Колин Грийнланд
Открадни си свят (29)

1.

По-рано казах, че краят на пътуването не е и край на историята. Не че историите нямат край. Напротив. Все някога и някъде нещата престават да се случват. Обръща се последната страница, връзката се прекъсва, замлъкват гласовете и ето че иде краят на разказа. Защото историята не е истинският живот и вътре в нея е заложен стремеж към удовлетворяващо всички страни заключение.

Животът, ако ми позволите да споделя мнението си за него, този живот, който наричат истински, обикновено не предоставя подобни заключения. В живота всичко е временно. Нещата продължават да се случват, едно подир друго и така до безкрай. Единственият свършек е смъртта, но едва ли някой ще го намери за задоволителен. Дори след смъртта нещата продължават да се случват, само че вече на други хора.

Някои продължават да твърдят, че всички истории на този свят, всички намерени богатства, разбити сърца, спечелени битки, всички покорени планини и потайни заговори, разкрити убийства и пропилени наследства — всички те са в действителност само брънка, частица от една-единствена, по-висша и обединяваща история. Тази универсална (или по-скоро геоцентрична) история е историята на един, да го наречем осреднен, типичен представител на човешката раса, който става, излиза на широкия свят, сражава се за някакви идеи, страда и побеждава, а накрая се връща у дома и си ляга. Според специалистите отделните стадии от пътешествието на споменатия герой, всички тези изпитания и метаморфози са свързани по някакъв начин с тенденциите на отминаващия ден, година или живот, така, както ги вижда този, който разказва историята. Денят, подобно на годината и на целия живот, се заражда в първите проблясъци на светлината сред мрака. Той постепенно набира сила, пълнота, изобилие, но ето че топлината му започва да изстива, енергията му се изчерпва, очите се замъгляват и светлината изчезва, преборена от мрака, и така всичко е готово за следващия цикъл.

Разбира се, всичко това е било преди идването на капеланците и Голямата крачка в космоса. Оттогава животът е станал далеч по-накъсан, по-разхвърлян в просторите на пространството и времето. Толкова малко са хората в наши дни, които напускат дома, за да се завърнат отново. Съществуват милиони места, където може да се иде. Но по време на това първо наше пътешествие към далечни звезди ние също получихме полагащата ни се порция метаморфози и изпитания. Започнахме изпълнени с ентусиазъм, но постепенно умората и еднообразието си казаха тежката дума. Преминахме през болезнени периоди, през който нищо не вървеше така, както би трябвало да върви, завладя ни безпомощност, за която не намирахме лек. Но сетне сякаш настъпи етапът на възстановяване. Появиха се отдавна изчезнали неща, изникнаха отново, сякаш просто бяха изминали предначертаната им орбита — поне така би казал някой заклет геоцентрист — за да изгреят с утрото.

И това беше повече от странно, имайки предвид, че все още бяхме в сърцето на нощта.