Колин Грийнланд
Открадни си свят (10)

9.

— Целта на всеки брак — обясняваше Добрия доктор, като държеше вдигната чаша златиста светлина, — е продължението на рода. Бракът е репродуктивен съюз на противоположностите.

— На чадъра и шивашката машина — разсъждаваше гласно Последния поет. — На Дулитъл и Хигинс. На бухала и котката.

Най-добрия съдия се облегна назад в креслото.

— Диалектика — промърмори сънено той. — Обвинение, защита. Тезис, антитезис. Тит-тири-тири. — Той размаха ръка, сякаш се опитваше да се отърве от досадно заекване. — Грях — успя да произнесе, преди да се закашля.

Философите от „Тривиа“ се забавляваха чудесно. Бяха закичили орхидеи в брадите си и налели шампанско в стомасите си. Нямаше нищо по-хубаво от една красива сватба, дори тя да е на Мейвис.

— Коя всъщност е Мейвис? — попита отново Последния поет.

— Нали знаеш коя — отвърна Най-добрия съдия. — Дето е седнала там.

Мейвис Форестъл се бе настанила в любимото си сепаре, близо до бара, откъдето можеше да задига чаши с помощта на своята любима играчка, биомеханичното „хвърчащо кученце“.

Годеникът, плещест монтьор на име Свен, първоначално бе обект на всеобщата им завист, но после му простиха.

— Сигурно е страхотен в леглото — отбеляза Последния поет.

— Затова пък няма нищо между ушите — заключи Най-добрия съдия.

— Стимулът — рече Добрия доктор — за продължението народа.

— Тоя няма нужда от стимули — възрази Най-добрия съдия, загледан в децата, които търчаха между масите, блъскаха се и се кикотеха шумно. — Излиза от всяко положение.

Капитан Джут трябваше да присъства на церемонията тук, в бара. Салонът беше украсен с цветя. Рори ги поглеждаше с нескрито отвращение, сякаш очакваше всеки миг от тях във врата му да се посипят ужасни насекоми.

Идеята, разбира се, беше на Мейвис. Роклята й беше в розово, дълга до земята, сатенена и в нея приличаше — както вече няколко пъти, но без чувство за хумор, бе отбелязал Добрия доктор — на ментово бонбонче на пръчка. Устните й бяха дори по-розови и сладки от роклята, а прическата й бе дело на тридневните съвместни усилия на шаферките.

— Божествено видение — охарактеризира я Последния поет.

Избраникът на богинята се хилеше наляво-надясно, дъвчеше дъвка и приемаше поздравления от хора, които никога досега не беше виждал.

— Вездесъщият стимул — произнесе Най-добрия съдия, загледан похотливо в шаферките. — Педантично помирение — добави отнесено той.

— Последният щрих — закима Поета. — Подправката на деликатеса.

Настъпи кратко мълчание, сетне всички вдигнаха едновременно чашите си:

— За булката и младоженеца!

 

 

Тук имаше същества от всички краища на „Изобилие“, същества с най-различни черти и форми. Ееб Алтецианката, една от младшите шаферки на Мейвис, се забавляваше, като пренасяше другите шаферки на гръб, нагоре-надолу по стълбите. Тук беше Дагоберт Муун, с неговото космато палто и с неговия неразделен спътник Годфри Биле. Никой не беше по-доволен от господин Муун, задето се бяха измъкнали от нежеланата опека на капеланците. Той разполагаше със сбирка на всички порнографски издания на борда и контролираше тяхното разпространение от една пещера над Просперитет. Бледият, умислен господин Билс носеше цял наръч списания със себе си, акуратно подредени в найлонови торбички, и ги предлагаше тайно на посетителите.

Тук бяха и жените от Литъл Фоксборн с техните големи, плоски шапки и развълнувани коментари.

— Мазето на Филен — рече госпожа Гудселф с тон на човек, който знае всичко.

— Целият този кораб е едно мазе, ако питате мен… — добави Натали Шу.

Прозорецът показваше безкрайни житни поля, над които се носеха, сякаш бяха в разпръскващ семена селскостопански вертолет. Междувременно „хвърчащото куче“ на Мейвис подхвана „Сватбеният марш“, но на висок, дразнещ тон. Ееб затръби гръмогласно, а кумът замахна към „кучето“ с белите си ръкавици, но то се измъкна пъргаво и дори успя да му се изпърди в лицето. Мейвис избухна в буен, жизнерадостен смях. Всички предлагаха да се чукнат със Свен, който не отказваше никому.

Рори стоеше зад барплота като рицар, изправен пред вярната си армия.

— Всичко това ще свърши със сълзи — предсказа той. — Цялата тази шумотевица и глъчка.

Капитан Джут го потупа по рамото.

— Важното е купонът да тече, приятелю — подхвърли му тя.

Табита за първи път присъстваше като официално лице на сватба. Знаеше, че ще се справи, каквото и да се изисква от нея. Беше си смръкнала няколко бели кристалчета преди да пристигне, за да е сигурна, че ще е в добро настроение. Носеше черно яке, плътно прилепнали панталони и тясна черна жилетка, без нищо под нея. Беше закопчала с щипка една островърха шапка на рунтавата си глава.

Тя се подпря на бара, заслушана в онези, които бяха успели да се промушат покрай Кени и сега й говореха. Прегръщаше с една ръка Саския Зодиак, с другата стискаше голяма халба с бира. Саския почти не говореше, предпочиташе да се забавлява, като сгъва салфетки и след това ги раздава на децата. От време на време поглеждаше към господин Билс, който обаче бе твърде погълнат от слушателите си. Изглежда й напомняше за някого.

 

 

Зое Примроуз носеше слушалки и поддържаше постоянна връзка с мостика. В същото време оглеждаше тълпата и преценяваше преобладаващото настроение, така както някой би преценил бързината на течението, преди да се гмурне в реката.

— Мислите ли, че е време, капитане? — попита тя накрая.

Капитан Джут опря ръка на ухото си, за да я чуе през шума. Някой бе докопал електрическото пиано и показваше познанията си по музика върху него.

— Хубаво ще е да го направиш — посъветва я Саския, — преди всички да са се нафиркали до козирката.

Джут огледа внимателно главните действащи лица. Мейвис разговаряше гръмогласно и подаваше цигарата си на „кучето“, за да й я запали. Цяла тълпа я делеше от Свен, който в момента се радваше на специалното внимание на шаферките. Джут смъкна ръка от рамото на Саския и помоли Зое да привлече погледа на Свен.

— Ела тук — даде му знак тя, когато погледна към нея. След това се изправи, сграбчи го за раменете и го завъртя до себе си.

— О, божичко, време е — извика Мейвис, която се препъваше отзад. Присъстващите ръкопляскаха и викаха възторжено.

Кени започна да разчиства неголям кръг около тримата. Саския се покатери и седна върху барплота с кръстосани крака. Рори я погледна подозрително. „Кучето“ се рееше над тълпата, стиснало чашата и цигарата на Мейвис.

— Не е ли много щастлива? — извряка то.

— Да предположим — отвърна акробатката замислено.

— Разбира се, че е щастлива — възрази пламенно Рори. — Погледнете я само — посочи той и в този миг откъм пианото долетяха тържествени фанфари.

В Прозореца се виждаше златисто житно море, полюшвано от леките пориви на неуловим вятър.

Джут все още се облягаше на бара. Сега вече прегръщаше Свен. Тя погледна към Мейвис и сетне я попита:

— Искаш ли го?

Мейвис падна на колене и се наведе напред. Сплете пръсти и издигна молитвено ръце:

— Да! — извика с театрална сърцераздирателност. — Да! О, да! Да!

— Имаш го тогава — Джут побутна младоженеца към нея.

Мейвис изпищя, хвърли се в прегръдките му и залепи устата си за неговата. Сред развълнуваните жита внезапно цъфнаха макове. Тълпата се смееше, някои протестираха. Контингентът от Литъл Фоксборн посрещна сцената с надменно презрение. Кумът реши, че е дошъл неговият миг, и размаха ръце, готов да започне предварително подготвената си реч. Все още стискаше неизползваните пръстени. Какво, по дяволите, бе станало с церемонията?

— Това е — обяви с решителна усмивка Табита. Тя вдигна халбата, гаврътна остатъка и си поръча нова чаша.

— Достатъчно ли са влюбени според вас? — обърна се Добрия доктор към Съдията и останалите. Другите мърмореха нещо и си бършеха очите.

— Сега вече са мъж и жена — обяви тихо Последния поет. Той гледаше към Мейвис и Свен през рамка, която бе направил от допрените си пръсти. „Хвърчащото куче“ се появи в кадъра, сякаш беше някакъв вечно присъстващ символ. — Ето го и киборганичният ви Купидон — добави Поета, пъхна цигара в уста и я запали.

Тълпата едва сега прозря, че капитанът не смята да каже нищо повече, и от задните редици се разнесоха недоволни викове. Табита изви глава и извика:

— Какво повече очакваш, Шекспир?

— Реч! Точно така! — долетяха възгласи. — Скъпи приятели, събрали сме се тук, защото…

Капитан Джут завъртя глава и шапката й падна. Виковете се усилиха. Едва сега осъзнала, че става нещо странно или по-скоро, че не се случва нищо повече, Мейвис излезе от доброволния си унес и се озърна. Тя се присъедини към останалите и започна бавно да пляска.

Капитан Джут скръсти ръце. Усмихна се на разбунтувалите се гости. Отново поклати глава и ги изгледа с присвити очи. В ъгъла Морган Шу драйфаше шумно. „Хвърчащото куче“ кръжеше под тавана като готов за пикиране бомбардировач. Свен тропаше с крака и свиреше оглушително с пръсти, а Мейвис го бе прегърнала отзад. Шумът продължаваше да нараства. Рори измъкна дълъг пешкир и започна демонстративно да бърше и лъска бара.

След това, тъкмо когато протестите достигаха своя пик, но някои вече бяха прозрели, че Табита не смята да променя намерението си, и се канеха да се отправят към бара за освежителни напитки, тя неочаквано извади джобната си хармоника и подкара лека, игрива и малко тъжна мелодия.

Аплодисментите бяха оглушителни. „Хвърчащото куче“ се присъедини към тях с пронизителни писъци, а откъм пианото долетяха клаксонови призиви и веселбата започна.

Продължиха няколко часа, като изкараха целия репертоар от „Кадрил за дива пуйка“ и „Стабилизатор“ до „Седем нощи пиян“, Годфри Билс изигра повечето танци, а Дагоберт Муун въобще не стана от масата и се зъбеше на всички.

— Невъзможно е да се поддържа нормален разговор — оплака се Добрия доктор на Най-добрия съдия, без да забелязва, че събеседникът му е потънал в безметежен сън.

Църквите на борда бяха обидени, че никой не бе пожелал да организират сватбата. Неканен пристигна един от божиите служители, отец Льо Кок. Издокаран в бродирана жилетка и широки панталони, той си запробива път през тълпата, като се дереше с цяло гърло:

— Госпожо Сатана, как се справя тя? Пак ни е надвила в малката игра.

Една от шаферките извика уплашено, когато я прониза със здравото си око.

— Питаш ме, сестро, кого наричам госпожо Сатана? Кого соча, тъй ли?

Той плъзна поглед из тълпата и се намръщи озадачено на „кучето“, което му се плезеше с фибропластичния си език.

— Таз, която соча, сестро, ето коя. Таз с черния сак, дето се явява ту тук, ту нейде другаде. Кой я е виждал? Ти виждала ли си я, сестро? А? Не? — Льо Кок разклати заканително щръкналия си показалец. — Никой не я е виждал! Никой! Защото Тайнствената жена не е никой друг, а самата госпожа Дявол, Вавилонската блудница, Невидимия враг! Ще ви кажа, сестрици мои, Дяволската жена е враг на всинца ни, защото тя е враг на Дева Мария и на всички светии на капеланците! Запомнете какво ви рече Петела!^[1]

Шаферките се стълпиха около него, присмиваха му се, сочеха смешната му жилетка, дърпаха го за носа и се кискаха. Петела едва се отскубна от тях и отново закрещя:

— Братя и сестри, вие всички се нуждаете от спасение! Защото вашите безсмъртни души ще бъдат откраднати от жената с черната чанта!

Като човек, който трудно понася всякакъв род фанатици, Рори сметна, че е дошъл мигът да се намеси. Той опря юмруци на плота и кресна на зачервения пастор:

— Разкарай си задника оттук!

Льо Кок завъртя глава, погледна го и бавно пристъпи към него. След това вдигна ръка и посочи редиците от бирени шишета.

— Вдигни дулата си, кръчмарю! Постави здрави тапи на твоите уиски, джин и водка… — той произнасяше наименованията на напитките с нескрита омраза. — Не пълни повече чаши, кръчмарю, освен ако не можеш да им сипеш от виното на брата Исуса, дето не трови ни тяло, ни душа, а ни преизпълва с вдъхновение откъм сърцето!

Беше заобиколен от жени, които го гледаха любопитно. Стъклата на очилата му святкаха като прожектори.

— Хайде, чупката — изръмжа заканително Рори.

Седнала недалеч, Табита се разсмя весело.

— Страхотен е, нали? — тя погали Саския по ръката.

Саския Зодиак дори не се обърна.

— А какво мислиш за Тайнствената жена? — Попита тя през рамо.

Разбира се, проповедникът я чу. Той се извъртя, раздруса гривни, не обърна внимание на напрегнатите плещи на Кени, нито на жестовете на Зое Примроуз, която почукваше тревожно по слушалките си. Петела заподскача от крак на крак като дервиш, а откъм моравата му жилетка се разнесе миризма на изгоряло и спечена кръв.

— Капитане, върнете кораба обратно! Вие ни водите към скалите на разрушението и крушението! Излагате на рискове девствените ни души! Върнете ни в лоното на светия капелански дух, който сияе на небесата и където е нашият дом… — Льо Кок размаха ръце към скрития от димни облаци таван, сякаш отвъд него можеше да види мечтаните небеса. — Братя и сестри — грамадните му ръце обгърнаха шаферките и ги привлякоха към гърдите му, — капеланците ще ви простят, чада мои, те ви призовават…

Някой надяна венец на шията му. После го сграбчиха за ръцете, пъхнаха в устата му изкуствен кокосов орех, завъртяха го в пиянска стъпка и го засилиха през дансинга право към тротоара отвън. Последното, което чуха от него, бе молбата да му дадат малко светена кола.

 

 

Не след дълго тълпата започна да се разсейва. Едни отидоха да спят, други — да продължат на нови местенца. Някои и двете. Философите се оттеглиха със забележителна дисциплина и ред, като Поета и Доктора подкрепиха безчувствения Съдия. Рори им държа вратата, пожела им приятна почивка и ги покани отново да му гостуват. Последния поет се опита да го целуне и едва не си спечели ритник в задника.

Когато се върна при бара, той завари Свен и Джут да разговарят в интимна близост. Саския кръстосваше нервно дансинга и току даваше знаци на Зое да повика колата.

Табита Джут беше забравила за гигантския космически кораб, за епичното пътешествие до Проксима, за политиката и миротворството. Живееше в спомените си от далечното минало, когато баржата й кръстосваше от един космопорт до следващия.

— Обзалагам се, че те бива да регулираш двигателите на всяко момиче — заяви тя на мускулестия механик.

Свен стоеше с изпъчени гърди, запънал палци в гайките на панталона си, а едрите му лапи сякаш подкрепяха скрития зад дюкяна пакет.

— Тъй е, щот винаги си нося инструментариума — похвали се Свен, който също беше потънал в спомени.

Присъстващите изръкопляскаха звучно, когато Джут положи длан на гърдите на младоженеца и го млясна по устата.

— О, Боже мили — простена Рори.

Ръцете на Джут се плъзнаха по хълмовете на неговите гръдни мускули. Тя подпря коляно на малкото столче между краката му. Отдаде се на целувката, сякаш участваше в шампионат по надцелуване и всеки момент щеше да го спечели.

Младоженката се кискаше пискливо. Седеше със свити колете и разтворени крака, толкова, колкото й позволяваше булчинската рокля. Тя се наведе напред и замахна с ръка, сякаш удряше въздуха в напразни усилия да спре пристъпа на неудържим смях, който я бе завладял. Някой й подаде чаша шампанско, но тя я метна през рамо. „Кучето“ подскачаше над своята господарка като мъничък, грозен балон.

Спряла на вратата, Саския Зодиак гледаше с отсъстващо изражение сцената и мислеше за брат си. Представяше си как щяха да се забавляват двамата на празненството. Капитан Джут вдигна глава от лицето на Свен и я забеляза.

— Искаш ли малко? — извика й тя и кимна към младоженеца. — Не? В такъв случай, ще се видим по-късно. Ей! — изпищя тя, защото при последните думи Свен бе бръкнал под жилетката й и сега я опипваше най-нахално пред всички. Тя го сграбчи на свой ред за пакета. Така вплетени и придружавани от свитата на Табита, те се отправиха към колата й.

Саския докосна устните си с върха на пръстите. Обмисляше възможността да разшири отново речника на Могул, след като го беше стабилизирала в границите на една определена предсказуемост.

Както обикновено, тя си тръгна без никой да забележи.

 

 

Но и това не беше краят на драматичните събития от този ден. Пред апартамента на капитана чакаше цяла тълпа от мъже, жени и дори деца. Всички бяха издокарани в шарени туристически дрехи, предпазни шлемове, наколенки и налакътници. Бяха запречили вратата, сигурно бяха поне дузина на брой.

Кени скочи напред да провери какво става.

— Кои са тия типове? — попита Свен и се пресегна да натисне бутона за отваряне.

— Ти стой тук — нареди му капитан Джут и го ощипа по крака.

Тя си сложи шапката, излезе и застана наперено пред групата.

— Да?

Хората бяха разгневени и обезпокоени.

— Не зная дали ви интересува, капитане — заговори с енергичен сарказъм белокос мъж, — но долу, в Пещерата на Хаоса убиват деца.

Последва разпокъсан разказ за някаква престрелка, за хора, които се сражавали с истински оръжия.

— Нямаме нищо против да се избиват помежду си — подхвърли една жена. — Но защо трябваше да застрелват момчето на сестра ми.

Мъжът стоеше изправен до нея, стиснал юмруци в патетична поза на праведна безпомощност. Изведнъж й заприлича на хипопотам. Всички й приличаха на стадо хипопотами.

— Не бива да ги пускате да слизат долу, щом не желаете — рече им тя. Божичко, къде е сега онази седемнадесетгодишна Табита, за да я чуе какви ги приказва?

— Не можем да ги задържим! — оплака се жената.

— Вината не е моя — повдигна рамене капитан Джут. Те я наобиколиха, все добри граждани, тръгнали да дирят правдата. Тя се покатери на бронята на колата. — Вижте, съжалявам за хлапето — рече им. — Но тук е „Изобилие“! Опасности дебнат на всяка крачка! Предупредих ви, още когато тръгвахме. Тук всеки се грижи за себе си. Не мога да го правя заради всички ви.

Безсмислено беше да им го казва. Ако не го бяха разбрали досега, нямаше да го разберат никога. Щяха да продължат да хленчат и да се оплакват, да настояват за защита от извънземните микроби от съседите, от техните собствени деца.

— О, я се разкарайте оттук! — кресна им тя. — Хайде, вървете си!

Всички заговориха едновременно. Тя се изкатери на покрива на колата и извика:

— Кени!

Докато трантът си вършеше работата, Табита остана горе, изправена, разкрачена, с опрени на хълбоците ръце. Когато и последният протестиращ бе изгонен, тя скочи долу и рече на Сой:

— Ако ще се захващаме с подобни неща, трябва да си осигурим помощ.

Дотича Кени, ухилен, изплезил синкавия си език. Джут протегна ръка и го почеса зад ухото. Целият беше обрасъл, също като нея.

Сой отвори вратата пред Свен. Мъжагата се измъкна от колата и се огледа.

— Каква е тази Пещера на пакостите? — попита той. — Изглежда ми приятно местенце. — Той огледа дворчето и фонтана. — Ей, ама тука било много хубаво — добави Свен и пъхна ръце в джобовете си.

Капитан Джут ги издърпа навън. Имаше работа за тях.

 

 

Осемнадесет нива по-долу, в една безименна и неизползвана подземна галерия под „Раят на Дали“, разкопките на Кстаска приближаваха своята кулминация. Вече нямаше никакво съмнение, че се намират в нещо като команден център, до който водеха кабели от всички възможни телекомуникационни системи, включително от мостика, Алис, видеопредавателната инсталация и камерите за наблюдение. Червените кабели осигуряваха енергията, а сините и сивите бяха предназначени за телекомуникациите.

В пещерата беше горещо, все още миришеше на току-що угаснал огън. Подът беше неравен, покрит с мръсносив пясък, на места проблясваха локви с вода. Тук-там се виждаха острови от струпано снаряжение, останки от метално скеле, резервни и строшени части от машини. До големия жълт товарен камион беше паркирана гравитоплатформа, върху която бе монтирана пневматична сондажна инсталация. Приличаха на екзотични екземпляри от местната фауна, отскочили да утолят жаждата си от кладенеца.

Капитан Гилеспи погледна нагоре през гъстата плетеница от тръби и носещи конструкции. За миг мярна блестящото тяло на херувима Кстаска, която се рееше под самия свод.

Наблизо нямаше никой. Част от хората на Кстаска бяха тръгнали да търсят нова помпа, други обядваха или се надпреварваха с бъгита из Шангри Ла.

— ПОМНЯ НЯКАКВА МУЗИКА — прошепна Алис. Тук имаше говорители, но не и камери.

— Модулации на фраските — долетя тъничкият гласец на Кстаска, която продължаваше да се носи високо горе. — Амплитуда седемнадесет.

Само веднъж Доджър Гилеспи бе виждала фраск отблизо. Приличаше по-скоро на обрулено от вятъра жилаво дърво, отколкото на империалистически настроен космически завоевател. Беше голо, четириръко плашило, три метра високо, сплетено от възлести, гъвкави клони. Беше го наблюдавала, докато се носеше със скоростта на грамадно, ужасяващо насекомо, зейнало страховитата си зъбеста паст, от която непрестанно се, стичаха лиги.

— Наносите от пето ниво показват най-висока активност — докладва херувимът на корабната личност.

— СТАРИ СПОМЕНИ.

— Отпреди войната?

— КОШЕРОПОДОБНА ОРГАНИЗАЦИЯ. РУТИННА РАБОТА ПО ОСНОВНИТЕ СИСТЕМИ. ПРОЦЕДУРИ ПО ПОДДРЪЖКА — предположи Алис.

Трудно беше да повярва, че някога е била корабна личност на бергенски „таласъм“.

Капитан Гилеспи изпусна дълга струйка дим и смачка остатъка от фаса с тока на ботуша си. Не знаеше какво търси тук. Според установения протокол, не можеш да отидеш на мостика на друг пилот, ако не си поканен. Дали това важеше и за този случай? Усещаше друга, далеч по-дълбока неохота, която я подтикваше да не остава повече тук, където науката за навигацията се сливаше с чистата математика. Повечето от думите на херувима бяха абсолютно неразбираеми за нея, дори когато се вслушваше внимателно в коментарите.

Високо горе Кстаска изви хромираната си опашка и я пъхна в една цепнатина в стената.

— Чувстваш ли нещо, когато правя това? — попита тя. Изминаха няколко дълги секунди.

— НЕЩО КАТО… ГЪДЕЛ — отвърна Алис.

Капитан Гилеспи зърна две пеперуди, които изскочиха направо от въздуха и се понесоха към тавана. Крилете им бяха кафяви, като черупката на кокосов орех, обсипани със ситни, бледомаслени точки. Танцуваха като мънички, подхванати от вятъра петунии. Доджър подаде глава зад ъгъла, за да проследи по-дълго полета им. Едва сега забелязаха фигура в дълго черно палто с вдигната яка да се навежда и да взема нещо от един рафт.

Доджър извика от изненада.

За миг мярна гладко, пребледняло лице, изопнато от изненада, после непознатата се изправи и побягна. Гилеспи се втурна след нея, като разблъскваше лавиците по пътя си и прескачаше разхвърляните части. На устните й трепкаше име, което езикът й отказваше да произнесе. Смени курса и се затича към вратата, проклинайки непознатата, която вече се прехвърляше през оградата. Пак ли щеше да й се изплъзне?

Преследването продължи и в следващия тунел, който беше гъсто обрасъл. Невидими клони я удряха през лицето. Стъпките пред нея се отдалечаваха, бързи, чевръсти. Ехото им сякаш отекваше от всички посоки.

Нещо просвистя покрай нея, порейки въздуха: Кстаска върху летящата си чиния. Килватерната й струя хвърли пясък в очите на Доджър. Тя продължи напред, полузаслепена, ориентирайки се по виковете.

Херувимът я чакаше на следващото разклонение, седнала във въздуха с отпуснати настрани ръце, като безпомощно бебе в люлка. Не знаеше накъде да продължи.

— Ти хващай този коридор, а аз — другия! — извика Доджър. Така и не разбра дали херувимът я чу и дали щеше да я послуша. Затича по единия коридор, но тунелът внезапно се стесни и отпред нямаше никой. Единственият звук беше смях — видеоклип, който се процеждаше през цепнатините откъм цивилизацията.

Обляна в пот, капитан Гилеспи се върна в голямата пещера, облегна се на стената и си пое въздух, като дишаше тежко. След миг от другата посока пристигна и Кстаска, също сама. Мъничките й червени очички блещукаха гневно в мрака.

 

 

Кстаска провери лавиците.

— Тук имаше измервател на бинарни модулации — оповести тя. — Изчезнал е.

— Е, голяма работа — отвърна Доджър, докато си свиваше цигара. — И онази също. — Прозвуча така, сякаш не си заслужаваше да говорят за това.

Херувимът развинтваше опашката си и се готвеше да си сложи друга.

— Ти видя ли я, Алис? — попита ядосано Доджър.

— ДА ВИДЯ КОГО, КАПИТАН ГИЛЕСПИ? — отвърна корабната личност.

Новата опашка на херувима притежаваше стоманени скоби. На върха й имаше сонда, която сияеше в зелено, когато се активираше. Кстаска плъзна сондата в полукръгове над още мокрия под.

Доджър изцъка с език, впечатлена от възможностите й.

В зеления кръг се показа лимоненожълт отпечатък от обувка. После още един и още един. Двете тръгнаха по следите, които изчезваха в тунела. На места се виждаха само блестящи дири от пръстите, там, където крадецът бе пълзял под един гигантски клон. Следваше нов, ясен отпечатък, сочещ към близката пещера. Отново излязоха на ясна следа, която ги отведе до щръкналия отломък от матрица, наподобяващ дънер на обгоряло дърво. Тук следата изчезваше. Внезапно, оставяйки само бледозеленото сияние на сондата.

По ръбовете на летящата чиния на херувима заблестяха светлини, който се преследваха с главозамайваща скорост като лампички на виенско колело.

— Какво става?

— Каквото станало — станало — тросна се херувимът. Светлините постепенно се укротиха, но продължиха да мъждукат.

— И какво е станало?

— Изтриване на цялата информация. До последната точица — обясни с безизразен глас херувимът. — Чудна работа.

Капитан Гилеспи се огледа, но имаше поне петдесет дупки, през които крадецът би могъл да избяга. Защо ли обаче чувстваше облекчение?

А дребното черно същество така и не можа да се успокои по обратния път. Очичките му продължаваха да святкат като индикатори на пренатоварения му мозък, който вероятно извършваше непредсказуеми изчисления.

— Тя беше там — мърмореше то като досадна пчела. — Чух я. Тялото й раздвижи въздуха. Засякох масата й, регистрирах дори телесната й топлина.

Доджър Гилеспи извади кесията и се зае да си свива поредната цигара.

— Добре де, и двете я видяхме — рече тя. Сетне затвори очи и се помъчи да извика отново мигновения образ: полумесеца на кафеникавата буза, гъстата маса от къдрава, черна коса. Огърлици от кристални чипове, нанизани на жица.

Херувимът неочаквано се доближи до нея. Доджър мярна разкривеното си изражение в черната, гладка повърхност.

— Трябва да се връщам на обекта — прошепна Кстаска.

— Значи преследването приключи, така ли? — попита Доджър Гилеспи, но вече бе останала сама.

 

 

Тя се изкатери обратно при Просеката на славата, за да провери дали няма още някой наблизо. Пътят беше съвсем пуст, светлините — изгасени.

Докато димеше с цигарата, Гилеспи се замисли дали всичко не е било само халюцинация, каквито често ти се привиждат в космоса, особено ако летиш твърде дълго.

Откъм тунела повя ветрец и вдигна прахоляк и дребни отломъци. Тя щракна със запалката под един плакат, залепен върху грубата матрична стена. ИСТОРИЧЕСКИ ДВУБОЙ — пишеше на него. МО ЛОК ОТ ЩАСТЛИВАТА ДОЛИНА СРЕЩУ ТИГЪРА ОТ ШАХТИТЕ. Датата беше отпреди няколко седмици, но хартията беше избледняла и мръсна.

Доджър Гилеспи прибра запалката в джоба си. Тя закрачи бавно, втренчила унесен поглед в тъмнината. Беше горещо и задушно, после отекна рев на двигател и от мрака изплува заоблен контур, черен на черния фон: беше извивка в тунела, отвъд която се прецеждаше светлина. Бръмчащата машина се приближи и я заслепи с челните си фарове. Бяха хората на Кстаска, натоварени в каросерията на очукан пикап, заедно с помпата, за която бяха тръгнали. Когато я видя, шофьорът натисна клаксона, даде газ и усили докрай музиката.

— Доджър!

— Капитан Д!

Доджър отметна назад качулката и преглътна една прочувствена сълза.

— Тъпанчетата ми — прошепна тя. Излезе на средата на пътя и застана там, пъхнала ръце в джобовете, отпуснала рамене и втренчила насмешлив поглед право в заслепяващата, бяла светлина. А там някъде бяха звездите, грамадни, пламтящи, танцуващи безкрайно древни танци с техните компоненти от газ, скала, океан и зеленина, там бяха Проксима и Палерния и кой знае още колко други. Капитан Гилеспи си ги представи сияещи, тръпнещи в очакване да бъдат открити. Само след около година тази плътна и непрогледна хиперпространствена завеса щеше да се вдигне и прозорците на Земната зала щяха да се озарят от светлината на новото слънце.

А дотогава нямаше нищо, което да е от кой знае колко голямо значение.