Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изобилие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seasons of Plenty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и начална корекция
NomaD (2020 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2020 г.)

Издание:

Автор: Колин Грийнланд

Заглавие: Открадни си свят

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2000

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-133-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1006

История

  1. — Добавяне

6.

Макар сравнена с орбиталните си дни, станцията да бе значително обезлюдена, Саския Зодиак с труд понасяше другите пътници. Търсачи на евтини удоволствия, кикотещи се палернианци, неизлечимо глупави минувачи, завладени от дълбокото убеждение, че славата й им дава право да я наобикалят и опипват и да й задават всякакви лични въпроси на обществено място — хора, хора, толкова много хора и нито един от тях не бе този, за когото страдаше.

Отсъствието на Могул Зодиак беше незараснала рана в сърцето на Саския, пробойна в чупливата черупка на нейната идентичност. През последните прекарани заедно часове двамата се бяха скарали, капнали и обезверени, сред горещите, мутирали горички на Венера. Колко горчив бе този спомен, подсилван от картината на така любимото тяло, потъващо бавно в хищното, лепкаво тресавище.

Хана Су също помнеше Могул, но Хана я нямаше, погребана на същата планета. И Кстаска познаваше Могул, вероятно още преди неговото клониране, но Кстаска не се интересуваше от миналото, а само от гигантския извънземен ребус, в чиито вътрешности и кръвоносни съдове се беше заровила в момента.

Известно време от мрачните и тъжни мисли за Могул Зодиак я развличаше Табита Джут. Позволи си да я обикне, да я превърне в обект на своето обожание, да се вкопчи за нея, да съсредоточи цялото си същество върху нея, докато научи горчивия урок, че вселената продължава напред, а хората се срещат и разделят. Все още обичаше Табита, особено когато я виждаше. Но Табита в последно време бе твърде заета, имаше толкова много хора, които се стараеха да привлекат вниманието й.

Саския си даде сметка, че разбира експеримента на серафимите, дал живот на нея и на Могул, Корела, Зидрих и Сюзан. Колко полезно би било, ако всеки от тях разполагаше със своята Табита Джут, в чиито мъдри съвети да се вслушва.

 

 

Един ден Саския се натъкна на бял павилион със стени от пластмаса и порцелит. На вратата бе изписано името Дж. М. Сувиен. Нямаше прозорци. Саския счупи ключалката и се озова в ниско продълговато помещение с десетина седалки, наредени по края. От тавана висяха различни апарати — прожектори, видеокамери, монитори.

Тя се настани в една от седалките. Разнесе се звук, напомнящ покашляне, и върху стената пред нея внезапно трепна и затанцува зеленикав пламък. Саския подскочи от изненада.

— „Дж. М. Сувиен“ ви предоставя ключа към златните години и скъпоценните спомени — произнесе сърдечен глас от нищото.

Саския се облегна на стената и се загледа в пламъка. Беше холограма.

— Разбрах. Това е моделиращо студио — измърмори тя.

— Отпуснете се и вдигнете завесата към великото минало, завъртете обратно часовниците си — подканяше я гласът.

— Нямам часовник — сопна се тя.

— Прекрачете назад във времето и се разходете по слънчевата алея на спомените…

— Може ли да не го докарваш чак толкова поетично?

Но гласът продължаваше невъзмутимо да следва предварително зададената програма.

— Колкото повече информация ни предоставите, толкова по-съвършено ще бъде обслужването. Обсегът на нашите възможности позволява да се върнете към най-ранните мигове, откъдето да започнете изграждането на…

— За съжаление не разполагам с чак толкова изобилна информация — прекъсна го Саския. — Е, помня градината, където живеех с моите братя и сестри, смешните малки животни и дребните черни феи, които всъщност се оказаха херувими. Ако са оставили нещо за спомен на Кстаска, задържала го е за себе си. След това се появиха Марко Мец и Контрабандистите, а също Скиапарели, Калисто, Сан Парейл — все такива сладки местенца. Всички ми изглеждаха еднакви, защото ги гледах зад прозореца — било на кола, на евтина хотелска стая или на някой ресторант. Никой от нас не снимаше. Единственият, който би могъл да…

Тя млъкна, изгубила за миг нишката на мисълта си.

— Зная какво бих искала да видя — произнесе Саския Зодиак.

 

 

Веригата моделиращи магазини на „Дж. М. Сувиен“ е място, където хората се отбиват, за да погледат собствената си сватба, ски ваканцията на Олимп или как внуците им скачат с балони над Юпитер.

— „Дж. М. Сувиен“ предлага гъвкаво меню от най-разнообразни възможности за наблюдение и контрол — рецитираше зеленият пламък. — Вижте колко е лесно да получите едър план на всяка картина!

Саския донесе цял куп дискове и записи.

— Вътре е тъпкано с материал — обясняваше тя на зеления пламък, докато машината ги поглъщаше. — Предполагам, че са от първите дни на нашето пътуване, когато хората все още бяха силно развълнувани. И Табита е там. Нали камерите я следяха навсякъде.

Саския нагласи воала си и оправи гънките на черната си рокля.

— Е, кажете, когато сте готови — рече тя.

На холостатива се появи миниатюрна сцена, изобразяваща стъклено торпедо с мъртва старица, затворена вътре. Старицата бе загърната в сатенена покривка, под брадичката й беше поставено покрито с орнаменти говорещо апаратче, а от ноздрите й се подаваха висулки. Устните й бяха тъмночервени и леко отворени, а невиждащите й очи — втренчени слепешката нагоре и неподвижни. Стъкленото торпедо беше положено върху товарна рампа, с носа надолу. Под главата на старицата имаше миниатюрен квадратен капак, през който — в момента, в който Саския наблюдаваше, — се появи грахово зърно, уголемено до размерите на футболна топка.

— Много добре — кимна Саския й се изправи. — А има ли нещо за хапване? — Тя огледа помещението, сякаш очакваше на вратата да застане услужлив келнер с купичка пуканки или нещо подобно.

 

 

Старицата се казваше Хана Су. Хана беше техен мениджър, в дните на Марко Мец и Контрабандистите. Беше мъртва откак Саския я познаваше. Държаха я дълбоко замразена в „Съня на праведните“, а срещите се осъществяваха с микровълнови предаватели.

Последните дни на Хана, прекарани в бърникане — заедно с Алис — в програмите на извънземния, я бяха изтощили до краен предел. Гласът от записа бе на личност, която постепенно и неумолимо губеше връзка със света на логиката: „Бях голяма работа на Ганимед… кажете на Бандж, без животински номера… така и не ми пратиха проклетия договор… нали разбирате… разбирате…“

Бяха я погребали, по нейна изрична молба, в космоса, високо над отровната планета.

В последните дни Саския се беше привързала към нея. Хана им беше като майка — за нея, Могул, Кстаска, Марко и Тал. Саския започна да я уважава така, както капитан Джут уважаваше Алис.

Неоновите светлини се отразяваха в гладката повърхност на стъкленото торпедо, докато гледната точка се местеше бавно напред-назад.

Саския зърна лицето си сред опечалените. По бузите й блестяха пътечките на сълзите, тъмните кръгове около очите й бяха смекчени до виолетови сенки, благодарение на стандартната козметична програма, без съмнение дело на специалистите от „Дж. М. Сувиен“. Това беше второто погребение на Хана, но първото за Саския. Спомни си как тогава бе преизпълнена с тъжни мисли за това, че Могул и другите също заслужаваха подобни изпращания.

Капитан Джут държеше бутилка шампанско, привързана за лента.

— Няма да те оставя да се измъкнеш — чу я Саския да произнася. — Все още ми дължиш една солидна сумичка.

Шега, разбира се. Всички се засмяха, макар и засрамено, и продължиха да се кискат, докато гласовата кутия на Хана не произнесе, малко замечтано:

— Нямам никакви пари, скъпа. „Сънят на праведните“ ме опоска до шушка.

Последва органова музика, печална токата и фуга. Високо над сцената се рееше Кстаска. Херувимът се беше издокарал с грамадна шапка.

— Какво? — Саския скочи от седалката. — Това не е честно. — Тя се пресегна и размаха ръка, е напразна надежда да прогони досадното видение.

Сцената на погребението избледня и на мястото й се появи познатият зеленикав пламък. Той подскачаше уплашено пред Саския, сякаш не знаеше къде е сбъркал.

— „Дж. М. Сувиен“ се извинява за всички неудобства, причинени от пропуски и неточности… — прошепна гласът.

— Не зная откъде сте взели тази шапка — ядоса се тя.

— Колкото повече информация получаваме, толкова по-достоверна е картината — отвърна й гласът от павилиона.

 

 

Саския се зарови в мрежата. Доста бързо се сдоби с нова информация. Прашният въздух над холостатива се изпълни с нескопосани фигури, любопитни лица, цветя. Седеше и хрупаше джинджифилови бисквити, докато херувимът свиреше Бах, а после — китайски джаз. И отново Табита замахна с бутилката и я разби в стъкленото торпедо. За кой ли път въздухът се изпълни с алкохолни пари, докато всички хорово се сбогуваха за последно с Хана, а прозрачният й ковчег се плъзгаше бавно надолу по рампата.

През тефлоновия улей право в безвъздушното пространство, откъдето долетя отслабващият глас на Хана:

— Алис? Алис, мисля, че падам…

— Последвайте я — нареди Саския. Наведе се напред и изчака блясъка на бялата звезда, в която се превърна ковчегът на Хана, докато навлизаше в горните слоеве на венерианската атмосфера.

Този път изглеждаше различно. Може би го е имало винаги или някой от новите записи е съдържал нещо важно, довело до тази промяна.

Имаше кораб. Едва се забелязваше, но със сигурност беше кораб.

— Стопкадър — нареди Саския. В дъното на главата й зазвуча трудно доловима аларма.

Тя отметна назад воала.

— Я ми покажете този кораб.

Не приличаше толкова на кораб, колкото на гънка в пространството, мехурче, зареяно сред космоса. Висеше си там, отзад, мълчаливо и незабележимо. Дори при максимално увеличение не се виждаха никакви характерни белези. Обшивката му беше огледална, гладка и черна — като Кстаска.

Алармата в главата на Саския Зодиак започна да я оглушава.

— Сигурни ли сте, че това го е имало там?

— „Дж. М. Сувиен“ се извинява за всички неудобства, причинени от пропуски и неточности…

— Няма значение, просто питах — прекъсна го Саския, усетила, че пулсът й се учестява. — Запис и край на картината.

Остана на седалката, загледана в нищото, докато посягаше машинално към пакетчето с бисквитите. След това си дръпна ръкава, включи монитора и потърси капитана.

Остави го да звъни. Нямаше отговор.

 

 

Свърза се с мостика. Отговори й млад мъж със слушалки, пристегнати с лепенка. Изглежда, че си чоплеше носа.

— Ами — рече той, като се озърташе, — няма я тука…

— Можете ли да се свържете с нея? Трябва ми спешно.

— Минутка. — Той натисна няколко копчета. — Тц. — Не изглеждаше особено обезпокоен.

— Не можете да се свържете с капитана? — не се предаваше акробатката. — Ами ако се блъснем в нещо?

Младият мъж премигна объркано.

— Всъщност… това едва ли може да се случи — отвърна той с тон, в който се долавяше скрита насмешка. — Виждате ли, в момента не заемаме нито милиметър от реалното пространство и освен ако не се материализираме внезапно, коефициентите на всички сумирани вектори не биха могли да…

Саския изръмжа и прекъсна връзката.

Върху екранчето на монитора се изписаха миниатюрни букви.

— Опитай „Тривиа“ — пишеше там.

Саския набра номера на бара. Рори беше зает.

— Тръгнаха за вкъщи — обясни непозната жена. — Още преди часове.

Прескочи до апартамента, където, както обикновено, бе претъпкано от всякакви гости. Позна Карен Нарликар и Зое Примроуз, а също Топаз, която извика:

— Отиде на брега.

Трантът Кифид, който обичаше да го наричат Кени, се помъчи да й прегради пътя.

— Някой я отведе — рече й той, като наведе глава и й показа върха на един от кучешките си зъби.

Тя му махна нетърпеливо и продължи нататък.

 

 

Високи палмови дръвчета по цялото протежение на брега поклащаха рошавите си глави към яркосиньото небе. В далечината и в посока, която вероятно беше изток, се виждаше изпъкнал нос с интересни виолетови скали и мъничък морски фар, а на запад брегът се извиваше плавно към безкрайността. Всичко останало се заемаше от удивителния, искрящ, лениво развълнуван океан.

Табита Джут си бе пуснала косата дълга, за да я подравни във формата на идеална сфера с радиус десет сантиметра от главата. Нямаше нищо на себе си. Също както и партньорът й.

Беше по-тъмнокафяв от нея, с гладко избръснато теме и малка златна халка, окачена на крайчеца на едното му ухо. Гърбът му беше съвършено изваян, а седалището — гладко и мускулесто.

Дочула хлопването на вратата, Джут се озърна. След това докосна придружителя си по ръката.

— Дон, време е да си вървиш — рече тя.

Мъжът вдигна глава и погледна над извивката на тялото й към новодошлата. Усмихна се и вдигна ръка за по-здрав. След това се надигна, обърса бедрата си с механично движение, сякаш наистина мислеше, че пясъкът би могъл да полепне по тях, наведе се и докосна лекичко с устни бузата на Табита.

— Ще се видим ли по-късно? — попита я той.

— Ако ми потрябваш. Чао, Дон.

— Не съм Дон — поправи я нацупено. — Дан съм.

Тя се претърколи по корем и положи едната си страна на виртуалния бряг.

— Който и да си — промърмори добродушно.

Усещането бе почти като от истински пясък. Не можеше да си припомни кога за последен път се бе въргаляла по пясък, под шума на вълните, толкова близо до нея.

Мъжът си бе тръгнал. Към нея се приближаваше Саския в дългата си черна рокля. Беше скрила лицето си с воал.

— За какво носиш това нещо? — попита я капитан Джут. — Свали го. Алис?

— ДА, КАПИТАНЕ.

— Включи слънцето.

Изведнъж стана по-топло.

— И тук ли имаш връзка с Алис? — попита Саския.

— Това улеснява нещата — обясни капитан Джут. Тя се пресегна и стисна любовницата си за китката. След това я дръпна до себе си и я целуна нежно.

Саския впери поглед в очите й. После сведе глава. Нямаше никакви стъпки по пясъка, където бе минала.

— Пясък — произнесе тя, без следа от ентусиазъм.

— Не е истински.

— Да, ама боде. Защо не си поискаш легло?

Табита направи презрителна гримаса. Изведнъж протегна ръка и я стисна за глезена.

Саския реши, че си е получила дневната доза илюзии.

— Хайде да идем в спалнята — предложи тя — като нормални хора.

— Не искам — отвърна Табита и се завъртя по гръб. — Не искам да се връщам там.

— Тогава да ни направят легло тук. Алис? Направи ни легло.

Но в последно време Алис се вслушваше само в гласа на Табита.

— КАПИТАН ДЖУТ НЕ ЖЕЛАЕ ЛЕГЛО — възрази тя.

— Но аз искам.

— ХИЛЯДИ ИЗВИНЕНИЯ, ГОСПОЖИЦЕ ЗОДИАК — отвърна корабната личност. — ДА СЕ ГРИЖА ЗА ЩАСТИЕТО НА КАПИТАНА Е НЕОТМЕННА ЗАПОВЕД.

— Искам легло — настояваше акробатката.

— Уф, добре де, направи й го — предаде се Табита Джут. — Хайде, стига си ми досаждала. Ей затова се преместих тук. За да се отърва от хора, които ми досаждат.

Пясъкът под нея започна да се топи. Превърна се в аморфна субстанция, придоби пухкавина и се изду под формата на широко, меко легло.

— Хей, не е ли страхотно? — възхити се Табита. Подът си остана гладък като алпака. Саския затанцува по него, подскачайки с балетни стъпки. Извъртя се, вдигна ръце и изпъна гръб назад. Капитан Джут се изправи зад нея и дръпна ципа на траурната й рокля. Раменете на Саския Зодиак бяха като изваяни от слонова кост. Ръката на Джут изглеждаше почти черна върху тях.

Езикът на Табита се стрелкаше като прииждаща вълна. Саския изстена и промърмори нещо неразбираемо. Пръстите й се свиваха и разпускаха. Завладя я непреодолимо отчаяние заради онова, което бе изгубила. Нито Джут, нито който и да било можеше да й го върне.

Когато всичко свърши, двете оставаха да лежат в плитчините, усещайки как въображаемото море ласкае разтворените им крака. Алис направи няколко корабчета и те ги изпроводиха с поглед. Бяха красиви модели на шхуни с много платна, безупречно изработени презокеански лайнери и испански галеони с черни знамена с черепи и кости.

— Винаги съм мечтала да стана пират — призна замислено капитан Джут. Беше поръчала да им поднесат дайкири и сега отпиваше меланхолично от своето. — На Честност-2 живеех сред утайката на обществото и наистина ми харесваше. Начинът, по който ни гледаха хората — всъщност те се бояха от нас. Сигурно защото носехме ярки дрехи и бяхме подстригани късо, като избягали каторжници.

Тя се изтегна по гръб и вдигна голите си гърди към неподвижното слънце.

— Ние бяхме ужасът на задните улички — произнесе замечтано.

— Зная — кимна Саския. — Казвала си ми.

Тя се огледа. Трябваше й кърпичка.

— Не носиш ли с теб онази чанта?

— Е, че няма да я мъкна тук — тросна се капитан Джут, но изведнъж се замисли кога за последен път бе виждала чантата си. Не можа да си спомни и това я накара да се почувства странно — сякаш беше изгубила нещо важно, което не беше истина. Защо й трябваше вече да мъкне със себе си всички онези неща? Където и да иде, винаги ще получава каквото поиска.

— Робот — произнесе тя. — Донеси кърпички. И още малко лед.

Саския Зодиак изпроводи с очи робота, след това приклекна и си обу гащичките. Вдигна роклята от мястото, където я беше хвърлила Табита и я заоправя.

— На погребението на Хана, се е навъртал серафим — съобщи тя на Табита.

Някъде иззад дърветата се разнесе апокалиптична музика, изпълнена с тежки баси, сякаш там се бе спотаил цял оркестър.

— Откъде знаеш, цветенце? — попита Джут.

— В „Дж. М. Сувиен“ ми показаха черен кораб — рече Саския. Тя смачка роклята си, сякаш беше забравила за какво служи. — „Сераф Кайза“.

Капитан Джут нямаше никаква представа за какво говори.

— Алис — обърна се тя. — Чу ли това?

— ДА, КАПИТАНЕ.

— И какво беше то?

— „СЕРАФ КАЙСА“ ПРЕСЕЧЕ НАШАТА 73-ТА ОРБИТА ОКОЛО ВЕНЕРА.

— На какво разстояние?

— НАЙ-БЛИЗКОТО ДОПУСТИМО — 1,889 КИЛОМЕТРА. ДАННИТЕ СА В ДНЕВНИКА.

— Брей, така ли — озъби се капитанът. — Благодаря за информацията. — Серафимът вече беше безнадеждно далече. Далече и зад тях. Все пак, никак не й се нравеше мисълта, че там е имало кораб, за който е знаела Алис, а сега и Саския, и никой не си е направил труда да й съобщи. Тя надникна през рамо, опитвайки се да различи драскотините по гърба си. Завладял лудото желание да смъкне роклята от експерименталната жена и да я запокити надалеч, а след това да притисне към себе си стройното й тяло и да я държи, докато отново изпита оргазъм. Вместо това остана неподвижна, загледана в обличащата се Саския и стресната от неочаквания и дивашки импулс, който едва бе сдържала. Искаше й се да каже нещо, но не знаеше какво.

— Хубаво ли ти беше? — измъдри накрая.

— Да — отвърна крехката магьосница. — А на теб?

— Също — отвърна Табита раздразнено.

— Ами добре тогава — Саския се изправи, наведе се и я целуна на раздяла. Табита погали белите й ръце. — Ще ми трябват някои неща от Алис.

— Какво?

— Малко спомени — нищо повече.

— Разбира се — Табита прокара длан по косата си. По някаква неясна причина почувства безпокойство. За какво са й на Саския спомени? Все пак, щом я обича, трябва да й се довери.

— Алис? Саския иска да говори с теб.

— ЗДРАВЕЙ, САСКИЯ.

— Алис, ще искам да се поровиш из паметта си. Когато съм готова, ще ти се обадя.

Капитан Джут вече не се съмняваше, че става въпрос за брат й. Могул. Споходи я странно усещане, безпомощност, като от предизвестена загуба.

— Можеш да я потърсиш на мостика — посъветва я тя. — Кажи на дежурния офицер да ти оказва пълно съдействие. Разбрано? Саския?

Акробатката се наведе, целуна я отново и изчезна.

 

 

След като еладелдийците ги нямаше, звездата на веспанците бе изгряла с пълна сила. Сега те държаха залата за резервни органи и провеждаха курсове по самоотбрана и нападение. Те организираха и двубои с перки и го вършеха с августейшо величие. Типична гледка беше веспанецът Тилтснирип Тилпнотуел, известен като Тилт. Приличаше малко на кръстоска между морж и камила, с кожа от кафеникава гума и големи златни вериги на врата.

— Метеорита! — напъваше се дрезгаво той. — Той малък побойник, дами, господа, и тупне Банши доле за трийсет секунди!

Между два плавника Тилт стискаше цял кочан с билети и стар, разнебитен кредитен апарат.

— В неизгодна позиция той излиза идната седмица, последно залагане, най-последно залагане при тез условия. О, мда.

Той се усмихна съзаклятнически, внушавайки на Годфри Билс несъкрушима вяра. Но как бе възможно едно толкова гангстероподобно, закръглено, подпухнало същество да го излъже? Все някой трябва да победи, защо този път да не е другият?

— Какво смяташ? — обърна се той към своя спътник, Дагоберт Муун.

Господин Муун разглеждаше героя на Тилт.

— Харесват ми ръкавиците му с шипове — произнесе предпазливо той.

— И заострената муцуна — добави Билс, като сочеше с пръст. Вече стискаше в ръка кредитния си чип. Веспанецът източи врат, за да го огледа.

— Петдесет, сър. Сто? Не бива си позволи да изгуби таз възможност. — Лицето на Тилт танцуваше от възбуда. — Само може обиди Метеорита с по-малко от стотина — подканяше ги той с висок меден глас, като добронамерен роднина. Завладян от ентусиазма му, за миг Билс се почувства сякаш букмейкърът му предлагаше пари, а не очакваше да ги вземе.

Господин Муун забеляза съдията — възрастен, благопристоен джентълмен.

— Изглежда ми напълно сериозен човек — промърмори оптимистично Билс.

— Това ще се разбере по-късно. Е, поне ще се забавляваме — кимна Муун, който си падаше по веселбата, пък дори ако е свързана с известни капиталовложения от неговия джоб, които, да преминат в ръцете на типове като веспанеца Тилт.

Под ярките светлини от тавана перките вече привършваха с изрисуването на ринга. Метеорита внезапно бе споходен от желанието да покаже на околните колко го бива. Той източи стройната си, переста шия и взе да плюе и храчи към зрителите от предните редици, които неволно се отдръпнаха назад. Шумът в помещението рязко се усили в нетърпеливо очакване да започне сблъсъкът. Опонентът на Метеорита; според везания надпис на гърба на неговия найлонов халат, се наричаше Мо-Лок. Метеорита не носеше халат: беше съвсем гол, ако се изключеха ръкавиците, бандажа и ластиците на глезените. И двамата участници разполагаха с шумна тълпа почитатели. Всеки бе заобиколен от групичка млади мъжки и женски екземпляри, в различни степени на откровено възхищение. Страховит възрастен мъжкар се беше надвесил над Метеорита и му шепнеше в ухото последни напътствия. Мо-Лок пък дъвчеше люта чушка. Над главите на зрителите Тилт даваше знаци на свой колега. Двамата поклащаха брадички като старци, които си разменят приветствия.

— Ей, слушай — обърна се Тилт към мъжете пред него, като свиркаше тихичко през грамадните си зъби. — Никой не може надвие Метеорита! — Говореше с поверителен тон, сякаш разкриваше най-съкровената си тайна.

Господин Муун изду бузи и присви очи. Краката му пристъпваха в нетърпелив ритъм.

Съдията вдигна пръст и отнякъде се разнесе звън на гонг.

В същия миг застаряващият треньор махна намордника от муцуната на Метеорита, а Мо-Лок захвърли халата си в прахта. Тялото му беше гладко избръснато. Мускулите върху ниско разположения му издължен корем пулсираха в различни оттенъци на розовото, отблъскващо неприкрити, а дебелите косми по гърдите му бяха като сивкави, къдрави шипчета. Той отвори малката си уста и изкрещя.

— Чиии-чи-чи-чиииииии!

Метеорита реши, че сега не е време да си разменят любезности. Той скочи с крака върху Мо-Лок и се вкопчи в лицето му. Тълпата нададе безумен рев, люшна се, взе да свирка и да врещи опиянено. Метеорита замахна и отпра страхотна плесница на Мо-Лок. Само бързата реакция на другия го спаси да изгуби едното си око. Той щракна със зъби към ръката на Метеорита, но получи ритник в гърдите и двамата паднаха едновременно.

Съдията не видя нищо, което да е в разрез с правилата. Тълпата, от своя страна, оказваше с цяло гърло подкрепа на зрелището. Стените на изоставените докове кънтяха от неспирния рев. Двете противникови перкски племена окуражаваха своите любимци. Над тях сияеха тотемите им: радиаторна решетка от вакуумен влекач и парче щавена кожа от непознато денебско чудовище.

Тилт млясна с устни и въздъхна развълнувано. От едно скришно място в пухкавата си глава той извади малко тефтерче и се зае да смята нещо в него. Като следеше с едното си око развоя на битката на терена, той местеше пръсти по копчетата на кредитната машинка. Господин Муун наблюдаваше действията му внимателно.

Междувременно Метеорита вдигна противника си на ръце и го удари в земята, след което заби нокти в незащитения му корем. Въздухът беше горещ и влажен, миришеше на цигари и тестостерон. Мо-Лок изтласка Метеорита от себе си, но все пак получи тежък ритник в главата.

— Брей! — възкликна смаяно господин Билс. Възбудата го караше да се чувства изнервен.

Гонгът отекна наново. В същия миг двамата противници си обърнаха гръб със забележително презрение. Млади перкски девойки се хвърлиха да ги обгърнат с нежните си грижи. Съдията изрита по-едрите боклуци от пода на ринга.

— Много е шумно — оплака се Билс на Муун. — Чудя се как издържа букмейкърът. — Той кимна към Тилт. — Нали знаеш колко са чувствителни ушите на веспанците.

Гонг! Метеорита скочи. Закривените му нокти оставиха кървави дири по ребрата на Мо-Лок. Мо-Лок се гърчеше от болка. Към тавана възторжено полетяха шапки. Амонячната миризма на разгорещени перки можеше, да завърти главата на всеки.

— Крооо, крооо, крооо! Чи-чиииии! Втора кръв!

Успешен удар на Мо-Лок описа червена дъга по рамото на Метеорита. Съперниците дишаха тежко и си разменяха зловещи закани. Мо-Лок дори се завъртя и си показа задника. После отново се вкопчиха. Зрителите крещяха до забрава. Тези от първия ред се бяха надвесили над перилата, за да зяпат от непосредствена близост как съперниците се ритат в слабините и си извиват крайниците.

Мо-Лок бе хвърлен отново. Преди да успее да се надигне и да ухапе Метеорита, удари и вторият гонг.

За момент изглеждаше сякаш този път противниците нямат никакво намерение да преустановяват боя, но после съплеменниците им нахлуха на терена и ги разделиха. Женските заоблизваха раните на своите герои. Една белокозинеста възрастна самка от групичката на Метеорита извади бутилка джин й той я пресуши, сякаш беше пълна с портокалов сок. Съдията си издуха носа.

Тилт кимна.

— Незабравима битка, о, мда.

Той издаде гърлен, хъркащ звук, който при веспанците означаваше крайна степен на задоволство и възхищение. Гонгът отекна. Трети рунд.

Метеорита изхвърча от своя ъгъл, като пръскаше пред себе си облаци джин. Мо-Лок разтърси мократа си глава и зае отбранителна позиция.

Метеорита се хвърли право към него.

— Сега вече разбирам защо са го кръстили така! — извика възторжено господин Билс.

Но Мо-Лок не изчака сблъсъка. Той отскочи встрани и три пъти стръвно ухапа задника на своя опонент. Метеорита изпищя и се опита да обвие жилестата си ръка около шията на Мо-Лок, но плъзгавият му противник отново се измъкна, като този път се промуши между краката му.

— Бий се, мръсно копеле! — не се сдържа и изкрещя господин Муун.

Кръв шурна по пода. Тълпата отстъпи назад. Мо-Лок изпъна увенчаните си с остри нокти пръсти и извая едно X върху гърдите на Метеорита. Отскочи рязко назад и когато Метеорита вече го застигаше, впи зъби в гърлото му.

Шумът беше невъобразим. Господин Билс подскачаше ядно и се напъваше да надвика тълпата:

— Хайде, Мети, удари го!

Метеорита риташе яростно и се дърпаше, но Мо-Лок успя да се вкопчи в една от шпорите му и макар между пръстите на мъничката му ръка да струеше тъмночервена кръв, той не само не я изпусна, но изви крака назад, прекършвайки крехките му кости.

Сега вече гърбът на Метеорита беше като извит стоманен трион. Мо-Лок вдигна глава и зейна с уста, за да покаже на публиката отхапаната мръвка, преди да я изплюе на пода. Той счупи ръцете на Метеорита. Скочи върху изпънатия му гръбнак. Изрита го в ченето и го строши. След това продължи да го рита, накрая застана на четири крака и захапа отново виолетовата пулсираща шия на Метеорита.

Съдията се надигна и прекрачи на ринга. Наведе се, хвана Мо-Лок за дясната ръка и го изправи. Тълпата изригна възторжено. Дори поддръжниците на Метеорита бяха впечатлени. Докато съдията и победителят правеха тур на овациите по края на ринга, откъм горните редове заваляха празни кутии от бира и стари обувки. Господин Билс се озърна безцелно. Чувстваше се предаден.

Мо-Лок се ухили, поклони се и се почеса игриво по главата. Изведнъж се изтръгна от ръката на съдията, изтича при тялото на сразения си противник и се изпика отгоре му.

Съплеменниците му нахлуха на терена и го вдигнаха на ръце. По същото време опечалените сподвижници на победения пристигнаха с одеяло, в което събраха набързо тленните му останки.

— О, мда — промърмори Тилт и близна опакото на ръката си. Той наклони глава към Билс и погледна изпод вежди Муун. Последният не му бе дал нищо, но затова пък парите на Билс бяха потънали в ръката му, заедно е тези на много други нещастници, излъгани от доверчиво-кравешкия му поглед и покорното поклащане на главата. Съдията се връщаше от кратък разговор с един от букмейкърите, пъхайки нещо в джоба си.

— Нагласена работа — промърмори господин Муун, без да вади ръце от дълбоките си джобове.

— О, не зная — проплака отчаяно неговият спътник. — Не ми се струва, а на теб?

Той погледна към развълнуваната групичка перки, струпани около надутите, високомерни веспанци. След това се извърна и тръгна нагоре по стъпалата към изхода, където ги очакваше гореща чаша чай. Муун го последва, а отзад се разнасяха виковете на букмейкърите:

— Дами, господа! Тоз път започва голям борба между Черния плъх и Трошача! — Гласовете им се извиха във въздуха като духов оркестър, свирещ фортисимо. — О, да, много още забавления за вас!