Морис Дрюон
Железният крал (13)

III
УЕСТМИНСТЪР
Месер Албизи беше висок, сух човек с продълговато мургаво лице, гъсти вежди и черни коси, които се подаваха изпод кепето му. Той посрещна госта със спокойна и господарска любезност. В своята тясна дреха от тъмносиньо кадифе, прав, с ръка върху писалищния си прибор, Албизи имаше вид на тоскански принц.

Докато си разменяха обичайните приветствия, погледът на Гучио шареше по дъбовите кресла с високи облегалки и тапицировка от дамаска, по инкрустираните със слонова кост малки столчета, по скъпите килими на пода, по огромната камина, украсена със свещници от масивно сребро. И младежът не можа да се въздържи да не направи набързо сметка: „Килимите… сигурно четиридесет ливри… свещниците двойно повече… къщата, ако всяка стая е като тази, струва три пъти колкото къщата на вуйчо ми.“ Защото, макар и да мечтаеше да бъде таен посланик и рицар — слуга на дамата си, Гучио беше още и търговец, син, внук и правнук на търговци.

— Трябваше да пътувате с някой от нашите кораби… ние също притежаваме кораби… и да тръгнете от Булон, братовчеде — каза месер Албизи, — така щяхте да пътувате по-удобно.

Той поръча да донесат хипокраз, ароматизирано вино, което се пиеше с бонбони. Гучио съобщи целта на пътуването си.

— Вуйчо ви Толомей, когото дълбоко уважавам, е проявил съобразителност, изпращайки ви при мен — заяви Албизи, като въртеше пръстена с голям рубин на дясната си ръка. — Хюг Диспенсър е един от главните ми клиенти, пък ми е и задължен. Чрез него ще уредим срещата.

— Не е ли той сърдечният приятел на крал Едуард? — попита Гучио.

— Искате да кажете любовницата му, фаворитката на краля? Не, аз говоря за Хюг Диспенсър, бащата. Неговото влияние е по-скрито, но е голямо. Той ловко използува безчестието на сина си и ако нещата продължават така, има изгледи той да управлява кралството.

— Но аз трябва да видя кралицата, а не краля! — възрази Гучио.

— Млади братовчеде — отговори Албизи с усмивка, — и тук, както навред, има хора, които не принадлежат нито на едната партия, нито на другата, но използуват и двете, като ги противопоставят една на друга. Зная какво мога да направя.

Той извика своя секретар и надраска набързо няколко реда върху лист хартия, която запечати.

— Ще отидете още днес след вечеря във Вестмутие, братовчеде — рече Албизи, след като изпрати секретаря с писъмцето. — Вярвам, че кралицата ще ви приеме. Ще се представите като търговец на скъпоценни камъни и накити, дошъл нарочно от Италия и препоръчан от мен. Показвайки скъпоценностите на кралицата, ще можете да й предадете и поръчението си.

Той отиде до едно сандъче, отвори го и извади голяма плоска кутия от скъпоценно дърво с медна обковка.

— Ето вашите препоръчителни писма — добави той. Гучио повдигна капака. Пръстени, брошки, копчета, бисери, изработени като украшения, една огърлица от изумруди и рубини — всичко това беше наредено върху поставка от кадифе.

— А ако кралицата пожелае да вземе някоя от тия скъпоценности, какво ще правя?

Албизи се усмихна:

— Кралицата няма да купи нищо направо, защото не разполага с пари и разходите й се следят. Ако пожелае нещо, ще ме предизвести. Миналия месец й изработих три кесии, които още не са ми заплатени.

След обяда, достоен за трапезата на някой барон, макар че Албизи се извини за скромността му, Гучио се запъти за Уестминстър. Придружи го един прислужник от банката, нещо като телохранител, як като вол, който носеше касетката, вързана с желязна верижка за колана му.

Гучио вървеше с вдигната глава и разглеждаше града с такъв горд вид, като че ли на другия ден щеше да му става собственик.

Дворецът, внушителен с гигантските си размери, но претоварен с украшения, му се стори доста безвкусен в сравнение с онова, което в ония години се строеше в Тоскана и особено в Сиена. „Тия хора и без това нямат много слънце, а като че ли правят всичко възможно, за да попречат и на малкото, което имат, да стигне до тях“ — помисли той.

Влезе през парадния вход. Хората от охраната се грееха край големи цепеници. До Гучио се приближи един щитоносец.

— Синьор Белиони, нали? Очакват ви. Ще ви отведа — рече той на френски.

Гучио тръгна, придружен от слугата, който носеше касетката със скъпоценностите.

Минаха през един двор, обграден с аркеди, после през друг, после се изкачиха по широка каменна стълба и влязоха в жилищните помещения. Сводовете бяха много високи и някак особено кънтящи. Докато минаваше през поредицата студени и мрачни зали, Гучио все повече губеше своята самоувереност и въпреки усилията си имаше чувството, че става по-малък. Видя група младежи в богато извезано облекло, с връхни дрехи, украсени с кожи; върху левия хълбок на всеки от тях блестеше дръжката на сабя. Това беше личната гвардия на кралицата.

Оръженосецът каза на Гучио да почака и го остави при благородниците, които го разглеждаха насмешливо и тихо си разменяха забележки.

Внезапно го обзе смътна тревога. Ами ако стане нещо непредвидено? Ако в този двор, за който знаеше, че се разяжда от интриги, го сметнеха за подозрителен? Ако го хванат, претърсят и открият писмото, преди да е видял кралицата?

Когато завърналият се щитоносец го бутна по ръката, той подскочи. Взе касетката от ръцете на прислужника, но в бързината забрави, че е вързана, и повлече слугата. Веригата се заплете. Чуха се смехове и Гучио се ядоса, че е станал смешен. Затова влезе при кралицата оскърбен, объркан и смутен и я видя чак когато се намери пред нея.

Изабел беше седнала. Млада жена с тясно лице и вдървена стойка стоеше изправена до нея. Гучио коленичи и потърси думи за приветствие, но нищо не му идеше наум. Присъствието на трето лице увеличаваше смущението му. Но защо така глупаво си беше представял, че кралицата ще го приеме сама?

Тя първа заговори:

— Леди Диспенсър, да разгледаме дали накитите, които ни е донесъл този млад италианец, са наистина толкова чудесни, колкото разправят.

Името Диспенсър съвсем обърка Гучио. Каква работа имаше една Диспенсър толкова близо до кралицата?

По знак на Изабел той стана, отвори касетката и показа съдържанието й. Леди Диспенсър хвърли бегъл поглед и заяви сухо и отсечено:

— Накитите наистина са хубави, но не са за нас. Не можем да ги купим, госпожо.

Кралицата направи нетърпеливо движение:

— Тогава защо вашият свекър настояваше да приема този търговец?

— Вероятно за да услужи на Албизи. Но много дължим вече на Албизи и не можем да купуваме още.

— Зная, госпожо — заяви тогава кралицата, — че вие, вашият съпруг и всичките ви роднини сте толкова много загрижени за средствата на кралството, та човек би могъл да помисли, че тия средства са ваши. Но сега ще ме оставите аз да разполагам с касетката си или с онова поне, което е останало в нея… Впрочем учудвам се, госпожо, че всеки път, когато в двореца дойде чужденец или някой търговец, придворните ми дами французойки се отстраняват като че ли случайно и оставате все вие или вашата свекърва да ми правите компания, която повече прилича на надзор. Предполагам, че ако същите тези накити бяха представени на моя съпруг или на вашия, и двамата биха се възползували да се нагиздят с тях повече от която и да е жена.

Тонът беше равен и студен, но във всяка дума личеше озлоблението на кралицата към това семейство, което, освен дето позореше короната, но и ограбваше кралското съкровище. Защото не само родителите Диспенсър богатееха от кралската любов към техния син, но и самата му съпруга приемаше скандала и даже му съдействуваше.

Засегната от неочакваната нападка, Елеонора Диспенсър се оттегли в един ъгъл на обширната зала, но не престана да наблюдава кралицата и младия италианец.

Гучио успя да възвърне присъщата си самоувереност, която днес така злополучно му бе изневерила, и най-сетне се осмели да погледне кралицата. Сега или никога ще я накара да разбере, че съчувствува на нещастието й и желае да й служи. Но срещна такава студенина, такова безразличие, че сърцето му се смръзна. Сините очи на Изабел имаха същата неподвижност като очите на крал Филип Хубави. Как да заявиш на такава жена: „Госпожо, карат ви да страдате и аз искам да ви обичам!“ Единственото, което можа да стори Гучио, бе да посочи големия сребърен пръстен, поставен в единия ъгъл на сандъчето, и да каже:

— Госпожо, ще ми окажете ли милостта да погледнете този печат и да обърнете внимание върху гравюрите?

Кралицата взе пръстена, видя трите замъка д’Артоа, гравирани в метала, и вдигна очи към Гучио.

— Това ми харесва — рече тя. — Имате ли и други предмети, изработени от същата ръка?

Гучио извади от дрехата си писмото и каза:

— Цените са отбелязани тук.

— Да отидем на светлото, за да ги видя по-добре — отвърна Изабел.

Тя стана и придружена от Гучио, се приближи до единия от прозорците, където можеше да прочете писмото на спокойствие.

— Връщате ли се в Париж? — пошепна тя.

— Веднага щом заповядате, госпожо, — отвърна Гучио със същия тон.

— Кажете тогава на монсеньор д’Артоа, че ще дойда във Франция през следващите седмици и ще постъпя, както сме се уговорили с него.

Лицето й се пооживи, но вниманието й беше погълнато изцяло от писмото, а не от приносителя му. Обаче едно царствено желание да възнагради всеки, който й служи, я накара да добави:

— Ще кажа на монсеньор д’Артоа да ви възнагради по-добре, отколкото бих могла да го сторя аз в момента.

— Честта да ви видя и да ви служа, госпожо, е най-голямата ми награда.

Изабел поблагодари с леко кимване и Гучио разбра, че между правнучката на Луи Свети и племенника на един тоскански банкер има разстояние, което не може да се преодолее.

На висок глас, така че да я чуе жената на Диспенсър, тя каза:

— Ще ви уведомя чрез Албизи какво съм решила относно тая тока. Сбогом, месер.

И тя го отпрати с движение на ръката.