Морис Дрюон
Железният крал (24)

II
СЪДЪТ НА СЕНКИТЕ
Всяка нощ месир дьо Ногаре, рицар, легист и пазител на печата, работеше до късно в кабинета си, както бе правил това цял живот. И всяка сутрин графиня д’Артоа узнаваше, че нейният враг видимо се радва на отлично здраве и с папки под мишница бодро крачи към кралския дворец. Тогава графинята отправяше тежък поглед кьм придворната си дама.

— Търпение, госпожо… Една гроса, това прави дванадесет дузини. По две дузини на седмица…

Но Мао не се отличаваше с търпение и започна да си съставя твърде лошо мнение за смъртоносните свойства на фараонската змийска отрова. Откъде да знае дали отровната свещ е отишла по предназначението си, дали не е била разменена или сбъркана и дали някой прислужник не е изтървал точно тази свещ. За да бъде човек сигурен, трябва лично да я е поставил в свещника.

— Езикът не може да се измами, госпожо… — уверяваше Беатрис.

Мао не вярваше много-много на магията.

— Скъпо платени машинации — нищожни резултати! Преди всичко добрата отрова се приема през устата, а не чрез пушек — заявяваше тя.

Обаче когато вечер Беатрис й донасяше свещника, тя винаги питаше с известно безпокойство:

— Да не би да са свещите на легиста?

— Разбира се, не, госпожо… — отвръщаше Беатрис. И все пак една сутрин кьм края на май Ногаре противно на навиците си закъсня за съвета; влезе в залата, когато кралят беше вече седнал. Поклоня се ниско и се извини, но като се наведе, зави му се свят и бе принуден да се улови за масата.

Най-спешният въпрос беше изборът на нов папа.

От четири седмици папският престол беше вакантен и кардиналите, събрани съгласно последните нареждания на Климент V на конклав в Карпантрас, водеха борба, която нямаше изгледи да свърши скоро.

Позицията и желанието на френския крал бяха добре известни. Филип Хубави искаше седалището на папата да остане в Авиньон, където бе го настанил, да му е под ръка; искаше папата по възможност да бъде французин; искаше огромната политическа организация, каквато представляваше църквата, да не разиграва кралството, както често беше правила.

Двадесет и тримата кардинали, събрани в Карпантрас, дошли отвред — от Италия, Франция, Испания, Сицилия, Германия бяха се разделили почти на толкова лагери, колкото бяха на брой.

Теологически спорове, съперничества, семейни вражди подхранваха борбите им. Особено между италианските кардинали, между семействата Каетани, Колона и Орсини, съществуваше непримирима омраза.

— Тези осем италиански кардинали — каза Марини — са съгласни помежду си само в едно — да върнат папското седалище в Рим. За щастие не са съгласни по отношение на кандидата.

— С време и това съгласие може да се постигне — забеляза монсеньор дьо Валоа.

— Ето защо не бива да им се дава време — отвърна Марини.

В този момент Ногаре почувствува гадене, което притисна стомаха му и затрудни дишането му. Поиска да се изправя на стола и усети, че трудно управлява мускулите си. После неразположението му изчезна, той пое дълбоко въздух и избърса челото си.

— Рим е градът на папите за всички християни — рече Шарл дьо Валоа. — Центърът на света е в Рим.

— Това несъмнено допада на италианците, но не и на френския крал — забеляза Марини.

— Вие не можете все пак да поправите стореното от вековете, месир Ангьоран, и да попречите престолът на свети Петър да бъде там, където той го е поставил.

— Но и да иска, папата не би могъл да остане в Рим! — извика Марини. — Ще бъде принуден да бяга от политическите фракции, които разкъсват страната, и да се крие в някой замък под закрилата на войски, които не му принадлежат. Много по-защитен е от нашата здрава крепост Вилньоф на отсрещния бряг на Рона.

— Папата ще остане на местожителство в Авиньон — рече кралят.

— Познавам добре Франческо Каетани — подзе отново Шарл дьо Валоа. — Много образован и много достоен човек, комуто бих могъл да влияя.

— Не желая тоя Каетани — възрази кралят. — Той е от рода на Бонифаций и ще подхване пак заблужденията по грамотата Unam Sanctam^[1].

Филип дьо Поатие наклони напред дългия си торс в знак, че подкрепя напълно своя баща.

— Мисля — рече той, — че в тая работа има твърде много сплетни и те взаимно се унищожават. Наша задача е да проявим най-голяма издръжливост и най-голяма твърдост. След минутно мълчание Филип Хубави се обърна към Ногаре. Пазителят на печата беше съвсем пребледнял дишаше тежко.

— Вашият съвет, Ногаре?

— Да… господарю — избъбра той с усилие и с трепе реща ръка потърка челото си. — Моля да ме извините… тази ужасна горещина…

— Но съвсем не е горещо! — учуди се Юг дьо Бувил. С глас, който сякаш идеше отдалеч, Ногаре едва можа да произнесе:

— Интересите на кралството и на вярата налагат да се действува в този смисъл.

И млъкна. Всички се учудиха, че говори толкова малко, и то само за да изкаже една съвсем мъглява мисъл.

— Вашият съвет, Марини?

— Бих предложил, господарю, да използуваме пренасянето тленните останки на папа Климент в Аквитания съгласно изказаното от него желание и да отидем да попритиснем малко конклава. Месир дьо Ногаре би могъл да бъде натоварен с тая благочестива мисия, като бъде снабден с необходимите пълномощия, придружен от внушителен ескорт, въоръжен както подобава. Ескортът ще обезпечи пълномощията.

Шарл дьо Валоа извърна глава; не одобряваше употребата на сила.

— Ще се ускори ли разтрогването на моя брак? — попита Луи Наварски.

— Мълчете, Луи… — смъмра го кралят. — И за това имаме грижа.

— Да, господарю… — рече Ногаре, без дори да съзнава, че говори.

Гласът му беше дебел и дрезгав. Съзнанието му се размътваше и пред очите му предметите се разкривяваха. Сводовете на залата сякаш ставаха високи като тия на „Сент Шапел“, после изведнаж се спуснаха и ставаха ниски като подземните помещения, където имаше навик да разпитва затворниците.

— Какво става? — попита той и се опита да разкопчае дрехата си.

После внезапно се свлече, коленете му се свиха до корема, главата увисна и ръцете се впиха в гърдите. Кралят скочи, скочиха и всички присъствуващи… Ногаре издаде задавен вик, повърна и се строполи на земята.

Заведе го в дома му Юг дьо Бувил, главният шамбелан, и кралските лекари незабавно се отправиха за там. Съветваха се дълго. Какво докладваха на краля, не се узна. Но из двора и из целия град заговориха за някаква непозната болест. Отрова? Твърдеше се, че са опитвали най-силните противоотрови.

Държавните работи останаха през този ден в застой.

Когато научи новината, графиня Мао каза само: „Добре, значи, си плаща.“И седна на трапезата. Обаче обеща на Беатрис, ако пазителят на печата умре, да й подари пълно официално облекло, сиреч шестте парчета: риза, долна фуста, рокля, безръкавник, манто и качулка — всичко от най-фина материя, и в добавък една хубава кесия, закачена на колана.

И действително Ногаре плащаше. От няколко часа вече не познаваше никого. Лежеше в леглото си, разтърсван от спазми, и храчеше кръв. Нямаше сили дори да се наведе над легена и кръвта се стичаше от устата му по дебело сгънат чаршаф, който един слуга от време на време сменяше.

Стаята беше пълна с хора, Приятели и слуги се редуваха край болния. В един ъгъл, сбрани накуп лукаво си шушнеха неколцина роднини и изчисляваха плячката от мебелировката. Ногаре ги различаваше само като неясни сенки, блуждаещи някъде много далеч, без цел и без причина. Други видения, зрими само от него, връхлетяваха върху му.

Енорийският свещеник, дошъл да го изповяда, чу само хъркания и неразбираеми думи.

— Назад! Назад! — изрева той ужасено, когато го миропомазваха.

Лекарите се спуснаха. Ногаре, обезумял, с изкривени очи, се гърчеше в постелята и отблъскваше призраци… Беше изпаднал в ужас.

Паметта, която вече нямаше да му служи, се изсипваше наведнаж като обърната бутилка, станала вече излишна, и му показваше всичките агонии, на които беше присъствувал, всички убийства, които беше заповядал. Умрели при разпитите, умрели в затворите, умрели на кладите, умрели върху колелото, умрели на бесилката, всички те се блъскаха в него, за да дойдат и умрат втори път. Той се мъчеше, с ръце на гърлото си, да отстрани нажежените железа, с които бе виждал да горят толкова гола плът. Краката му почнаха да треперят. Чуха го как извика:

— Клещите! За бога, махнете клещите!

Миризмата на кръвта, която повръщаше, той смяташе за миризма на кръвта от жертвите си. В последния си час най-сетне Ногаре се почувствува на мястото на изтезаваните и това беше неговото наказание.

— Нищо не съм правил от себе си. Само кралят… Служих на краля…

Пред съда на смъртта легистьт правеше последен опит да ее измъкне.

Присъствуващите гледаха повече с любопитство и с отвращение, отколкото с вълнение и състрадание как един от истинските господари на кралството потъва в небитието.

Надвечер стаята се опразни. Само бръснарят и един доминиканец останаха при Ногаре. Слугите налягаха направо на пода в преддверието и се завиха презглава с плащовете си. Когато през нощта Бувил дойде, изпратен от краля, принуди се да ги прескача, за да мине. Попита бръснаря как е болният.

— Нищо не може да помогне — отвърна тихо бръснарят. — По-малко повръща, но все бълнува. Остава само да чакаме господ да го прибере.

Ногаре хъркаше и единствен виждаше как мъртвите тамплиери го чакат в дълбокия мрак. С пришити на раменете кръстове те стояха, наредени по дължината на един пуст път, който завършваше от двете страни с пропаст и се осветяваше от пламъците на клади.

— Еймон дьо Барбон… Жан дьо Фюрн… Пиер Сюфе… Брентеняк… Понсар дьо Гизи…

Мъртъвците си служеха със собствения му глас, неузнаваем вече за него, за да му се представят.

— Да, сир… заминавам утре…

Когато Бувил, старият служител на короната чу тези прошепнати думи, сърцето му се сви от мъка и той се врече да ги докладва на краля.

Но неочаквано Ногаре се надигна, с издадена напред брада, с изпънат врат, и му извика заплашително:

— Катарско семе!

Бувил погледна доминиканеца и двамата се прекръстиха.

— Катарско семе! — повтори Ногаре и падна възнак върху възглавниците, В необятния трагичен пейзаж от планини и долини, който той виждаше в себе си и който го отвеждаше към страшния божи съд. Ногаре тръгваше отново на далечното си пътешествие. През един септемврийски ден той яздеше под ослепителното италианско слънце начело на шестстотин конници и около хиляда пехотинци към скалите край Анани. Сциара Колона, смъртен враг на папа Бонифаций VIII, човекът, който бе предпочел да остане три години гребец в берберски платноход, отколкото да бъде предаден на папската власт, яздеше редом с него. И Тиери д’Ирсон участвуваше в експедицията. Малкият градец Анани доброволно отвори вратите си. Нашествениците минаха през катедралата и нахълтаха в двореца Каетани и папските апартаменти. Старият осемдесет и осем годишен папа с тиара на главата и кръст в ръка, сам в огромната напусната зала, видя как влиза въоръжената орда. Когато го поканиха да абдикира, той отвърна: „Ето врата ми, ето главата ми. Ще умра, но ще умра като папа.“ Сциара Колона го удари с желязната си ръкавица. Тогава Бонифаций VIII извика на Ногаре: „Катарско семе! Катарско семе!“ — Аз ги спрях да не го убият — простена Ногаре. Той пак се оправдаваше. Но скоро започна да плаче, както бе плакал Бонифаций, когато го смъкнаха от престола му. Пак беше се почувствувал на мястото на другия…

Разсъдъкът на стария папа не бе устоял на покушението и обидата. Докато го връщаха в Рим, Бонифаций продължаваше да плаче като дете. После изпадна в буйна лудост, псуваше всеки, който го доближеше, влачеше се на четири из стаята, където го пазеха. След един месец почина при криза на буйствуване, като отблъскваше последното причастие.

Доминиканецът стоеше наведен над Ногаре и непрекъснато го прекръстваше. Не можеше да проумее защо сега бившият отлъчен от църквата упорито отблъскваше последното миро, с което бяха го миросали преди няколко часа.

Бувил си отиде. Бръснарят, който знаеше, че е излишен до момента, когато ще трябва да подреди смъртника, клюмаше на стола си. Доминиканецът навремени спираше да премята броеницата си и отиваше да осекне свеща.

Към четири часа сутринта устните на Ногаре произнесоха тихо:

— Папа Климент… рицар Гийом… Крал Филип… Дългите му пръсти, тъмни и плоски, дращеха по завивката.

— Горя — рече още той.

После прозорците побледняха под плахата светлина на зората, а на отсрещния бряг на Сена се раздаде нежният звън на една камбана. В преддверието прислужниците се раздвижиха. Един от тях, влачейки крака, влезе да отвори прозорец. Из Париж се носеше мирис на пролет и на листа. Градът се пробуждаше с неясен глъч.

Ногаре беше умрял и тънка струйка кръв съхнеше под ноздрите му. Доминиканецът каза:

— Господ го прибра!