Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изобилие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seasons of Plenty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и начална корекция
NomaD (2020 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2020 г.)

Издание:

Автор: Колин Грийнланд

Заглавие: Открадни си свят

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2000

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-133-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1006

История

  1. — Добавяне

9.

— Безнадеждно е — оплака се Ксавир. Откакто откриха Голямото чудовище, професорът бе станал крайно раздразнителен и невъздържан. Най-тежко понесе раздялата с жените от Девети канал.

Той се извърна към троглотита и размаха нетърпеливо ръце.

— Какъв беше смисълът да се връщаме обратно?

Инк млясна с уста. Подпряна на патерицата, тя се наведе и вдигна котката на ръце. Дали в изпъкналите й очи не се мярна насмешка? Или предизвикателство?

Вратите на кадилака бяха отворени. Двигателят беше изчезнал, както и всички стъкла. Отвътре надничаха мънички, черни личица. Изведнъж вратите се хлопнаха.

Кучето започна да ръмжи заплашително.

— Тихо, Тими! — сгълча го по-възрастното от Катсингъловите момичета. — Ще ги изплашиш.

Тя застана до Инк. Двете огледаха колата. Скоро се приближиха Доджър и Джоан.

— Ей, тази е в друг оттенък на розово — посочи Джоан. Доджър се засмя.

— Те са само деца — произнесе момичето, после се надвеси през прозореца, твърдо решено да ги покани да излязат. Може би щяха да склонят да си поиграят.

Дотича преподобният Арчибалд, с вдъхновено изражение на лицето.

— Алилуя! — извика той, все още завладян от религиозния екстаз, с който ги бе повел към голямата стълба. — Благословен да си, Господи, и ще се молим за душите на тези твои изгубени овчици. — Едва завърши второто изречение и около тях започнаха да валят различни предмети.

— Внимавайте, преподобни — предупреди го капитан Гилеспи, но като видя, че не я слуша, го изтика на безопасно разстояние.

— Всички души принадлежат Нему — увери я той. Излъчваше топлина, сякаш го тресеше и имаше температура. — Нима ще позволим тез да погинат?

— Най-вероятно — отвърна тя. — Ако обичаш, отче, следвай ме.

При завоя на тунела Джоан погледна назад. Мъничките очички зад волана на полуразглобената кола продължаваха да сияят с отразена светлина.

 

 

Ловната експедиция навлезе в район с високи тавани и изпръхнала от суша почва под краката. Сгърчени дръвчета с увиснали клони и почерняла кора придаваха допълнителна меланхолия на обкръжаващата ги обстановка. Малко по-нататък обаче за първи път от доста време се натъкнаха на открит поток, а светлините на фаровете озариха неголям мост, конструиран от бамбукови пръчки и стоманени скоби. Изглеждаше доста стар.

— Дали да не попълним запасите си от прясна вода? — попита едно от момчетата със съмнение в гласа.

— Уф! — възкликна с отвращение сестра му.

— Малкото момиче наистина е Тайнствената жена — обясняваше Джоан на Кстаска. — Това е повече от очевидно.

— Не — поклати глава херувимът. — Не е.

Капитан Гилеспи ги учеше как се свиват цигари. Херувимът свиваше своите върху металната повърхност на чинията.

Инк настояваше да продължават без почивка. Кстаска й предложи да се опира на летящата чиния, но тя отказа категорично. Бояла се, както сама призна, че дребното черно дяволче възнамерявало да й отмъкне спомените.

Малко по-късно Кстаска вдигна сфероидната си глава, сякаш бе доловила нещо из въздуха.

— Излязохме на картата — произнесе тя с видимо задоволство. Зелени и червени светлинки замигаха по краищата на чинията. Кстаска подаде една от готовите цигари на Доджър, като си послужи с щипката на опашката.

— Ммм, ще бъдеш ли така добра да ми я оближеш?

Кстаска се свърза с Таламуса и не остана никак изненадана, че там от известно време вече се разпореждаха хората на Старк.

— Как е положението, шефе? — попита Джоан.

— Всичко е наред — отвърна херувимът. — Трудя се с пот на челото.

Котката Один се отърка в крака на Инк и отскочи встрани миг преди да я притисне патерицата. Изглежда все още не беше привикнала с новите познати на господарката си, защото от време навреме спираше и ги оглеждаше замислено с издължените си сиамски очи.

 

 

Съвсем скоро, според местния стандарт естествено, навлязоха в поредната необитаема зона. Пътят следваше ръба на една доста дълбока цепнатина, чиито краища бяха подсилени с бетон. От другата страна се виждаха прозорци, зад които блестяха светлини.

Децата вървяха в индианска нишка и се държаха за ръце. Хрумна им да запеят:

„Хай-дъл-ди

Хай-дъл-да,

Хай-дъл-ди

Хай-дъл-да-ха-ха-ха-ха-ха-ха,

Хай-дъл-ди…“

Преподобният Арчибалд се беше изправил на входа на един тунел, вдигнал нагоре ръце.

— Нека се помолим — прикани ги той, с глас като разстроен тромпет. — Нека благодарим вкупом на Всемогъщия Господ Бог, Който ни доведе невредими до Долината на сенките и смъртта…

От тунела зад него неочаквано се появи демон.

 

 

Това беше дълго, източено същество, което се разгъваше откъм мрака със сух, пращящ звук. Имаше четири ръце и два крака, а тялото му сякаш беше изплетено от бодливи къпинови стъбла. Движеше се бавно и се поклащаше непрестанно, като че ли беше изненадано, явно пробудено от продължителен сън.

Свещеникът падна и чудовището премина през тялото му.

Професор Ксавир повиши глас, надмогвайки писъците и всеобщата суматоха.

— Всичко това е твое дело, отвратителна дърта вещице!

И докато първите изстрели на ловците пробиваха дупки колкото юмруци в стената, той се хвърли разгневено върху Инк.

Още е първия удар изби от ръцете й патерицата. Капитан Гилеспи се метна помежду им, направи опит да задържи падащата жена, но накрая бе повлечена след нея. Тя чу Кстаска да изпраща призиви за помощ по радиото, на всички възможни честоти.

Мъжете изтикаха децата най-отзад, без да прекратяват стрелбата. Въздухът се озари от синкави светкавици. Джоан крещеше нещо неразбрано. Гилеспи се огледа и зърна професора и Инк на ръба на бездната. При следващата светкавица там беше само професорът.

Лежеше на площадката и надничаше долу през ръба.

— Търсете пътя за отстъпление! — извика им тържествуващо той.

Сякаш привлечен от гласа му, фраскът се насочи към него. Отекнаха нови изстрели, които го накараха да изпищи от болка, но не бяха достатъчни дори да забавят движенията му. Той сграбчи главата на професор Ксавир в грамадната си лапа и го задърпа към гърлото на тунела. Професорът крещеше ужасено и опипваше колана си за оръжието, което отдавна не беше там. След това се вкопчи с две ръце в притисналата го лапа. По лицето му се стичаше кръв като от спукана хартиена кесия с малинов сироп. Един от ловците опита да посече с брадва крака на неочаквания нападател, но от разкъсаната кожа бликна отвратителна млекоподобна течност. С почти безгрижно завъртане на опашката чудовището го помете.

Тялото на професора започна да се гърчи в мъчителни конвулсии. Доджър Гилеспи дръпна захвърления кръст на свещеника и го стовари върху жилавите като върбови клони ръце, които стискаха Ксавир. Кръстът се строши, разпръсквайки наоколо огледални парченца, а една от свободните ръце на фраска я шибна болезнено като разцепена бамбукова пръчка. Капитан Гилеспи отскочи назад, спъна се, просна се по гръб и след това изпълзя към близката стена.

— Мамка му!

Тя се претърколи задъхана, докато пред разширените й от ужас очи фраскът сгъна страховитите си крайници и откъсна главата на професора.

 

 

Някъде по това време последният фраск най-сетне бе започнал да проявява макар и вяла реакция към несекващата канонада. Той отстъпи назад, огледа се озадачено и кимна, сякаш отговаряше на някаква своя мисъл.

Ловците притичаха напред и продължиха да заливат неукротимото чудовище с вълни от виолетова радиация. Миришеше на озон и се чуваше постоянно бръмчене като от далечна дъскорезница.

Джоан забеляза една захвърлена пушка, наведе се и я вдигна.

— Назад! — викна й Доджър, която все още се придвижваше на четири крака.

— Какво е това? — извика й Джоан. — Какво е това?

— Фраск! — отвърна Доджър и се претърколи отново. Не се съмняваше, че Джоан досега не беше виждала подобно нещо. Тя протегна ръка и издърпа пушката. Погледна брояча на пълнителя, колкото да установи това, което вече предполагаше — че е празен.

— Проклятие!

Болеше я ръката. Хълбокът още повече. Фраскът беше изгубил един от крайниците си. Въртеше се в полумрака като размахван от великан клон. Той нададе оглушителен крясък. Съвсем определено отстъпваше.

Децата се нахвърлиха върху примамливите огледални останки на кръста.

— С тези огледалца можем да предупредим капитана!

След това затичаха назад по пътя, като пращаха слънчеви зайчета към покритите с пукнатини скални стени. „S-O-S“ — сигнализираха на междупланетна морзова азбука отблясъците.

Но фраскът все още не беше победен. Изведнъж той се хвърли напред, стъпквайки противниците си във финален изблик на злоба. Не правеше разлика между възрастните екземпляри, с лъщящите им оръжия, и по-младите — с техните святкащи огледалца.

Децата изчезнаха в грамаден фонтан от яркочервена кръв.

Тогава цялото налично въоръжение се съсредоточи върху фраска и го унищожи. Но това отне безкрайно дълго време. Приличаше по-скоро на филмово клане, пълно със забавени кадри и бликащи кръв артерии. Стрелците посипваха подскачащото, танцуващо, гърчещо се тяло със смъртоносните изблици на поне пет различни вида оръжия за поразяване, докато чуждоземното тяло размахваше петте си останали крайника и пръскаше всичко наоколо с млечновата лепкава течност.

Когато най-сетне шумът утихна, едва шепа от членовете на експедицията все още се държаха на крака. Те продължаваха да крещят, завладени от сляп ужас и жажда да убиват. Близо до тях някой от ранените се молеше на висок глас да го застрелят час по-скоро.

Кстаска литна над бойното поле и сондира останките от чудовището с разположените на върха на опашката й датчици.

— Мъжкар е — заключи тя. Джоан оглеждаше натрошените кости и тръбичките с млечновата кръв и се питаше как е могла да разбере.

— Добре ли си, малката? — попита я Доджър Гилеспи. Тя самата беше цялата опръскана с кръв.

Джоан я прегърна и започна да хлипа. Усети, че й се повдига. Сигурно щеше да повърне, ако имаше какво.

— Инк! — повтаряше тя несвързано. — Професорът! Децата!

— Последният от Легиона — провъзгласи ликуващо преподобният Арчибалд. Тъкмо се изправяше на крака. Изглеждаше сякаш някой го беше залял с кофа червена боя. — Защото, както е писано…

— О, я млъквай! — кресна му капитан Гилеспи и притисна още по-силно Джоан.

— Ей, има ли някой там! — продължаваше да нарежда един от ранените.

Мисионерът не й обърна внимание.

— Слуги на Рогатия — оповести той и махна отчаяно с ръка.

— Фраск, мъжкар, младежка възраст, специализиран за войник — диктуваше Кстаска.

Преподобният Арчибалд насочи лъча на прожектора си към херувима и заговори.

— И уродливи бяха телата им и изменени крайниците, за да прилягат на службата им. — Отново бе завладян от религиозен екстаз. — Върви скриваха очите им, с върви прикриваха ушите си и с върви те поразяваха врага свой!

Вече нямаше съмнение, че преподобният Арчибалд е изкукуригал напълно.

— О, отвратителен грях! — отзова се негова съсухрена последователка. Тя вдигна захвърлена сред труповете карабина, поколеба се за миг и застреля в главата мъжа, който молеше за помощ.

— Божичко мили! — изхлипа уплашено Джоан.

Последните оцелели кръстоносци се надигнаха и взеха да си събират оръжията, като че ли бяха някакви свещени реликви.

— О, Господи Боже, за твоята правда се скитаме из това прокълнато място!

И преподобният Арчибалд, следван от верните си сподвижници, навлезе смело в тунела, откъдето се бе появил фраскът. Почти веднага стрелбата беше възобновена.

Кстаска се приземи пред Доджър и Джоан.

— Последвайте ме — покани ги тя любезно.

Джоан закърши ръце.

— Но Инк? — проплака тя, като дете, изгубило майка си. — Ами останалите?

Доджър я дръпна след себе си.

— Най-доброто, което можеш да направиш за Инк — обясни й тя, — е да вземеш мерки да не те сполети нейната участ.

Херувимът ги поведе нагоре по склона на висок близо петдесетина метра хълм. Капитан Гилеспи не се съмняваше, че е избрала най-правилния път. Двете с Джоан си помагаха при изкачването. Известно време дочуваха лая на Тими, който продължаваше да се навърта край убитите деца.