Серия
Прокълнатите крале (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le lis et le lion, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

Морис Дрюон. Лилията и лъвът. Книга шеста

Първо издание

Преводач ЛИЛИЯ СТАНЕВА, 1984

Редактор ИРИНА МАНОВА

Излязла от печат м. март 1984 г.

Издателство на Отечествения фронт, София, 1984

Държавна печатница „Балкан“

 

Maurice Druon. Le lis et le lion

Librairi Plon et Editions Del Duca


Първа част
Новите крале

I. ЯНУАРСКАТА СВАТБА

От всички енории на града отсам и отвъд реката, от Сейнт Денис, Сейнт Къдбърт, Сейнт Мартин и Грегори, от старата и новата Сейнт Мери, от Шембълз, Танър Роу, отвред населението на Йорк се стичаше от два часа в непрекъснати редици към Минстър, към огромната, още недовършена в западната си част катедрала, която се бе проснала висока и масивна върху възвишението на града.

На Стоунгейт и Дийнгейт — двете криволичещи улици, които свършваха при Ярд — тълпата беше толкова гъста, че не можеше да се помръдне. Накацалите по крайпътните камъни младежи виждаха само глави, нищо друго освен глави, гмеж от глави, изпълнили от край до край площада. Граждани, търговци, жени с многобройните си дечурлига, недъгави с патериците си, слугини, чираци, млади духовници с качулки, войници с ризници, просяци в дрипи бяха размесени като сламки н купа сено. Чевръстите джебчии вършеха толкова кражби, колкото за цяла година. По прозорците висяха на гроздове човешки лица.

Но нима бяха естествени посред бял ден изпълненият с дим влажен полумрак, студените изпарения, млечната мъгла, които обгръщаше огромната сграда и тъпчещото в кал множество? Тълпата се сгъстяваше, за да запази собствената си топлина.

Двадесет и четвърти януари 1328 година. В присъствието на архиепископа на Йорк и примата на Англия монсеньор Уилям Мелтънски крал Едуард III, ненавършил още шестнадесет години, се венчаваше за едва четиринадесетгодишната си братовчедка Филипа дьо Ено.

В катедралата, запазена за кралските сановници, за членовете на висшето духовенство и на парламента, за поканените петстотин рицари и сто благородници от Шотландия в карирани полички, дошли да ратифицират по същия повод мирния договор, нямаше нито едно свободно място. След малко щеше да бъде отслужена тържествената литургия, в която щяха да участвуват сто и двадесет псалтове.

Протичаше първата част на церемонията, същинското бракосъчетание, пред южния портал, вън от църквата, пред очите на народа, съгласно старинния ритуал и обичаите в Йоркската епархия.[1]

Мъглата оставяше влажни ивици по червеното кадифе на балдахина, издигнат пред вратата, оцеждаше се по митрите на епископите и залепваше кожите по раменете на кралското семейство, събрано около младата двойка.

— Here i take thee, Philippa, to my wedded wife, to have and to hold at bed and at board. — Тук те вземам, Филипа, за моя съпруга, за да те притежавам и пазя в леглото и в жилището си…

Излязъл от нежните устни на безбрадото лице, гласът на краля изненада със силата и яснотата си, както и с плътния тембър. Кралицата-майка Изабел бе поразена, а също и месир дьо Ено, чичо на младоженката, а и всички присъствуващи от първите редици, между които графовете Кент и Норфолк и ланкастърският граф Кривата шия, председател на регентския съвет и настойник на краля.

…for fairer for fouler, for better for worse, in sickness and in bealth… за приятното и неприятното, за най-доброто и най-лошото, в болест и здраве.

Шушуканията сред тълпата постепенно секнаха. Мълчанието се разпростря като центробежна вълна и младежкият глас отекна над хилядите глави и стигна чак до края на площада. Кралят произнасяше бавно дългия обет, който бе научил предната вечер. Но всички имаха чувството, че в момента го съчинява, толкова отчетливо изричаше думите, толкова вникваше в тях, за да им придаде най-дълбок и най-сериозен смисъл. Това бяха сякаш думи на молитва, предназначена да бъде казана само веднъж и за цял живот.

Душа на възмъжал човек, уверен в задължението, което поема пред небето, на владетел, съзнаващ ролята си на посредник между народа и бога, се изявяваше чрез юношеската уста. Новият крал молеше роднините си, близките си, висшите си сановници, бароните си, прелатите си, жителите на Йорк и цяла Англия да бъдат свидетели на любовта, в която се вричаше на госпожа Филипа.

Пророците, изгаряни заради ревностното си служене на бога, водачите на нации, вдъхновени от една-едничка идея, умеят да заразяват тълпите със своята вяра. И публично потвърдената любов притежава силата да приобщава всички към вълнението на един.

Нямаше жена сред присъствуващите, независимо от ньзрастта й, нямаше нито една млада съпруга, нито една измамена жена, нито една вдовица, нито една девойка, нито една старица, която в този миг да не се почувствува на мястото на младоженката. Нито един мъж, който да не се отъждестви с младия крал. Едуард III се бракосъчетаваше с всички жени от народа си. И цялото му кралство избираше Филипа за своя другарка в живота. Всички мечти на младостта, всички разочарования на зрялата възраст, всички съжаления на старостта се насочваха към двамата млади като приношения, избликнали от всяко сърце. Тази вечер в тъмните улици очите на годениците щяха да озарят мрака и дори стари, отчуждени вече съпружески двойки, щяха да се уловят за ръце след вечеря.

Ако още от памтивека народите се тълпят на сватбите на владетелите, то е за да изживеят чрез тях щастие, което, демонстрирано от толкова високопоставени хора, изглежда съвършено.

— …till death us do part… — докато смъртта ни раздели…

Гърлата се свиха, въздишка на тъжна изненада и едва ли не упрек прелетя над площада. Не, не трябваше да се говори за смърт в подобна минута. Не беше възможно тези две млади същества да понесат общата съдба, не беше допустимо да бъдат смъртни.

— …and thereto I pliht thee my troth… — и във всичко това ти се заклевам.

Младият крал долавяше диханието на множеството, но не го поглеждаше. Бледосините му почти сиви очи, този път с вдигнати мигли, не се откъсваха от малкото, червенокосо, закръглено момиче, омотано в кадифета и воали, към което бе отправен неговият обет.

Филипа не напомняше с нищо приказните принцеси и дори не беше много хубава. Тя имаше пълничкото, обсипано с лунички лице на всички Ено, късо носле и къса шия. Не беше и кой знае колко изящно сложена, но беше естествена и не се мъчеше да си придаде величествено държане, което никак не би й подхождало. Без кралските украшения тя би могла да бъде смесена с кое да е червенокосо момиче на тази възраст. Подобни на нея се срещаха със стотици сред всички северни нации. И именно това засилваше доброто разположение на тълпата към нея. Тя бе предопределена от съдбата и от бога, но не различна в съкровената си същност от жените, над които щеше да царува. Всички възпълнички червенокоси англичанки се чувствуваха възвеличени и отрупани с почести.

Едва ли не разтреперана от вълнение, самата тя присвиваше очи, сякаш не можеше да издържи втренчения поглед на съпруга си. Всичко, което й се случваше, беше неимоверно хубаво. Толкова корони около нея, толкова митри, тези рицари и дами, които съзираше вътре в катедралата, наредени зад запалените свещи като избраниците в рая, и целият този народ наоколо… Кралица! Тя щеше да бъде кралица, при това избрана с любов!

Ах, колко мила щеше да бъде с него, как щеше да му служи и да го обожава, този хубав рус принц с дълги мигли и изящни ръце, дошъл като по чудо преди една година и осем месеца във Валенсиен заедно със заточената си майка, която идваше да търси помощ и убежище! Родителите им ги бяха пратили да си играят в овощната градина заедно с другите деца. Той се беше влюбил в нея и тя в него. Сега той бе вече крал и не я беше забравил. С какво щастие тя му отдаваше живота си! Боеше се само, че не е достатъчно хубава, за да му се харесва нинаги, нито достатъчно образована, за да може да му помага.

— Подайте дясната си ръка, госпожо! — каза й архиепископът-примат.

Филипа тутакси извади от кадифения ръкав пухкавата си ръчичка и я подаде уверено с обърната нагоре длан и разперени пръсти.

Едуард погледна очарован тази розова звезда, която му се отдаваше.

Архиепископът взе от подноса, държан от друг прелат, плоската златна халка с инкрустирани рубини, която току-що бе благословил, и я даде на краля. Халката беше влажна, както всичко, до което се докосваха в тази мъгла. После архиепископът бавно съедини ръцете на съпрузите.

— В името на Отца — произнесе Едуард, като надяна халката на върха на палеца на Филипа, без да я пъхва докрай. — В името на Сина… на Светия дух… — и той повтори същото движение върху показалеца, после върху средния пръст.

Най-сетне надяна халката на безименния пръст и завърши:

— Амин!

Филипа бе негова жена.

Както всяка майка, която жени сина си, и кралица Изабел се бе просълзила. Тя се опитваше да се помоли на бог да дари детето й с пълно щастие, но мислеше главно за себе си и страдаше. Изживените дни я бяха довели до този миг, когато преставаше да бъде първа в сърцето на сина си и в дома си. Не, разбира се, тя няма основание да се опасява, че тази малка пирамида от кадифе и бродерии, която съдбата й е определила за снаха, ще засенчи авторитета й над двора или красотата й.

Изправена, тънка и блестяща с красивите си плитки, вдигнати от двете страни на лицето й, тридесет и шест годишната Изабел изглеждаше най-много на тридесет. Огледалото й, до което продължително се бе допитала сутринта, когато нагласяваше короната си за церемонията, я беше успокоило. И все пак от този ден тя нямаше да бъде вече просто кралицата, а кралицата-майка. Как това можа да стане толкова бързо? Как се бяха стопили двадесет години живот, разтърсени от толкова бури?

Тя си спомняше собствената си сватба точно преди двадесет години в края на януари, както сега, и пак сред мъгла, само че в Булон, във Франция. И тя се бе омъжила, като вярваше в бъдещето, и тя бе произнесла брачната клетва от все сърце. Знаеше ли тогава с кого я свързват в името на интересите на двете кралства? Знаеше ли, че в замяна на любовта и предаността, които влагаше, щеше да получи само унижения, ненавист и презрение, че щеше да бъде изместена в постелята на мъжа си не дори от любовници, а от алчни и порочни мъже, че зестрата й щеше да бъде разграбена, имуществата й — конфискувани, че щеше да бяга в изгнание, за да спаси застрашения си живот и да вдигне на крак армия, за да свали от трона същия онзи мъж, който бе сложил на пръста й брачната халка?

 

О! Младата Филипа имаше късмет, тя не само се омъжваше, тя бе обичана!

Единствено първите бракове могат да бъдат съвсем чисти и напълно щастливи. Не се ли окажат удачни, нищо не може да ги замени. Втората любов никога не достига същото прозрачно съвършенство. Дори да е крепка като скала, в мрамора й протичат разноцветни жилки — изсъхналата кръв на миналото.

Кралица Изабел обърна очи към Роджър Мортимър, барон ъв Уигмор, своя любим, мъжа, който благодарение на нея, но и на себе си управляваше Англия като пълновластен господар от името на младия крал. Със сключени вежди и строги черти, скръстил ръце върху пищната си мантия, в същия този миг той я гледаше без добро чувство.

„Отгатва какво мисля — каза си тя. — Но що за човек е той, ча да ме кара да се чувствувам виновна, щом за миг престана да мисля за него?“

Знаеше колко е подозрителен и му се усмихна, за да го успокои. Какво повече можеше да иска от това, което притежаваше? Живееха като съпруг и съпруга, макар че тя бе кралица, а той женен и цялото кралство бе свидетел на любовта им. Направила бе така, че той да разполага с пълен контрол над властта. Мортимър назначаваше протежетата си на какви ли не длъжности. Дали му бяха всички владения на бившите любимци на Едуард II и регентският съвет само потвърждаваше желанията му. Дори бе издействувал от нея да се съгласи детронираният й съпруг да бъде умъртвен. Тя знаеше, че заради него някои сега я наричат Френската вълчица! Можеше ли да й попречи да помисли в този сватбен ден за убития си съпруг, особено след като палачът му присъствуваше тук в лицето на Джон Малтравърс, издигнат наскоро до поста сенешал на Англия? Дългото му злокобно лице се открояваше сред лицата на най-мощните барони, сякаш за да й напомни престъплението.

Присъствието му беше неприятно не само за Изабел. Джон Малтравърс, зет на Мортимър, беше пазач на сваления крал. Внезапното му назначаване на длъжността сенешал издаваше явно за какъв вид услуги бе така възнаграден. Официалната нсрсия бе, че Едуард е умрял от естествена смърт. Но кой в днора приемаше тази измислица?

Кентският граф, несъщински брат на починалия, се наведе към братовчед си Анри Кривата шия и му прошепна:

— Изглежда, че кралеубийството в наши дни дава право да се наредиш сред родовите благородници!

Едмонд Кентски зъзнеше. Церемонията му се струваше много дълга, а йоркският ритуал — страшно сложен. Защо не отпразнуваха сватбата в параклиса на Лондонската кула или в някой кралски замък, вместо да я превръщат в народно празненство? Повдигаше му се от тълпата. И на това отгоре видът на Маптравърс… Не беше ли неприлично човекът, който бе пратил на оня свят бащата, да присъствува, и то на челно място, на сватбата на сина?

Кривата шия, с полегнала върху дясното рамо глава, недъг, на който дължеше прякора си, прошепна:

— В нашето кралско семейство се прониква най-лесно чрез греха. Нашият приятел пръв ни предлага доказателството…

„Нашият приятел“ беше Мортимър, спрямо когото чувствата на англичаните осемнадесет месеца след дебаркирането му като командуващ армията на кралицата, когато бе посрещнат като освободител, се бяха доста променили.

„В крайна сметка ръката, която се подчинява, не е по-престъпна от главата, която заповядва — мислеше си Кривата шия. — И безспорно Мортимър, ведно с Изабел, е по-виновен от Малтравърс. Но и ние не сме съвсем невинни. Всички натискахме лоста, когато смъквахме Едуард II. Не можеше да свърши иначе.“

Междувременно архиепископът подаде на младия крал три златни монети с гербовете на Англия и Ено върху лицевата страна, а на опаката — леха с рози, емблемата на съпружеско щастие. Тези монети представляваха така наречения „откуп на младоженката“, символ на имуществото в доходи, земи и замъци, които съпругът приписваше на жена си. Тези дарения бяха описани и добре уточнени и това успокояваше малко чичото, месир Жан дьо Ено, на когото още не бяха платили дължимите петнадесет хиляди ливри заплата за рицарите му по време на кампанията в Шотландия.

— Проснете се в краката на съпруга си, госпожо, за да получите монетите — каза архиепископът на младоженката.

Всички жители на Йорк очакваха с любопитство този миг, за да разберат дали местният ритуал ще бъде спазен докрай и онова, което важи за всяка простосмъртна поданица, важи и за една кралица.

А ето че никой не бе предвидил, че Филипа не само ще коленичи, но в порив на любов и признателност ще притисне с две ръце краката на съпруга си и ще целуне коленете на мъжа, който я правеше кралица. Значи, тази закръглена фламандка беше способна да прояви въображение под подтика на чувството.

Тълпата посрещна жеста й с нестихващи овации.

— Вярвам, че ще бъдат много щастливи — каза Кривата шия на Жан дьо Ено.

— Народът ще я обича — каза Изабел на Мортимър, който се бе приближил до нея.

Кралицата-майка се чувствуваше наранена: тези приветствия не бяха отправени към нея. „Филипа е кралица сега — помисли си тя. — Моето царуване свършва дотук. Да, но сега може би ще имам Франция…“

Защото един вестоносец с обшита с лилии ливрея беше пристигнал в галоп преди една седмица в Йорк, за да й извести, че последният й жив брат, крал Шарл IV, е на смъртно легло.

Бележки

[1] Католическата църква никога не е налагала строга единна практика и еднакъв ритуал при венчаването. Тя се е задоволявала да спазва местните обичаи и традиция. Затова много често сватбеният ритуал в различните епархии е бил различен. До XVI век годежът бил едва ли не еднакво важен, както венчавката. През 1299 година например крал Едуард I се оженил за Маргьорит Френска пред входа на катедралата в Кентърбъри. В наши дни по време на венчалния обред вратите на църквата трябва да бъдат отворени и ако това не се спази, бракът може да бъде анулиран. В това виждаме някогашния местен обичай. Сватбеният обред в Йорк напомнял ритуала в Реймс.