за чиито злодеяния беше чувала да се говори толкова много.

— Беатрис — подзе Мао, — поръчай да впрегнат носилката ми и да оседлаят шест коня. Заминаваме за Понтоаз.

Беатрис продължаваше да гледа Робер право в очите и сякаш не чуваше. Имаше в това хубаво момиче нещо, което дразнеше и смущаваше. С мъжете още от пръв поглед като че ли установяваше споразумение да не им оказва никаква съпротива. Но в същото време ги караше да се питат дали е съвсем глупава, или тайничко се подиграва с тях.

„Хубаво парче… добре бих прекарал една вечер с нея“ — помисли Робер, като я гледаше как излиза, без да бърза.

От фазана беше останала само една кост и той я хвърли в огъня. Сега усети жажда, взе от масичката металическата кана, от която Мао си бе наляла, и отпи голяма глътка.

Графинята ходеше напред-назад из стаята и постоянно си засукваше ръкавите.

— Няма да ви оставя сама в този ден, лельо — рече д’Артоа. — Ще ви придружа. Това е семеен дълг.

Мао вдигна очи към него, все още малко недоверчива. Най-сетне се реши и му протегна ръце.

— Ти си ми правил много пакости, Робер, и обзалагам се, че ще ми правиш още, но днес, трябва да призная, постъпи като добро момче.