Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изобилие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seasons of Plenty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и начална корекция
NomaD (2020 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2020 г.)

Издание:

Автор: Колин Грийнланд

Заглавие: Открадни си свят

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2000

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-133-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1006

История

  1. — Добавяне

2.

Капитанът се пробуди в мрак. Имаше някой в леглото до нея. За момент си помисли, че е Саския, но беше мъж. Усещаше тялото му, типичната миризма. Все още сънена, тя се надигна пипнешком и тръгна към банята.

В коридора цареше непрогледен мрак, бяха изгаснали дори биофлуоресцентните аварийни лампи. Сигурно отново бяха изгорели. Защо ли никой не ги сменя, помисли си тя с раздразнение.

Когато най-сетне откри банята, тя не беше там, където очакваше. Едва тогава през замъгленото й от съня съзнание се прокрадна мисълта, че апартаментът не е нейният. Тя се огледа, чудейки се къде ли е попаднала.

Е, поне беше в нечий апартамент. Защото последния път я бяха открили на доковете, където бе отишла да разглежда изоставените кораби. Никой не можа да обясни как е стигнала дотам, без да я забележат, без да падне в някоя дупка и да си счупи врата и без някой да се възползва от възможността да й види сметката.

Главата я цепеше. Болката беше почти нетърпима. Тя се подпря на стола и кой знае защо се замисли за Саския Зодиак.

Спомни си последния път, когато бяха заедно в леглото. Правиха любов естествено, а сетне Саския седна и зачете книга, докато Джут лежеше и си мислеше за Кени и момчетата. Сети се, че лицата на някои от тях й бяха напълно непознати, макар да беше сигурна, че бе одобрила лично избора на всеки един. Зачуди се защо не се отърве от тях и не започне наново. Накрая реши да поговори с Луцифер и да види какво ще й предложи.

 

 

И тогава Саския хлопна рязко книгата си.

— Не го разбирам това — заяви тя.

— Кое?

Книгата беше стара, с твърди корици. Саския я отвори в началото и прочете на глас:

— „Когато първото бебе се засмя за първи път, смехът му се разпадна на хиляди късчета и те всички се затъркаляха наоколо и това беше началото на приказките.“

— Изглежда ми напълно логично — рече Табита. — Какво е това?

Акробатката й показа корицата. Там пишеше „Питър Пан“.

— Откъде я взе?

Саския погледна объркано книгата.

— Трябва да ми е попаднала отнякъде.

— Откъде? — повтори настойчиво капитанът.

Безполезно. Книгата изглеждаше досущ като онази, която й бяха подарили на фестивала. Може и да беше същата.

— От онзи тъпак ли я взе?

— Не помня — повдигна рамене Саския. Дали не се преструваше тогава, помисли си капитан Джут, докато оглеждаше непознатия апартамент. Може би тъкмо Саския бе отмъкнала пластината. Преоблечена, за да внесе смут в показанията на свидетелите. По някакви свои причини, например заради онова, което правеше в „Дж. М. Сувиен“.

Кой знае каква е истината, когато най-добрата ти приятелка те напуска заради най-добрия ти приятел?

 

 

Когато се върна в леглото, той се събуди.

Пресегна се и я погали. Използва истинската си ръка.

— Не.

Ръката му остана върху косата й. Тя сви колене към брадичката си.

— Недей.

— Това не го чух снощи.

Капитанът изстена. Имаше чувството, че главата й се е сблъскала с планета.

— Какво има, сладурче, да не си болна? — попита той загрижено.

Беше гола, той също. Допираше се до нея, топъл, гладък, ухаещ на секс.

Дали пък не сънуваше? Сън за Карнавалните нощи на Скиапарели, преди години, в самото начало на безумието…

— Сънувам…

— Хубаво, сладурче, сънувай си. Тези сънища са само в твоята глава. — Говореше тъй, сякаш цитираше някого.

— Вече не са — промърмори тя. — Колко е часът?

Искаше й се да заспи отново. Да заспи и да се събуди точно в десет в собствения си апартамент. А още по-добре, да се събуди в малката кабина на „Алис Лидъл“.

Той я потупа по рамото.

— Толкова се радвам, че пак сме заедно — прошепна в ухото й.

Джут отказа да коментира това обстоятелство. Подобни дреболии никога не спираха Марко Мец.

— Нали разбираш за какво говоря? Къде бях без теб? В „Мъркюри Гардън“ за Бога! Да знаеш само колко се радвам, че ме измъкна. Не ме разбирай погрешно, все още съм съгласен да свиря там. Не съжалявам нито за миг за онова, с което се занимавах. Всички ме обичаха, всяка нощ го чувствах, но ако ти призная колко ми беше втръснало — едни и същи шибани лица, ръкопляскащи на едни и същи шибани песни.

Той се изтегна по гръб и положи длани под тила си. Говореше съвсем тихо и думите се ронеха от устните му като нескончаем поток. Дали пък не искаше да я хипнотизира?

— Знаеш ли — продължаваше, — понякога усещах, че въобще не съм там. Случвало ли ти се е?

Де да беше така и с нея. Да заспи и да забрави болката.

Тя приближи часовника към лицето си и го загледа тъповато. Никакви съобщения, никой не се бе опитвал да я открие. Шепнещият монолог продължаваше:

— Всъщност там бях само телом и нищо повече. Оставях си значи тялото, измъквах се като по чорапи и знаеш ли после какво? Отивах и сядах на първия ред. Просто се пренасях срещу сцената, настанявах се там със скръстени ръце и се питах: защо? Защо, ето какво се питах, защо? Ти си Марко Мец, за Бога, не е необходимо да се изправяш на сцената в това крещящо сако и намазана с брилянтин коса и да въртиш изтипосания си в свръхтесни панталони задник. Можеш да правиш и по-добри неща, приятелче, не се обиждай. Ето какво си казвах. Изкуството…

Табита седна. Протегна ръка и взе да шари по нощното шкафче за таблетки.

— Имаш ли малко… „Страничен път“?

— О, не — поклати той глава. — Освен ако ти не си донесла.

— Кристали…

— Не се дрогирам — отвърна чевръсто той.

— Поне шибан аспирин?

— Ами да, разбира се — истинската му ръка, топла и мускулеста, я погали по тила. — В банята.

— Донеси ми — тя го погледна.

И той я погледна. Лицето му беше скрито в сянка.

— С удоволствие.

Това беше някаква тъпа игра. Тя зарови изтощено глава във възглавницата.

— Нямаш ли никаква прислуга?

— Какво, роботи ли? Трябва да има някъде… Само че спряха да работят.

Не те, времето е спряло, добави мислено тя. Преместила съм се в бъдещето и затова не помня нищо. В онова бъдеще, в което всичко се е повредило и ние висим безпомощно в хиперкосмоса.

— Опитвах се да ги поправя — продължаваше да дърдори Марко Мец. — Винаги ме е бивало в тези неща. Помниш ли, когато ти поправях разни работи на „Алис“? Искаш ли бира?

— Не можеш ли да ми донесеш аспирин, за Бога?

— В банята е.

Той разтърка гърба й.

— Миличка, с удоволствие ще ти донеса аспирин, и без туй нямам нищо по-добро. Знаеш го, нали? Само че първо трябва краката ми да си починат.

Усещаше краката му, опрени в нейните — сложни, метални съоръжения. Черната кадифена ръка лежеше на чаршафа, обърната с дланта надолу. Изглеждаше, сякаш бе изтъкана от сенки.

— Никога не носиш нещо, което не ти трябва, нали, Марко?

Великият артист отметна назад глава и изпъчи гърди в привидно накърнена гордост.

— О, хайде, кажи ми за моите прегрешения. Удряй с пълна сила. Мога да го понеса. Ще, го издържа още веднъж.

Тя стана от леглото. Изглежда вече бяха обсъждали тази тема. Значи наистина можеше да е бъдещето.

— Какъв ден беше вчера?

— Четвъртък.

Никакъв смисъл от въпроса, и без това не можеше да си спомни какъв би трябвало да е денят. Тя провлачи крака към банята.

— Табита? Скъпа? Ще ми донесеш ли една биричка, докато си там?

Бъдещето доста приличаше на миналото, което все още помнеше. Тя опря чело на хладното огледало. Изглеждаше точно толкова зле, колкото се чувстваше. Лицето й беше подпухнало и виолетово, като на веспанка.

Тя се върна в кухнята и взе две бири. Господин Забавление протегна изкуствената ръка за своята и я взе без коментар. Нямаше къде другаде да седне и тя се отпусна на леглото, погълна аспирина и го проми с глътка бира.

— Та казвам ти, щях да поправя роботите — заломоти той отново, — само че си тръгнаха.

Тя остави бирата, твърде изморена, за да пие повече. Очите й се затваряха. След миг беше в някакъв сън и караше любимия си мотор. Другите я следваха. Носеха се по брега на плитко море.

— Не мога да го понеса отново, Марко — рече тя.

— Всичко е наред, миличка.

Типично за него, мислеше си, че му се извинява.

Ръката му се спусна към слабините й. Беше истинската. Топла.

— Нека ти помогна — предложи той.

Чувстваше, че е красива. Беше самотна. А и вече го бяха правили, поне веднъж.

— Алис? — произнесе тя.

Никакъв отговор.

— Тук няма Алис, скъпа.

Не искаше да се обръща към него.

— Какво желаеш? — попита тя, прекалено потисната от всичко.

— Това — рече той. — А може би и това. — Той вдигна протезата си така, че да може да я вижда. Кадифената покривка се смъкна от два от пръстите. Те вибрираха едва забележимо. Той я погали с тях по бузата.

Табита не се отдръпна. Тялото й беше животно, способно единствено на предателства. Прие го до себе си от самосъжаление. И без това никой вече не я искаше. Но си обеща, че отсега нататък ще остане в своето време, ще се помъчи да се съсредоточи, да върне истинския облик на нещата — само че нейното време беше една лайняна купчинка. Саския пак беше изчезнала, Доджър се бе запиляла някъде долу в Медулата, а може и да беше загинала, а имитацията на Алис я дразнеше с напразните си опити да прилича на оригинала.

Лицето му увисна над нейното, блестящите му кафяви очи се впиха в нея. Тя му позволи да я целуне. Жадуваше да се изгуби във вкуса му. Тя засмука езика му в устата си. По-добре като е там, поне не можеше да говори.

Той проникна в нея. Не беше протеза, а обикновена, добропорядъчна плът, оригиналът, доколкото можеше да определи.

— О, маце, ти и аз… не трябваше да позволяваме да ни разделят…

Тя го накара да я целуне отново. Ако можеше само да я чука и да не приказва, да забрави за миналото и да я чука, без да спира.

Нещо ги прекъсна.

Някой чукаше отвън, после се разнесе трясък на счупено стъкло. След миг вратата на спалнята изхвръкна от пантите си, светлините блеснаха и вътре нахлуха три фигури.

Първите двама бяха мършав мъж с камуфлажна униформа, голям червен кръст на гърдите и тъпонос автоматичен пистолет, пристегнат към предмишницата му, и източена слабовата жена, със снежнобяла сестринска униформа, яркочервени устни и изрисувани дъговидно вежди, които й придаваха изражение на застинало саркастично учудване. Третият нашественик зад тях бе не по-малко колоритен. Персоналното кобалтово копие, което стискаше с юмрук, приличаше на издължена фунийка за сладолед.

— Съжаляваме за безпокойството — обяви той безгрижно. — Ние сме от санаториума на д-р Ирск, само че вече с нова управа. Дребен проблем с изключително значение. О, здравейте, капитане, не знаехме, че сте тук.

Марко бе слязъл от нея и се свиваше между възглавниците, докато капитан Джут натискаше трескаво бутоните на часовника си.

— Няма проблем! — забръщолеви истерично той. — Наистина момчета, няма никакъв проблем! — Той ровеше сред завивките за дрехи и металните му крака изглеждаха странно върху смачканите чаршафи.

Големият мъж все още гледаше към Табита. Тя се зави, твърдо решена да не показва нищо от себе си. Още една клюка в океана от сплетни по неин адрес. Очите на мъжа се усмихваха. Имаше дълга черна коса, пристегната на конска опашка, черна брадичка и кръчмарски зачервени бузи. Юмруците му бяха покрити с белези. Жената също се хилеше, леко разкрачена, с насочен към Марко пистолет „укротител“. Само мършавият мъж беше навъсен.

— Това е недоразумение — имахме уговорка с Девети канал… те щяха да платят… — пледираше Марко, опитвайки се да си възвърне контрола над обстановката. — О, стига, момчета. Това тук е капитанът. — Той я посочи с две ръце и се усмихна с отчаяна неблагодарност. — Елате по-късно. Сигурно ще се споразумеем нещо.

Големият мъж се почеса по веждата с палец.

— Никакви споразумения, сър, съжалявам — избоботи той. В гласа му не се долавяше и следа от заплаха. — Пълно заплащане — три хиляди седемстотин шейсет и пет скутари — изрецитира той.

— Седемстотин?… — повтори смаяно Марко.

— И се покачва — кимна мъжът.

Жената в сестринската униформа внезапно мръдна с дулото на пистолета, сякаш се готвеше да натисне спусъка. Тя се ухили още по-широко, докато Марко бърбореше и се гърчеше от страх.

— О, Господи, абе хора, я се успокойте, добре, хайде всички да се успокоим и да опитаме да погледнем на нещата от друг ъгъл, искам да кажа, нали разбирате, всичко беше уговорено предварително с момчетата от Девети канал и сега не съм готов да ви предоставя чак такъв кредит…

Мършавият мъж пусна един откос. Звукът бе оглушителен в тясното помещение. Над леглото разцъфнаха няколко малки дупки. Марко Мец разпери като щит металните си пръсти и продължи да се тресе в леглото.

— Чакайте бе, въобще не е нужно да го правите! — изкрещя той. — Хич даже не се налага! Всичко е наред. Няма никаква нужда да нагнетявате напрежението, насилието е напълно излишно, казвам ви! Нали ви обясних, че ще намерим обща гледна точка, защо да не я караме мирната сега? Хайде, бе хора, оставете тия железа и ми дайте възможност да си взема халата. Тъй де. Нахлувате тук посред нощ и искате веднага…

Изкуствената му ръка тършуваше с удвоена скорост сред разхвърляните по леглото дрехи. Жената сведе дулото на пистолета и стреля по нея почти от упор.

— Майчице мила!

Марко отскочи назад и вдигна уплашено празните си ръце — една метална и друга — от плът.

— Сър, надявам се, че не сте търсили там пистолет — заяви едрият мъж, пристъпи към леглото и разрови дрехите с върха на обувката. След това се почеса по ухото. — Защото ако някой трябва да размахва пистолети, това сме само ние!

След като не откри нищо подозрително сред смачканите дрехи, той ги събра накуп, сякаш се готвеше да ги запрати срещу треперещата си жертва. Но вместо това ги пусна зад себе си.

— Та одеве споменахте нещо за някакво парично споразумение — добави едрият мъж все така усмихнато.

Марко сключи ръце на тила си и се опита да ги задържи там.

— Всичко е уговорено — повтори той. — Но момчета, момчета… ей… — той разпери ръце и ги протегна в молитвен жест. — Не е необходимо да замесваме капитана, защо не се преместим в дневната и да й дадем възможност да се облече?

Медицинската сестра вдигна пистолета към тавана и заговори със странно безжизнен глас:

— Ако не можеш да си платиш, ще трябва да си приберем обратно атрибутите — заяви тя.

Тя извади чифт клещи от джоба на ризата си. Мършавият мъж измъкна скалпел.

Спалнята имаше две врати. През всяка от тях внезапно бликнаха заслепяващи сребърни лъчи. Мършавият мъж изпусна скалпела и пистолета и ги последва на пода. Сестрата се извъртя, но Клег вече бе преместил огъня върху нея. Две космати лапи обгърнаха едрия водач отзад и едната го стисна за шията, а другата изтръгна копието от пръстите му. Мъжът направи опит да си го върне. Блеснаха добре заточени нокти и ризата му се обагри в алена кръв. Едрият мъж се преви с болезнено разчекната уста. Трантът го препъна назад, удари го през лицето и го повали. След това отвъртя енергоострието на копието. Клекна до мъжа, вдигна го, сякаш беше чувал със стиропор, и го блъсна в стената. Когато отново се наведе, ноктите му зачегъртаха оголената му шия и се спуснаха надолу към корема. Мъжът ги проследи с изцъклени очи.

Имаше няколко въоръжени телохранители със сервоусилващи костюми. Кени нареди на трима от тях да пазят едрия мъж. Други двама обезоръжиха медицинската сестра, доста безцеремонно. Застиналата на лицето й маска на безразличие не трепна нито за миг. Едва тогава изправиха мършавия мъж на крака и напръскаха раната в рамото му с кръвоспираща пяна. Клег погледна надолу към треперещия Марко и очевидно го позна. Останалите също приключиха с обезопасяването на периметъра и втренчиха очи в капитан Джут. Цялата операция бе отнела не повече от десет секунди.

Табита се надигна и почеса транта под брадичката.

— Отлично — похвали го тя. След това приближа злощастното трио, чиито членове още не се бяха свестили. Зачуди се кой ли е едрият мъж и защо й изглежда познат.

— Кени, разкарай тия хора от тук — подметна тя през рамо. — Не желая да ги виждам.

Тя се огледа и прочете неохота по лицата на момчетата. Жадуваха за бой. Все щяха да си намерят нещо подходящо из тъмните улички.

— И внимавайте — предупреди ги тя, докато закопчаваше копчетата на ризата си. — Тези двамата са програмирани.

— Всеки е програмиран — изръмжа Клег.

Капитан Джут се извъртя и впи очите си в него.

— Не съм те питала за мнението ти — просъска тя.

Кени реагира мигновено — пристъпи напред и зашлеви непокорния си подчинен през лицето с опакото на лапата си.

— Разкарайте ги от тук веднага! — изпусна си нервите Табита.

— Давай оръжия! — нареди трантът и посочи едрия мъж. Той го изгледа хладно, почеса се по брадичката и преглътна отговора. След това се надигна, пристъпи напред и положи едрокалибрен пистолет на леглото.

— Внимавайте с това — промърмори той. — Не е детска играчка.

Кени просъска отново. Капитан Джут протегна ръка.

Мъжът докосна с показалеца на дясната си ръка маншета на лявата. В същия миг дулото на един пистолет се забоде в ухото му, втори се долепи до шията му, но той само оправяше гънките на ризата си. След това кимна на подчинените си да го последват. И тримата се изнизаха като добре обучени войници при отстъпление.

— Приятно ми беше да се запознаем, госпожице Джут — подметна мъжът.

Откъде ли го познавам, зачуди се отново Табита. Кой, по дяволите, е той?

Марко Мец си събираше дрехите. Гащите му се бяха закачили за изкуственото коляно. Беше си възвърнал изгубеното присъствие на духа и пак бърбореше:

— Капитане, искам да знаете, че съм ужасно благодарен за начина, по който се справихте с тази сложна ситуация…

— Марко, аз пък искам да си платиш шибаната сметка.

 

 

Върнаха се с бронираната кола на Кени. Сой беше на волана, а Клег и останалите момчета ги следваха с пикапа. Пленниците бяха завързани на седалките си. Капитан Джут беше изненадана, когато установи, че се намират съвсем близо до Монтгомъри, а не в някоя отдалечена дупка.

Главоболието се върна, по-лошо от всякога. Тя глътна още няколко таблетки.

— Свържете ме с Понса — нареди. — Искам да говоря с господин Спинър.

Спинър беше при пулта за управление.

— Капитане — поздрави я той, неспособен да скрие изненадата в гласа си.

— Как е положението? Всичко наред ли е? Все още ли се движим? Надявам се, че не висим безпомощно сред пространството?

Спинър се облещи, учуден от внезапния й интерес. След това реши да й докладва с пълни подробности:

— По-рано забелязаните среднобордови флуктуации изглежда започват да утихват — заговори той, като гледаше бележките си от разтворената пред него папка. — Все още не получаваме каквито и да било сигнали от близо 85% от диенцефалонните станции. Алис потвърди трийсетсекундна хиперактивност от неидентифициран текториален източник, Палеокортикален, около 3,03. Друго за докладване няма — приключи той с облекчение.

Думите му профучаха покрай нея като метеори. Когато отмина и последният, тя въздъхна:

— Продължавайте в същия дух, господин Спинър.

Първият офицер погледна през рамо.

— Тук има една делегация…

Само това й липсваше.

— Кои са пък сега?

— Веспанци. — Той разшири прозореца така, че да може да ги види — едровати, кафеникави, като мутирали двукраки морски тръстики.

— Казват, че той се оплаквал от увреждане…

Защо, за Бога, я занимаваха с подобни неща?

— Кой се оплаквал?

— Корабът, казват… — обясни Спинър. — Дочували някакви звуци.

— Я ги разкарайте оттам — нареди тя. — Нека Зое се погрижи за това. Да й напишат доклад или каквото могат. Край на разговора.

Тя помълча малко, сетне се наведе към Кени.

— Ако друг път видиш, че тръгвам насам, не ми позволявай — прошепна му тя.

Никаква реакция.

— Хей, да не съм го казвала вече?

Той се усмихна безизразно и синият му език щръкна навън. Джут се извъртя и блъсна с юмрук бронирания прозорец на пангото. След това наведе глава и се зае да масажира слепоочията си с показалец и палец.

Покрай нея се занизаха ден след ден, едни и същи лица, мръсни чинии и сивкави, трептящи монитори. Дрога, оръжия, топящи се часовници. Май наистина беше загазила здравата.