Колин Грийнланд
Открадни си свят (23)

4.

Саския Зодиак и сестра й седяха в „Дж. М. Сувиен“ и си играеха на думи.

— Хаплив.

— Ценен.

— Новобранец.

— Земна ябълка — произнесе Сюзан.

— Пръдня — рече Саския и двете се засмяха.

На монитора аурите им бяха съвсем идентични.

— Това опит ли беше, или просто изруга? — попита Сюзан.

Саския ядеше фъстъци.

— И на мен ми се ядат — призна Сюзан.

Саския се надигна от седалката и подхвърли няколко фъстъка вътре в холопроекцията. Нейната въображаема кралица отвори уста и улови един от тях. Фъстъкът премина право през устата й и отскочи от стената зад нея. Още храна за хлебарките.

— Чудовище — каза Сюзан. Тя се изправи и зае позиция, сякаш се готвеше да скочи в скута на Саския.

Интеркомът изписука.

Двете жени се спогледаха — бяха еднакви като отражение в огледало. Интеркомът не беше звънял от месеци. Саския смяташе, че е изключен заедно с целия павилион от централната система.

— Няма ли да се обадиш? — попита Сюзан.

Саския стана и натисна копчето за приемане.

— Ало?

— Здравей, Саския. — Гласът бе мъжки, с неопределена възраст.

Говореше така, сякаш се чуваха всеки ден.

— Кой се обажда?

— Здравей, Сюзан.

— Ало! — повтаряше Саския. — Ало, кой е там?

— Забавлявате ли се?

— Кстаска? Ти ли си? — Още докато задаваше въпроса, тя осъзна, че греши. Саския погледна навън, споходена от налудничавата мисъл, че настъпва многообещаваното Второ интегриране, очаквайки да блеснат всички светлини по фасадите на мъртвите казина и Занна Робинс да се появи на улицата с новинарския си екип.

— Искаш ли да се срещнем на чай, Саския? Имам пресни банани, сладолед, мед и джин! С удоволствие бих поканил и Сюзан, но разбрах, че не е в състояние да пътува. Така ли е, Сюзан?

— Кой сте вие? — попита отново Саския.

Факс машината затрака и изплю карта като смачкан бял език.

— Чакам те при мен — произнесе гласът.

Саския се изправи с картата в ръка. Тя погледна към Сюзан.

— Ами върви де — подкани я сестра й.

— Уф, не зная.

— Има приятен глас.

Саския погледна картата. Стрелката сочеше една задънена зала в Диенцефалона, в района на доковете. Тя се свърза с Таламуса и поиска картина от този район.

Гледката не беше особено примамлива. Тармаковият под беше засипан с натрошени скелети на делтапланери, като разпилени от вятъра чадъри. Един полицейски робот се въргаляше на мястото, където беше загинал, при опит да защити някакъв сервизен влак. Беше ограбено всичко, което би могло да влезе в работа.

С други думи, странно място за покана за чай.

— Той очевидно е опасен — промърмори Саския.

— Струва ми се, че е истински — отбеляза сестра й. — Кога за последен път си пила чай с реален човек?

— Мисля, че скоро не съм — рече Саския и картата изпадна от пръстите й.

 

 

Доковете се славеха със студеното си време. Въздухът тук не беше никак чист и минувачите често носеха кислородни маски и шлемове. Храната и въздухът се осигуряваха от мафиотски групи, които изстискваха и последните спестявания на обитателите, като се оправдаваха със сривовете във времето и общата стагнация. Пред чили-закусвалните се струпваха цели тълпи от просяци, с надеждата да съберат достатъчно кредити, за да ги пропуснат, през вратите. Скенери проверяваха наличните средства на посетителите и допускаха само онези, което можеха да си позволят поне най-евтиното меню — минипържола, обикновени пържени картофи или шейк.

Киндал Карсон и Мик Паркър седяха на една маса в чили-закусвалнята на Прецентрал-6. Лицата им бяха изгубили слънчевия си загар и под очите им вече се оформяха торбички и бръчици. Снежнобелите им някога, пуловери сега имаха сивкав оттенък. Само музиката, която си бяха поръчали, бе както преди — „Хармонична разновидност“ с техните ведри, успокояващи мелодии.

— Видяхте ли това? — попита Киндал, сочейки вестника си. — „Десет неща, които всички ние трябва да знаем за капитан Джут“.

— Аз вече го четох — похвали се приятелят й.

— Била е в затвора — единайсет пъти! — прочете Киндал. — Брей, не го знаех.

Киндал и Мик бяха от Земята, от Куинсленд, макар че бяха прекарали по-голямата част от живота си тук, и двамата бяха посещавали Скиапарели и Калисто, Рио де Жанейро и Вяра.

— Нямам търпение да се върна у дома — произнесе с тъжна усмивка Мик.

— Ами Енцеладус, Мик? — припомни му Киндал. — Никога не сме били там.

— Аз съм бил.

— А защо не си ми казвал?

— Защото тогава бях със Стив и Робин. Не е лошо. Ще отскочим дотам на връщане.

— Не мога да чета — оплака се Киндал. — Защо не изгасят червените светлини?

— Защото хората вече не харесват бялото — припомни й Мик. — На мен обаче не ми пречи.

— Човек не може вече да разпознае кое е кетчуп.

Наблизо премина келнер с червена колосана риза.

— Как е самочувствието днес? — попита той.

— Добре.

— Чудесно.

Едва подминал масата им и отвън долетя пронизителният вой на сирената. Всички оставиха приборите и се втренчиха във вратата.

 

 

Групата, която влезе, наброяваше седмина — всичките бяха човеци, от двата пола. Най-възрастният мъж имаше дълга прошарена коса и сбръчкана кожа, а най-младата жена беше почти хлапе и приличаше на някой, когото са ударили с чук по главата. Всички носеха плътно прилепнали камуфлажни гащеризони за сражения в нулева гравитация. Жената, която ги предвождаше, държеше с две ръце дървена тояга, като я балансираше така, че положението й да съвпада с центъра на тежестта на тялото й. Зад нея, рамо до рамо, крачеха двама едри мъже.

— Тези как са влезли? — попита Киндал.

— Мисля, че ги пускат навсякъде — отвърна Мик. — Искаш ли да им кажеш, че мястото им не е тук? Защото аз нямам желание.

Жената заговори с ясен, твърд глас:

— Чили-закусвалнята. Ние сме томбоси. Носим съобщение до пътниците на „Изобилие“.

Членовете на кохортата й стояха неподвижно като статуи, окъпани в червеникавата светлина на салона. Някои от тях бяха боси. Повечето не носеха оръжия.

— Цените ви са твърде високи. А хората са гладни. — Жената посочи просяците пред вратата. Беше се събрала доста голяма тълпа. — Народът на „Изобилие“ ви призовава да ги нахраните.

— Благодаря ви, че избрахте чили-закусвалнята — разнесе се механичен глас. — А сега, моля да си вървите.

Тъй като никой от самураите не помръдваше, откъм вътрешната врата се показа охраната. От складовете, кухнята и сервизните помещения наизлязоха мускулести млади мъже и жени, въоръжени с ножове, дълги вериги и пистолети с гумени куршуми. Бяха провеждали многократно обучение, за да се подготвят за задачата, която сега им предстоеше. Движеха се пъргаво и заобикаляха, нашествениците, които дори не бяха заели някакво подобие на боен ред. Сирената продължаваше да извива, над щандовете се спуснаха метални жалузи.

Жената заговори отново.

— Експлоататори на народа, нека това ви бъде за урок. — Говореше почти безразлично, без следа от гняв или прекомерна гордост.

Един сатър разпори въздуха и се заби, треперейки, между краката й.

Без дори да го поглежда, сякаш това бе само част от добре познат ритуал, тя вдигна тоягата на нивото на шията си, като я държеше хоризонтално.

— Хвърли я или ще стрелям — заплаши я майстор-готвачката, която размахваше оръжие със сложна конструкция.

Двамата мъже заобиколиха жената и пристъпиха бавно, почти тържествено напред.

Майстор-готвачката вдигна оръжието и стреля над главите на нашествениците. Така я бяха учили.

Мъжете отскочиха встрани и се затичаха между масите. Жената с тоягата се хвърли напред — преодолявайки далеч по-голямо разстояние, отколкото бихте предположили — и нанесе светкавичен удар. В същия миг майстор-готвачката изкрещя и изпусна оръжието, притискайки смазаната си ръка. Сатърът беше изчезнал от пода, за да се появи в десницата на мъжа с прошарената коса. Той го вдигна и го запокити презрително настрани.

Завладени от паника, посетителите започнаха да си събират вещите, готови да се изнижат навън при първа възможност.

— Моля, вървете си — обяви механичният глас. — Вървете си незабавно. Благодаря ви, че посетихте чили-закусвалнята. Моля, вървете си незабавно.

Защитниците на закусвалнята бяха стреснати от бързината и безжалостността на атаката. Удари се стоварваха върху тях от места, където допреди секунда нямаше никой. Реакциите им се оказваха твърде забавени — противникът неизменно изчезваше преди да нанесат контраудар. Бъркотията нарастваше от бягащите към изхода посетители, които се сблъскваха на вратата с проникналите през неутрализираното силово поле просяци.

Млад мъж с профил като строшена тухла танцуваше толкова наблизо, че бихте могли да различите подробностите от татуировката върху опакото на ръката му. Той нанесе отсечен удар в брадичката на своя противник.

— Те са толкова бързи! — възкликна Мик.

— Искат да си вървим, Мик — промърмори Киндал, докато събираше остатъците от салатата. На съседната маса трима немити мъже нагъваха от зарязаните чинии. Около друга маса групичка просяци вече беше завързала свиреп бой. Плющяха удари, трошаха се шишета с кетчуп, пръскайки червеникави капки по пода. Проливаше се кръв.

Останалата част от персонала, смутена от неутрализирането на отряда за охрана, захвърли подносите и избяга през пожарния изход. Докато последният чили-кадет напускаше заведението, той забеляза, че оцелелите защитници са обкръжени и изтикани към ваничките с кипящо олио.

— Бяха страхотни, нали? — попита Мик. Двамата с Киндал се бяха преместили в друга чили-закусвалня, на С-Фронтал 34. — Ама как само ги разпердушиниха! Да де, не е хубаво само, че имаше пострадали. — Той погледна навън през прозореца, сякаш се надяваше, че битката ги е последвала. — Видя ли, че въобще не използват екзоскелетни усилватели? Имат страхотна подготовка.

— Питам се какво ли ги кара да го правят? — отвърна натъжено Киндал. — Представяш ли си — да прекараш целия си живот в тупаници. Мисля, че ще си поръчам шербет „Центавър“.

— Не искаш ли малко чили? Не ти ли хареса одеве? В моето май имаше песъчинки.

— Не, не искам. Всъщност, предпочитам „Шоколадов писък“. Мик, може ли да си взема „Шоколадов писък“? Колко пари ни останаха?

По същото време в Лимбичните бордеи празнуваха победата на томбосите с най-отбрани менюта от чили-закусвалнята. От всички нива се носеха радостни възгласи, песни и танци, с акомпанимент на акордеон. Поглъщаха се огромни количества вода и бира.

Томбосите седяха в кръг, на най-почетните места, около древната радиева печка и отказваха с усмивка всякакви напитки, освен легендарния чай от десет билки. Те разговаряха с домакините, но се държаха на разстояние. Неколцина от най-храбрите мъже в селцето бяха наобиколили жената, която се наричаше Луцифер, и я разглеждаха с нямо обожание. На свой ред жените зяпаха с нескрито възхищение полуголите, добре сложени тела на Аук и Кришна, а майките им поднасяха своите бебета, за да ги благословят.

Похвалите се сипеха като щедър летен дъжд върху лъскавите коси на Луцифер, но тя ги отряза:

— Провалихме се. Те не ни дадоха храна. Ние трябваше да си я вземем със сила.

Тя се наведе и докосна тоягата, която бе положила на пода между краката си.

Дребничък мъж посочи нагоре, към чергилата, изпънати върху закривени алуминиеви подпори, където висяха редове от опушени и изкормени телца. Приличаха на охранени плъхове и котки, а някои дори на твърде големи катерици, заради издължените си вратлета и яките мускули на крачетата.

— Не ни трябват прехвалените им бифтеци! — извика той. — Имаме си достатъчно месо. Пък и който яде много месо затъпява! — Той завъртя мръсен показалец около слепоочието си. — Мозъкът ти става на бифтек!

Последваха нестройни възгласи — едни на одобрение, други на възмущение, но всички замлъкнаха, когато хор от хлапета подхвана популярната песен „Капитан Джут е била шофьор на камион“, с акценти и пляскане с ръце на римуваните пикантни пригласяния.

— Разкажи ни отново за твоята татуировка — помоли едно момиче томбоса, който не откъсваше жаден поглед от каните с бира. Приличаше на тукашните момчета, но всъщност несъмнено ги превъзхождаше: владееше Мъдростта на юмрука. Той беше олицетворението на мечтата: тялото му, гъвкаво като камшик, с обръсната глава, която му придаваше свиреп и същевременно съсредоточен вид. Миришеше на маслиново олио.

Момчето нави ръкави и им показа трите извити зелени линии върху мургавата си кожа. След това им обясни:

— Това е стилизирано водно конче. На японски томбо означава водно конче. Тези от вас, които идват от Земята, навярно знаят, че водното конче е особено красиво създание. Но освен това животът му е извънредно кратък.

— Колко кратък? — попита едно от децата.

Младият войн щракна с пръсти.

— Подобно на водното конче и томбосите са готови да умрат във всеки момент.

— А ти си толкова хубав — прошепна с дрезгав глас едно момиче.

— Такъв е Пътят на томбосите — намеси се Луцифер, забелязала тъгата в очите на момчето. — Да бъдат светлина във въздуха и светлина в живота.

Една дебела жена се изсмя.

— И без туй всички ще пукнем — произнесе злобно тя. — Сигурно затова ти викат Луцифер! Знаех си, че сме попаднали в Ада.

— Тайнствената жена, ето кой ще се погрижи за нас — намеси се мъж с мише лице, въпреки че досега прочутата крадла не бе раздавала съкровищата на бедните. — Тя ще се постарае да стигнем живи и невредими.

По-късно корабът претърпя едно от поредните си сътресения. От тавана се посипаха отломки от матрица. Замаян от битката, стреснат в повърхностния си сън, младият войн скочи и се огледа, сякаш се готвеше да побегне. Майки дърпаха изплашените си деца и ги притискаха към гърдите си. Всички гледаха нагоре, в очакване да се случи най-лошото.

Някой засвири с рог от една висока платформа. Момичето сграбчи ръката на младия войн.

— Слушай — прошепна тя и вдигна предупредително пръст. Един по един, откъм тунелите прокънтяха ответните призиви, все по-тихи с отдалечаването: „Всичко е наред, всичко е наред…“

 

 

Клег стоеше до бронираната кола и се стараеше да не обръща внимание на комисаря по бедствията, който докладваше на Кстаска и Отис.

— В момента роботите го изнасят — приключи комисарят. — Край.

„Край“ — повтори мислено капитан Джут. Свършва животът на непредпазливия плувец. Беше привикнала с докладите за забелязани малки призрачни момичета, а също и малки момчета, алтециани, птички и какво ли още не. Но удавник в каналния катализатор беше нещо ново. Можеше да иде на мястото и да се превърне в прицел на хорските обвинения или да си остане вкъщи и пак да е техен обект. На всичко отгоре по пътя се натъкнаха на поредното срутване и трябваше да пълзят близо пет километра из труднопроходим терен, следвайки виковете на веспанските водачи. Капитанът се настани на предната седалка до Сой, за да помага в ориентирането. А сега, когато вече бяха пристигнали, не й се слизаше от колата. Изпрати Кени. И без това проявяваше интерес.

— Смятаме, че името му е Норман Шу — докладва комисарят, който избягваше да среща погледа й. Лицето му беше брадясало и измъчено. Не беше никак щастлив от появата й тук.

На бордовия монитор бе подадено изображение на трупа. Гледката беше дори по-лоша, отколкото беше очаквала. Черепът на нещастника беше смазан, сякаш някакво любопитно грамадно насекомо бе поискало да надникне в мозъка му.

Джут си включи затъмнението на очилата. Обърна се и седна с гръб към монитора, дишайки мъчително през носните филтри. В тъмнината зад всъдехода се беше скупчила смълчана тълпа зяпачи, които се подпираха на телената ограда. Напълно отговаряха на представата й за типовете, които би трябвало да се навъртат край канализационните катализатори. Повечето бяха момчета. Сцената й напомни за един филм от Земята, в който показваха кадри от някаква отдавна забравена война. Хора с телца като връзки за обувки висяха на една ограда или лежаха долу, свити на кравай, твърде отпаднали, за да вдигнат глави към обектива на камерата и към онези, които бяха дошли да ги спасят.

Приведен, Кени душеше тялото на удавника, сбърчил отвратено устни заради вонята. Клег размахваше ръце ядосано и крещеше на комисаря да разкара роботите.

— Ей! — сопна му се комисарят. — За какво е тоя шум?

Капитан Джут си спомни, че баща й обичаше да използва тази реплика. Нещо щракна в главата й и тя се надигна.

— Клег.

Той отстъпи неохотно назад. Някой в тълпата извика нещо. Джут не чу точно какво. Обърна се и погледна въпросително към Сой, която имаше големи уши.

— Какво беше това?

— Казват, че шъ си следващата, капитане.

— Ще си го сложа в колекцията със заплахи — промърмори отегчено Джут. Клег се засмя одобрително. Едно на нула за Джут. Понякога я биваше да печели симпатии.

Препъвайки се между роботите, към трупа на удавника се приближаваше жена със забрадка, притиснала към лицето си носна кърпичка. Съпругата на г-н Шу го беше разпознала въпреки раздуването на трупа и смазаното лице. Съдейки по облеклото, тя също беше от литълфоксборнската групичка. Не се чувстваше добре и дъщеря й я подкрепяше на всяка крачка.

Капитан Джут се пресегна и хлопна вратата.

— Хубаво. Да тръгваме.

Сой включи двигателя. Клег скочи отзад, следван от Кени.

— Ти, ако искаш, остани — подхвърли му капитан Джут. Но той вече беше изгубил интерес.

Комисарят по бедствията дотича и зачука с нокът по стъклото. Табита го отвори съвсем леко.

— Ако не работи, кажете им да го спрат и да прочистят целия район — разпореди тя.

Очите му пламтяха от омраза.

— Имате ли представа какви усилия и време ще изисква подобна задача?

Ето ви достатъчно свободна ръка — тя махна към тълпата зяпачи. — И без това нищо не вършат.

Докато се изнизваха през портала, към пангото полетя дъжд от оскърбителни предмети — смачкани консерви и парчета матрица затропаха по бронята на колата.

Светлините озариха изписания върху опушената стена на тунела лозунг: „КОЙ Я ПИТА ТАБИТА?“ Джут се разсмя, припомняйки си далечните времена на Честност-2, когато и тя се подвизаваше със спрей из коридорите.

Отзад Кени и Клег разговаряха за Норман Шу.

— Как ли било накрая? — попита Кени.

— Нещо ей такова — отвърна Клег, изобразявайки с ръце някой, който се дави в лайна. Той зърна отражението си в огледалото и избухна в доволен смях. — Ей, шефе, как програмистите правят любов?

Трантът знаеше този виц.

— Ей как! Въвеждане! Изход! — той задиша тежко. — Въвеждане! Изход!

Сестра му се кискаше с тънък, сподавен глас.

 

 

След като се прибра в апартамента и изпрати съболезнователно писмо на дукесата на Литъл Фоксборн, Табита се натъкна на анонимно съобщение в автоматичния секретар:

„Тя напусна Луната, заряза Земята

тя бръкна с пръст във стената…“

Целият текст увисна на екрана, изписан с лунна светлина.

— Алис? — произнесе капитан Джут.

— КАПИТАНЕ?

— Би ли проследила това съобщение?

— САМО АКО РАЗПОЛАГАМ С ПРОГРАМА ЗА ЛОКАЛИЗИРАНЕ НА АДРЕСАТА — обяви днешната версия на Алис. — ИНАЧЕ НЕ.

Истинската Алис не би й отказала исканата помощ, помисли си за хиляден път капитан Джут.

— БИХ ГО НАПРАВИЛА С УДОВОЛСТВИЕ, КАПИТАНЕ. СТИГА ДА МОЖЕХ.

Това поне прозвуча обнадеждаващо. Или пак й се подиграваха? Тя погледна отново към екрана, след това изтри съобщението. Кой ли се шегуваше така? Какво всъщност целяха? Дали някой не се опитваше да я изкара извън нерви? Ще трябва да внимава с хората, които смята за свои приятели.

Особено с тях.

Тя дръпна чекмеджето, но то се оказа празно.

Обади се на Зое Примроуз.

— Зое, свършила съм „Страничния път“.

 

 

— Дръж това — заповяда Грант Непреклонния. — Внимавай.

Його пое предмета. Беше метален. Не й харесваше. Не харесваше нито едно от металните оръжия, които господарят й обичаше да сглобява.

— Не съм ти казвал да го душиш — викна й той и я перна по ухото. — Дай.

Грант постави компонента обратно на масата, като го подпря предпазливо, да не се изтърколи. Беше сменил бялата си риза със синя — „съобразно текущата модна идиотщина“ — обясни, но все още носеше сивия си костюм, както винаги без петънце по него.

След като си избърса ръцете с тъмносиня кърпа, Грант Непреклонния приклекна без видимо усилие и надникна под разглобените вътрешности на бойния робот. Дребният човечец беше слязъл в шахтата и работеше нещо по каросерията.

— Твоят приятел — господин Шварц — изглежда се забавлява добре — подметна Грант Непреклонния.

— Кой, Дог ли? — ококори се механикът. — Бива си го него.

Його почеса чуканчето на опашката си и направи отчаян опит да се дистанцира от миризмата на масло и киселини. Познаваше мъжа на име Дог. Не го харесваше. Той не й обръщаше внимание, беше от онези, които все си намираха някакво занимание. Грант Непреклонния винаги му казваше какво трябва да прави, съветваше го как най-добре да се справи с един или друг проблем, как да измъкне важна информация от някой, а онзи кимаше, клатеше се напред-назад, почесваше се и говореше, говореше, говореше. Само мисълта за него предизвикваше нови сърбежи в чуканчето й.

Грант Непреклонния бе измислил набега срещу болницата и веднага реши, че най-добре с тази задача ще се справи Дог Шварц. Знаеше, че Дог обича да задоволява перверзните си вкусове, и затова го прати на обучение при чичо Чарли.

Направо й призля, като си спомни, че онзи урод веднъж беше посегнал и на нея.

 

 

„Хвърчащото куче“ долетя с бръмчене от фургона, където допреди малко бе притискало тръбовидния си нос към стъклото. То се сгуши на рамото на Грант Непреклонния, и му прошепна в ухото:

— Жената е неспокойна. Притеснена е. — Гласът му беше тъничък и писклив, като глас от захвърлени на пода слушалки.

На големия телевизионен екран във фургона се виждаше Табита Джут, изтегната сред сатенени чаршафи, облечена с черен комбинезон и ластични чорапи. Беше пъхнала едната си ръка между краката. Грант Непреклонния беше коленичил над лицето й и дефекираше право в разтворената й уста.

Жената въобще не поглеждаше телевизора. Беше се увила в коженото покривало с шарки на зебра и четеше някакъв комикс. Грант Непреклонния стана и й забърка още един коктейл. Мимоходом забеляза, че вече е погълнала, всичките запаси от „Турски кеф“.

— Е, какво ще кажеш? — попита я той.

Саския Зодиак вдигна глава. Тя разтвори дългите си крака и изви рамене назад. За момент му заприлича на изящна хромирана статуя.

— С кого прави любов си е само нейна работа — рече тя и пое чашата, която й подаваше. — Но с теб никога не го е правила.

Тя отпи и насочи вниманието си към следващата шарена страница.

Грант Непреклонния се разсмя с плътен глас. Беше очарован от това, че Саския въобще не се страхуваше от него.

— Май не си толкова гламава, колкото изглеждаш, а?

Саския Зодиак отново отпи от чашата.

— Това значи са тъпотиите, които предлагаш на Десети канал?

— Не — отвърна Грант и стисна устни. Той изви пръст и почеса „кучето“ под брадичката. — Че са мои е вярно, но не и че са тъпотии. Всичко е автентично, точно както се казва в началото. Има някои леки корекции, но те са по отношение на формата, не на съдържанието. Тази тук — той посочи картината и натисна дистанционното, за да я спре на стопкадър, — е за мое лично удоволствие. И на приятелите ми, разбира се. Но дали и други няма да й се зарадват, като я гледат. Например Табита и нейните „изгубени момчета“?

Саския погледна навън през прозореца на фургона.

— Знаеш ли — подхвана тя, — единственият човек, който е по-вманиачен от теб на тема „Табита Джут“, е самата Табита Джут.

Мъжът в сивия костюм дръпна чашата от ръката й.

— Ела с мен — настоя той. — Искам да ти покажа нещо.

Тя го последва надолу по металните стълби към горните нива на корабните силози. От терасата се разкриваше широка панорама на изгорени и сринати до основите сгради. Мъжът на име Непреклонния взе електрическа факла от ъгъла и я запали. Стоеше в заревото й като някакво ангелоподобно разумно същество, вдигнало над главата си огнено копие.

— Оттук.

 

 

Една изкривена врата водеше към потъналия в мрак силоз. Намираха се съвсем близо до външната обшивка на кораба. Саския почти усещаше замъгленото нищо на хиперпространството да всмуква космите под мишниците й и да изправя тези по тила й.

— Помниш ли как нарече капитана твоят клониран брат Могул, когато я зърна за първи път? Гаменчето на Марко. Да, точно така.

Саския едва сега разпозна мястото. Тук цареше пълна бъркотия. „Хвърчащото куче“ се носеше бавно покрай стените и разглеждаше отблизо кратерите от артилерийските снаряди.

— Няма как да го знаеш — произнесе тя. — Тогава не си бил с нас.

— А „Алис Лидъл“ трябва да е била точно тук — обяви Грант Непреклонния, пристъпи напред и описа широк кръг с факлата.

— Сдобил си се със записи от „Алис“? — попита Саския. След това поклати глава. — Невъзможно. Всичко беше унищожено.

— Аз пък имам точно каквото ми трябва. Ела, ела. Приближи се насам.

Тя застана до него. Той разпери пръсти и я докосна по гърдите.

— Знаеш ли — произнесе тихо, почти нежно, — ти си едно прекрасно творение на техниката.

Спотаена в мрака зад вратата, Його следеше действията на мъжа. Мислите й я отведоха при Кифид, телохранителя на капитана, когото и бяха забранили повече да вижда. Спомни си яките му бедра и меките, топли възглавнички на дланите му.