Морис Дрюон
Железният крал (5)

IV
ПАРИЖКАТА СВЕТА БОГОРОДИЦА БЕШЕ БЯЛА
Стрелците образуваха кордон, за да задържат тълпата пред черквата. По всички прозорци се трупаха любопитни глави.

Мъглата беше се вдигнала и бледото слънце осветяваше белите каменни стени на Парижката света Богородица. Катедралата беше довършена едва преди седемдесет години и оттогава постоянно работеха върху украсата й. Тя още пазеше блясъка на нова сграда, островърхите сводове и дантелата на централната розетка изпъкваха на светлината, която подчертаваше релефността и на многобройните статуи над преддверието.

Търговците на домашни птици, които всяка сутрин продаваха пред черквата, бяха изтикани до къщите и крясъкът на пилетата, затворени в кафезите, нарушаваше тишината. Именно тази неестествена тишина беше учудила граф д’Артоа при излизането му от търговската галерия.

Капитан Ален дьо Парей стоеше неподвижно пред войниците си.

На горния край на стълбището, което започваше от преддверието, бяха застанали прави четиримата тамплиери с гръб към тълпата и с лице към духовния съд, разположил се между отворените крила на голямата порта. Епископи, свещеници, писари бяха насядали в две редици.

Тълпата насочваше любопитството си главно към тримата кардинали, изпратени специално от папата в знак, че присъдата не може да бъде обжалвана пред Светия престол, а така също и към монсеньор Жан дьо Марини, младия архиепископ на Санс, брат на съуправителя на кралството. Архиепископът заедно с великия инквизитор на Франция беше водил цялото следствие.

Зад членовете на съда се виждаха кафявите и бели раса на тридесетина монаси. Единственото светско лице в това събрание беше комендантът Жан Плоабуш, прево^[1] на Париж, къс набит човек на около петдесет години, с намръщено лице, който не изглеждаше много доволен, че се намира тук. Той представляваше кралската власт и отговаряше за реда. Очите му шареха от тълпата към капитана на стрелците и от капитана към архиепископа на Санс.

Слабата слънчева светлина играеше по митрите, по жезлите, по червените кардиналски дрехи, по пурпурните мантии на епископите, по хермелиновите наметала, по златото на нагръдните кръстове, по стоманата на ризниците, по шлемовете и оръжията. Тези отражения, тези цветове, този блясък усилваха контраста с обвиняемите, за които беше поръчано цялото това великолепие, четиримата парцаливи стари тамплиери, притиснати един до друг и сякаш изваяни в пепел.

Монсеньор Арно д’Ош, кардинал на Албано и пръв легат, застанал прав, четеше мотивите на присъдата. Четеше бавно и предвзето, наслаждаваше се на собствения си глас, доволен от себе си и от това, че привлича вниманието на публиката. На места се показваше потресен от ужаса на изнасяните от него престъпления. После подемаше с раболепна тържественост и описваше ново злодеяние, хвърляше нови обвинения. — … Като взе пред вид, че братята Жеро дю Пасаж и Жан дьо Кюни, както и мнозина други преди тях, признават, че при приемането им в ордена са били накарани насила да плюят върху кръста, защото той бил, според както им казали, парче дърво и че истинският бог бил на небето… Като взе пред вид, че на брата Ги Дофен било внушено, че ако някой от по-горестоящите братя бъде измъчван от плътски желания и пожелае да се удовлетвори чрез него, той трябва да се съгласи… Като взе пред вид, че великият магистър Жак дьо Моле при разпита призна и каза…

Хората напрягаха слух, за да доловят изкълчените от предвзетост думи. Легатът прекаляваше, а изложението беше безкрайно дълго. Народът започна да проявява нетърпение.

Като слушаше обвиненията, лъжливите показания, изтръгнатите признания, Жак дьо Моле си шепнеше:

„Лъжа… лъжа… лъжа…“ Гневът, който беше го обзел през време на пътуването в каруцата, растеше. Кръвта все по-силно биеше в измършавелите му слепоочия.

Не беше се случило нищо, което би прекъснало кошмара. Никаква група от бивши тамплиери не бе изскочила от тълпата. — … Като взе пред вид, че братът Юг дьо Пейро призна, че е задължавал новоприетите да се отричат три пъти от Христа…

Главният надзорник се обърна към Жак дьо Моле със страдалческо лице и промълви:

— Братко, братко, нима аз съм казвал такова нещо?

Четиримата тамплиери бяха сами, изоставени от небето и от хората, обхванати сякаш в гигантски клещи от войниците и съда, между кралската и църковната власт. Всяка дума на кардинапа-легат стягаше менгемето.

Как следствените комисии не поискаха да разберат, макар сто пъти да им беше обяснявано, че на такъв изпит за отричане от Христа новоприетите биваха подлагани само за да се закалят и да издържат, в случай че бъдат заловени от мюсюлманите и накарани да се откажат от вярата си.

Великият магистър изпитваше неудържимо желание да сграбчи легата за гърлото, да го удря по лицето, да го души. И не само легата би искал да изтърбуши, но и младия Марини, този хубостник с митра, който заемаше пози на преуморен човек. Но ако можеше, преди всичко би искал да спипа тримата си истински врагове, тия, дето не присъствуваха — краля, пазителя на държавния печат и папата!

Безсилната ярост замъгляваше очите му с червено було. Трябваше нещо да се случи… Обзе го такова силно замайване, че се уплаши да не се строполи на плочите. Не забелязваше, че също такъв гняв беше обхванал Жофроа дьо Шарне, а зарасналата рана върху яркочервеното чело на нормандския наставник беше съвсем побеляла.

Легатът прекъсна за малко декламирането, отпусна големия пергамент, кимна леко с глава надясно и наляво към членовете на съда, пак вдигна пергамента към очите си, духна отгоре му, сякаш да махне праха, и продължи: — … Пред вид на това, че подсъдимите признаха и по-твърдиха, осъждаме ги… на стена и на мълчание за останалите дни от живота им, за да получат чрез сълзите на разкаянието прошка за греховете си. I nomine Patris^[2]…

Легатът бавно се прекръсти и изпълнен с величие, седна, навивайки пергамента, който след това той подаде на един свещеник.

В първия момент тълпата не реагира с нищо. След такава поредица от престъпления смъртното наказание беше толкова несъмнено, че присъдата на стена, сиреч доживотен затвор, тъмница, вериги, хляб и вода — се стори на хората като голяма милост.

Филип IV Хубави беше добре пресметнал удара. Общественото мнение щеше без затруднение, почти лекомислено да приеме този завършек на една трагедия, която бе го вълнувала цели седем години. Първият легат и младият архиепископ на Санс си размениха съучастнически усмивки.

— Братя, братя — мотолевеше главният надзорник, — добре ли чух? Няма да ни убият! Помилват ни!

Очите му се пълнеха със сълзи, а беззъбата уста се разтваряше, сякаш се смееше. Тази отвратителна радост отприщи пороя. Внезапно от горния край на стълбата се разнесе глас:

— Възразявам!

И този глас бе толкова мощен, че отначало никой не повярва, че излиза от устата на великия магистър.

— Възразявам срещу тая несправедлива присъда и твърдя, че престъпленията, в които ни обвиняват, са измислени.

Сякаш огромна въздишка разтърси тълпата. Съдът се раздвижи. Кардиналите се спогледаха като гръмнати. Никой не очакваше такова нещо. Жан дьо Марини скочи от мястото си. Свършено беше с мързеливите пози, лицето му беше бледо, той трепереше от ярост.

— Лъжете! — извика архиепископът. — Вие сте признали при следствието.

Стрелците инстинктивно се сгъстиха, очаквайки заповед.

— Виновен съм само дето се поддадох на вашите ласкателства, заплахи и мъчения. Заявявам пред бога, който ни слуша, че орденът е свят и непорочен.

И като че ли бог наистина го чу, защото гласът на великия магистър, отправен към вътрешността на катедралата, се отрази в сводовете и се върна като ехо, сякаш друг, по-дълбок глас, някъде от дъното на черквата повтаряше всяка дума.

— Вие сте признали содомията! — заяви Жан дьо Марини.

— При изтезания! — отвърна Моле.

„… при изтезания…“ — отекна гласът, който сякаш идеше от дарохранителницата.

— Изповядвали сте ерес!

— При изтезания!

„… при изтезания…“ — повтори дарохранителницата.

— Отричам всичко! — рече великият магистър. „… всичко…“ — отвърна с тътнеж цялата катедрала.

Нов събеседник се намеси в тоя странен диалог. Жофроа дьо Шарне също се нахвърли върху архиепископа на Санс — Злоупотребиха с нашата омаломощеност, станахме жертва на интригите и лъжливите ви обещания. Вашата омраза и вашата отмъстителност ни погубват. Но аз също заявявам пред бога: ние сме невинни и ония, които говорят друго, лъжат.

Тогава монасите, застанали зад съда, се развикаха:

— Еретици! На кладата! На кладата еретиците!

Но ругатните им не произведоха желаното въздействие. Тласкано от благородно негодувание, което често го насочва към помощ на смелия нещастник, болшинството от народа взе страната на тамплиерите.

Започнаха да сочат юмруци на съдиите. По всички краища на площада станаха сбивания. От прозорците се развикаха. Замириса на бунт.

По заповед на Ален дьо Парей половината от стрелците се уловиха за ръце и образуваха кордон, за да спрат натиска на тълпата, а другата половина с насочени копия застанаха насреща.

Кралските сержанти удряха слепешката когото сварят с тояги, украсени с кралската лилия. Кафезите с птиците се прекатуриха и крясъците на стъпканите кокошки се смесиха с виковете на хората.

Всички съдии станаха прави. Жан дьо Марини се сговаряше с парижкия комендант.

— Каквото и да е, монсеньор, решете каквото и да е, само не оставяйте нещата така — настояваше комендантът. — Ще пометат всинца ни. Вие не познавате парижаните, когато се разбунтуват.

Жан дьо Марини вдигна епископския си жезъл в знак, че ще говори. Но никой не искаше да го слуша. Обсипваха го с ругатни.

— Мъчител! Лъжеепископ! Господ ще те накаже!

— Говорете, монсеньор, говорете! — викаше комендантът.

Боеше се не само за поста си, но и за кожата си. Спомни си бунтовете през 1306 година, когато къщите на заможните граждани бяха оплячкосани.

— Двама от осъдените са обявени за еретици! — опита се напразно да надвика шума архиепископът. — Те са се отдали на своята ерес, отхвърлили са църковното правосъдие; църквата също ги отхвърля и ги предава на кралския съд.

Думите му се изгубиха във врявата. После целият съд, като стадо подплашени токачки, се прибра в Света Богородица, чиито врати тутакси се затвориха.

Комендантът даде знак на Ален дьо Парей и група стрелци се втурнаха към стъпалата. Докараха каруцата и набутаха вътре осъдените, като ги удряха с дръжките на копията. Те се подчиниха с пълно смирение. Великият магистър и нормандският надзорник се чувствуваха изтощени, но уталожени. Бяха постигнали най-сетне душевен покой. Другите двама не разбраха почти нищо.

Стрелците пробиваха път за колата, а в това време прево Плоабуш даваше нареждане на сержантите си да разчистят колкото може по-скоро площада. Той се въртеше на всички страни съвсем объркан.

— Отведете затворниците в Тампл — извика той на Ален дьо Парей, — а аз отивам да докладвам на краля.