Колин Грийнланд
Открадни си свят (12)

2.

Административният съвет на „Изобилие“ вече включваше представители на доброволни или полуизборни начала от повечето градски райони, корпорации и обединения на борда. Капитан Джут както обикновено закъсня за заседанието в сряда и Зое Примроуз, която я заместваше на председателското място, побърза да я въведе в курса на събитията. Говорителката на групата на техниците и механиците току-що завършваше доклада си за хода на интеграцията, както самата Кстаска бе определила онова, което се опитваше да осъществи, имайки предвид свързването в единна мегасистема на всички бордови телекомуникационни връзки, инсталирани или вградени, и всички уреди за управление на мостика за поддържане на живота.

— Става въпрос за пълна синхронизация на всички налични бордови системи до момента на приземяването — обяви жената със зачервено от ентусиазъм лице. Последваха най-малко дузина въпроси. Мъж с изострени черти се поинтересува как стои въпросът с мерките за сигурност.

— Тъй като голяма част от това, което става на кораба, е извън обсега на мониторите — обяви той, като не сваляше поглед от капитана, — опасявам се, че може да има жертви. Това става винаги, когато липсва надеждна организация. Според мен немалко от пасажерите на този кораб сами си търсят белята.

Табита едва сега си спомни името му. Казваше се Риков. Възпитаник на „Платото“, еладелдийската военнокосмическа академия, той очевидно бе от онези, които се прехласваха пред строгата дисциплина. Използваше всяка възможност, за да настоява за по-сурови мерки в управлението на гражданите.

Господин Риков огледа навъсено присъстващите.

— Тук има ли представител на Клуба на разрушителите?

Почти риторичен въпрос, който предизвика всеобщо оживление. В Съвета представителите на фенклубовете за военни игри се брояха на пръстите на едната ръка и всички ги познаваха добре. Те до един бяха човеци, в биологичен смисъл. Най-изтъкнатият от тях бе прекарал първите няколко заседания с втренчен в екрана на компютъра поглед, погълнат от игри като „Смъртоносно разрушение“ и „Ликвидация“. Единствените реплики, които долитаха откъм бюрото му, бяха доволно сумтене всеки път, когато получаваше поредния бонус. Но скоро и той изчезна. Заместникът му, пристигнал след няколко настойчиви запитвания от страна на Съвета, се оказа клонинг, при това с мозъчен дефект — дали това не бе някаква перверзна шега?

Последният случай, когато имаха честта да се радват на представител от Пещерата на Хаоса, датираше отпреди няколко субективни месеца и споменатият субект бе или пиян до козирката, или тъп като ламарина. По време на речта на един от лидерите на алтецианската група той се бе изправил с изваден член, за да се изпикае върху стъпалата на залата. Табита едва бе сдържала смеха си. Риков и неколцина негови съмишленици естествено се възползваха от възможността, за да изхвърлят навън нещастника. И ето че сега Риков бе в стихията си.

— Да не забравяме оплакванията, които направо валят от страна на екипажа на мостика и персонала в централните видеостанции… — други развълнувани гласове за миг го заглушиха, но той успя да ги надвика, макар и за кратко. — Жителите на Нови Мадагаскар поддържат всецяло…

— Не само Нови Мадагаскар, но и други общности…

— 37,85% от населението на кораба…

— Възразявам, капитан Джут…

Дребното лайно имаше навика да произнася името й сякаш бе тъмничар, спрял пред килията й. По някакъв начин бе забелязал, че се унася в собствените си мисли.

— … не бива да позволяваме на банда наркомани и мрежоманиаци да окупират един от най-големите комуникационни комплекси…

— Мисля, че вече сме чували тази песен, господин Риков — рече Джут. Всички замлъкнаха, в очакване да продължи.

— Добре ще ми се отрази една бира — каза тя.

Присъстващите въздъхнаха облекчено и се закискаха.

— Някой друг да иска бира? Професоре? Господин Риков? Не? Ей! Робот!

Един сервизен робот се изтърколи до нея.

— За мен бира — поръча тя.

Роботът завъртя глава и светна недоумяващо с лампичките си.

— Тъпа консерва — ядоса се тя. — Някой има ли празна бутилка? — Подхвърлиха й кафяво шише и тя го хвана. — Ето. Виж. Бира. На мен.

Роботът я огледа и по екранчето му пробягна серия от нули.

Присъстващите си шепнеха развеселено. Джут изруга отново. Зое се надигна от стола.

— Аз ще ти донеса, капитане.

— Благодаря ти, Зое — Джут се наведе и я стисна за ръката. После се почеса. — Е, ако няма повече въпроси, да чуем професор Ксавир.

Професорът се изправи и под бръмченето на репортерските камери зае ораторското място, за да представи напредъка на работната група по топография.

— И тъй, капитане — обърна се той към Джут, която тъкмо отпиваше от бирата, донесена й от Зое, — трябва съвсем отговорно да заявя, че колкото повече неща откриваме, толкова по-логично ми се струва, че бихме могли да разглеждаме нашия кораб „Изобилие“, като един гигантски мозък, със свой вътрешен строеж, клетъчна конструкция, нервни пътища и прочее.

На екрана се появи бавно въртяща се схема, разделена на различно оцветени участъци, в зависимост от зоните.

— Макар и асиметричен — продължи Ксавир, като прокара ръка по косата си, — корабът, както знаете, се състои от две полусфери, разделени от Централната цепнатина. Същата съответства в мозъка на вдлъбнатината, която анатомите наричат Фисура Лонгитодиналис, докато Щастливата долина, която виждате тук, капитане, е нещо като еквивалент на Фисура Централис, само че изместена отпред и с увеличен размер спрямо страничните региони, тук и тук…

Едва сега, след като осъзна, че й предлагат да преименуват всеки отделен тунел, Джут започна да се смее.

Ксавир я погледна учудено, вдигнал вежди в израз на научно недоумение.

— Някакъв проблем ли има, капитане? — попита начупено той.

— О, не, професоре. Речта ви е брилянтна. Истинска мозъчна атака, ако смея така да се изразя.

Работната група избухна в одобрителен смях.

Ксавир пребледня, но все пак продължи с обясненията. Ясно беше, че всички очакват нейното решение. Божичко.

— А какво става с Кстаска? — попита тя. — Зое? Би ли се свързала с нея?

Зое повика херувима на екрана. Беше се изтегнала в хамак, заобиколена от безброй монитори, а от гнездата в гръбнака й извираха дузина кабели. По гладката й кожа се отразяваха околните светлини. Тя размаха ръка в ням поздрав, като невръстно дете, което се радва на родителите си.

— Кстаска — извика й капитанът. — Какво мислиш за всичко това?

— Названията нямат никакво значение — произнесе с бръмчащ тембър постчовешкият инфант. — Важни са числата. Всяка достъпна зона може да бъде определена от седем, че дори и по-малко числа. Изчисленията няма да бъдат особено сложни.

— Благодаря ти, Кстаска — отвърна мрачно капитан Джут. — Много ни помогна. Тя забеляза, че жената от Текс-Мекс кима доволно. Усещаше, че главата започва да я боли. Нищо чудно, това поне означаваше, че още е жива.

— Алис?

— ВСИЧКИ СИСТЕМИ СЪДЪРЖАТ ГРЕШКИ, КАПИТАНЕ — отвърна корабната личност след кратко забавяне.

— Това да ли означава, или не?

— Очевидно е да — намеси се Риков. — Съществуващата система не струва пукнат грош. Цари невъобразим хаос.

— Не в това е проблемът — намеси се представителят на чили-закусвалните. — Капитане, с цялото си уважение, позволете да заявя, че според мен корабната личност ни предупреждава да не се захващаме с толкова грандиозни проекти по проучването на орбиталния комплекс.

— Ти решаваш, Алис — прекъсна го Джут и скръсти ръце.

— ФРАСКИТЕ НЕ СА ИМАЛИ НАЗВАНИЯ ЗА НИТО ЕДНА ЧАСТ НА КОРАБА — отвърна корабната личност.

— Е, надявам се, че ние не сме фраски! — произнесе представителката на Литъл Фоксбърн.

— Нека го направим тогава — извикаха неколцина от присъстващите, но не откъсваха погледи от капитана. Мнозинството трябваше да вземе решението. Дори пилотите и представителите на техническия персонал нямаха никакво желание да го оставят в ръцете на невидима програма.

— ДАЙ НА ХОРАТА ЗАНИМАНИЕ И ЩЕ ГИ НАПРАВИШ ЩАСТЛИВИ — отбеляза философски Алис.

Табита губеше търпение. Беше заложила всичко на единствената личност, която никога до този момент не бе излъгала очакванията й. Сега обаче тези дебати й изглеждаха колкото смешни, толкова и лишени от какъвто и да било смисъл, и тя не можеше да реши кое ще й създаде повече проблеми — дали да одобри проекта, или да наложи решаващо вето. Съжали, че Доджър не е тук, или поне Саския, но нито една от тях не беше посещавала Съвета от милион години.

— Правете го тогава, мътните ви взели — обяви тя и се надигна. — Зое, тръгвай.

Докато напускаха залата, останалите участници прелистваха възбудено документите.

— Колкото повече време им даваш, толкова повече искат — промърмори Табита на Зое. Алис, както винаги, беше права: намери им занимание и ще те оставят на мира.

 

 

Нямаше никакво съмнение, въпреки префърцунените обяснения на Ксавир, че програмата, въведена от серафимите в паметта на Алис, имаше своите ограничения. Редовата корабна личност не беше в състояние да замести онова, което бяха използвали преди нея фраските: пряк физически достъп до паметта на кораба, която беше неразривно свързана с неговия строеж, както смяташе херувимът. Но защо не го бяха подлагали на изпитателни полети? И какво им бе попречило да го използват, за да се спасят от капеланската чистка, когато са измирали с хиляди? Никой не знаеше. Съществуваха множество теории, но кой искаше да ги слуша?

По настояване на Кстаска, рано на следващия субективен ден капитан Джут пропълзя на колене през тебеширените, покрити със слуз тунели, за да огледа отблизо блестящите червени силиконови пластове, които се разпръскваха във всички посоки и изчезваха в мрака. Имаше ги навсякъде. Табита си даваше сметка колко нищожна е надеждата на интеграторите да постигнат своята цел преди пристигането им в околностите на Проксима и да деинсталират корабната личност.

— Няма шанс, Алис — обяви тя, извръщайки лице към пясъка.

Но така и не получи отговор.

— Алис?

Тишина, освен вечното плискане на виртуалния океан.

— Алис! — извика тя и вдигна глава.

— НЕЩО НЕ Е НАРЕД ЛИ, КАПИТАНЕ? — отвърна тихият, успокояващ глас.

— Не ми отговори.

— ЗАЩОТО БЯХ МНОГО, МНОГО ДАЛЕЧЕ.

— От теб се иска да се грижиш за щастието ми.

— НЕЩАСТНА ЛИ СТЕ, КАПИТАНЕ?

Джут млъкна, споходена от внезапна мисъл. В началото Алис не беше отговорила, после пък не даде подходящо обяснение. Може би беше претоварена, но дори да бе така, трябваше да го спомене.

— Била съм и по-щастлива — подхвърли тя и зачака отговора. Усещаше горещото виртуално слънце върху бузата си.

И отново Алис не отговори.

— Този проект за интегриране — продължи припряно Табита. — Той е пълна измишльотина, нали?

— КАПИТАНЕ, МОЛЯ ДЕФИНИРАЙТЕ ИЗМИШЛЬОТИНА.

— Ами, нали знаеш — нещо невъзможно.

— КАКВИ СА КОНКРЕТНИТЕ ВЕРОЯТНОСТИ, КОИТО БИХТЕ ЖЕЛАЛИ ДА ИЗЧИСЛЯ?

— О, Божичко, стига. — Тя се протегна. — От колко време съм тук?

— 23 МИНУТИ И 6,73 СЕКУНДИ.

— Само толкова? Много енергия ли отива да се поддържа това слънце?

— НЕ. ТОПЛИНАТА Е ИНДУЦИРАНА, А НЕ ИЗЛЪЧВАНА. ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА ТЕРМОДИНАМИКАТА ТОВА ВЪОБЩЕ НЕ Е ТОПЛИНА.

— Стигат ми толкова обяснения — въздъхна Джут и се отпусна отново.

— МОГА ДА ВИ ОСИГУРЯ НОЩ, АКО ЖЕЛАЕТЕ — предложи Алис. — АКО НЕ ВИ ХАРЕСВА СЛЪНЦЕТО.

Последва кратка пауза, после над брега се спусна нощ, тиха и неподвижна. Температурата спадна с десетина градуса. В индиговото небе изгря красив полумесец. Морето се люшкаше, тъмно и блестящо, посипано със сребриста пяна.

— Виж, това ми харесва — промърмори капитан Джут.

— СЕГА ВЕЧЕ ПРИТЕЖАВАТЕ ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ, КАПИТАНЕ — произнесе шепнешком корабната личност. — ДЕНЯТ… — Слънцето блесна отново в синьото небе. — И НОЩТА… — Тъмнината погълна въображаемата сцена. Покрай брега мъждукаха далечни морски фарове.

— Да, разбрах те, Алис — кимна Табита.

— НЕТОЧНАТА ИНФОРМАЦИЯ ВОДИ ДО ПОГРЕШНИ ИЗВОДИ — произнесе безчувствено Алис.

— Ще ти кажа аз какво е неточно! — произнесе заплашително Табита.

— ТЪЙ ВЯРНО, КАПИТАНЕ — проехтя спокойният отговор.

„Неточната информация води до погрешни изводи.“ Подобен девиз бе виждала изписан върху бюрата на по-старшите клавиатурни жокеи на мостика. Посипан, естествено, с трохите на милион изядени понички. Господи, понякога бе толкова трудно да се работи с Алис. Може би ги смяташе за твърде примитивни, за да се занимава с тях. И сигурно беше права в определен смисъл. Споходена от тези и други неспокойни мисли, Табита си нахлузи кожените панталони, стана и закрачи нервно из стаята.

Топаз, Доркас и Карен Нарликар вече я очакваха в гостната. Имаше още двама, които не познаваше.

— Хайде — махна им тя. — Време е да излизаме.

— Къде? — попитаха трите едновременно Капитан Джут плъзна длани по лъскавата повърхност на кожените си панталони.

— Подкрепления.

— Така ли ще излезеш? — попита Карен и посочи голите й гърди.

— Тъкмо ще съм по-съблазнителна.

Пред ресторант „Летящият тигър“ естествено ги чакаше неизменната тълпа подражатели. Табита и момичетата обичаха да се забавляват с тях. Чувстваха се като деца, на които всичко е позволено.

— И на тях им харесва — рече Табита на Карен Нарликар, докато крачеше в прохода между скупчената тълпа с пъхнати в джобовете ръце. — Вземи им акъла на мъжете и те идват за още. Кени! — извика уплашено тя и отстъпи внезапно назад.

Кени в миг се озова до нея и я прикри с тялото си, докато пъхаше ръка под сакото за пистолета. Джут го сграбчи за плитката и посочи в центъра на тълпата от космонавти и тунелни работници, струпани на стъпалата на ресторанта.

— Какво крие онзи мъж под ризата си?

Кени изкрещя някаква заповед. Едно от момчетата му се вряза в тълпата и измъкна подозрителния тип на открито. Любопитни зяпачи се надвесваха от прозорците на горните етажи, за да видят какво става.

Заподозреният беше човек, със златистокафява кожа, изпъната на широките рамене. Той се озъби ядосано, когато полицаите го събориха, измъкнаха ризата от панталона му и му извиха ръцете, приковавайки ги на гърба.

— Чудесно — кимна доволно капитанът. — А сега го доведете тук.

Мъжът имаше малка златиста татуировка на едната буза и сресана на път коса, която падаше на очите му. Беше доста красив екземпляр, дори когато беше ядосан.

— Сладурче — одобри тя гласно, а Топаз и Карен се засмяха.

 

 

Сой ги откара у дома. Уличните часовници, покрай които преминаваха, показваха 18:49, но на капитан Джут й се струваше, че наближава полунощ. Кени и момчетата му ги следваха на мотоциклети. Наистина бяха момчета — Отис, Клег и Ломакс. Табита ги познаваше толкова добре, колкото старите пристанищни барове на Паскал и Отица-1, тъпкани с търговци, авантюристи и герои на свободна практика. Те всички имаха само победно име и не обичаха много да говорят. Вместо това се фукаха с най-новите си сервоманипулаторни ръце, с които можеха да трошат пепелници.

Капитан Джут седеше отзад с Топаз и Зое. Отново усещаше онази тъпа болка в главата. Тя затвори очи и източи врат, като завъртя бавно глава.

— Трябва да смръкна нещо — оплака се на Топаз.

— И без това достатъчно се дрогираш.

— Зое. Дрога.

— Не носим с нас такива неща, капитане.

— Няма да се прибера вкъщи, докато не ми дадете нещичко.

— Ама че си досадна, Табита.

Джут изрита вратата с подметките на двете си обувки.

— Аз съм шибаният ви капитан и веднага ми дайте шибаната дрога.

— Хайде бе, дайте й нещо — рече Топаз, докато Карен ровичкаше из чантата си. — Какво имаш там? Ще се намери ли малко и за мен? О, сладурчето ми.

Капитан Джут зяпаше към грамадните орнаментни светлини на развлекателните коридори от горните нива, които се сменяха като гигантски карти за игра. ИГРАЛЕН БАР СПЕЧЕЛЕТЕ ПЛАТИНЕНА КАРТА МАЛИБУ ЗВЕЗДНА БИРА ШИГЕНАГА ГОЛИ КРАСАВИЦИ. Тя се огледа. Ескортът на Кени ги следваше на няколко метра, като черни сенки на прашния фон, на пръв поглед лишени от скрита заплаха.

— Ей, какво стана с мъжа, когото си избрах?

— Жинътъ пък и тукъ — обяви Сой, когато наближиха алеята.

„Жената“ беше самотната трантка с жълтата рокля, която ги наблюдаваше скришом от една тераса. Бяха я виждали и преди да се навърта зад ъгъла, сякаш се боеше да ги доближи. Вероятно бе поредната подражателка, нищо повече. Капитан Джут вдигна глава и погледна към нея, докато преминаваха под терасата. Идеше й да извика: „Нямаш ли си друга работа?“

Колата спря, заобиколена от мотоциклети. Топаз смъкна прозореца и махна на Кени да се приближи. Трантът пъхна издължената си потна муцуна в отвора. Той също бе видял жената.

— Отърви ме от нея — нареди капитан Джут.

 

 

Кени беше вдигнал догоре ципа на коженото си яке и носеше плътно прилепнали черни панталони. Стоеше разкрачил крака, на терасата пред жената и помръдваше леко с опашка.

— Какво търсиш тук? — попита той.

Жената имаше непретенциозен вид. Беше обута със сандали и носеше голяма найлонова торба. От нея не лъхаше никаква заплаха. Миришеше на страх и покорство. Тя се разтрепери, когато чу гласа му, клекна и не направи никакъв опит да избяга.

Кени изви заканително върха на опашката си.

— Капитанът не обича да я безпокоят — просъска той.

Жената вдигна глава. Имаше красиви, светлозелени очи и бледовиолетови устни. Тя се поклони. Зърната на гърдите й стърчаха през тънкия плат на роклята. Кени забеляза, че няма опашка. Непознатата стисна торбата и въздъхна плачливо. Звукът бе едва доловим, сякаш издаден против волята й.

Кени почувства, че козината на тила му настръхва.

— Той се наведе и й подаде ръка.

— Ела — нареди й. Не гледаше към нея, а право пред себе си.

И тогава жената произнесе:

— Нося подарък за капитана. — Говореше задъхано и сякаш гласът й идваше през ушите и ноздрите, а устните й оставаха сключени. Тя отново наведе глава и зачака търпеливо. Миглите й бяха красиво извити.

Тя извади от торбата малък, обвит в целофан плик. Кени го пое и й благодари от името на капитана. Предполагаше, че сега ще помоли за разрешение да го поднесе лично, но не позна. Докато я придружаваше надолу по пътя, жената вървеше покорно свела глава, макар очите й да бяха изпълнени с неизказана молба.

— По мрежата има разходка из апартамента й — съобщи й той.

— Гледала съм я — увери го жената. — Щастлив сте, че работите до нея. — Гласът й беше припрян. Имаше едва доловим акцент, който му напомняше за родната планета, за високи дървета и далечни, жълтеникави хоризонти. Усещаше пулса й с пръстите си, сърцето й туптеше като на уплашена птичка. Тя все още трепереше. Страхът й бе ужасно привлекателен.

— Моята задача е да ви ескортирам отвъд охранявания периметър — заяви й той, но очите му блестяха и ноздрите му трепкаха.

— Вашето име е Кифид — произнесе забързано жената, — макар че сега ви наричат Кени. Вие сте късметлия. Капитанът е… — тя млъкна за момент, в търсене на подходящата дума — много щастлива жена.

— Къде живеете? — попита той.

Тя повдигна рамене.

— Моят господар… — поде, но кой знае защо млъкна, Кени забоде нокът в меката повърхност на подаръка.

— Моля ви, благодарете на вашия господар за този подарък — рече той.

Тя не отговори. Завъртя глава и потърка брадичка в рамото си.

— Хайде, вървете — подкани я той и тя се затича през моста. Бягаше така, сякаш я преследваха невидими, но страшни неща, или пък се опасяваше, че ако се забави, може да се изгуби.

Кени я изпрати с поглед. Все още стискаше в ръката си подаръка й. Пликът съдържаше шест от миниатюрните бели хапчета, които Джут толкова много обичаше.

 

 

Долу в доковете цареше покой. Нямаше жива душа, всички бяха напуснали отдавна. Мъждукаха само бледите лампи на биофлуоресцентото осветление, озарявайки горивните шлангове и краищата на отходните канали на пещите. Трантката се спусна по една изоставена стълба и скочи на скалистия под, а сандалите й изтракаха глухо. Тя се огледа, зърна тъмния тунел, който преминаваше над двата зейнали отвора на пещите, и се затича по него. Далече над нея се мержелееха сенчестите редици на пристанищните докове, подобно на чесало, конструирано от зли, гигантски пчели.

Тя спря и наостри уши. Долавяше съвсем ясно шума на трескаво работещ двигател. Докато слушаше, той замлъкна с трясък, последван от стържещ звук.

Трантката изкатери хребета на матрицата. Отвъд ниския широк проход се виждаше заслепяваща арка от светлини. Именно оттам идеше звукът. Тя забърза надолу в тази посока.

Приближаваше някаква работилница или цех, но незавършен и неизползван. Букети от сгърчени и ръждясали кабели стърчаха от върховете на бетонните подпори, пародийни имитации на дръвчета, посадени от някакъв надменен бог. Подът бе изпъстрен с големи мазни петна. Тук-там се виждаха лъскавите метални решетки на отточните канали. Миришеше на стари химикали.

— А, Його — извика той. — Ето те и теб.

Мъжът, както винаги, изглеждаше безупречно. Прахта и мръсотията никога не докосваха сивкавия му костюм и бялата риза. Нахлузил черните очила, той приличаше на злоядо мутирало насекомо, самотен наследник на изоставеното депо. Беше си сложил индуктивна ръкавица, с която в момента се забавляваше. Под негово ръководство три ремонтни робота строяха стръмни рампи, от които след това се засилваха и се блъскаха един в друг.

— Видя ли я? — Гласът му отекна в пустите, мръсни стени.

Тя източи врат и бавно кимна. Не можеше да откъсне разтревожен поглед от роботите. От тях миришеше на прегоряло масло и нагорещен от триене метал. Корпусите им бяха смачкани, а зрителните им лещи — покрити с едри пукнатини.

Той изглежда бе забелязал движението й, без да я поглежда.

— Говори ли с нея?

Його поклати глава.

— Какво прави тя?

— Доде с на кола — прошепна Його. — Влезна вътре.

— Дойде с една кола, влезе вътре — повтори с правилно произношение Грант Непреклонния. — Толкова усилия да те образовам, прахосани на вятъра.

Трантката помръдна беззвучно с устни. Раменете й потръпнаха.

Малките черни очила внезапно се завъртяха към нея.

— Срещна ли някой нов приятел?

Гласът му беше приятен и топъл. Ала въпреки това тя усещаше, че някъде е сгрешила.

— К-кени — отвърна Його и потърка замислено брадичка.

— Великолепният Кени — потвърди Грант Непреклонния, сякаш бе познала отговора на неговата гатанка. Той размърда пръстите на ръкавицата. Един паднал робот избръмча кратко, но не се надигна. — Този път успя ли да поговориш с него?

Тя кимна повторно. Сетне избърса очи.

— И как я кара мълчаливият герой на капитан Джут? — попита Грант. Його изсумтя объркано. Изглежда не знаеше думите, с които да отговори.

— Кени — повтори Грант с добре овладяно търпение. — Щастлив ли е в работата си? Опита ли таблетките?

— Ни знае — отвърна стреснато тя.

— Е, ако е толкова любопитен като теб… — довърши Грант и се разсмя.

Обичаше да й се надсмива по този начин. Тя не отговори. Знаеше, че никога не би си позволила дори да подуши нещо без негово изрично указание. Той отново се зае с настройките на ръкавицата.

— Нашият прочут капитан ще хареса подаръчето.

Його мълчеше. Мислеше си за миризмата на Кифид, за заплашително щръкналите му зъби и за начина, по който вървеше — изправен, по човешки.

— Чука ли се с него? — попита е привидно безгрижен тон Грант Непреклонния.

— Не — отвърна тя без колебание. Не забеляза, че бе отговорила на собствения си език.

— Не повдигнахте тази тема, така ли?

Тя премигна с разпалени очи. Искаше да се доближи до него, да почувства присъствието му. Но сега той я държеше на разстояние.

— Каптанът рече отърви ми от ния — произнесе тя.

Грант сгърчи лице в гримаса на отвращение, като някой, който е опитал неприятна храна. Очилата му отново бяха впити в нея.

— Значи тя си мисли, че може да ни избягва, тъй ли? Мисли си, че може да отлети за нейната Проксима, заобиколена от любимите си играчки и подражатели, да пъха разни сладки нещица в носа си, без дори да се замисля за хората, които е унищожила, за разбитите надежди…

Той отново се обърна към роботите, с които доскоро се забавляваше, пробуждайки ги към механично полуподобие на живот.

— Е, дошло е значи време да й припомним някои неща — произнесе почти разнежено Грант. — Трябва да се пипа внимателно… много внимателно… — той натисна едно копче. — Трябва да сме… — Трите робота се завтекоха надолу: по наклоненото скеле, сблъскаха се с оглушителен трясък и се разбиха. — … много деликатни.

Един от роботите се надигна и почти веднага се строполи. Лежеше безпомощно, щръкнал с трите си крака към тавана, а от корпуса му бликаше фонтан от искри.

— Хоп една муха — произнесе Грант Непреклонния.

Його го наблюдаваше как натиска копчетата на ръкавицата. Знаеше, че същите тези ръце контролират и нея. Кифид, тя и капитан Джут бяха като тези роботи, които се блъскаха един в друг без никаква видима причина. В това мрачно място, където витаеха призраците на миналото, нищо не се помръдваше без негово нареждане.

Грант Непреклонния погледна с недоволство дясната си обувка, сетне я излъска отзад в левия си крачол.

— Хареса ли й подаръкът ми? — попита той, но сам си отговори: — Сигурен съм, че й е харесал. Капитанът обича да си пъха разни хубави неща в устата, също и на друго място. А кой от нас не обича? — добави той.

Нещо се раздвижи на пода. Його се извъртя рязко, готова да се хвърли. Откъм черните канали приближаваха; механични крабове, автоматизирани боклукомелачки, привлечени от звука на разкъсан метал.

 

 

Докато родилките в болницата продължаваха да раждат уродливи бебета с по две глави, три крака или четири ръце, в белия павилион на Захарната горичка Саския Зодиак възкресяваше мъртъвците.

Този процес не изискваше нито косми, нито парче от нокът, шпатула или надгробна пръст. Нямаше нужда дори от труп, което беше много добре, защото трупът или онова, което бе останало от него, все още се разлагаше в едно венерианско блато.

Още в началото акробатката откри, че макар действията на „Дж. М. Сувиен“ да се контролираха от платформата под проекторите, не беше задължително водещият да изглежда само като стълб от зеленикав пламък. Скоро тя изнамери цял набор от холограмни изображения — повечето аудио-визуални звезди и космически герои. Нито едно от имената обаче не й беше познато, което внесе допълнително объркване в програмата. Изглежда в Захарната горичка досега не бе пристигал толкова претенциозен клиент. Разполагаше с неограничен кредит и вече беше допусната до пълния набор от предлагани възможности. Сложното устройство непрестанно черпеше от нея всякаква възможна информация, в трескави усилия да задоволи изискванията й. Получените изображения притежаваха предварително зададения размер, можеха да вървят, да говорят, дори да летят, подчиняваха се на заповеди, бяха предназначени да забавляват, неизчерпаеми и неуморими. Сестра Антея, един от любимите й образи, беше капеланка, усъвършенстван човек с невероятно уголемен череп, облечена в обикновена бяла тога и златни сандали. Би могла да е и брат Антей; откри Саския, но дрехите й не се сваляха.

— Така — кимна тя. — А как стои въпросът с потребителските желания?

— Много клиенти предпочитат да задават собствени изображения — съгласи се системата. — Можем например да изобразим вас самата, дори да приложим някои козметични подобрения, според личните ви предпочитания!

— За вас сигурно това е лесно, нали? — попита с видимо задоволство акробатката.

 

 

Архивите на „Таласъм“ бяха унищожени заедно с кораба и единственото, което Алис бе в състояние да подсигури, бе моделирана реконструкция. Тя изплува пред Саския в естествени размери, издялана от светлина. Саския стоеше върху пиедестала, втренчила поглед през лицевото стъкло на яркосиния херметичен костюм. Не беше си помислила за тази възможност.

— Буба — прогъгна фигурата. — Буба бу.

Двете лица бяха идентични: високото чело, правият нос, скритите в сенките на веждите очи.

Саския Зодиак стисна юмруци.

— Продължавай! — нареди тя на видението. — Говори!

— Сп-п-п-помни си някогашни д-д-дни, ти от в-времето ни освободи — пропя неуверено фигурата.

— Няма такова нещо! — сопна се акробатката.

Лицето отсреща се сгърчи. Разлюля се като морска повърхност, промени се, отново и отново.

— Освободи… оди, свободи… — повтаряше до безкрай гласът. Системата беше зациклила. Не й оставаше нищо друго, освен да я изключи. — Освободи… освободи… — повтаряше тя. Завладяна от мрачно отчаяние, Саския спря тока.

Пет минути по-късно го включи отново.

— „Дж. М. Сувиен“ ви предоставя ключа към златните години и скъпоценните спомени.

 

 

Няколко дни Саския остана в апартамента си и ядеше почти непрестанно. Нямаше никакво желание да припари отново до „Дж. М. Сувиен“. Струваше й се, че следващия път ще й го покажат с подпухнало, виолетово лице и бълбукащ от кръв шлем.

 

 

Или пък щеше да е обезумял. Херметическите скафандри на близнаците се отличаваха с елегантния си стил, но бяха крайно непрактични за венерианската атмосфера и нищо чудно мозъкът на Могул да не бе издържал на натоварването. През последния час от живота си, преди фраскът да го смачка, той кой знае защо започна да говори на парадайски и попита Саския дали забелязва в далечината кървавата делта на блатосферата. Не искаше да го види отново такъв, с изблещени очи и усмивка на добродушна жаба. Мечтаеше да го има такъв, какъвто бе преди това: арогантен, чувствен, привлекателен. Той и досега си оставаше най-красивият мъж, когото бе виждала. Най-много й липсваше в леглото — като уверен любовник, който знае във всяка секунда от какво се нуждае партньорката му. В сексуално отношение Могул бе незаменим, но тъкмо там възможностите на „Дж. М. Сувиен“ бяха повече от ограничени.

 

 

Пробивът настъпи, когато тя успя да открие архивите на Хана Су и зареди няколко стари клипа с изпълнения на Контрабандистите. По някакъв начин видеозаписите с движенията на тялото му се оказаха критични за неговото възстановяване, за постигането на съвършено равновесие на крайниците. И още същата нощ той се появи, танцувайки, облечен в синя, посипана със звезден прах пижама, с увиснали от ушите сияещи обеци. Саския плесна с ръце и скочи на платформата, за да прегърне превъплътеното му тяло. Двамата се понесоха във вихъра на валса, който павилионът изпълни триумфално в тяхна чест, сякаш беше сватбен марш.

 

 

— … изключвайки неповторимата атмосфера, с други думи, с други думи, страхотен взрив, не се изпречвай на пътя на това чудовищно тяло…

Гласът бе нейният, но уловен само във високите честоти. В това, което казваше, нямаше никакъв смисъл, безпорядъчно подбрани фрази от стари записи. Той замръзна отново, забил брадичка в гърдите си, досущ като трупа, който Саския бе оплаквала, и отказа да работи повече през този ден.

— „Дж. М. Сувиен“ се надява, че посещението ви е било успешно и приятно, и ви очаква отново, за да ви осигури нови пътешествия в страната на вашите спомени — прошепна машината, докато Саския тичаше надолу по стълбите.

 

 

По идея на Кстаска тя преконфигурира и презареди самопроверяващата се програма на Ариел, компютъра на „Дж. М. Сувиен“. Чрез инверсия на логическите входове тя успя да го въведе в състояние, наподобяващо електронен нарцисизъм. Едва тогава имитацията на нейния брат придоби по-автентично звучене.

Седеше, подпрял брадичка, в хамлетова поза.

— Човешкият живот е противоречива и отегчителна шега — заяви й той.

— Великолепно! — тя изръкопляска.

— Неизбежно беше да ме възстановиш отново.

— Толкова ми липсваше.

— Ние сме обречени един на друг.

Жадуваше да го докосне. Посегна, но ръката й премина през корема му, пресичайки пътя на светлината на проекторите. Могул се смали и отдалечи от нея, като видеоефект.

— Изглежда съм еволюирал в светлина — изхриптя той с глас като разкъсвано фолио. — Чисто електромагнитно съществуванииии…

 

 

— Става все по-добър, Алис — заключи Саския. Колкото повече време посвещаваше на програмиране и режисиране, толкова по-уверена се чувстваше пред седналото насреща й холоизображение.

— ОТКЛОНЕНИЯТА ОТ БАЗАТА ДАННИ ВАРИРАТ ДО ПЛЮС-МИНУС 0,5% — съобщи Алис по интеркома.

Акробатката захапа кокалчетата на юмруците си.

— Ще ми се да притежава разум — рече тя.

— ВСИЧКИ БИХМЕ ГО ЖЕЛАЛИ, СКЪПА.