Морис Дрюон
Железният крал (23)

I
УЛИЦА БУРДОНЕ
Само за една седмица парижани създадоха около присъдата на принцесите-прелюбодейки цяла легенда за разврат и жестокост. Плъзнаха улични измислици и дюкянджийски самохвалства: един твърдеше, че е научил истината направо от някакъв свой приятел, който продавал подправки в замъка Нел, друг пък имал братовчед в Понтоаз… Народното творческо въображение се въртеше най-вече около Маргьорит Бургундска и й отреждаше особено чудновата роля. Приписваха на Наварската кралица не един любовник, а десет, петдесет, всяка вечер различен… Разказваха куп небивалици и с малко боязливо страхопочитание сочеха кулата Нел, която сега денонощно се охраняваше, с цел да се отстранят любопитните. Защото историята не беше приключена. Няколко трупа бяха извадени от реката в околността. Говореше се, че наследникът на престола се затворил в своя замък и изтезавал слугите, за да узнае от тях подробности за разгулния живот на жена си, и после хвърлял телата им в Сена.

Една заран хубавата Беатрис д’Ирсон излезе от замъка д’Артоа. Беше в началото на май и слънцето играеше по прозорците на къщите. Беатрис вървеше, без да бърза; приятно й беше да усеща как прохладният вятър гали челото й. Вдишваше пролетните ухания и се радваше на мъжките погледи, особено на ония от простолюдието. Стигна до квартала Сент Йосташ и навлезе в улица Бурдоне. Тук бяха дюкянчетата на обществените писари и търговците на восък, които изработваха плочки за писане, свещи и подова смазка. Но тук се въртеше и друга търговия. Скришно в някои къщи се продаваха на високи цени и с крайна предпазливост съставките на всякакви магии: змийски прах, стрити жаби, котешки мозък, косми от улични жени, както и разни билки, брани на месечина, от които се приготвяха любовни питиета или отрови, предназначени да накарат някой враг „да легне под тревата“. Често наричаха тоя тесен проход „магьосническата уличка“, защото там до пчелния восък, основно вещество за правене на магии, беше отворил пазар самият дявол.

С безгрижен вид и примамващ поглед Беатрис д’Ирсон влезе в едно дюкянче, на което вместо надпис имаше голяма свещ от боядисана ламарина. Фасадата беше тясна, а помещението — дълго и мрачно. От тавана висяха вощеници от всякакви размери, а по рафтовете край стените бяха натрупани лоени свещи и кафяви, червени и зелени восъчни питки, които се използуваха за запечатване. Въздухът силно миришеше на восък и всеки пред-мет беше станал малко лепкав.

Търговецът, стар човек с голям калпак от неизбелена вълна, правеше сметките си с помощта на едно сметало. Като видя Беатрис, той се усмихна с беззъбата си уста.

— Майстор Анжелбер… — каза Беатрис — ида да ви платя сметката на двореца д’Артоа…

— А, добре правите, уважаема госпожо, добре правите, защото в наше време парите по-бързо си отиват, отколкото идват. Всеки наш доставчик иска да му се заплати в брой. Но най-вече ни съсипва данъкът! Щом продам стока за една ливра, плащам данък едно дение. Кралят печели от моя труд повече от мен.

Той потърси между плочките със сметките си плочката на дома д’Артоа и я доближи до мишите си очи.

— Значи, имате четири ливри и осем петачета, ако не се лъжа. И още четири дениета — побърза да добави той, тъй като беше свикнал да прехвърля върху купувача данъка, от който толкова се оплакваше.

— Аз… съм ги изчислила шест ливри… — рече бавно Беатрис и сложи две монети върху тезгяха.

— А, ето един хубав начин на заплащане, от такъв се нуждаем повечко!

Той опита монетите със зъбите си, после добави съучастнически:

— Сигурно ще искате да видите вашия човек? Аз съм много доволен от него, добре служи и не е приказлив… Майстор Еврар!

От задната стаичка се показа един куц човек. Беше около тридесетгодишен, сух, но як, с кокалесто лице и дълбоки тъмни орбити на очите.

Майстор Анжелбер тутакси се сети, че има някаква бърза работа.

— Залостете вратата след мен. Ще отсъствувам около час — рече той.

Щом остана сам с Беатрис, куцият я улови за ръцете и рече:

— Елате!

Тя го последва в дъното на дюкянчето, мина зад завесата, която той повдигна, и влезе в килера, където бяха складирани пити суров восък, каци с лой, вързопи фитили. Имаше и един тесен сламеник, сместен между стар сандък и варосаната стена.

— Моят замък, моите имения, командерията на рицар Еврар! — усмихна се куцият с горчива ирония, сочейки това мизерно обиталище. — Но все пак за предпочитане пред смъртта, нали?

И като сграбчи Беатрис за раменете, рече задъхано:

— А ти си за предпочитане пред вечното блаженство. Колкото говорът на Беатрис беше бавен и спокоен, толкова неговият беше бърз и задъхан.

Беатрис се усмихна с онова свойствено за нея изражение, сякаш винаги се подиграваше с хората и с нещата. Изпитваше извратено удоволствие да чувствува, че някой зависи от нея. А този човек й беше подвластен по две линии.

Беше го открила една сутрин свит като подгонен звяр в един ъгъл на конюшнята в замъка д’Артоа. Трепереше и едва се крепеше от страх и глад. Бивш тамплиер от една командерия в Северна Франция, Еврар бе успял да избяга от затвора тъкмо когато на другия ден щяха да го изгорят. Избягнал беше кладата, но не и изтезанията. След трикратния разпит кракът му остана завинаги крив, а умът му малко побъркан. Понеже бяха му строшили костите, за да го накарат да признае дяволски деяния, макар че беше напълно невинен, той реши за отмъщение да предаде душата си на дявола. Като позна омразата, забрави вярата. Бълнуваше само за магии, за сборища на вещици и за осквернени жертвеници. Улица Бурдоне беше тъкмо място за това. Беатрис го настани у Анжелбер, който го хранеше, даваше му подслон и найвече го укриваше от властите. Така Еврар, притаен в лоеното си леговище, се мислеше за истинско въплъщение на дяволската сила и се хранеше със сладострастни видения и с надежди за мъст.

Ако лицето му не се загрозяваше навремени от един нервен тик, той не би бил лишен от известна сурова привлекателност. В погледа му имаше огън и страст. Докато опипваше трескаво Беатрис, без да среща от нейна страна съпротива, тя все така невъзмутимо му каза:

— Сигурно си доволен… Папата е умрял…

— Да! Да! — отвърна Еврар злорадо. — Лекарите му дали да гълта стрити изумруди. Хубаво средство за изпокъсване на червата. Които и да са, тези лечители са мои приятели. Проклятието на магистър Жак започва да се сбъдва. Единият вече пукна. Божията ръка удря бързо, когато човешката помага.

— И дяволската също — рече Беатрис усмихнато. Той беше повдигнал полата й, без тя ни най-малко да се възпротиви, и с лепкави от восък пръсти милваше красивото твърдо бедро, гладко и топло.

— Искаш ли да му помогнеш да удари още веднаж? — попита тя.

— Кого?

— Най-върлия ти враг… който ти строши крака…

— Ногаре… — промълви Еврар.

Той се отдръпна малко назад и лицето му се сгърчи на три пъти от нервния тик. Сега пък тя се доближи.

— Можеш да си отмъстиш… ако желаеш… Нали вие му доставяте осветление? Продавате му свещи.

— Да — рече той.

— Какви?

— Дълги свещи от бял восък със специално обработен фитил, които дават малко пушек. За двореца си употребява големи жълти вощеници, тях купува от другаде. А тия, тъй наречените законоведски свещи, употребява само когато пише в кабинета си, и изгаря по две дузини на седмица.

— Сигурен ли си?

— Вратарят му идва да ги взема на гроси. И той посочи един шкаф.

— Следващата му доставка е вече приготвена, до нея е доставката за Марини, а тази е за Майяр, кралския секретар. С това те осветляват всички престъпления, които се раждат в мозъците им. Бих желал да мога да изплюя отгоре им дяволска отрова.

Беатрис продължаваше да се усмихва.

— Мога да ти дам равностойно нещо… — рече тя. — Зная средство да се отрови една свещ.

— Възможно ли е?

— Който диша пламъка на такава свещ в продължение на един час, никога вече не ще види друг пламък… освен адския. Това средство не оставя диря и срещу него няма лек.

— Откъде го знаеш?

— Е, то си е моя работа… — Беатрис вдигна рамене и сведе клепки. — Един прах… стига да го смесиш с восъка…

— А защо искаш да убиеш Ногаре? — попита Еврар. Все така кършейки рамене, сякаш кокетираше, тя отговори:

— Може би защото и други като теб искат да си отмъ — стят. Ти не рискуваш нищо…

Еврар размисли малко. Погледът му ставаше по-остър, по-блестящ.

— Тогава да не губим време — разбърза се той. — Не е чудно да замина скоро, но ти не казвай никому. Племенникът на великия магистър, месир Жан дьо Лонгви, започна да ни събира. Той също се е заклел да отмъсти за месир дьо Моле. Ние не всички сме мъртви, макар че лукавият е влязъл в нас. Онзи ден дойде един от бившите ми братя, Жан дьо Пре, който ми донесе поръчение да бъда готов да тръгна за Лангр. Хубаво би било да отнеса в дар на месир дьо Лонгви душата на Ногаре. Кога ще мога да получа тоя прах?

— У мен е… — рече спокойно Беатрис, като отваряше кесията си.

Подаде на Еврар едно пликче, което той отвори предпазливо. Съдържанието му се състоеше от два вида прах, недобре размесени — единият сив, другият белезникав на кристалчета.

— Това е пепел — посочи Еврар сивия прах.

— Да… пепел от езика на човек, погубен от Ногаре. Изсуших го във фурна посред нощ… Служи за повикване на дявола.

После, показвайки белия прах:

— А това е отрова от змията на фараона^[1]. Убива само при горене.

— И казваш, че ако и двата праха се поставят в свещ… Беатрис кимна уверено. Еврар се колебаеше, поглеждаше ту пликчето, ту Беатрис.

— Само че трябва да го направиш пред мен — предупреди тя.

Бившият тамплиер отиде да донесе мангал и раздуха въглените му. После извади една свещ от приготвените за пазителя на печата, постави я в калъп и я тури на огъня да се размекне. След това я разцепи с нож на дължина и изсипа съдържанието на плика.

Беатрис обикаляше около него и мърмореше заклинания, в които три пъти се повтори името Гийом. Калъпът бе поставен отново на огъня, след това охладен в легенче с вода. Споената отново свещ по нищо не, издаваше извършената операция.

— За човек, свикнал да си служи най-вече с меч, работата не е лошо извършена — рече Еврар с жесток и самодоволен израз на лицето.

И той сложи свещта там, откъдето беше я взел, като добави:

— Нека бъде добър вестител на вечността.

Отровната свещ в пакета не се отличаваше от другите. Сега тя беше като най-голямата печалба в някаква адска лотария. Кой ли ден слугата, натоварен да зарежда свещниците на пазителя на печата, ще я изтегли? Беатрис тихо се засмя. Но Еврар вече се обърна към нея и я прегърна с две ръце.

— Може би се виждаме за последен път.

— Може би да… може би не… — отвърна тя. Той я повлече към одъра.

— Какво правеше… когато беше тамплиер… за да останеш целомъдрен? — попита тя.

— Никога не съм можал да бъда — отговори той глухо.

Тогава хубавата Беатрис вдигна поглед към гредите, на които висяха черковни свещи, и се отдаде на илюзията, че я обладава дяволът. Впрочем Еврар не беше ли също куц?