Морис Дрюон
Железният крал (28)

VI
ТОЛОМЕЙ ПЕЧЕЛИ
Тази нощ Толомей почти не мигна. „Дали Марини е уведомил брат си? — питаше се той. — И дали архиепископът му е признал какво е оставил в мои ръце? Няма ли да избързат тази нощ да вземат подписа на краля, за да ме изпреварят, или да се наговорят да ме убият?“

Като се обръщаше в леглото си, Толомей с горчивина си мислеше за своето второ отечество, на което смяташе, че е служил добре с труда и парите си. Тъй като тук беше забогатял, той държеше на Франция повече, отколкото на родината си Тоскана и истински, по своему я обичаше. Да не усеща вече под нозете си калдъръма на улица Ломбардска, да не чува на обяд голямата камбана на черквата Света Богородица, да не вдишва миризмата на Сена, да не ходи на събранията в градската приемна — самата мисъл, че ще се лиши от всичко това, му късаше сърцето. „На моите години да отида другаде да създавам наново състояние… И дали ще ме оставят жив, та да отида!“ Едва призори се унесе, но скоро се събуди от силни удари с чукчето по вратата и шум от стъпки по двора. Помисли, че идват да го арестуват, и бързо навлече дрехите си. Влезе един слуга съвсем изумен.

— Монсеньор архиепископът е долу — рече той.

— Кой го придружава?

— Четирима прислужници в раса, но приличат повече на сержанти от комендантството, отколкото на духовни лица.

Толомей се намръщи.

— Вдигни капаците в кабинета ми — рече той.

Монсеньор Жан дьо Марини вече изкачваше стълбите. Толомей го дочака прав на площадката. Дребничкият архиепископ, чийто златен кръст подскачаше на гърдите му, веднага се нахвърли върху банкера.

— Какво означава, месер, това странно поръчение, което моят брат ми предаде снощи?

Толомей размаха тлъстите си малки ръце успокоително.

— Няма от какво да се тревожите, монсеньор, не заслужаваше да се обезпокоявате да идвате. Аз щях да дойда в епископския дворец, когато е угодно вам… Искате ли да заповядате в кабинета ми?

Прислужникът довършваше откачването на външните капаци, украсени с орнаменти и рисунки. Той хвърли трески върху жарта в огнището и скоро запращяха буйни пламъци. Толомей подаде стол на своя посетител.

— Дошли сте с придружители, монсеньор, нужно ли беше? Нямате ли доверие в мен? Нима смятате, че тук ви заплашва някаква опасност? Трябва да кажа, че вие сте ме свикнали на други обноски…

Гласът му се стараеше да звучи приятелски, но тосканският акцент се чувствуваше по-силно от друг път.

Жан дьо Марини седна срещу огъня и протегна да сгрее отрупаната си с пръстени ръка.

„Не е сигурен в себе си и не знае как да ме подхване — помисли си Толомей. — Пристига с голям шум, сякаш идва да направи всичко на пух и прах, а после си гледа ноктите.“ — Вашето бързане да ме видите ме обезпокои — обади се най-сетне архиепископът. — Иначе бих избрал по-удобен час за моето посещение.

— Но часът е удобен, монсеньор, часът е удобен… Спомняте си, че получихте от мен две хиляди ливри като аванс за… вещи, много ценни, които произхождаха от имуществото на тамплиерския орден и които вие ми поверихте за продажба, нали?

— Продадени ли са? — попита архиепископът.

— Една част, монсеньор, голяма част. Бяха изпратени вън от Франция, както се уговорихме с вас, защото тук не можем да ги пробутаме… Чакам сметката и се надявам, че ще получите още пари за тях.

И Толомей, отпуснал дебелото си тяло и кръстосал ръце на корема, клатеше добродушно глава.

— Значи, разписката, която ви подписах, не ви е вече нужна? — попита Жан дьо Марини.

Той криеше безпокойството си, но го криеше зле.

— Да не би да ви е студено, монсеньор? Побледнели сте много — и Толомей се наведе да сложи една цепеница в огъня.

После, сякаш забравил въпроса на архиепископа, продължи:

— Какво мислите, монсеньор, по въпроса, който тая седмица е бил разглеждан в съвета? Възможно ли е да възнамеряват да ограбят богатствата ни, да ни обрекат на мизерия, изгнания, смърт?…

— Нямам мнение — отвърна архиепископът. — Това са държавни работи.

Толомей поклати глава.

— Аз вчера предадох на монсеньор съуправителя едно предложение, предимствата на което той, струва ми се, не оцени добре. Жалко! Готвят се да вземат нашите имущества, защото кралството има недостиг от пари. Ние предлагаме да услужим на кралството чрез един огромен заем, монсеньор, а брат ви мълчи. Не ви ли е казал нещо? Жалко, много жалко, наистина!

Жан дьо Марини се поразмърда на стола си.

— Нямам право да обсъждам кралските решения — рече той.

— Те не са още решения — възрази Толомей. — Не бихте ли могли да обясните на съуправителя, че ломбардите, призовани да дадат живота си, който, повярвайте ми, принадлежи изцяло на краля, и златото си, което също е негово, биха желали, ако е възможно, да запазят живота си? Под живот разбирам правото да останат в кралството. Предлагаме златото си доброволно, а не както искат да ни го вземат насила. Защо да не ни изслушат? Именно за тази работа, монсеньор, исках да се видя с вас.

Настъпи мълчание. Жан дьо Марини седеше неподвижен и сякаш гледаше отвъд стените.

— Какво ми казахте преди малко? — обади се пак Толомей. — Ах, да… разписката.

— Ще ми я върнете — каза архиепископът. Толомей облиза устните си.

— Какво бихте направили вие, монсеньор, ако бяхте на мое място? Представете си за момент… то, разбира се, е само въображение… но представете си, че ви заплашва разорение, а вие притежавате… нещо… някакво разковниче, точно така, разковниче, което може да ви послужи да избегнете това разорение…

Той се приближи до прозореца, защото чу шум на двора. Носачи разтоварваха сандъци и денкове с платове. Толомей машинално пресметна стойността на стоките, които тоя ден щеше да получи, и въздъхна.

— Да… разковниче срещу разорението — повтори тихо той.

— Да не искате да кажете…

— Точно това, монсеньор, искам да кажа и го казвам — заяви ясно Толомей. — Тази разписка доказва, че вие сте продали тамплиерски имущества, които се намираха под кралски секвестър. Доказва, че сте откраднали, и то от краля.

Той гледаше архиепископа право в лицето. „Този път няма връщане. Ще видим сега кой пръв ще се огъне.“ — Ще ви обявят за мой съучастник! — извика Жан дьо Марини.

— Тогава ще увиснем заедно на Монфокон^[1] като двама нехранимайковци — отвърна хладно Толомей. — Но няма да вися сам…

— Вие сте голям мошеник! — изсъска архиепископът. Толомей сви рамене.

— Аз не съм архиепископ, монсеньор, и не аз присвоих златните дарохранителници, в които тамплиерите поднасяха тялото Христово. Аз съм само търговец и в този момент ние с вас правим пазарлък, независимо дали ви допада, или не. Ето единствената истина от всичките наши приказки. Ако няма конфискуване на ломбардските имущества, няма да има и скандал за вас. Но ако аз падна, монсеньор, и вие ще паднете заедно с мене. И то от по-високо. А брат ви, който твърде много е преуспял, за да има само приятели, ще бъде повлечен подире ви.

Архиепископът стана прав. Устните му бяха побледнели, брадичката, ръцете и цялото му тяло трепереха.

— Върнете ми разписката — продума той, като хвана Толомей за ръката.

Банкерът полека се освободи.

— Не — рече той.

— Ще ви върна двете хиляди ливри, които ми дадохте, и за вас ще остане цялата печалба от продажбата.

— Не.

— Ще ви дам други предмети на същата стойност.

— Не.

— Пет хиляди ливри! Давам ви пет хиляди ливри срещу тая разписка.

Толомей се усмихна.

— А откъде ще ги вземете? Ще трябва пак аз да ви ги заема.

Със стиснати юмруци Жан дьо Марини повтори:

— Пет хиляди ливри! Ще ги намеря. Брат ми ще ми помогне.

— Но нека ви помогне тъй, както аз ви казвам — разпери ръце Толомей. — Лично аз предлагам седемнадесет хиляди ливри на кралското съкровище!

Архиепископът разбра, че ще трябва да промени тактиката.

— А ако издействувам от брат си вие да бъдете изключен от постановлението? Да ви оставят да изнесете цялото си имущество, да откупят недвижимите ви имоти…

Толомей размисли един миг. Даваше му се възможност да се спаси сам. Всеки разумен човек, комуто правят такова предложение, го обмисля и толкова по-голяма е заслугата му, ако го отблъсне.

— Не, монсеньор — отговори той. — Аз ще споделя общата съдба. Не искам да започвам отново някъде другаде и нямам никаква причина за това. Аз принадлежа сега на Франция не по-малко от вас. Гражданин съм на краля. Искам да остана в къщата, която съм си построил в Париж. Прекарах тук тридесет и две години от живота си, монсеньор, и ако е рекъл господ, тук ще го завърша… Впрочем и да искам да ви върна разписката, не мога — тя не е вече у мен.

— Лъжете! — извика архиепископът.

— Не, монсеньор.

Жан дьо Марини улови кръста, който висеше на гърдите му, и така го стисна, че щеше да го счупи. Погледна към прозореца, след това към вратата.

— Вие можете да повикате придружителите си и да накарате да претърсят къщата ми — рече Толомей. — Можете дори да турите краката ми да се пекат на огнището, както е прието да се прави във вашите съдилища на инквизицията. Ще вдигнете голям шум и скандал, но ще си отидете, както сте дошли, и да съм жив, и да съм умрял. Но ако случайно умра, знайте, че нищо няма да спечелите от това. Защото роднините ми в Сиена имат нареждане в случай на моята непредвидена смърт да предадат тази разписка на краля и на великите барони.

Сърцето му биеше до пръсване и потта обливаше тлъстото му тяло и се стичаше по хълбоците.

— В Сиена ли? — възкликна архиепископът. — Но нали вие ме уверихте, че документът няма да излезе от раклата ви?

— Той не е излязъл, монсеньор. Роднините ми и аз, то е все същото.

— Тогава? — попита Марини.

— Тогава, монсеньор — отвърна спокойно Толомей, — нямам какво друго да прибавя към това, което вече ви заявих. Говорете със съуправителя и настоявайте той да приеме-нашето предложение, докато е време. Иначе…

И без да довърши фразата си, банкерът отиде до вратата и я отвори.

Същия ден между архиепископа и брат му се разигра ужасна сцена. Изправени внезапно един срещу друг, в цялата голота на природата си, двамата Марини, които дотогава бяха вървели в крак, сега се разделяха.

Съуправителят обсипа брат си с укори и презрение, а по-младият се бранеше, както можеше, с подлост.

— Лесно ви е да ме мачкате! — викаше той. — Откъде дойде вашето състояние? От кои одрани евреи, от кои изгорени тамплиери? Аз само съм ви подражавал. Достатъчно съм ви служил при разните машинации, услужете ми и вие сега!

— Ако ви знаех какъв сте, нямаше да ви направя архиепископ — отвръщаше Ангьоран.

— Нямаше да се намери друг да осъди великия магистър!

Да, съуправителят знаеше, че упражняването на властта задължава към недостойни съглашения. Но беше смазан сега, като видя резултата в собственото си семейство. Човек, който приема да продаде съвестта си срещу една митра, е способен и да открадне, и да предателствува. Тоя човек беше брат му — там е цялата работа…

Ангьоран дьо Марини грабна проекта си за постановление срещу ломбардите и яростно го хвърли в огъня.

— Толкова труд за нищо — рече той, — толкова труд!