Морис Дрюон
Железният крал (11)

I
БАНКАТА ТОЛОМЕЙ!
Месер^[1] Спинело Толомей си придаде вид на дълбоко замислен, после, като сниши глас, сякаш се боеше някой да не подслушва, каза:

— Две хиляди ливри предварително? Съгласете се, монсеньор, че това е добра сума.

Лявото му око беше затворено, дясното блестеше спокойно и невинно.

Макар че живееше от дълги години във Франция, Спинело Толомей не можа да се освободи от своето италианско произношение. Беше дебел човек, с двойна брадичка и с тъмен цвят на кожата. Посивелите му коси, грижливо подстригани, падаха върху яката на дрехата от тънко сукно, обточена с кожи и пристегната върху шкембето му с колан. Когато говореше, вдигаше дебелите си, изострени на края ръце и ги потриваше лекичко една о друга. Неговите врагове твърдяха, че отвореното му око лъжело, а затвореното говорело истината.

Този банкер, един от най-могъщите в Париж, имаше маниери на епископ. Поне в дадения момент, тъй като разговаряше с духовно лице.

Духовното лице беше Жан дьо Марини, млад, тънък и елегантен, същият, който в деня на епископския съд пред вратите на черквата Света Богородица правеше впечатление на преуморен човек, преди да се нахвърли яростно върху великия магистър. Като архиепископ на Санс, комуто беше подчинена и Парижката епархия, и като брат на Ангьоран дьо Марини, той играеше важна роля в кралството.

— Две хиляди ливри ли? — рече архиепископът и за да прикрие радостната си изненада пред сумата, която банкерът обяви, престори се, че оправя гънките на скъпата си виолетова дреха.

— Бога ми, с тая сума съм съгласен — добави той с безгрижен вид. — Бих желал работата да се уреди по спешност.

Банкерът го дебнеше, както котка дебне някое хубаво птиче.

— Можем да я уредим веднага — предложи той.

— Отлично — отвърна младият архиепископ. — И кога искате да ви бъдат донесени?…

Той прекъсна думите си, защото му се стори, че дочу шум зад вратата. Не, всичко беше спокойно. Отвън долиташе само сутрешната глъчка по улица Ломбардска, виковете на точиларите, на продавачите на вода, на билки, на лук, на мокреш, на бяло сирене и на дървени въглища. „Мляко, булки, мляко… Имаме хубаво сирене от Шампания!… Въглища! Един чувал за един петак…“ През прозорците с триредни островърхи сводове, според сиенската мода, влизаше мека светлина и осветяваше разкошните килими по стените, дъбовите масички, голямата, обкована с желязо ракла.

— Вещите?… — Толомей довърши изречението на архиепископа. — Когато ви е угодно, монсеньор, когато ви е угодно.

Той отвори раклата, извади две торби и ги постави на една писалищна масичка, отрупана с гъши пера, пергаменти, дъсчици за писане и кинжали.

— По хиляда във всяка — рече Толомей. — Вземете ги още сега, ако обичате. Приготвени са за вас. Ще благоволите ли, монсеньор, да ми подпишете тая разписка…

И той подаде на Жан дьо Марини лист и гъше перо.

— Разбира се — отвърна архиепископът и пое перото, без да сваля ръкавиците си.

Но когато понечи да подпише, той се поколеба. В разписката бяха изброени „вещите“, които трябваше да предаде на Толомей, за да бъдат продадени: черковни предмети, златни потири, скъпоценни кръстове, редки оръжия — богатства, иззети на времето от тамплиерските командерии и съхранявани в архиепископството, които обаче следваше да бъдат върнати — отчасти в кралската съкровищница, отчасти в ордена на болногледачите. Това, което младият архиепископ бързаше да извърши, беше направо злоупотреба, чиста проба обсебване. Да се подпише под тоя списък още на другия ден, след като великият магистър беше изгорен…

— Бих желал… — започна той.

— Вещите да не бъдат продадени във Франция, нали? — довърши Толомей. — Това се разбира от само себе си, монсеньор. Non sono pazzo, както казват в моята страна — да не съм луд.

— Исках да кажа… тази разписка…

— Никой освен мене няма да я види. Това е в мой интерес толкова, колкото и във ваш. Ние, банкерите, сме малко нещо като свещениците, монсеньор. Вие изповядвате душите, ние изповядваме кесиите и също сме задължени да пазим тайна. И макар да зная, че тези пари ще послужат само да проявите вашата неизчерпаема благотворителност, няма да продумам думица. То е само за в случай, че ни сполети нещастие — или вас, или мен… да не дава господ.

И той се прекръсти, а после бързо сви като рога двата пръста на лявата си ръка под масата.^[2]

— Няма ли да ви е тежичко? — попита банкерът, посочвайки торбите, сякаш за него въпросът беше изчерпан.

— Слугите ми са долу.

— Тогава… ето тук, моля — рече Толомей, като посочи с пръст мястото върху листчето, където архиепископът трябваше да се подпише.

Жан дьо Марини нямаше как да се откаже. Когато си принуден да вземеш съучастници, длъжен си да им гласуваш доверие…

— Впрочем вие виждате, монсеньор, че при тази цена аз почти не мога да чакам печалба. Ще имам затруднения, а облаги никакви — подзе банкерът. — Но искам да ви услужа, защото сте човек с влияние, а приятелството на влиятелните хора е по-ценно от златото.

Той произнесе това с добродушен тон, но лявото му око оставаше все така затворено.

„Все пак прав е човечецът“ — помисли архиепископът и подписа разписката.

— Тъкмо се сетих, монсеньор — рече Толомей, — знаете ли дали кралят… бог да го пази… е получил хрътките, които му изпратих вчера?

— А, така ли? Значи, от вас е получил тая голяма хрътка, дето не се дели от него и която той нарича Ломбард?

— Ломбард ли я е нарекъл? Много се радвам да чуя това. Кралят, нашият господар, е твърде остроумен — засмя се Толомей. — Представете си, монсеньор, вчера сутринта…

И той щеше да разкаже историята, но на вратата се почука. Влезе един от чиновниците му и съобщи, че граф д’Артоа моли да бъде приет.

— Добре, ще го приема — отговори Толомей и отпрати с едно движение чиновника.

Жан дьо Марини се намръщи.

— Предпочитам да не се срещна с него.

— Разбира се, разбира се — рече снизходително банкерът. — Монсеньор д’Артоа е много словоохотлив.

Той разклати едно звънче. Веднага се разтвори завеса и един младеж с прилепнала по тялото къса дреха влезе в стаята. Същото младо момче, което предния ден без малко щеше да събори краля на Франция.

— Племеннико — обърна се банкерът към него, — изведи монсеньора, без да минавате през галерията, като внимаваш да не го види някой. И занеси му това нещо до улицата — и той подаде двете торбички със злато. — Довиждане, монсеньор!

Месер Спинело Толомей се поклони много ниско и целуна аметиста върху пръста на прелата. После повдигна завесата.

Когато Жан дьо Марини излезе, банкерът се върна при масата, взе подписаната разписка и внимателно я сгъна.

— Coglione! — измърмори той. — Venesio, ladro, ma sopratutto coglione.^[3]

Лявото му око за момент се отвори. След като заключи документа в раклата, той също излезе от стаята, за да посрещне другия си посетител. Слезе в партера и прекоси голямата галерия, осветена от шест прозореца, където бяха разположени щандовете му, защото Толомей не беше само банкер, а и вносител и търговец на рядка бакалия и праматерия, като се почне от подправки и кордовски кожи, та до фламандско сукно, кипърски килими, везани със злато, и арабски есенции.

Десетина души обслужваха купувачите, които непрекъснато влизаха и излизаха. Счетоводителите правеха сметките си с помощта на специални шахматни дъски, върху чиито квадрати трупаха колонки от медни жетони. Цялата галерия ечеше от оживената търговия.

Движейки се бързо напред, дебелият италианец поздравяваше познати, поправяше цени, смъмряше някой служител или отказваше с едно произнесено през зъби niente нечие искане за кредит.

Робер д’Артоа беше се навел над един тезгях с ориенталски оръжия и опитваше тежестта на една тежка дамаскинска кама.

Когато банкерът сложи ръка на рамото му, гигантът се обърна рязко и веднага придоби оня дебелашки весел вид, който обикновено си придаваше.

— Е, монсеньор — рече Толомей, — нуждаете ли се от мен?

— Охо! — възкликна д’Артоа. — Ще ви искам две неща.

— Първото, предполагам, е пари.

— Ш-т! — изръмжа гигантът. — Нужно ли е цял свят да узнае, че съм ви длъжник? Да отидем да поговорим у вас.

Те излязоха от галерията и щом стигнаха в кабинета на първия етаж и вратата зад тях се затвори, Толомей каза:

— Монсеньор, ако е за нов заем, боя се, че няма да бъде възможно.

— Защо?

— Драги монсеньор Робер — отвърна кротко Толомей, — когато водехте делото с вашата леля Мао за наследието на графството Артоа, аз платих разноските. Вие загубихте делото.

— Но го загубих заради подлостта и, това добре знаете — извика д’Артоа. — Загубих го поради сплетните на тая кучка Мао… да пукне дано! Дадоха й Артоа, за да може чрез дъщеря й графството Франш да остане пак на короната. Сделка между обирачи. Но при истинско правосъдие аз би трябвало да бъда пер на кралството и най-богатият барон във Франция. И ще бъда, чувате ли, Толомей, ще бъда!

И той удари по масата с грамадния си юмрук.

— Пожелавам ви го — все така спокойно отговори Толомей. — Но засега вие загубихте делото.

Той беше изоставил маниерите си на духовник и се държеше с д’Артоа много по-свойски, отколкото с архиепископа.

— Все пак аз получих Конш и обещание за графството Бомон льо Роже с пет хиляди ливри доход — отговори гигантът.

— Но графството ви все още не е учредено и вие не сте ми изплатили нищо от дълга си. Напротив.

— Не мога да си получа доходите. Държавното съкровище ми дължи платежите за няколко години… — … голяма част от които сте заложили у мене. Трябваха ви пари за поправка на покривите на Конш, за конюшните…

— Имаше пожар — рече Робер.

— Добре. Освен това имахте нужда от пари за издръжка на сподвижниците си в Артоа…

— А какво ще правя без тях? Само с помощта на тия верни приятели във Фиен, в Суастр, в Комон и другаде един ден моята клауза ще спечели, и то с оръжие в ръка, ако се наложи… И после, кажете ми, месер банкер…

И гигантът смени тона, сякаш му бе омръзнало да играе ролята на мъмрен ученик. Той хвана с два пръста дрехата на банкера и започна полекичка да го повдига: — …Я ми кажете… Вие платихте за делото ми, за конюшните, за моите сподвижници, вярно, но не направихте ли благодарение на мен някои успешни сделчици? Кой ви съобщи преди седем години, че тамплиерите ще бъдат изловени като зайци в забранен участък и ви посъветва да вземете от тях пари, които вие никога няма да върнете? Кой ви извести за обезценяването на парите, така че можахте да вложите цялото си злато в стока, която продадохте с една трета печалба? А? Кой, кажете?

Похватите на финансистите са все същите през вековете и големите банкери винаги са имали осведомители в управляващите кръгове. Главният осведомител на месер Спинело Толомей беше граф д’Артоа — приятел и сътрапезник на монсеньор Карл дьо Валоа, брата на краля, който участвуваше в малкия съвет и му разказваше всичко.

Толомей се освободи, оправи гънката на дрехата си, усмихна се и каза, като примижаваше с лявото око:

— Признавам, монсеньор, признавам. Вие на няколко пъти ми дадохте много полезни сведения. Но за съжаление…

— Какво за съжаление?

— Уви! Печалбите, които благодарение на вас осъществих, далеч не покриват дадените ви назаем суми.

— Наистина ли?

— Наистина, монсеньор — заяви Толомей с най-невинен и дълбоко печален вид.

Той лъжеше и знаеше, че може да го прави безнаказано, защото Робер д’Артоа, колкото и да беше изкусен интригант, не разбираше нищо от парични сметки.

— Аха — рече той сърдито, почеса се по четината и завъртя брадата си наляво и надясно. — Все пак… за тамплиерите… сигурно сте доволен тая сутрин, а?

— И да, и не, монсеньор, и да, и не. От дълго време вече те не вредяха на нашата търговия. А кого ще погнат сега? Нас, ломбардите, както казват. Търговията със злато не е лесен занаят. А пък без нас нищо не може да се направи… А, добре, че се сетих, каза ли ви монсеньор дьо Валоа дали ще се измени още курсът на ливрата паризис, както се носи слух?

— Не, не, нищо подобно… Но този път — продължаваше мисълта си д’Артоа — съм хванал Мао за гушата. Хванал съм я, защото съм хванал дъщерите и племенницата й. И ще ги удуша… крък… като пакостни невестулки.

Омразата придаваше на лицето му твърдост и го правеше почти красиво. Той пак пристъпи към Толомей и банкерът си помисли: „Тоя човек в отмъщението си няма да се спре пред нищо. За всеки случай не е зле да отпусна още петстотин ливри заем…“ После попита:

— Каква е работата?

Робер д’Артоа снижи глас. Очите му блестяха.

— Курвичките си имат любовници и от тая нощ аз знам имената им. Но мълчание! Не искам да вдигам тревога… още не!

Сиенецът се замисли. Беше подочул нещо такова, но не беше повярвал.

— Каква полза можете да извлечете от това? — попита той.

— Каква полза ли? — възкликна д’Артоа. — Слушайте, банкерино, представяте ли си срама? Бъдещата френска кралица и нейните етърви заловени като уличници с някакви хлапетии… Че това е нечуван скандал! Двете бургундски фамилии са се натопили до гушата в тия лайна. Мао губи всякакво влияние в двора, браковете се разтрогват, короната престава да се надява на наследството и тогава аз изисквам възобновяване на делото и го спечелвам.

Той се разхождаше нашир и надлъж из стаята и подът, мебелите, предметите се люлееха под стъпките му.

— И вие ли ще разкриете срама? Ще отидете при краля…

— О не, месер, не аз. Мен няма да ме слушат. Друг някой, с много повече тежест… но който не е във Франция. И тъкмо това е второто нещо, което ще ви поискам. Трябва ми сигурен човек, но не много известен; ще го изпратя в Англия да занесе едно писмо.

— На кого, монсеньор?

— На кралица Изабел.

— Брей! Я гледай! — измърмори банкерът. После настъпи мълчание, само шумът от улицата го нарушаваше.

— Вярно е, че кралица Изабел не изглежда много привързана към снахите си — издума най-сетне Толомей, комуто не беше нужно повече, за да схване целия заговор на д’Артоа. — Вие сте неин голям приятел и мисля, че наскоро ходихте там.

— Върнах се миналата седмица и бързо свърших работата си.

— А защо не изпратите при госпожа Изабел ваш човек или куриер на монсеньор дьо Валоа?

— В нашата страна, където всеки следи всекиго, моите хора са известни, тези на монсеньор дьо Валоа също. Това по-скоро би ми объркало работата. Мисля, че някой търговец, но такъв, комуто можеш да се довериш, ще подхожда повече. Вие имате хора, които пътуват по вашите работи… Впрочем писмото няма да съдържа нещо, което би причинило неприятности на приносителя…

Толомей погледна великана в очите, помисли малко, после разклати бронзовото си звънче.

— Ще се опитам да ви услужа още веднаж — рече той. Завесата се дръпна и се появи същият младеж, който беше изпратил архиепископа. Банкерът го представи.

— Гучио Балиони, мой племенник, наскоро пристигнал от Сиена. Не вярвам комендантът и сержантите на Марини да го знаят вече… Макар че вчера сутринта той се отличи като голям храбрец пред краля на Франция… — добави Толомей полугласно, гледайки младежа с престорена строгост. — Как го намирате?

Робер д’Артоа разглеждаше Гучио.

— Хубаво момче — засмя се той. — Хубаво телосложение, жилави крака, тънка талия, очи на трубадур. Него ли ще изпратите, месер Толомей?

— Той е моята дясна ръка — рече банкерът, — аз, само че не толкова дебел и по-млад, бях като него, представете си, но единствен аз си спомням за това.

— Ако го зърне крал Едуард, както не си поплюва, има голяма опасност да не се върне.

При тия думи великанът избухна в гръмък смях, към който се присъединиха вуйчото и племенникът.

— Гучио — каза Толомей, — ти ще видиш Англия. Утре призори ще тръгнеш. Ще отидеш в Лондон при братовчеда Албизи…

— Албизи ли? Това име ми е известно — прекъсна го д’Артоа. — А, да, това е доставчикът на кралица Изабел…

— Виждате ли, монсеньор?… И така, отиваш при Албизи и оттам с негова помощ ще отидеш в двореца Вестмутие, за да предадеш на кралицата, лично на нея, писмото, което Монсеньорът ще напише. После ще ти кажа по-подробно какво трябва да правиш.

— Предпочитам да диктувам — каза д’Артоа, — по-добре боравя с копието, отколкото с проклетите ви гъши пера.

Толомей си помисли: „Пък е и предпазлив, дяволът, не иска да остави следи.“ — Както обичате, монсеньор. Слушам ви.

И той лично написа под диктовка следното писмо:

„Госпожо,

Нещата, за които се догадихме, се оказаха верни и по-срамни, отколкото ги мислехме. Зная кои са лицата и така добре съм ги разкрил, че няма да се изплъзнат, само трябва да побързаме. Но само вие имате достатъчно власт да свършите работата, на която разчитаме, и с идването си да турите край на толкова низост, която много черни честта на роднините ви. Нямам друго желание, освен да бъда изцяло ваш слуга духом и тялом.“ — Подписът ви, монсеньор? — рече Толомей.

— Ето го — отвърна д’Артоа, като извади от кесията си голям сребърен пръстен и го подаде на младежа. На палеца му имаше също такъв, само че златен.

— Ще дадеш това на госпожа Изабел, тя ще разбере, но сигурен ли си, трубадуре, че ще издействуваш аудиенция, щом пристигнеш?

— Ба, монсеньор — каза Толомей. — Ние сме доста добре поставени пред английските владетели. Когато крал Едуард дойде миналата година с кралица Изабел, той взе назаем от нашите компании двадесет хиляди ливри, които ние събрахме помежду си, за да му ги дадем. Още не ни ги е върнал.

— И той ли?? — извика д’Артоа. — Е, банкерино, ами оная… първата работа, за която говорихме?

— Ех, на вас никога не мога да откажа, монсеньор! — рече Толомей, като въздъхна.

И той извади от раклата си една торбичка, която предаде на д’Артоа с думите:

— Петстотин ливри. Само толкова мога. Ще го минем на сметката ви, както и пътуването на пратеника.

— Браво, банкерино — извика д’Артоа и лицето му светна от широка усмивка, — ти^[4] си приятел.

Когато си възвърна бащиното графство, ще те назнача за мой ковчежник.

— Ще разчитам много на това, монсеньор — поклони се Толомей.

— Ако ли не, ще те отведа заедно с мене в ада, за да подкупваш в моя полза дявола.

На излизане гигантът изпълни вратата, подхвърляйки като топка в дланта си торбичката със златото.

— Пак ли му дадохте пари, вуйчо? — каза Гучио и поклати неодобрително глава. — Нали бяхте казали.

— Guccio mio, Guccio mio — отвърна кротко банкерът (cera и двете му очи бяха дооре отворени), — помни винаги едно нещо: тайните на големците представляват лихвите на парите, които им даваме. Ето тази сутрин монсеньор Жан дьо Марини и монсеньор д’Артоа ми дадоха срещу заема документи, които струват повече от златото и които ние ще съумеем да преотстъпим, когато му дойде времето. А колкото до златото… ще се постараем да си го наваксаме…

Замисли се за миг и после продължи: — На връщане от Англия ще направиш едно отклонение. Ще минеш през Стари Нофл.

— Добре, вуйчо — отвърна Гучио без въодушевление.

— Нашият тамошен чиновник не може да събере едно вземане от собствениците на замъка Креси. Бащата умрял наскоро, наследниците отказват да платят. Изглежда, че не им е останало нищо.

— И какво да правим, ако нямат?

— Ба, остават им сградите, земите, имат може би роднини. Ще заемат отнякъде и ще ни се издължат. Ако не могат, ще отидеш при коменданта на Монфор, ще искаш опис, ще искаш разпродажба. Зная, че е тежко. Но банкерът трябва да се учи да бъде твърд. Няма милост за дребните длъжници, иначе не бихме могли да услужваме на едрите. За какво мислиш, figlio mio?^[5]

— За Англия, вуйчо.

Връщането през Нофл му изглеждаше неприятна работа, но го приемаше. Цялото му любопитство, всичките му младежки мечти се насочваха вече към Лондон. За пръв път щеше да пътува по море… Животът на ломбардски търговец беше несъмнено приятен, изпълнен с хубави надежди. Заминаваш, пътуваш, носиш тайни послания до кралете…

Старият човек гледаше племенника си с нежност и умиление. Гучио беше единствената обич на това лукаво и изхабено сърце.

— Ще направиш чудесно пътешествие, завиждам ти — рече банкерът. — Малко младежи на твоите години имат случай да видят толкова страни. Учи се, завирай се навсякъде, тършувай, разглеждай всичко, карай другите да говорят, а ти говори малко. Внимавай кой те черпи, не давай на жените повече пари, отколкото струват, и не пропущай да сваляш шапка, когато минава шествие… А ако срещнеш на пътя си крал, гледай този път да не ми струва някой кон или слон.

— Как мислиш, вуйчо — попита усмихнато Гучио, — дали кралица Изабел е толкова красива, колкото разправят?