Морис Дрюон
Железният крал (10)

IX
НОЩНИТЕ СКИТНИЦИ
Братята д’Оне излязоха от кулата Нел и нерешително затъпкаха из калта, взирайки се с недоумение в тъмнината.

Техният лодкар беше изчезнал.

— Така си и предполагах — каза Филип. — Тоя лодкар никак не ми хареса. Трябваше да бъдем по-предпазливи.

— Прекалено много пари му дадох — отвърна Готие. — Тоя нехранимайко ще да си е направил сметката, че е изкарал надницата и е отишъл да гледа екзекуцията.

— Ако е така, добре ще е.

— А ти какво мислиш?

— Не зная… Тоя байно сам предложи да ни превози, като се вайкаше, че през целия ден не бил изкарал нищо. Казахме му да чака, той си отишъл.

— А какво можехме да направим? Нямахме избор. Той беше единствен.

— Именно — рече Филип. — Освен това много разпитваше.

Той се ослуша да долови шум на гребла, но освен плисъка на водата и разпиленият глъч на хората, които се прибираха по домовете си в Париж, нищо друго не се чуваше. Еврейският остров, наречен от този ден островът на тамплиерите, беше утихнал. Миризма на пушек се смесваше с блудкавия дъх на Сена.

— Не ни остава нищо друго, освен да се приберем пеш — рече Готие. — Ще се оплескаме до уши, но след голямото удоволствие това не е голяма беда.

И те тръгнаха покрай рова на кулата, като се държаха един друг, за да не се хлъзнат.

— Питам се от кого може да са ги получили — обади се внезапно Филип.

— Кое?

— Кесиите.

— Още ли мислиш за това? — отвърна Готие. — Мен, право да ти кажа, никак не ме интересува. Какво значение има произходът, щом подаръкът е приятен.

Говорейки, той пипаше кесията на колана си и усещаше под пръстите си изпъкналостта на скъпоценните камъни.

— Роднина… не може да бъде човек от двора — пак заговори Филип. — Маргьорит и Бланш не биха рискували някой да познае кесиите на нашите пояси. Освен ако… освен ако са ни излъгали, че са подарък, а всъщност да са ги платили от касетките си.

В този момент той беше готов да припише на Маргьорит всякакви душевни добродетели.

— Какво предпочиташ? — рече Готие. — Да знаеш или да имаш?

Изведнаж някой свирна наблизо. Те подскочиха и незабавно се хванаха за камите си. Срещата на това място в тоя час можеше да бъде само лоша среща.

— Кой е там? — извика Готие.

Чу се ново изсвирване и те дори не успяха да застанат в отбрана. Шестима мъже изникнаха в тъмнината и се нахвърлиха отгоре им. Трима нападнаха Филип и го залепиха до стената, като държаха ръцете, за да не може да си служи с оръжието. На останалите трима не им провървя толкова с Готие, който тръшна на земята единия от нападателите си, по-право нападателят сам падна, за да избегне удара на камата му. Но другите двама го склещиха и му заизвиваха ръката, за да го принудят да изпусне камата.

Филип усети, че се опитват да му отнемат кесията.

Да викат за помощ, беше невъзможно. Помощ можеше да дойде само от кулата Нел. Двамата братя съобразиха моментално, че трябва да мълчат и да гледат сами да се измъкнат или пък да загинат.

Опрян на стената, Филип се бранеше яростно. Не искаше да му задигнат кесията. Този предмет изведнаж бе станал за него най-скъпото притежание и за да го запази, нямаше да се спре пред нищо. Готие проявяваше повече склонност към преговори. Нека ги оберат, но да ги оставят живи. Само че не се знаеше дали след като ги оберат, няма да ги убият и да хвърлят труповете им в Сена.

Внезапна някаква нова сянка изплува от тъмнината и един от нападателите извика:

— Пазете се, другари, пазете се! Новопристигналият беше се намесил в борбата и един къс меч блесна в мрака.

— Ах, нехранимайковци, обесници, тъпаци! — развика се той с мощен глас и започна да сипе удари наляво и надясно.

Крадците се разпръснаха като мухи, но той докопа един, улови го за врата и го блъсна в стената. Цялата банда се изпари незабавно и шумът от бягащи крака заглъхна край рова. Настъпи тишина.

Филип д’Оне пристъпи към брат си запъхтян.

— Ранен ли си? — попита той.

— Не — отвърна Готие, като едва си поемаше дъх и разтъркваше рамото си. — А ти?

— И аз не съм. Отървахме се по чудо.

И двамата се обърнаха към спасителя си, който се приближаваше към тях, прибирайки меча си. Той беше висок на ръст, широкоплещест, як. Ноздрите му пухтяха като на животно.

— Е, месир — извика Готие, — трябва да ви запалим голяма свещ. Ако не бяхте вие, сега щяхме да плуваме с корема нагоре. На кого дължим…

Човекът се смееше с висок, сочен, но малко пресилен смях. Вятърът подгони облаците и луната се показа през една пролука. Двамата братя познаха граф д’Артоа.

— А, монсеньор, вие ли сте били? — възкликна Филип.

— Ах, дявол да го вземе, млади момци, че и аз ви познавам. Братята д’Оне, нали? — извика той. — Най-хубавите момчета в двора. Да пукна, ако съм очаквал… Минавах край брега, чувам тупаница и си викам: „Сигурно пребъркват някой мирен гражданин.“ Вярно е, че Париж е пълен с разбойници и тоя Плоабуш, комендантът… трябва да го нарекат Плоакю^[1]… повече е зает да лиже краката на Марини, отколкото да си прочиства града.

— Монсеньор — каза Филип, — не знаем как да ви изразим нашата благодарност…

— Дребна работа — отвърна Робер д’Артоа и стовари лапата си върху рамото на Филип, който се олюля. — За мене беше удоволствие. Естествен порив на всеки благородник е да се притече на помощ на нападнатия. Но когато се касае до познати господа, удоволствието е двойно и аз се радвам, че запазих за братовчедите си Валоа и Поатие най-добрите им щитоносци. Съжалявам, дето е толкова тъмно. Ах, ако луната беше се показала по-рано, на драго сърце щях да разпоря някои от тия вонещи торби! Не посмях да бодна по-силно от страх да не промуша някой от вас. Но кажете, момчета, за какъв дявол се шляехте из тая кал.

— Ами… разхождахме се — смънка смутено Филип. Великанът прихна да се смее.

— Разхождахте се? Избрали сте хубаво място и подходящо време за разходка. Разхождахте се из кал до колене! Ама приказки, а! И искате да ви вярвам. Ех, младост! — рече той весело и пак премаза рамото на Филип. — Винаги на лов за любов и с огън в гащите. Ех, да бях на вашите години!

Изведнаж забеляза кесиите, които блещукаха в тъмното.

— Брей! — извика той. — Гащите пълни с огън, но и добре нагиздени. Хубава украса, момчета, хубава украса!

Той повдигна кесията на Готие.

— Изкусна работа… скъп материал. И съвсем нова. Със заплата на оръженосец такова нещо не се купува. Крадците щяха да направят добра работа.

Той се движеше, ръкомахаше, съвсем рижав на слабата лунна светлина, огромен, шумен, неприличен. Започваше здравата да дразни нервите на братя д’Оне. Но как да кажеш на човека, който току-що ти е спасил живота, да не се бърка там, дето не му е работа!

— Любовта се плаща, милички — продължаваше графът, като вървеше между двамата. — Вашите любовници сигурно са много високопоставени дами, пък и много щедри. Младите д’Оне, кой би помислил такова нещо!…

— Монсеньорът греши — каза Готие доста хладно. — Тези кесии са семейни.

— Точно така, сигурен бях! От семейство, което ходим да посещаваме посред нощ под стените на кулата Нел! Добре, добре, ще мълча. Заради честта на вашите хубавици. Съгласен съм, милички. Трябва да щадим доброто име на жените, с които спим. Да ви пази господ, момчета! И друг път не излизайте, нощем с всичките си накити.

Отново се заля в смях, прегърна двамата братя, чукна ги един о друг и без да им даде време да му благодарят още веднаж, остави ги смутени и раздразнени. После премина по водостока над рова и се отдалечи през полето по посока на Сен Жермен де Пре. Братята д’Оне тръгнаха към градската порта дьо Бюси.

— Дано не раздрънка из целия град къде ни е намерил — каза Филип. — Вярваш ли, че е в състояние да затвори голямата си уста?

— Вярвам — отвърна Готие. — Той не е лош човек, а пък без неговата голяма уста, както казваш ти, и без дългите му ръце нямаше сега да сме тук. Нека не се показваме неблагодарни, да не бързаме.

— Впрочем и ние можехме да го попитаме какво диреше и той насам по това време.

— Търсел е курви, хващам се на бас. И сега сигурно отиде в публичен дом.

Младежът грешеше. Робер д’Артоа само заобиколи през ливадите и след малко се върна на брега около кулата. Свирна лекичко, по същия начин, както преди нападението.

И както по-рано шест сенки изникнаха в нощта, а друга, седма, се надигна от една локва. Но този път сенките се държаха почтително.

— Добре, свършихте работата хубаво и всичко стана, както ви поръчах — рече д’Артоа. — Ето, Карл-Ханс, поделете си това — и той хвърли на главатаря една кесия.

— Вие ми нанесохте силен удар в рамото, монсеньор — каза нехранимайкото.

— Е, то влиза в пазарлъка — засмя се д’Артоа. — Хайде сега, да ви няма. Ако ми потрябвате пак, ще ви обадя.

После се качи в лодката, спряла до рова, която хлътна под тежестта му. Лодкарят беше същият, който беше докарал братята д’Оне.

— Доволен ли сте, монсеньор? — попита той.

Той вече не говореше с хленчещ тон, изглеждаше подмладен с десет години и не прикриваше силата си.

— Напълно, драги Лорме. Ти чудесно изигра ролята си. Сега зная онова, което исках да науча.

Той се изтегна назад в лодката, проточи големите си крака и потопи ръчището си в черната вода.