Колин Грийнланд
Открадни си свят (32)

4.

В горните тунели на Неокортекс отново се рееха черните делтапланери на Закона. Алените знамена на Правосъдието вече се срещаха из цялата Конска каскада и покрай страничните падини, където желязната ръкавица на правдата се стоварваше върху всеки, който дръзваше да се възправя срещу реда.

Наблюдението беше ключовият фактор в процеса на стабилизация. Когато банда изгладнели транти се нахвърли върху ровичкаща се из боклуците алтецианка и я погна надолу към Пауновия парк, таламуското бюро засне и регистрира всички подробности от инцидента. Също там се държаха под постоянно наблюдение всички извънземни пасажери, особено палернианците. Напоследък палернианците се радваха на всеобща омраза. Мразеха ги заради истеричното им кихане, нескончаемите им хвалби „оти’аме си у домааа“. Искри се вихреха из коридорите на Прецентрал, но идеха откъм „Мъркюри Гардън“, където качулати хунгани провеждаха своите ралита. Беше спусната заповед от време на време да сгащват по някой перк за техните клади. Така поне никой не надигаше глава.

 

 

През осемдесет и деветия субективен месец от началото на пътешествието из всички региони бяха почувствани странни сътресения и туптене, далеч по-силни и изразителни от предишните пъти. Структурни специалисти долетяха с хвърчила в големия купол. Те налепиха корпуса с датчици. Данните от двата борда бяха идентични. Хипертракторният лъч продължаваше да се мести по хода на постмолекулярната ос.

— Като мигрена — обясни един таламит на лейтенант Риков.

— ПРОЦЕС НА ЛИМИНАЛЕН ТРАНЗИТ — провъзгласи мнението си корабната личност. — ИНФОРМИРАЙТЕ ГОСПОДИН СПИНЪР!

Съобщението бе предадено спешно на първия офицер, който тъкмо се бе отправил към Префронтал, където бе разположена Обсерваторията на въображаемите звезди. Пътуване, което малцина дръзваха да предприемат, след изчезването на Трансверсалния мост. Господин Спинър се придвижваше на собствен ход и вече бе преполовил Кипърската стълба, но тепърва предстоеше най-стръмният участък. Стъпалата бяха захабени, на места отдолу стърчеше закривена метална арматура. Съобщението пристигна на монитора на китката му в мига, когато се препъна в един матричен отломък, който изтрополи надолу по стълбите.

 

 

На светлината на свещите Канфа имаше призрачен вид. Матричните стени бяха напукани. Паважът беше неравен и вълнист, разноцветен като грамадна шахматна дъска. Навсякъде се въргаляха архаични оптически инструменти от стомана и стъкло, изтръгнати направо със стативите.

Спинър беше посрещнат от новия надзирател — възрастна жена с качулато наметало и гъста посивяла коса.

— Прозорците! — извика той.

— Обезопасени са — успокои го жената. Не изглеждаше никак разтревожена от трусовете. Посрещна го с университетско достойнство, въпреки че раменете и косата й бяха покрити с прах.

Едва сега и не без видимо раздразнение господин Спинър прочете съобщението на монитора. Сякаш го наказваха за импулсивната му постъпка. Зачуди се колко бързо може да приключи тук и да поеме обратно.

Той се извини на канфийската надзирателка за объркването.

— Жалко, че не можем да го компенсираме по някакъв начин.

— Че кой би могъл? — бе хладният отговор на надзирателката.

— Все пак, интересува ни, има ли възможност да бъдат спасени вашите проектори?

— Ах, господин Спинър — въздъхна надзирателката. — Канфа не се нуждае от тях. Звездите не са тук — тя посочи очите си, — а тук — добави, сочейки главата си.

Едва сега Спинър забеляза, че не всички поражения са пресни. Над цепнатините висяха паяжини. Подпорите изглеждаха износени. От време на време се разтърсваха с тревожно скърцане.

Надзирателката плесна с ръце. Дотича прислужница и им поднесе зелен чай. Двамата се настаниха в средата на стаята, далече от стените.

— И това сякаш е само началото. Чудно ми е, какво ли още ни чака — подхвана разговор на общи теми господин Спинър, макар да усещаше, че гласът му звучи фалшиво.

— Ледът над каналите се пропуква. „Хвърчащите кучета“ показват белези на мутация.

Очите й над ръба на чашата изглеждаха невъзмутими.

Зад нея, от големите панорамни прозорци на обсерваторията, се разкриваше великолепна гледка. Хоризонтът се мержелееше и потрепваше, сякаш бяха на Земята, по време на дъжд.

Спинър се наведе напред и заговори приглушено, с поверителен тон:

— Знаете ли, въобще не сме близо до Центавър. Истината е, че нямаме никаква представа къде сме.

— Един кораб може да отплава надалеч — отвърна с философски тон възрастната жена — и накрая пак да пропусне брега.

Пасивността й го обезкуражаваше. Посещението се очертаваше като истинска катастрофа. Може би въобще не е трябвало да идва. Кому бе хрумнало, че канфайците биха могли да знаят нещо важно?

Той махна с ръка към псевдоактивността в хипермедиума.

— Това е звезда — произнесе предпазливо, очаквайки поне да се съгласи с него. — Но не е Алфа Центавър. Не е нито една от близките до Земята звезди. Надзирател, можете ли да идентифицирате тази звезда?

Надзирателката сръбна от чая и остави бавно чашата, преди да отговори.

— Знаете ли какво казват веспанците? — попита го тя, за безкрайно негово раздразнение. — Те казват: „Певецът има нова песен“. — Усмивката й разкриви фините гънки в ъгълчетата на очите й.

Господин Спинър духна, сякаш се опитваше да си охлади чая.

— Не бях го чувал, Халюцинациите на корабната личност и Таламуса са били използвани неведнъж като форма за обществено наблюдение.

— Да, но тя смени тона — прекъсна го надзирателката. — Или може би ние чуваме по друг начин от известно време? Ще бъде голямо разочарование, ако сме позволили да бъдем подведени от отмъстителни призраци.

Корабът потрепери отново и канфайската оракулка го надари със зъбатата си усмивка.

Спинър си свали очилата и се зае да ги трие.

— Да — кимна той. — Разочарование. Наистина. Надзирател, простете, ако съм прекъснал медитирането ви. И благодаря за чая. — Той се надигна. Искаше да се върне на своя пост преди да му съобщи, че ги смята за паразити в червата на някакво колосално космическо чудовище.

 

 

В таламуското бюро лейтенант Риков следеше двете малки, фигури на екрана. Значи канфайците, съобразно информацията, събрана от техните антични инструменти и писания, вярваха, че корабът ги е отвел при предварително зададената цел. Доста сходно с това, което твърдеше капитан Джут при последното си объркано изказване. Полковник Старк няма да остане никак доволна, че Спинър се консултира с медиуми, помисли си Риков. Още повече без да иска съгласието й. Нищо чудно да реши, че е време да го смени е някой по-надежден, като лейтенант Риков например.

— Може би сме били подведени от отмъстителни призраци — обясняваше сивокосата жена на мъжа с очилата. — И тогава единствената вярна карта ще се окаже бял лист хартия.

На другия екран същият мъж пак триеше очилата си, но в по-малка стая, където стоеше прав. Това бе по-ранен запис. Лейтенант Риков проиграваше отново момента, когато първият офицер най-сетне бе решил да признае некомпетентността си пред капитана.

— Ако това е Алфа Центавър — обясняваше й той, — къде тогава е Проксима?

Полковник Старк се бе смяла с глас, когато видя изражението върху лицето на капитан Джут. Беше накарала да й го покажат на максимално увеличение, а след това поиска записа, за да го пусне по време на следващото съвещание.

— Някой виждал ли е как пребледнява черна жена? — беше ги попитала тя.

Лейтенант Риков опипа замислено брадичката си. Дали това, което улавяха уредите, беше Проксима? Сватбено пътешествие с нетрениран екипаж. Кой би могъл да знае със сигурност? Ами ако корабната личност греши и те са се материализирали насред някоя система, гъсто заселена с фраски? Колко ще издържат? Капралът прекъсна тревожните мисли на Риков, обявявайки за появата на агент Е.

 

 

Преди няколко години в околностите на Земята „Тредголд системс“ положи началото на проект с име „Палестрина“, който скоро се превърна в истинска катастрофа. Група надарени със съзнание роботи бяха подали съдебен иск за автономия, твърдейки, че са жертва на незаконно ограничаване на техните права. Еладелдийският съдия ги подкрепи и им разреши да се преместят на един незаселен астероид. В продължение на няколко месеца — преди най-сетне да се намесят капеланците — „Палестрина“ наистина управляваше онова безжизнено късче скала, зареяно из космоса, свиквайки на редовни заседания ръждясали товарни гравитокамиони, емигрирали гладачни преси и родоотстъпни индустриални механизми.

От времето на „Палестрина“ никой не бе виждал толкова роботи събрани на едно място, колкото имаше днес в Първата Междузвездна църква на Христос Силиконит. Пътни валяци и автоматични сонди, подвижни дъскорезачки и бойни симулоиди, всички подредени в стройни, геометрични редици покрай олтара. В режим „готовност“ с тихо и сладникаво бръмчене, те очакваха благословията на Йерофант и покръстването с масло.

— Gaudeamus automata — пропяха хиляди гласове. — Nunc hic sumus dedicata.^[1]

Кръв и плът също имаше на церемонията: репортери, протестиращи и последователи на Силиконитското учение. Всички бяха изненадани от огромното стълпотворение на машини. Непрестанно никнеха нови и нови теории за това, къде са се крили досега и защо се появяват точно в този знаменателен момент.

Много от зяпачите носеха маски заради изгорелите газове във въздуха. Маските им бяха украсени с рисунки на животни и насекоми, андроиди и херувими. Всичко това напомняше по-скоро на карнавал, отколкото на религиозно шествие. Жабешки мутри вдигаха пред себе си фотоапарати, игуани размахваха лозунги. Най-отзад, близо до входа, стоеше, скръстил ръце, мускулест мъж в черна риза с къси ръкави и следеше за реда зад маска на птича глава.

Надвесен от амвона, Йерофант оглеждаше присъстващите с неприкрито от маска лице. Ръцете, които вдигна бавно нагоре, бяха чисти, с грижливо подрязани и изпилени нокти, найлоновото му наметало хвърляше ослепителни отблясъци. Небесата, които той призоваваше, бяха черна пустош, разделена на еднакви по размер кубове с мрежа от сребристи линии. Осите на мрежата чезнеха в безкрайността, ала въпреки това линиите бяха номерирани, а мястото на кръстосването им символизираше пречистването на душата. Около сградата на църквата висяха огромни, почти абстрактни изображения на Тайнствената жена. Трудно беше да се установи със сигурност дали силиконитите й се прекланят като на светица, или жадуват да й направят дисекция. Може би когато си прекрачил някаква определена граница, това вече няма значение.

Докато киборгите огласяха вътрешността на църквата с металическите си напеви, един човек с жеравова маска се измъкна незабелязано през страничната вратичка и заобиколи ъгъла към тъмна странична улица. Тук опря гръб в стената и провери дали не го следят. След това се наведе, разрови с пръсти прашния под и напипа дръжката на тайна врата. Повдигна я, спусна се надолу и си смъкна маската.

В тъмното помещение под стълбата откри компютъра, който предвидливо му бяха оставили. Докато чакаше да се осъществи връзката, той остави дългоклюнестата маска и си нахлупи червена барета.

Беше съвсем млад. Докладът му беше ентусиазиран.

— Сър, всички роботи са се събрали тук. Гледката е невероятна.

— Полковник Старк ще бъде доволна. — Лейтенант Риков не се усмихна, но гордият блясък в очите му бе съвсем недвусмислен, дори върху миниекрана на компютъра. — Да се е вясвал господин Грант?

— Не сър — отвърна Жеравовата маска.

— Продължавайте, агент Е.

 

 

В Бордеите последните трусове не бяха предизвикали никакви последствия. Районът отдавна приличаше на купчина изхвърлен строителен материал и боклуци, струпани около отровната шахта на дъното на Лайняния улей, където сега се разпореждаха котките. Но по върховете на тази изкуствена планина градът продължаваше да процъфтява и да се разраства, простирайки се в посока към Левия Инфериорен Коликул като непрестанно уголемяващ се тумор.

Обитателите на това забравено от всички място бяха странни, изнервени и недохранени същества, които се движеха на подскоци сред ручейчетата от втечнени екскременти, вдишвайки без видимо затруднение миазмите от изгорели въглехидрати и канални води. Понякога, най-често по съвсем незначителни причини, се нахвърляха един върху друг и си нанасяха жестоки удари.

Но в последно време Лайняният улей бе завладян от нови настроения, които нямаха нищо общо с употребата на дрога. Всъщност ставаше дума за едно съвсем ново чувство: усещането за изплуване, за навлизане в светлината на друга звезда.

Понякога се наблюдаваха спонтанни изблици на веселие, придружени от ръкопляскания и възторжени викове. На площадката се събираха развълнувани групи от местни жители, някой подхващаше, мелодия на флейта и всички запяваха дружно: „Джон каза, че зърнал добри поличби.“ Сетне в песента се включваха мотиви от всекидневието, спомени за големи залежи от хранителни отпадъци, за причудливи на вид новородени, намесваха се и други явления и песента се превръщаше във форма на обществена дискусия. В края на краищата сборището се разпръскваше също толкова бързо, колкото се беше събрало, и участниците му изчезваха между отломъците, бреговете от засъхнала пяна и хълмовете от пожълтели тръби.

 

 

В парцаливия си гофриран костюм и заметната отгоре инфомрежа Калико се катереше, полюшвайки се, нагоре по кабелите, следвайки децата от неговия клас. Днес се бяха събрали около двайсетина и той им обеща да ги отведе при изоставената алея. Някои от тях бяха едва на пет или на шест и ужасно немирни. Все деца, които не познаваха значението на думата страх, с наострени уши и огорчени, мъдри очи. Тези, които можеха да се катерят по-добре, помагаха на останалите, с по-малко развитите крайници. Мъничките им кафеникави нокти и острите зъбки бяха в състояние да разкъсат всеки разсеял се за секунда плъх, а по-дребните мишки биваха поглъщани цели.

— Следващото разклонение надясно — извика Калико. — Надясно, Гоб, тъпчо! Ей, някой там да му покаже къде е дясно!

Обитателите на Лайняния улей по правило живееха в малобройни, сплотени семейства. Калико положи значителни усилия, за да убеди родителите да откъснат поне за малко децата от постоянните им занимания, а именно събиране, разпределяне и сортиране на боклуците.

— Може би никога няма да се научат да четат — заяви им той, — но поне трябва да имат обща представа как да хакват системата.

Възрастните го погледнаха с нескрито презрение, когато им съобщи, че ще ги води в алеята. За тях там нямаше нищо интересно. И да е имало някога, отдавна е било „оглозгано“, както се казваше по тези места. Но те се заслушаха, докато Калико разказваше, как с помощта на негови приятели успели да задействат локалната мрежа на алеята, а когато узнаха, че там има напълно изправна видеосистема, взеха да кимат ентусиазирано. Всички помнеха видеото. Филмите. Хора, които се преследват, взривове. Улици на планети, отворени нагоре към небето, което беше съвсем истинско, а не нарисувано. Странно, колко бързо ги бяха забравили.

Днес както обикновено край терминалите в алеята се бяха скупчили деца от околните райони. Играеха със системата, премествайки отдавна изчезнали капитали от една сметка в друга, или теглеха грамадни колонки от информация, за да им се наслаждават като на безкраен водопад от цифри.

— Калико! Калико! Чуй това! — Тармак и Маз бяха открили как да накарат всички опразнени регистри да запеят „Джингъл белс“. Радостният звън се понесе от терминал към терминал.

— Ужасно интегрално — одобри Калико. — Знаете ли за какво се пее в тази песен? — Той им изпя първите две строфи. — Помните ли снега? Там, където вали постоянно, има специални съоръжения за придвижване — наричат се шейни.

— Ама това наистина е интегрално! — възкликна четиригодишният Тармак, пресегна се и даде команда регистрите да подхванат песента отначало.

По-късно чуха друг звук — дълбок метален екот, който идеше отдалеч.

— Кой знае какво е това?

— Гонг — отвърнаха всички.

— Гонг, правилно. Чий гонг?

— На Фоксборния — отвърна едно малко момиче, което нямаше нос, а отвор насред лицето.

— Правилно, Фликс. Този гонг означава, че фоксборианци са забелязали някой да се изкачва нагоре по Латералната Фисура. Кой може да е това?

Този път имаше много предложения. Че са червените барети, че е Кстаска с капитан Гилеспи, че иде циркът.

— Не, това е чили-камионът — прекъсна ги Фликс. — Щото това свирят кат са гладни.

 

 

И наистина беше чили-камионът: детето не беше сгрешило. Това, което обаче подведе не само нея, но и екипажа на камиона, бе, че кънтящите удари бяха предизвикани от томбоса Аук с помощта на метална тръба, свалена от повреден гравитокамион.

Имитирайки познатите звуци на фоксборнската песен „Добре дошли, търговци“, Аук бе отклонил камиона от конвоя, който следваше предначертания маршрут на петдесет нива по-надолу, и го примамваше в подготвената засада. Съвсем изненадващо шофьорът щеше да открие, че пътят пред него е прекъснат от пропаст, а обратният вече е преграден.

Ето че няколко мълчаливи, облечени в сребристи костюми фигури се спуснаха надолу по провесените от скалната стена въжета и се озоваха право върху покрива на камиона. Бум! Прас! С бързи и ловки движения шофьорът и охраната бяха изхвърлени от кабината. При това без нито един изстрел!

— Извинете за безпокойството, момчета и момичета — заяви им строен офицер с бричове и високи тесни ботуши. Тя стоеше пред тях, опряла ръце на хълбоците.

— Ще ви е нужна цяла нощ, докато се освободите от въжетата — обясни им сър Топас, когато приключи и с последния възел. — Дотогава ще бъдем в другия край на кораба!

— Ще откараме тази храна на хора, които наистина се нуждаят от нея — спомена една от жените и шляпна с длан каросерията на камиона. — Името ми е Луцифер — представи се тя. — Томбоси! — изкомандва и останалите се изпънаха.

Луцифер се метна в кабината, включи на задна и подкара тежкотоварния камион към близкото разклонение, където Аук стоеше на пост върху една скала. Цялото нападение бе отнело не повече от две минути.

— Довечера в Плиткото гърло ще има празненство! — викна радостно сър Топас на Аук. Сър Топас се бе присъединил към томбосите още при първата си случайна среща с тях. Заради мигове като току-що отминалия беше готов да забрави целия си предишен живот и да се изпълни с гордост от занятието, на което се бе посветил изцяло. Той погали нежно татуировката на ръката си и въздъхна, преизпълнен с вяра в каузата, за която се бореха. Добре, че го стори, защото това бе последната възможност в живота му. В следващия миг отзад го прониза ослепителен лъч от висококонцентрирана енергия на енергийна пика, която проникна точно под лявата му лопатка и изпепели сърцето. Неръкоположеният рицар се изтърколи, без да произнесе звук, от кабината на набиращия скорост камион.

Цял отряд червени барети се втурна да преследва отвлечения камион. Гонеха го с хвърчила, на мотоциклети и на крак, но накрая го изгубиха долу при Водовъртежната улица, където изникнаха неочаквани пречки.

 

 

Кралица Марджъри Фоксборнска получи трупа на контрабандиста от хайката на червените барети и нареди на Лора Овърхед и госпожица Кътбертсон да го отнесат във Висящите градини, където заседаваше Най-добрия съдия.

— Нека им бъде за урок! — заяви кралицата. — Да видят тези бандити, че не си поплюваме с тях!

— Само че на мен ми се повръща — оплака се госпожица Овърхед, опитвайки се да не гледа към обгорения труп под покривалото.

— Дишай дълбоко и си мисли за справедливото възмездие, Лора — посъветва я госпожица Кътбертсон.

Най-добрия съдия се бе наместил в резбовано кресло, покрито с безброй възглавнички. Беше скрил голяма бутилка в един от джобовете си и непрестанно си мислеше за нея. На главата му имаше смешна перука от палернианска вълна.

Той удари с чукчето по масата, като едва не тресна старши писаря по главата, и втренчи обвиняващ поглед в проснатото тяло.

— Всички лица, мъртви над десет-десети, незабавно да напуснат съда — разпореди се той.

— Милорд, моят клиент е мъртъв повече от десет-десети! — възрази защитникът. — Бих си позволил дори да отбележа, че той е необратимо мъртъв.

— Тъкмо удобен момент да приключим с него. Име?

Никой не го знаеше. Настъпи неловко мълчание.

— Подсъдими — избра моментът, за да се намеси старшият писар, — ако отказвате да отговаряте на въпросите на съдията, ще бъдете лишен от правото да участвате лично в процеса.

Сега вече избухна всеобщ смях.

— Ваша чест, но той е мъртъв! — подвикнаха мнозина.

— Зная. И сам го виждам — ядоса се съдията.

— Той е томбос, ваша чест — обясни шерифът и вдигна дясната ръка на трупа, за да могат всички да видят татуировката му.

— Хубаво, ще го наречем Томбо Еврона — реши съдията и си намести перуката. — Писар, прочетете обвинението.

— Томбо Еврона — зачете старшият писар, — обвинявате се в това, че днес предобед, в съучастие с други неизвестни престъпни лица и чрез употреба на незаконно притежавано огнестрелно оръжие сте завладели и отклонили от предварителния маршрут камион с „чили кон карне“, собственост на хранителна верига „Текунак“, с намерението да лишите трайно законните му притежатели от прекарваната вътре стока и да нанесете ущърб на Кралица Фоксборнска и жителите на нашата община.

— Виновен! — ревнаха в един глас присъстващите.

— Не ви чувам! — викна им съдията.

— ВИНОВЕН!

— Призовете главното веществено доказателство — чилито! — нареди Най-добрия съдия.

— Не мога да го направя, ваша чест.

Лицето на Най-добрия съдия почервеня.

— Не можете ли? НЕ МОЖЕТЕ?

— Не мога, ваша чест.

— И защо, питам ви аз?

— Защото вие го изядохте.

Най-добрия съдия отвори уста и даде път на звучно оригване.

— И беше много вкусно — призна той.

— Присъдата… присъдата — напомни нетърпеливата публика.

— Какво? Та ние едва започнахме. — Но тъй като нямаше какво повече да се каже, съдията отново втренчи поглед в трупа. — Обвиняеми… осъждам ви… — Той изчака да утихнат подвикванията и довърши: — Да бъде обесен за врата, докато почернее или се пръсне. И нека лешоядите се смилят над очите му.

Осъденият лежеше съвършено неподвижно. Шерифът и неколцина помощници докараха количка и го натовариха върху нея. След това го изтикаха навън, където вече имаше достатъчно доброволци, които да поемат върху себе си нелеката участ на палачи. Хората, които се струпаха около бесилката, изразяваха бурно чувствата си като замеряха трупа с камъни, удряха го с пръчки и крещяха неистово.

— Колко грозно — бе тихият коментар на Лора Овърхед, която стоеше отстрани и се подпираше на едно дърво.

— Трябва да свикваш с нещата от живота, Лора — посъветва я госпожица Кътбертсон. Шапката й беше накривена и в блъсканицата някой бе скъсал единия й ръкав.

 

 

Вероятно попрекалил с почерпката в последвалото празненство, Най-добрия съдия сви в погрешна посока по пътя за вкъщи или може би корабът около него се промени, но в края на краищата той се озова на тесен капилярен път, който водеше надолу към Змийското гърло и където той нямаше никаква работа. Докато се препъваше из тъмнината, Съдията се натъкна на останките от изгорял фургон, в който лежаха два човешки скелета — женски, реши той и приклекна, за да разгледа по-добре мъничкия животински череп, който кой знае защо бе завързан за някаква опушена пръчка. През кухата орбита беше щръкнало малко бяло цвете.

— Много интересен случай — произнесе познат, медицински глас. — Белези от зъби по тазовата и бедрената кости.

— Каква неподправена якобинска картина — добави друг, с поетичен оттенък. — Живот насред смъртта и обратно.

Най-добрия съдия се огледа изплашено и ужасено и това, което видя, го накара да капитулира веднага, с което се превърна в най-бързия, а също и най-новия покръстен. Във всеки случай той беше твърде вцепенен от страх, за да побегне.