Колин Грийнланд
Открадни си свят (9)

8.

Въпреки силната горещина много общественополезни дейности се извършваха точно по това време. След възстановяване на енергоподаването до Кларк Кент Форк и носовите помещения, известни като Перлените портали, най-сетне бе преустановено постоянното изтичане поради нарушения в херметичността. На празненството по този случай се появиха много известни хедонисти, включително Мармадюк Флешер де Бре. Твърдяха, че са прекарали последните няколко седмици в таен дворец под булевард „Асгард“, където за тях се грижели роботи-куртизанки от най-разнообразни модификации и с най-различни способности.

Затова пък членовете на Института на жените организираха в Пауновия парк вечеринка с надбягвания за най-малките. Палернианците бяха възхитени от идеята, макар да не беше съвсем ясно дали въобще разбират за какво става въпрос. Толкова се развълнуваха, че започнаха да клатят и трошат набързо скованите трибуни, да си смъкват дрехите и да се замерят с рула тоалетна хартия и буркани със сладко. Само Мардж Гудселф знаеше как да се справя с тях.

— Що за поведение е това? — сепна ги със строгия си глас тя. Още няколко остри думи и палернианците щяха да се разбягат с насълзени очи, но тя плесна с ръце и свирна със свирката си, давайки им знак да се подредят на старта. Вдигаха врява като стадо гъски и се побутваха един друг игриво. — Тишина, моля! — извика Мардж със заканителна усмивка.

Един ден Табита Джут излезе на разходка, за да открие, че долните тунели са озвучени с органова музика.

— Кой измисли това? — попита настойчиво тя. — Не съм издавала подобна заповед.

През следващите десетина дни тя задължи всички в района да ходят на работа под акомпанимента на кенефен рок: солови изпълнения на китара, забавени до мъчително дебелочревно стенание и придружени от маниакално потрепване по водосточна тръба. Творбите на „Първична слуз“ намериха особено топъл прием.

 

 

— Това не е полет — оплака се капитан Джут на Алис. — Това е обществена служба или някакво проклето губене на времето. — Почти бе престанала да посещава съвещанията в Съвета, струваше й се, че не е в състояние да разбере за какво говорят другите. — Дори не е работа — роптаеше тя.

— Говорим за лайна.

— НА ВРЕМЕТО ОБИЧАХТЕ ДА ГОВОРИТЕ, КАПИТАНЕ.

— С теб да, това е различно.

— ИЛИ С ГОСПОЖИЦА ЗОДИАК.

— Но тя все отсъства — отвърна капитан Джут. Усещаше, че се държи егоистично. И защо не? Защо поне веднъж да не се постави на първо място?

— ИЛИ КАПИТАН ГИЛЕСПИ.

— Нямам време! — тросна се Джут и изскочи от леглото.

— Можеш да свършиш поне тази работа вместо мен — заяви тя, докато се обличаше. — Поръчай си роботизирано превъплъщение и слез долу сред хората. Сигурна съм, че ще се справиш по-добре от мен.

— ЩЕ БЪДА ПОВЕЧЕ ОТ ЩАСТЛИВА, КАПИТАНЕ.

— Не — възрази Табита. — Трябва аз да го направя.

Днес я очакваше делегация на алтециани, които се оплакваха от сапунената опера, повтаряна по един от каналите. Очакваха, че ще е запозната с проблема и когато невежеството й излезе на бял свят, й показаха на монитора в нейния офис безконечни клипове с хора, които спорят помежду си във вехтошарска, орбитална обстановка. Говорителят им непрестанно чукаше с люспестия си червеникав показалец по екрана, сочейки член на неговата раса, изтипосан с безформено жълто боне и мръсна плетена пелерина.

— Ъхендинстфеният гналтешиански предстафител фъф филма — заяви й ядосано той. — И той ъъх нгтрафестит!

Капитан Джут потърка очи. Горещината беше нетърпима, подсилвана от струпаните около бюрото й разгневени алтециани. Струваше й се, че ще се задуши. Тя се пресегна и почеса алтецианския говорител под брадата, където знаеше, че обичат. Никой няма да го забележи, искаше й се да му каже, но знаеше, че само ще ги обиди повече.

— Трябва да си направите ваша програма — рече тя. — Хайде да излезем и да пийнем.

Тя ги отведе в „Тривиа“.

— Знаете ли, че тъкмо алтецианин ме научи да летя — разказваше им. Винаги го разправяше на алтецианите. — Чували ли сте го? Кой от вас ще опита чашка „Стара парализа“?

В Прозореца на „Тривиа“ показваха пръстените на Сатурн. Не бяха като истинските, но хората, които не ги бяха виждали, се наслаждаваха на гледката.

В ъгъла седеше Последния поет, заобиколен от своя постоянен антураж.

— Серафимите — обяви той — готвят с ДНК. — Вдигна чаша, сякаш предлагаше тост, но в действителност само искаше да им привлече вниманието. — Играят си с нашите спирални вериги, като да са някакви сребърни броеници.

Капитан Джут поръча огромно количество напитки, после тайничко се измъкна. Под Земната зала имаше вита стълба, която водеше до една овална врата в корпуса. Стига да разполагаш със скафандър и въже, можеш да се поразходиш навън.

Капитанът стоеше между ерозиралите; безформени хълмчета и полегати равнини, които представляваха обшивката на нейния свят. Ужасно й приличаше на повърхността на някоя планета. Без мащаб и перспектива „Изобилие“ се смаляваше до самотен остров от блестящ, сивкав камък сред море от тъмносив памук и под небе от бозаво нищо.

Странно наистина, че един толкова безжизнен пейзаж можеше да бъде същевременно толкова мирен, че едно мъртво и празно пространство би могло да оказва подобен освежаващ ефект — като глътка чист планински въздух. Тук нямаше сенки, движение, звуци — никакво усещане, че скалистият остров е кораб, а памучното море е многопространствена проекция на действителността, или че необитаваното небе е външен израз на хиперпространството, през което се носят със скорост, достатъчна да прекосят галактиката.

Капитан Джут повика Алис.

— Как върви, Алис?

— КСТАСКА УСПЯ ДА КАРТОГРАФИРА НОВИ РАЙОНИ НА МОЯ ОРИЕНТАЦИОНЕН ЦЕНТЪР — докладва корабната личност. — СЕГА ВЕЧЕ НЯМА СЪМНЕНИЕ, ЧЕ НАЙ-СИЛНИЯТ ФОТОЧУВСТВИТЕЛЕН РЕГИОН Е РАЗПОЛОЖЕН ТОЧНО ОТПРЕД, В НОСА, НО ОСВЕН ТОВА СЕ ОКАЗА, ЧЕ ИЗОБРАЖЕНИЕТО НА ЗВЕЗДНАТА КАРТА Е ОБЪРНАТО НАОПАКИ И В ДВЕТЕ ИЗМЕРЕНИЯ.

— По-късно пак ще ти се обадя — обеща Джут, която дори не чу какво й казват. Тя пъхна ръце в джобовете, зареяла поглед в безкрайната сивота, която сякаш бе застинала в продължителна прозявка. Не обичаше да я занимават с технически проблеми, особено когато ставаше дума за сложни извънземни технологии и за хора, които бяха в състояние да ги разберат. Нека й бъдат под ръка, когато й потрябват, това бе всичко, което искаше от тях.

— Можеш ли да видиш Проксима Центавър?

— ОТ РАЗСТОЯНИЕ, КАПИТАНЕ.

— Де да можех и аз — промърмори Табита.

— Капитане? Ало?

Беше друг глас, човешки. Секретарката й я беше открила.

— Да, Зое? Какво има?

— Време е за посещението ви в завода за въздух, капитане.

 

 

Разположен дълбоко в недрата на „Изобилие“, Мивикорпският въздушен завод продължаваше да изпълва станцията със своя единствен продукт. Грамадни стъклени дробове се разпростираха из каньоните на кораба, подобно на клони на необятно дърво. Табита се намираше във вътрешността на голяма тръба, скрита до пояс сред папрати, които трептяха безспирно. Приклекнал недалеч от нея, Кени си пилеше ноктите. Вяха излезли на излет в един от незаселените райони на кораба. Капитанът носеше скаутски костюм с предпазен шлем. От време на време разменяше по няколко думи с представителя на „Мивикорп“, който беше облечен с дъждобран и къси панталони. Вече му беше забравила името. Държеше пред нея шепа кафеникав мъх.

— Всяка глътка въздух на борда произхожда от тези малки приятелчета. Този мъх произвежда по-голямо количество, отколкото всички останали същества, взети заедно.

Мъжът стисна полутечния представител на корабната флора, докато той започна да се прецежда между пръстите му. Сега вече приличаше на настъпено лайно, Табита усещаше празнота в главата си. Тук бе по-горещо отколкото навсякъде. Влагата висеше във въздуха като гъста мъгла.

Чиновникът подкани посетителите да го последват нататък. Наблизо прелетя с жужене пчела.

— О, да, имаме и от тези. А също и пеперуди. Много са красиви.

Стигнаха до врата в тунелната стена. Мъжът предупреди капитана да внимава, защото слузта под краката им била много хлъзгава.

Зад вратата ги очакваше тържествено изправен пазач в ливрея и знаци на „Мивикорп“. Беше млада жена с блеснали от възторг очи и лице, възхитено от срещата с толкова прославена личност. Табита се усмихна. Тя позволи на момичето голямата чест да й помогне с нагласяването на кислородния апарат, след това я помоли да се погрижи и за Кени, който обаче си носеше свря апарат и не се нуждаеше от ничия помощ.

— Всичко наред ли е, Кени? — обърна се към него по радиостанцията. — Внимавай къде стъпваш. Много е хлъзгаво. — Беше й приятно да го дразни понякога и да го наблюдава как си върти нервно главата. — Ти върви напред. А вие — тя се обърна към чиновника, — го следвайте.

Кени дишаше шумно в микрофона. Тя го застигна, стисна ухото му през двойноизолиращия пласт на шлема и го дръпна като на непослушно куче. Той се завъртя и тръгна след нея, спускайки надолу лицевото стъкло миг преди да прекрачат в непрогледния мрак отвъд пластичния шлюз.

 

 

Водачът ги поведе по един страничен коридор. От двете страни се заредиха изоставени офиси, като натъпкани с тишина кутии, а по бюрата им все още бяха разхвърляни никому ненужни документи. Дъхът на Табита кънтеше в слушалките й, усилван многократно. В светлините на вградените в шлема прожектори изникваха и се скриваха различни части от оборудване: клавиатури, декодери, фотокопирни машини. Мястото приличаше на катакомба на отдавна изчезнала цивилизация, с килии за последователите на правоъгълния бог, до който водеха всички кабели.

— Не зная дали бих искала да направя каквото и да било с всичко това — произнесе капитан Джут. Кени се отпусна на четири крака, сгъна се и подскочи на едно бюро, използвайки опашката си за балансьор. Вдигна се облак прах. Трантът огледа стаята, спусна се безшумно на пода и изчезна някъде, вероятно на лов за призраци.

Гласът на чиновника от въздушния завод изпълни шлема на Табита с неприятния си, дразнещ тембър.

— Бихме могли да снабдяваме целия този сектор срещу минимално, например 0,7%, увеличение на консумираната енергия.

Лъчът на капитана се плъзна по тъмночервения саркофаг на машина за кола. Тя се приближи, за да я разгледа.

— Защо? — попита Джут. Нямаше никакво намерение да издава подобно разрешение, но й беше любопитно.

— За да върнем това пространство на хората. — Чиновникът държеше разтворена папка. Лицето му сияеше, озарено от светлините на шлема.

Табита насочи лъча на прожектора към основата на машината. Тук имаше голям, изсъхнал паяк, сгънал крачета в мрежичката за чашки.

— Защо им е? — повтори тя.

— Текунаците ще бъдат доволни. Те се нуждаят от допълнителни територии за разширяване.

Капитанът излезе на балкончето и насочи прожектора право нагоре. Над главата й висяха грамадни късове прокапала матрица като издължени, жълтеникави пръсти от нищото. Разширения, нови проекти, всичко това й се струваше толкова скучно и безсмислено. Хората не се уморяваха да говорят за подобни неща.

Кени изникна от тъмнината и се присъедини към тях. Капитан Джут кимна към папката. Той я взе от мъжа, подуши я, промуши я с невидимите си лъчи, след това й я донесе. На горния лист имаше архитектурна скица, която се менеше при всяко докосване. Тя плъзна ръка по гладката й повърхност.

Чиновникът и водачът се спогледаха ухилено.

— Какво да се прави, всички трябва да ядат.

Табита неведнъж си бе задавала въпроса откъде се взима месото. Но тук, на „Изобилие“, имаше място за всичко. Може би някъде съществуваше гигантско стадо, кръстосващо равнините на 153-то ниво.

— Чух, че все още тровите перките — подхвърли Табита.

— Ще трябва да попитате Комитета по запасите за това, капитане. Зная само, че някои от нашите конвейерни отдушници често стават свърталище на различни гризачи.

— Перките — произнесе тя замислено.

— Мисля, че да… — кимна мъжът от „Мивикорп“ и се усмихна тактично.

Тя му върна папката.

— Не ги закачайте повече — произнесе Табита отчетливо.

Капитан Джут знаеше, че трябва да благодари на двамата за разходката и да им даде поне някакво мъгляво обещание, но се чувстваше ужасно изморена. Тя щракна с пръсти. Кени подскочи от парапета на балкона и я поведе към колата.

— Неделя ли е? — попита тя. — Чувствам се, сякаш е неделя.

Той се намести на отсрещната седалка, все още със спуснато лицево стъкло. Невъзможно беше да се предположи за какво си мисли, но тя беше сигурна, че не е нещо приятно. Капитан Джут беше изморена от неговата вечно следваща я сянка. След близо двайсет и четири часа, прекарани заедно, имаше чувството, че дори дрехите й смърдят на него. Тя се извъртя и се загледа през прозореца на лимузината. Сянката им се носеше по стената на тунела, без да изостава от тях.

 

 

На другия край на станцията, в самия край на Улицата на клатещия се кон, в една сграда, спотаена насред пещера и заобиколена от други подобни сгради, които бяха тъмни и празни, в апартамента с номер 5 на вратата, един ужасно стар човек седеше и гледаше рибка в аквариум.

Всъщност рибките бяха две, едната червена, а другата синя, но и двете с издължени триъгълни перки и фини, сребристи опашки. Кой знае защо те напомняха на стареца за бонбони, увити в прозрачна хартия.

Стаята, където плуваха рибите, беше озарена от трепкащите светлини на свещи. Стените бяха боядисани в мораво, жълто и червено — съгласно изричните указания на стареца — и украсени със сребърни звезди и флуоресцентни оранжеви цветя. Освен свещите имаше кандила, подредени пред покритите с воали огледала. Свиреше и музика, надута до оглушително ниво.

Старецът носеше на главата си омазнена зеленикава превръзка. Амулети и тюркоазени мъниста се поклащаха на сбръчканата му шия. Той седеше в инвалидна количка, положил парализираната си ръка върху металната тръба, която служеше за дръжка.

С другата, здравата си ръка, старецът стискаше кафеникаво шише. Той въздъхна шумно и гърлено, като крокодил, надушил плячка.

Интеркомът изчурулика. Една лампичка на количката премигна, отбелязвайки този факт, инак старецът никога нямаше да забележи.

С кутрето на дясната си ръка старецът включи интеркома.

— Ало? — произнесе той напрегнато.

— Здрасти, чичо Чарли — разнесе се младежки, човешки, мъжки глас.

Широка усмивка разцепи на две лицето на стареца под сивите мустаци.

— Грант! — изхриптя той. — Как я караш, момче?

— Оправям се някак, чичо — отвърна другият и в гласа му се долавяше горда увереност. — Свързвам двата края.

Старецът се засмя — ужасяваща гримаса, ако имаше друг присъстващ, освен рибите. Чичо Чарли се смееше като някой, който умира от задушаване.

— Чичо Чарли, знаеш ли, че летим към Проксима Центавър?

Старецът изглежда сметна това за особено остроумна шега.

— Хе-хе-хеее! — заквича той. — Направо ще ме убиеш от смях, бе човееееек…

— Не мисля така, чичо.

Възрастният мъж примижа.

— Все още ли си искаш онуй нещо, Грант? — попита той с глуповата усмивка на змийското си лице. — Нали не ми се обаждаш, за да ми кажеш, че не си го искаш повече?

— По-скоро ти се обаждам, за да видя с какво бих могъл да ти помогна, чичо — отвърна човекът, когото чичо Чарли нарече Грант. — Мисля, че след последната промяна на ситуацията бихме могли да се погрижим далеч по-добре за теб.

Повече обяснения не последваха. Двамата очевидно се познаваха отдавна и доста добре, а между подобни събеседници много неща се предаваха чрез нюансите в интонацията, без да се прибягва до конкретни изрази.

Най-сетне разговорът приключи, но на стареца му бяха необходими още няколко минути, за да забележи, че все още стиска бутилката в парализираната си ръка. Когато това стана, той отвъртя бавно и мъчително капачката и изтегли отвътре стъклената пипета. След това наведе назад глава — количката се нагласи с тихо бръмчене към новата му позиция — и капна по една прозрачна капка първо в лявото, а след това и в дясното си око. Накрая затвори очи и засмука въздух през стиснатите си зъби.

Отново се разнесе бръмченето на двигателчето, лявата подложка се вдигна нагоре й се завъртя така, че неподвижната му ръка избърса с опакото си сълзите в очите му.

— Бива си я тая пущина — промърмори доволно старецът. Той се пресегна и чукна със закривен нокът по стъклото на аквариума. — Пили, пили — изломоти, опитвайки се да привлече рибките.

И двете продължаваха да се въртят в кръг, без да му обръщат внимание. Може би не го забелязваха или го смятаха за Господ Бог, вездесъщ и всесилен, но невидим.

— Ръката, която храни — добави той.

Старецът постави внимателно пипетата в кафявата стъклена бутилка. Стисна палец и показалец върху гумената вендузка. Извади пипетата и протегна ръка към аквариума, а количката отново последва покорно движението му. Капчица от безцветната течност пльосна във водата. За момент не се случи нищо. Сетне една от рибите, червената, запърха с перки. Изглеждаше леко обезпокоена. Синята кръжеше около нея в тесен кръг. След още няколко секунди двете рибки се хвърлиха една срещу друга. Започнаха да се бият, да се хапят и да късат деликатните си перки.

Старецът ги наблюдаваше с усмивка на анаконда. Дясната му ръка потрепваше, сякаш сочеше рибките на някакъв невидим наблюдател. Устните му се движеха, но без да отронват звук.

А двубоят във водата ставаше все по-свиреп. Червената и синята рибки се въртяха една около друга сред разпокъсани останки от перки. От водната повърхност започна да се надига неприятна миризма.

Най-сетне една от рибките, червената, започна да се спуска бавно към дъното, където остана да лежи неподвижно. Подобно на полупрозрачни пипалца от телцето й извираха тънички струйки кръв. Синята рибка продължи да кръстосва из аквариума, сякаш нищо не се бе случило.

На лицето на стареца бе разцъфнала широка усмивка. Зъбите му бяха метални. Той натисна едно от копчетата върху подложката на инвалидния стол.

 

 

В другия край на дългия пуст коридор, край ниска масичка седяха две сестри и подреждаха разноцветни таблетки. Сестрите обсъждаха „Трудна професия“, медицински видеосериал, който вървеше всеки следобед. Заради дежурствата все имаше по някой, който да пропусне поредната серия, и се налагаше да му предадат развоя на събитията.

— И какво смята да прави сега Мерилин с Клив? — попита първата сестра.

— Каза на майка си — отвърна втората, — призна й, че е увлечена по него, и какво са правили, но все още не смята, че би могла да се омъжи за него.

— Жалко — поклати глава първата сестра. Тя самата ужасно харесваше Клив. Готова бе да му се хвърли на врата при първа възможност. Направо мечтаеше да се грижи за благородния, изстрадал мъж и прекрасната му малка дъщеря.

Втората сестра събра шепа лекарства, пусна ги в едно пликче и го запечата.

— Кой знае — въздъхна тя. — Може би Мерилин говори така заради майка си.

Майките и на двете не бяха на борда. Не бяха разговаряли с тях от осемнадесет субективни месеца. Не знаеха дали някога ще ги видят отново. Първата сестра продължи след кратка пауза.

— А какво стана между Клив и онази жена със счупената ръка, дето беше паднала на ски?

— О, тя е в кома — обясни втората сестра. — Не ти ли казах? Оперираха я, но все още не е дошла в съзнание. И сега Клив се чувства виновен. Доктор Маршал го обвинява, защото той взе на своя глава решението след автомобилната катастрофа…

— Каква автомобилна катастрофа? — прекъсна я първата сестра.

В този момент старецът от стая №5 натисна бутона. Сигналът отекна в манипулационната, втората сестра вдигна глава, побутна назад стъкленицата с хапчета и се изправи.

— По дяволите — измърмори тя и това сякаш изчерпа репертоара й. Сетне заобиколи колежката си, която продължаваше да разпределя лекарствата, и излезе.

 

 

Сестра Рикс прекоси коридора и се изкачи по стълбите. Тя подмина стая №1, обитавана от Консуела, която в момента блъскаше с крак по стената и крещеше да й доведат Франки. Подмина стая №2, където Глория се готвеше да вечеря. Каквото и да се случеше, Глория мислеше единствено и само за ядене. Сигурно вече се бе изпоцапала достатъчно и трябваше да бъде измита, но сестра Рикс не можеше да се заеме с нея в момента.

Сестра Рикс подмина и стая №3, чиято врата беше отворена. Вътре имаше друга нейна колежка, която тъкмо сменяше превръзките на пациента. Навярно се нуждаеше от помощ, но в момента и тя бе заета.

Сестра Рикс подмина и стая №4, чиято врата също беше отворена, а на прага й седеше Катлийн Бюфорт, потънала в дълбок сън. Катлийн се боеше от затворени помещения и все гледаше да се измъкне в коридора, макар да разполагаше с прекрасно обзаведена стая. В друг момент сестра Рикс щеше да си направи труда да я върне в нейното легло от рози, но сега имаше по-важна задача.

Сестра Рикс доближи стая №5. Вратата на тази стая бе здраво залостена. Тя натисна звънеца.

Вратата се отдръпна с бръмчене.

 

 

Вътре в стая №5 старецът седеше отпуснато в инвалидната количка, загледан в трепкащите пламъчета на дузината свещи.

Сестра Рикс пое въздух и извика право в ухото му:

— Чичо Чарли, моля те, намали музиката!

Старецът се пресегна светкавично с лявата си ръка, подкрепяна от металната лонгета, и я сграбчи. С дясната започна да я опипва по задника.

Сестра Рикс стисна крака и се наклони напред, сякаш се стараеше да не обръща внимание на движенията му.

— Музиката — повтори тя. — Ще събудиш Катлийн.

Старецът й показа металните си зъби. Внезапно се възцари тишина.

— Аз ли те повиках? — беше първият му въпрос. Гласът му беше висок, носов, гъгнив.

— О, чичо Чарли. Знаеш, че ти го направи.

— Добре… добре… — Старецът поклати глава и огърлицата му се раздвижи и изтрака. — Рибката ми се удави, сестрице…

Столът му се завъртя с лице към аквариума.

— И тази ли, чичо Чарли? — попита сестрата. Беше изгубила бройката на удавилите се в аквариума му рибки.

Чичо Чарли изкряка.

Имплантът отведе сестра Рикс в другия край на стаята. Накара я да потопи ръка в аквариума с мъртвата рибна. А след това да се извърне към него.

Устните й се раздвижиха механично, сякаш беше примитивен андроид.

— Къде искаш да я поставя? — попита тя и думите се изредиха като мъниста на броеница.

Чичо Чарли избухна в смях.

— Какво… какво? — попита той и си промърмори: — Държи се тъй, сякаш е готова да ми направи кефа. — Той отново се изкиска и се заклати доволно в количката.

— Не бива да постъпваш така, чичо Чарли — произнесе укоризнено сестрата. — Тук всички много те обичаме. Ти си сред приятели.

Чичо Чарли я накара да пусне мъртвата риба в кошчето за отпадъци. След това притисна лице към стъклената стена на аквариума, зад която продължаваше да кръжи другата оцеляла от двубоя риба.

— Красива е, нали… — промърмори той и я посочи със закривен пръст. — Ах, лоша карма за приятелката й…

Вратата се плъзна с бръмчене и в стаята влезе веспанка, източила напред грамадната си глава. Дългата й бяла престилка се вееше зад нея.

— Добро утро, доктор Ирск — произнесе сестрата.

Гласът на лекарката бе нисък и тъжен.

— Добро утро, сестро. Добро утро, чичо Чарли.

Чичо Чарли изсумтя. Увисналата му устна се раздвижи, сякаш дъвчеше нещо гадно. Музиката изригна отново, също така оглушително.

Доктор Ирск извади пръчица от джоба си, посочи с нея уредбата на чичо Чарли и я изключи. Тя провери кръвното налягане и нареди на сестрата да нагласи една от ензимните клапи.

— Добре, днес сме много добре — избоботи накрая и завъртя очи. — А сега, чичо Чарли, знаеш ли, че имаш посещение?

 

 

Посетителят на чичо Чарли беше едър мъж, който вече бе наминавал да го види веднъж или два пъти. Заради широките си дрехи изглеждаше дори още по-масивен. Имаше черна брада и пристегната на конска опашка коса, която непрекъснато приглаждаше.

— Здравей, чичо Чарли. Как я караш?

Чичо Чарли очевидно се радваше на срещата.

— Дог! Точно така! — засмя се той. — Проксима центавър! — добави той, сякаш беше някаква неописуема шега.

Мъжът, когото нарекоха Дог, приседна на облегалката на един стол.

— Само не го карайте да се вълнува — предупреди го доктор Ирск.

— Ооо, кажете го на нея, докторе — захили се старецът и посочи сестрата, която тъкмо си тръгваше. Лекарката я последва и затвори след себе си вратата. Едва сега посетителят се доближи до чичо Чарли и го разгледа внимателно.

Зениците на стареца бяха разширени докрай. Ноздрите му бяха като два зейнали железопътни тунела, кожата му наподобяваше географска карта от калцирани капиляри. Изкуствените му дробове помпаха въздуха с младежка равномерност. Течностите, които се вливаха и изтичаха от тялото му, бяха бистри като изворна вода. Сигурно щеше да живее поне още петстотин години.

Мъжът, когото нарекоха Дог, бръкна с гигантската си лапа във вътрешния джоб на сакото и извади прозрачен портфейл, натъпкан с богат избор от кредитни чипове.

— Това, което им трябва на свестни хора като нас, чичо Чарли, точно в този момент, е малко свястна дрога.

Чичо Чарли го надари с убийствена усмивка, сякаш посетителят бе произнесъл нещо обидно. Той заговори с тих, заканителен глас:

— Дог, за какво ти е на теб дрога?

Дог размърда яките си плещи.

— Говори за себе си — тросна се той.

— Не, човече, не ме чуваш какво ти казвам. Закови си го на челото: всичко вече е така.

Говореше тъй, сякаш разкриваше някакви фундаментални принципи на вселената. Последва кратка пауза, преди Дог да попита почтително:

— Всичко е как, чичо Чарли?

— Всичко е като всичко — обяви старецът и се ухили с металната си усмивка. — Виж — той се навъртя към аквариума. — Гледай внимателно, Дог. Ще ти хареса, ще видиш.