Морис Дрюон
Железният крал (30)

VIII
СРЕЩАТА В ПОН-СЕНТ-МАКСАНС
На 4 ноември Филип Хубави трябваше да отиде на лов в гората на Пон-Сент-Максанс. Заедно с първия си шамбелан Юг дьо Бувил, секретаря си Майяр и неколцина приближени той нощува в замъка Клермон на две левги от уговореното място.

Кралят изглеждаше успокоен и в такова добро настроение, в каквото отдавна не бяха го виждали. Държавните работи не го тревожеха. Отпуснатият от ломбардите заем пооправи държавното съкровище. Зимата щеше да укроти разбунтувалите феодални владетели от Шампания, както и фландърските общинари.

През нощта беше навалял сняг, първият сняг през годината, ранен, необичаен. Утринният мраз беше прикрепил този бял прашец връз полята и горите и бе превърнал пейзажа в заскрежена шир, обърквайки цветовете на природата. Дъхът на хората, кучетата и конете разцъфтяваше в студения въздух като големи пухести цветове.

Ломбард тичаше зад коня на краля. Макар да беше зайчар, той участвуваше и в лова на елени, като се движеше сам, но често пъти насочваше другите кучета към дирята. Хрътките се ценят заради зрението и бързината им, но обикновено се смята, че нямат обоняние. А Ломбард имаше нос като поатевенско куче^[1].

На горската полянка, определена за сборен пункт, огласяна от кучешки лай, цвилене на коне и плющене на камшици, кралят остана доста време да разглежда великолепната си кучешка глутница, да разпитва за окучилите се хрътки и да разговаря със своите кучета.

— Охо, охо, помощниците ми! Хопа, красавците ми! Хо! Хо! Хо!

Уредникът на лова дойде да му докладва. Бяха подгонили с кучетата няколко елена, единият от които голям, седемгодишен, бил, както уверяваха кучкарите, с дванадесет разклонения на рогата — едър, царствен, най-благородното животно в гората. На това отгоре изглежда, че бил и от така наречените елени-единаци, които се движат сами, без стадото, от гора в гора, и са по-силни и по-диви.

— Да се подгони! — заповяда кралят. Отвързаха кучетата, заведоха ги до клонките, набучени по следите на елена, и ги пуснаха по дирята, а ловците се пръснаха из местата, откъдето еленът би могъл да изскочи.

— Ето го! Ето го! — разнесоха се скоро викове. Забелязали бяха елена. Гората се огласи от кучешки лай, свирене на рогове, конски тропот и прашене на счупени клони.

Обикновено подгоненият елен обикаля известно време около мястото, където са го вдигнали, върти се в гората, хитрува, обърква дирите си, търси някой по-млад елен, за да направи смяна с него и да измами кучетата, връща се на чертата на подгонването.

Но този изненада ловците и без да се завира в храсталака, хукна право на север. Усещайки опасността, той тръгна по инстинкт към далечните гори на Ардените, откъдето вероятно бе дошел. Водеше лова така час, два, без особено да бърза, точно колкото е нужно, за да поддържа разстоянието между себе си и кучетата, и като усети, че хайката започна да го изоставя, изведнаж засили своя бяг и изчезна.

Кралят беше силно възбуден; той прекоси гората, за да го изпревари и да излезе в окрайнината й и да го изчака при излизането му в равнината.

Но няма нищо по-лесно от това да изтървеш лова. Човек мисли, че е на стотина тоаза^[2] от кучетата и от останалите ловци, защото ги чува ясно, но миг по-късно се озовава в пълна тишина, в абсолютна самота, сред една катедрала от дървета и се чуди къде се е дянала тая кучешка глутница, която лаеше толкова силно, и каква магия направи другарите му невидими.

При това този ден звуковете не се предаваха ясно във въздуха и кучетата гонеха трудно поради падналия навред скреж, в който се губеха миризмите.

Кралят се беше заблудил. Пред него се простираше бяла равнина и всичко чак до хоризонта — ливадите, късите плетища, ожънатите стърнища, покривите на едно село, къдравите линии на съседната гора — всичко беше покрито все със същата искряща чиста пелена. Слънцето се беше подало.

Кралят внезапно се почувствува чужд на света. Усети леко замайване, поолюля се на седлото, но не обърна внимание, защото беше як и силите никога не бяха му изневерявали.

Цял погълнат от мисълта, дали еленът е вече излязъл от гората, или не, той подкара коня бавно по окрайнината, като търсеше по земята следите на животното. „В този скреж лесно ще ги забележа“ — мислеше си той. Недалеч видя един селянин.

— Хей, човече!

Селянинът се обърна и тръгна към него. Беше крепостен, на около петдесет години. На краката си имаше гетри от грубо платно, а в дясната си ръка държеше дебела тояга. Свали кепето и откри посивелите си коси.

— Не видя ли да бяга един голям елен? — попита кралят.

Човекът кимна:

— Да, господарю, такова животно, каквото казвате, мина край мен преди малко. Мъкнеше коша си и беше изплезило език. Сигурно е вашето животно. Няма много да го гоните; както го видях, беше жадно, а вода ще намери само в блатата на Фонтен.

— Имаше ли кучета подире му?

— Никакви кучета, господарю. Но вие ще хванете дирята му ей там при големия бук. Ще ви отведе при блатата.

— Кралят се учуди.

— Ти, изглежда, познаваш тоя край и лова.

По лицето на селянина разцъфна добродушна усмивка. Малките хитри очички се втренчиха в краля.

— Познавам горе-долу и местността, и лова — отвърна човекът — и пожелавам на такъв велик крал като вас дълго да му се радва, ако е рекъл бог.

— Значи, позна ме?

Човекът пак кимна и рече с гордост:

— Виждал съм ви да минавате и друг път, при друг лов, а също и монсеньор дьо Валоа, вашия брат, когато дойде да освободи крепостните в графството.

— Ти освободен ли си?

— Благодарение на вас, господарю, не съм вече крепостен, какъвто бях роден. Зная цифрите и мога да държа перо, за да пресмятам, когато ми потрябва.

— Доволен ли си, че си свободен?

— Доволен… разбира се, че съм. Така да се рече, чувствуваш се другояче, не като умрял приживе. И ние всички знаем, че на вас дължим постановлението. Повтаряме си го често като молитва: „Тъй като всяко човешко същество е създадено по образ и подобие божие, трябва да бъде свободно по естественото си право…“ Хубаво е да чуеш това, когато си се смятал ни повече, ни по-малко като животните, и то завинаги.

— Колко плати за освобождението си?

— Шейсет и пет ливри.

— Имаше ли ги?

— Трудът през целия ми живот, сир.

— Как се казваш?

— Андре… Андре Горски ми казват, защото тук живея.

— Кралят, който обикновено не беше щедър, изпита желание да даде нещо на тоя човек. Не милостиня, а подарък.

— Бъди винаги добър служител на кралството, Андре Горски — му каза той, — и пази това за спомен от мен.

Той откачи своя рог от слонова кост, обкован със злато и украсен с красива резба, който струваше повече, отколкото човекът бе платил за свободата си.

Ръцете на селянина затрепераха от гордост и вълнение.

— О, о, я виж! Я виж… — бъбреше той. — Ще го сложа под статуята на света Богородица, за да закриля къщата. Бог да ви пази, господарю.

Кралят се отдалечи, изпълнен с радост, неизпитвана от много месеци. Един човек беше разговарял с него сред пустото поле, човек, който благодарение на него беше свободен и щастлив. Тежкото бреме на властта и на годините изведнаж олекна. Добре беше си вършил работата като крал. „От висотата на трона винаги знаеш кого удряш, но никога не знаеш дали доброто, което желаеш да сториш, е наистина сторено и кого ползува.“ Неочакваното одобрение, което получаваше от низините на своя народ, му беше по-ценно и по-мило от всички дворцови хвалебствия. „Трябваше да разпростра разкрепостяването във всички области… Тоя човек, дето го видях преди малко, ако го бяха образовали на младини, щеше да стане по-добър прево или градоначалник от мнозина други.“ Той мислеше за всички андреевци от горите, от долините или от ливадите, за всички жан-луи от полята, за жаковците от колибите или лозята, чиито деца, освободени от крепостничеството, биха съставлявали големи резерви от хора и енергия за кралството. „Ще видя да поговоря с Ангьоран да разширим постановленията.“В този момент дочу късо и дрезгаво „бау…бау“ вдясно и позна гласа на Ломбард.

— Така, така, миличък! Гони там, гони там! — извика той.

Ломбард беше попаднал на дирята и тичаше с големи скокове, навел нос до самата земя. Не кралят беше изтървал дивеча, а останалите ловци, и Филип Хубави изпита младежка радост при мисълта, че сам с любимото си куче ще убие големия елен.

Той препусна в галоп и губейки представа за времето, последва Ломбард през поля и долове, през ровове и прегради. Стана му горещо и пот потече по гърба му.

Изведнаж видя нещо голямо и тъмно да бяга по бялата равнина.

— Дръж! — извика кралят. — Напред, Ломбард, напред!

Това наистина беше преследваният елен, голямо черно животно със светлокафяв корем. Той не бягаше вече така леко, както в началото на лова; гръбнакът му очертаваше формата на кош, за който беше споменал селянинът, а това беше признак на умора. Спираше, поглеждаше назад и пак хукваше с тежки скокове.

Ломбард залая по-силно, като го видя, и започна да го настига.

Рогата на елена привлякоха вниманието на краля. От време на време нещо проблясваше в тях, после угасваше. Всъщност в елена нямаше нищо приказно, както се разказваше в легендите, например за неизтощимия елен на свети Юбер с кръст на челото. Това беше само едно голямо изморено животно, което беше бягало, без да хитрува, подгонено от страха си, направо през полето и което скоро щеше да изпадне в безизходно положение. Сподирен от Ломбард, еленът навлезе в една букова горичка и вече не се показа. И твърде скоро лаят на Ломбард придоби онази звънкост, малко удължена и засилена, но по-яростна и по-изострена, която зазвучаваше у кучетата, когато изтощеният дивеч спираше.

Кралят на свой ред навлезе в горичката; през клоните се провираха лъчите на студеното слънце и багреха скрежа в розово.

Кралят спря и подръпна дръжката на късия си меч. Усещаше между краката си как бие сърцето на неговия кон. Той самият беше се запъхтял и вдишваше студения въздух на големи глътки. Ломбард продължаваше да лае. Големият елен стоеше облегнат на едно дърво, навел глава толкова ниско, че муцуната му опираше о земята. От мократа му козина се вдигаше пара. Между огромните му рога блестеше кръст, поставен малко накриво. Това беше мигновено видение, защото внезапно учудването на краля се замени с най-голям ужас — тялото му бе престанало да му се подчинява. Поиска да слезе от коня, но ходилото му не излизаше от стремето. Краката му натежаха като каменни. Ръцете му изпуснаха юздите и останаха неподвижни. Опита се да извика, но от гърлото му не излезе никакъв звук.

Еленът, изплезил език, го гледаше с големите си трагични очи. Кръстът в рогата му угасна, после пак светна. Дърветата, земята, целият свят се разкриви пред очите на краля. Той усети, че нещо се пръсна със страшна сила в главата му, после пред очите му се спусна пълен мрак.

Когато малко по-късно другите ловци пристигнаха, намериха краля на Франция паднал в краката на коня си. Ломбард продължаваше да лае срещу големия елен-единак, в чиито рога се забелязваха две сухи клонки, закачили се в някой храсталак; те блестяха на слънцето, целите заскрежени.

Но никой не обърна внимание на елена. Докато кучкарите усмиряваха хайката, той пак побягна, малко отпочинал, последван само от няколко настървени кучета, които щяха да го гонят чак до вечерта или да го вкарат и удавят в някое блато.

Юг дьо Бувил се надвеси над краля и извика:

— Кралят е жив!

Направиха набързо носилка, като окастриха със сабя два клона, свързаха ги с каиши, постлаха манта и положиха краля. Той се размърда малко, колкото да повърне и да се облекчи отвсякъде, като патица, когато я удушват. Очите му бяха изцъклени и полузатворени.

Отнесоха го така до Клермон, където през нощта говорът му отчасти се възвърна. Извиканите незабавно лекари му пуснаха кръв.

Първата дума, която произнесе с мъка към бдящия над него Бувил, беше:

— Кръстът… кръстът…

Бувил помисли, че кралят иска да се моли и отиде да му донесе едно разпятие. После Филип Хубави каза:

— Жаден съм.

Призори поиска със заекване да го отнесат във Фонтенбло, където беше роден. Папа Климент също, очаквайки смъртта, бе поискал да се върне в родното си място.

Решиха да пренесат краля по вода, за да не го друсат много. Настаниха го в голяма плоска лодка, която го понесе по течението на Оаза. Приближените му, слугите и стрелците от екскорта го следваха с други лодки или на коне покрай брега.

Новината изпревари странното шествие и крайбрежното население се стичаше, за да види великата повалена статуя. Селяните сваляха шапки, както при молебен в нивята. Във всяко село стрелците отиваха да търсят мангали с жарава, които поставяха в лодката, за да затоплят въздуха около краля. Отгоре беше надвиснало еднообразно сиво небе, натежало от снежни облаци.

Господарят на Вореал дойде от своя замък, разположен на един завой на Оаза, за да поздрави краля. Той видя, че лицето на владетеля е придобило мъртвешка бледост. Кралят му поблагодари само с потрепване на клепачите. Къде беше се дянал оня атлет, който на времето само като натиснеше по рамената двама въоръжени бойци, и ги превиваше.

Денят беше къс. Запалиха големи факли пред лодката и червената светлина заигра по бреговете. Шествието заприлича на огнена пещера, заплувала в нощта. Така стигнаха при устието на Сена и оттам в Поаси. Отнесоха краля в замъка. Той остана там десетина дни и, изглежда, малко се съвзе. Говорът му се възвърна. Можеше да става, но беше все още вцепенен. Поиска да продължи към Фонтенебло и с огромно усилие на волята настоя да го качат на кон. Пътува така внимателно до Есон, но там трябваше да се откаже — тялото не се подчиняваше повече на волята.

Довърши пътуването в носилка. Снегът пак валеше и заглушаваше стъпките на конете.

Във Фонтенбло дворът се беше вече събрал. Във всички камини на замъка гореше огън. Когато кралят влезе, промълви:

— Слънцето, Бувил, слънцето…