Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прокълнатите крале (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Roi de fer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2007)

Издание:

Издателство на ОФ, София, 1980

320 с.

 

1965, Maurice Druon, Librairie Plon, Edition Dd Doca

История

  1. — Добавяне

X
ПРИСЪДАТА
Докато пътуваше в носилката си от Париж за Понтоаз, графиня Мао търсеше подходящи доводи за смекчаване на кралския гняв, но не успяваше да съсредоточи мислите си. Прекалено много мисли, прекалено много страхове, прекалено много гняв я изпълваха срещу безумието на дъщерите и, срещу глупостта на мъжете им, срещу непредпазливостта на любовниците, срещу всички, които от лекомислие, заслепление или от жажда за чувствени наслади застрашаваха нейното изградено с труд могъщество. Какво ще стане с Мао, майката на изгонени принцеси? Тя беше твърдо решила да очерни колкото може повече наварската кралица и върху нея да стовари цялата вина. Маргьорит не беше нейна дъщеря. За собствените си деца Мао ще твърди, че са се увлекли, че са имали лош пример…

Робер д’Артоа водеше групата с бърз ход, за да покаже усърдие. Правеше му удоволствие да гледа как свещеникът-канцлер подскача на седлото си и най-вече да чува пъшканията на леля си. Всеки път, когато от голямата носилка, раздрусвана от мулетата, се чуеше охкане, Робер като че ли случайно засилваше хода. Така че когато най-сетне над върховете на дърветата се показаха кулите върху крепостната стена на Мобюисон, Мао изпухтя облекчено.

Скоро екипажът влезе в двора на замъка. Тук царуваше дълбока тишина, нарушавана само от стъпките на стрелците.

Графинята слезе от носилката и попита офицера от охраната къде е кралят.

— Раздава правосъдие в заседателната зала на абатството, госпожо.

Следвана от Робер, Тиери д’Ирсон и Беатрис, Мао се отправи към абатството. Въпреки умората тя вървеше бързо и стегнато.

Заседателната зала през тоя ден представляваше необичайно зрелище. Под студените й сводове, където обикновено си правеха събиранията калугерки, целият френски двор стоеше като замръзнал пред своя крал.

Когато Мао влезе, гъстите редици от лица се обърнаха към нея и се понесе шепот. Един глас, гласът на Ногаре, спря да чете. Мао видя краля застанал неподвижно с корона и със скиптър и с широко отворени очи.

В ужасната длъжност на съдия Филип Хубави изглеждаше чужд на тоя свят или по-скоро той сякаш се сношаваше с друг мир, още по-огромен от видимия.

Кралица Изабел, Марини, Шарл дьо Валоа, Луи д’Еврьо, тримата кралски синове, както и неколцина велики барони бяха насядали от двете му страни. В подножието на подиума трима дребнички калугери, коленичили, свеждаха към плочите бръснатите си глави. Малко по-назад, с ръце, кръстосани върху дръжката на сабята, стоеше изправен Ален дьо Парей.

„Слава богу, помисли Мао, пристигам навреме. Разглеждат някакво дело за магьосничество или содомия.“ Тя се готвеше да се качи на подиума, където чинът й на пер на Франция й даваше право да заеме място, когато изведнъж усети, че краката й се подкосяват. Един от каещите се грешници беше вдигнал глава — Мао позна дъщеря си Бланш. Трите принцеси бяха обръснати и облечени в шаяк. Мао залитна, като че ли някой я удари в корема, и глухо извика. Машинално се хвана за рамото на племенника си, защото то първо й попадна.

— Много късно, лельо, уви! Пристигнахте много късно — пошушна й Робер д’Артоа, напълно доволен от отмъщението си.

Кралят даде знак на пазителя на печата и Ногаре продължи четенето на присъдата.

— „… и бидейки доказано от гореизложените показания и признания, че са прелюбодействували, горепосочените госпожи Маргьорит, съпруга на монсеньор Наварския крал, и Бланш, съпруга на монсеньор Шарл, ще бъдат затворени в крепостта на замъка Гайяр, и то за останалите дни на живота си, колкото е угодно богу да им определи.“ — Доживот — промълви Мао, — осъдени са, доживот.

— „Още и госпожа Жана, дворцова графиня на Бургундия и съпруга на монсеньор дьо Поатие, бидейки сметнато, че не е изобличена в нарушение на брака и че такова престъпление не може да й бъде приписано, но бидейки установено, че е показала престъпно съучастничество, ще бъде затворена в кулата Дурдан колкото време е необходимо за разкаянието й и колкото е угодно на краля.“ Настъпи кратко мълчание и през това време Мао, гледайки Ногаре, си мислеше: „Той, това куче е направило всичко в своя бяс да шпионира, да доносничи и да изтезава. Но той ще ми плати за това! Ще ми плати за това с кожата си!“ Пазителят на печата обаче не беше свършил четенето.

— „Още и господата Готие и Филип д’Оне, прегрешили срещу честта и престъпили феодалния закон, извършвайки прелюбодеяние с лица, облечени в кралско величие, ще бъдат въртени на колело, живи одрани, кастрирани, обезглавени и обесени на публична бесилка в Понтоаз сутринта, следваща днешния ден. Така присъди нашият премъдър, всемогъщ и любим крал, наш господар.“ Раменете на принцесите потрепнаха при оповестяването на мъченията, които очакваха техните любовници. Ногаре нави пергамента и кралят стана. Залата започна да се опразва и между тези привикнали на молитви стени дълго отекваше хорски шепот. Графиня Мао забеляза, че странят от нея и избягват погледа й. Тя тръгна към дъщерите си, но Ален дьо Парей й препречи пътя.

— Не, госпожо — рече той. — Кралят разрешава само на синовете си, ако пожелаят, да се сбогуват със съпругите си и да изслушат техните разкаяния.

Тя поиска веднага да се обърне към краля, но кралят беше вече излязъл. Излезли бяха и Луи Наварски, и Филип дьо Поатие. От тримата съпрузи единствен Шарл беше останал. Той се доближи до Бланш.

— Аз не знаех… Не исках… Шарл! — проплака тя. Бръсначът беше оставил по голата й глава малки червени петна.

Мао стоеше на няколко крачки, подкрепяна от своя канцлер и придворната си дама.

— Майко — извика Бланш, — кажете на Шарл, че не съм знаела, нека се смили над мен.

Жана дьо Поатие прекарваше ръце по малко щръкналите си уши, види се, не бе свикнала да ги усеща голи.

Облегнат на една колона близо до вратата, със скръстени ръце, Робер д’Артоа се радваше на делото си.

— Шарл! Шарл! — повтаряше Бланш.

В този момент прозвуча гласът на Изабел Английска:

— Без малодушие, Шарл. Бъдете принц!

Тези думи накараха третата осъдена, Маргьорит Бургундска, да избухне яростно.

— Без малодушие, Шарл, без милост! — извика тя. — Вземете пример от сестра си Изабел, която не проумява що е любовен порив. Сърцето й е пълно само с омраза и злъч. Ако не беше тя, вие нямаше никога нищо да узнаеше. Но тя ме мрази, мрази и вас, мрази всички ни.

Изабел изгледа Маргьорит със студен гняв.

— Господ да ви прости престъпленията — рече тя.

— Той ще прости моите престъпления, но от теб няма да направи щастлива жена — извика Маргьорит.

— Аз съм кралица — отвърна Изабел. — Ако нямам щастие, то поне имам скиптър и кралство, което уважавам.

— А пък аз, ако не съм познала щастието, то поне съм познала насладата, а тя струва повече от всички корони на света, затова не съжалявам за нищо.

Изправена пред увенчаната с диадема своя зълва, Маргьорит с оголена глава, с обезобразено от тревоги и сълзи лице, намираше още сили да обижда, да оскърбява и да защищава правата на тялото си.

— Усещах пролетта — заговори тя бързо и задъхано, — усещах любовта на един мъж, топлината и силата на един мъж, радостта да обладавам и да бъда обладавана… всичко онова, което ти не познаваш, което умираш от желание да познаеш, но не ще познаеш никога. Ех, теб сигурно не те бива в леглото, та затова мъжът ти си прави удоволствието с момчета!

Бледа и неспособна да отговори, Изабел направи знак на Ален дьо Парей.

— Не — изкрещя Маргьорит, — ти нямаш право да даваш заповеди на месир дьо Парей. Аз съм му заповядвала и може би един ден пак ще му заповядвам. Той ще приеме още един път да тръгне по мое нареждане.

Тя обърна гръб и даде знак на началника на стрелците, че е готова. Трите осъдени излязоха, минаха двора на Мобюисон под конвой и влязоха в стаята, която им служеше за килия.

Когато Ален дьо Парей затвори вратата зад тях, Маргьорит се хвърли на леглото и започна да хапе завивката.

— Косите ми, хубавите ми коси — хълцаше Бланш. А Жана дьо Поатие се мъчеше да си припомни как изглежда кулата Дурдан.