Колин Грийнланд
Открадни си свят (36)

8.

А на Понса лейтенант Риков беше като обезумял. Битките и взривовете бяха прекъснали почти всички комуникации и създаваха сериозни смущения при наблюдението с мезоскопите. Екранът беше покрит с тъмни петна, налагаше се непрестанно да следят за херметичността на вътрешните преградни стени.

Сержантът от охраната водеше със себе си някаква жена.

— Лейтенант, тази жена твърди, че търсела капитана. Намерихме това в нея. — Беше пластмасова пластина, без никакви обозначения. Лейтенантът я взе и я чукна с нокът. Само един бърз поглед му бе достатъчен, за да установи, че жената е от техническия персонал: разкъсани дрехи, спирална татуировка на ръката, високи ботуши. Косата й беше сплъстена, веждите й се сключваха над носа. Риков забеляза, че неколцина от членовете на екипажа й махат и тя също им отвърна с поздрав.

— Капитанът не е тук — заяви той. — Можеш да говориш с мен.

— Изпраща ме Кстаска да донеса това — тя посочи пластината. — За капитан Джут е.

— Херувимът? Къде се намира тя?

Никой не беше виждал Кстаска от седмици.

— В Мензенцефалонния Нуклеус — отвърна жената. Риков кимна и незабелязано изпрати съобщение до Бюрото да издирят дребното досадно същество и да го сложат под похлупак, преди да им е създало проблеми.

— А това какво е? — попита, когато свърши, той.

— Не зная много, само каквото чух от Кстаска.

— Е, и? — подкани я лейтенант Риков, усещайки, че търпението му се изчерпва.

— Ами… доколкото успях да запомня, това е гласово задействаща се, авторефлексна граматична метасистема. — Тя го погледна колебливо.

Лейтенантът възкликна удивено. Той натисна едно копче на таблото.

— Оператор!

Върху контролното табло мигаха няколко лампички — спешни доклади и съобщения, които чакаха неговия отговор. Риков се огледа. В залата бяха останали само трима оператори.

— Корабна личност! — извика той.

— ЛЕЙТЕНАНТ — произнесе нежен глас.

Риков вдигна пластината във въздуха.

— Познато ли ти е това нещо?

Една от камерите се завъртя.

— ИЗГЛЕЖДА МИ ПОЗНАТО — отвърна гласът.

— За какво се използва?

… СА НЕИЗБРОИМИ… — произнесе през пукот гласът.

— Знаеш ли как се пуска? — обърна се Риков към жената.

— Ами… — тя се поколеба отново. — Мисля, че да. Ще се справя.

Очевидно точно това бе очаквала през цялото време. От коя планета идваха тези хора?

— Трябва да го поставите тук — рече тя и посочи празното четящо устройство до лакътя му.

Ееб и Саския дотичаха в апартамента, заредени с добри новини. Ееб се опитваше да каже нещо, но от устата й се сипеше, порой, сякаш някой я бе пуснал да говори на бързи обороти. Бърните й подскачаха.

— Кстаска — прекъсна я Саския. — Върнала се е!

Застанал до вратата, Кени се оригна одобрително.

— Най-накрая! — плесна с ръце сестрата.

— Алис — произнесе капитанът, която беше напълно облечена, но лежеше в леглото. — Алис!

В стаята се възцари тишина. Саския скочи на леглото и я прегърна.

— Казаха, че Алис е в безопасност — съобщи тя.

— Доджър?…

— Тцъщо и Глеспни! — най-сетне успя да прогъгне Ееб.

— Намерили ли са Тайнствената жена? — попита сестрата.

Саския не откъсваше очи от Табита.

— Намерили са я — каза тя.

— Ох, знаех си, че ще успеят! — заподскача радостно сестрата.

— Къде е тя? — попита капитан Джут, но се интересуваше от Доджър. — Искам да я видя. Доведете я тук.

— Предполагам, че си почиват — обясни, без да я питат, сестрата.

— По-късно ще ги доведат — обеща Саския.

Капитанът не им обърна внимание.

— Къде са?

Саския Зодиак погледна Кени Транта.

— Париетален — произнесе тя.

Капитан Джут знаеше къде е това. Тя скочи с неочаквана енергичност и напусна апартамента. Успяха да я настигнат отвън, където тъкмо се качваше на един мотор.

— Къде отиваш? — извика Саския.

— При Доджър — отвърна капитанът.

— Капитане, трябва да си пазите силите! — примоли й се сестрата.

— Тръгвам — заяви с мрачна решителност Табита. Кени стоеше пред мотора, разперил ръце.

— Но те шъ ви бият — проплака уплашено Ееб.

— Казах, че тръгвам — повтори капитанът. Тя завъртя ръчката на газта.

Кени заобиколи мотора, готов да се метне отзад.

— И аз идвам — рече й той.

— Не, отивам сама — отвърна Табита и в същия миг даде газ. Моторът подскочи и след секунда от нея нямаше и следа.

 

 

Десети Париетален беше някъде в средата на кораба, отвъд Централния Гирус. Старите названия вече нямаха никакво значение. В процеса на излизането си в нормалния космос „Изобилие“ променяше формата си, с пропукване се отваряха нови тунели към неподозирани кухини. Вече не приличаше на мозъка, на който го бяха оприличили земните учени. Ала из тунелите и пещерите ехтяха изстрели, стените се разтърсваха от експлозиите на дузина разпокъсани битки. Дори хора, които никога не бяха изпитвали страх, започваха да се питат дали грамадният кораб ще оцелее в това последно изпитание.

Капитан Джут пристигна с антураж, който беше събрала по пътя — босоноги деца и мучащи веспанци, повечето прекалено ентусиазирани от нейната внезапна и неочаквана поява и горящи от желание да й помогнат. Скоро стълбите и терасите се изпълниха от тълпи — фенове на Тайнствената жена и почитатели на Табита. Сред тях беше и отец Льо Кок с дългото си бледомораво наметало, пристегнато с многоцветен колан. Отецът беше готов да посрещне Дявола. Той размаха заострен кол над главите на множеството и успя да сграбчи Табита за ръката в момента, когато си пробиваше път към вратата на апартамента.

— Почакай, капитане, поспри, в името на безсмъртната си душа, умолявам те. — Петела миришеше на кръв, на змии и на отдавна немито тяло. Той заговори право в лицето й. — Тайнствената жена, това са Т и Ж, капитане — Ти Ж — деветнайсет и седем по реда на азбуката, което прави общо двайсет и шест. В Тайнствена имаме още десет букви и става трийсет и шест, капитане. Трийсет и шест, или шест по шест, три шестици, и ето го 666 — Числото на звяра! — Той завъртя очи и стисна жълтеникавите си зъби.

Капитан Джут положи ръка на рамото му. Той отдръпна глава назад и се втренчи в нея през замъглените си очила, сякаш се надяваше да я разгледа по-добре.

— Тези хора с вас ли са, отче?

Той склони глава в престорено смирение.

— Всички сме Божи чада, сестро.

— Тогава разкарайте ги от пътя ми.

Петела отскочи назад и размаха заплашително острия кол.

— Отдръпнете се всички! — избумтя той. — Казах всички да се отдръпнат назад!

Пред вратата се оформи празно пространство и след миг тя се плъзна встрани. Отвътре излетя малък сребърен диск, яхнат от черно, лъскаво същество, който увисна на метър от земята. Откъм събралото се множество долетяха гневни и радостни възклицания.

— Покажете ни жената! — разнесоха се викове. Някои се блъскаха напред, с вдигнати над главите камери. Застанал широко разкрачен, отец Льо Кок се опитваше да ги задържи.

Капитан Джут се шмугна през отвора и вратата, се хлопна.

Тя се подпря на стената.

— Добре ли си, капитане? — попита я Кстаска, увиснала пред нея.

— Нищо ми няма — отвърна Табита, което не беше съвсем вярно. Тя се огледа. Стените на помещението бяха от необлицована матрица, миришеше на цигарен дим, на застояло и на влага. Усещаше се и миризмата на котешка пикня.

— Къде са те?

 

 

След тесния коридор следваше голяма, просторна зала. Покрити с орнаменти стълби се виеха към по-горни етажи. Подът беше облицован с деймоски мрамор, имаше банкетна маса, заобиколена от половин дузина тронове. Наоколо бяха разхвърляни полуразопаковани сандъци и раници, смачкани дрехи и механизми с неясно предназначение.

В далечния край на масата се виждаха останки от вече отминалото пиршество — панери с хляб от лишеи, купи с изсушени охлюви, восъчни плодове. Една бяла котка се ровеше из остатъците. Табита се приближи към нея. Котката скочи, дотича, подуши й ботушите, след това вдигна глава и се вгледа в лицето й. Имаше само едно око.

Доджър Гилеспи се изправи от масата, но остана подпряна, загледана в Табита. Ръката й беше превързана с мръсен бинт.

— Майната ти, Доджър — произнесе Табита. Беше напълно изтощена от пътя. Тя се олюля и сложи длан на рамото на Доджър. — Жива си, значи!

Капитан Гилеспи я погледна развеселено.

— Е, не съвсем, малката, но ти благодаря за загрижеността. Обаче ти ме притесняваш.

— Добре съм си — отвърна не съвсем уверено Табита. — Къде е тя?

— Тайнствената? — Доджър Гилеспи посочи с палец една голяма бяла врата.

— Под ключ — докладва Кстаска.

— Алис! — произнесе на висок глас капитанът.

Доджър постави ръка на рамото й.

— Пратихме я на мостика. Не я ли получи?

Капитан Джут тръгна към вратата.

— Идвай — рече тя.

— Ами затворничката? — попита Кстаска.

Капитанът спря и се извърна.

— Коя е тя?

— Казва се Анджела — поне така твърди — отвърна херувимът.

— Анджела коя?

— Нямала фамилия — рече херувимът. — Тя е единица от Разширяващата се невросфера. Най-далечната им единица, както твърди.

— Мрежоманиачка — поясни Доджър, в случай че капитанът още не беше разбрала. Наистина не изглеждаше никак добре.

Близо до масата имаше портативна телекомуникационна уредба. Кстаска натисна едно копче на пулта и на екрана се появи мургава жена с черна къдрава коса, седнала на малка кушетка. Беше подпряла глава на възглавницата, а краката й бяха сгънати отдолу.

— Анджела не е истинското й име — обясняваше Доджър, докато си палеше цигарата. — Тя каза, че означавало Пратеник.

Но капитан Джут вече бързаше към вратата. Кстаска едва успя да отключи бравата и тя пристъпи вътре.

 

 

Стените и пода на стаята бяха облицовани с материал, който лъщеше като полиран метал. Единствената мебелировка беше тясната кушетка, опряна до стената зад вратата. Табита спря, огледа се, сетне се приближи към възглавницата.

Тайнствената жена беше облечена в шарена пижама на едри оранжеви и зелени листа. В момента медитираше. Тънки като нишки кабели висяха от гнездата в слепоочията й и се спускаха до малък биомеханичен прибор, положен в скута й. Ноктите на краката й бяха лакирани в различни цветове — от кобалтовосиньо до яркобяло — всичките в крещящо противоречие с цветовете на пижамата.

— Анджи? — произнесе Табита.

Жената вдигна глава и я погледна безизразно.

— Здрасти, Т-Таби — каза тя.

 

 

Във външната стая капитан Гилеспи следеше сцената на екрана. През всичките тези години никой, нито веднъж, никога не бе нарекъл капитан Табита Джут Таби. Никой освен тази малка мърла, ловката крадла, тази саботьорка. Но вместо да й кресне, Табита разтвори обятия и я прегърна.

Капитан Гилеспи се облещи в екрана: две лица, които си приличаха като две капки вода, едното с иронична усмивка, другото още замаяно и учудено.

— Проклета да съм — плесна се тя по челото и погледна херувима. — Това е Анджела Джут.

Херувимът промърмори нещо неразбрано. По ръба на летящата чиния пробягнаха светлинки.

— Нямаме сведения за никаква Анджела Джут — обяви Кстаска.

Доджър погледна към голямата бяла врата.

— Във всяко семейство има по една — произнесе тя. — Черна овца.

Херувимът продължаваше да търси.

— Овца ли каза?

— Такава, за каквато членовете на семейството предпочитат да не говорят. Защото е тръгнала надолу по наклонената плоскост. — Капитан Гилеспи присви очи от цигарения дим. — Като теб — добави тя.

Херувимът не отговори. Очите й блестяха, докато обработваше грамадни количества информация.

— Алис ще знае — добави тя.

Доджър извади цигарата от устата си и я посочи.

— Да не говорим за Алис, преди да се е върнала Джоан.

Кстаска се издигна във въздуха и последва котката към вътрешната стая.

 

 

Капитан Джут седеше на кушетката до жената, която се наричаше Анджела. Тя огледа с критичен поглед лицето й и произнесе:

— Откъде се взе?

— От Светия гроб — отвърна Анджела, като вдигна глава и се усмихна лъчезарно.

— Сигурно се е присъединила към нас на Венера — обясни Кстаска, която летеше в хиперболична крива около кушетката. — От „Сераф Кайза“.

— Т-т-тялото е п-погребано — шепнеше щастлива Анджела. — Д-д-духът се м-множи до б-безконечност!

Влезе Доджър Гилеспи, за да им прави компания. Застана малко настрани, извън втренчения поглед на капитан Джут.

— Това е тяхната църква — поясни тя, като гледаше Табита. — А този Свещен гроб… как беше там?

— Светият гроб на Разширената невросфера — повтори Анджела. Тя се огледа тържествено, сякаш току-що ги беше покръстила в своята вяра.

— Какво си направила с моя кораб? — попита я дрезгаво Табита.

— Много върви са необходими, за да бъде изплетена Светата мрежа — отвърна с видимо доволен вид посветената.

— Питам какво си направила с Алис?

Анджела Джут продължаваше да се усмихва с невинен вид.

— Напълно възможно е да не си дава сметка за онова, което е сторила — обади се херувимът. — Една толкова сложна операция несъмнено изисква потискане на коровите…

— Ще можем ли да си я върнем? — прекъсна я капитан Джут. Беше допряла длан до бузата на сестра си, сякаш й мереше температурата.

Доджър Гилеспи се намръщи и погледна въпросително херувима.

— Вижте — поде предпазливо отрочето на серафимите. — Уверена съм, че ако разполагаме с достатъчно време, бихме могли да я разпрограмираме. Но не мога да се закълна какъв ще е крайният резултат.

Анджела Джут въздъхна и се протегна, сякаш се будеше от сън. Тя вдигна ръка и нагласи кабелите зад ухото си.

— Табита — заговори тя, като взе ръката на сестра си и я потупа. — Ти си в М-мрежата. Тя те е п-приела в себе си. Т-там ще си в б-безопасност!

Капитанът надникна в тези екзалтирани очи. Струваше й се важно да й опише ситуацията такава, каквато е.

— Отвън не е Проксима — съобщи тя. — Всичко се обърна с краката нагоре. Не ми позволяват да управлявам собствения си кораб.

— Капитане, това е жената, която те спираше — реши да припомни Кстаска.

— Не сега — побутна я Доджър.

Херувимът разтвори мъничките си ръчички.

— Как очаквате да решим проблема… ако скриваме принципно важна информация…

— Предупредих те — рече Доджър Гилеспи.

Анджела прегърна ръката на капитана.

— Мрежата е светлина — произнесе тя. — Мрежата е плътта. Мрежата е не-раз-ру-ши-ма!

Отвън долетя шум. Пангото беше пристигнало.

 

 

Шумните, свирепи, кръвожадни орди в Латералната Фисура притихнаха, втренчили изумени погледи, когато над тях се появиха роботите-вертолети. Бяха боядисани в жълто и зелено, за разлика от всички познати досега на борда на кораба, и се спускаха по двойки от бездната над главите им в идеален синхрон, разгъвайки грамадни пластмасови листове, които увисваха между тях като знамена или лозунги.

На листовете — като на гигантски екран — се появи старата емблема на Първи канал, но вместо някогашните говорители, които хората все още помнеха, те видяха Тайнствената жена, с бисери в косите, подпряла смеещо се бебе на коляното си и усмихваща се към камерата! Уморени и изплашени майки закършиха ръце и заплакаха горчиво. Това беше тяхното бебче. Техните деца играеха пред краката на Инфантата на Интерфейса. Изглеждаха щастливи, добре нахранени и пълни с неизчерпаема енергия, тоест изглеждаха така, както трябва да изглеждат всички деца. Намираха се в Канфа, старата панорамна зала, а през прозорците се виждаха космосът и звездите. Имаше и планета, примамливо зелена, като корона на голямо дърво.

— Елате! — провикна се Тайнствената жена към изумените зрители. — Ние ви очакваме! Никой няма да ви спре, ако дойдете сега!

Изгладнелите, съсухрени, болнави нещастници от Латералната Фисура се спогледаха и изведнъж заговориха накъсано и развълнувано. Заподскачаха, сякаш искаха да преминат през екраните, докато вертолетите мъркаха кротко над главите им и от време на време хвърляха водни бомби, за да потушат пламъците.

 

 

На доковете моряците се биеха с хамалите, а собствениците — с пилотите. Малкото изправни кораби бяха обсадени, атакувани и превзети. Някои от тях вече бяха разглобени на части. Добре организирани крадци се катереха нагоре по отвесните стени между нивата и подхващаха ръкопашни схватки с корпоративните командоси. На долните нива опустошението беше невъобразимо. Няколко подпалени автомобилни гуми замърсяваха въздуха със смрадливия си дим. Никой не забеляза откъде се появиха вертолетите, но всички откриха огън по тях.

Вертолетите избегнаха с лекота нестройните залпове и отново разпънаха гигантските си екрани. Засвири познатата уводна мелодия на Втори канал, след това се появи и емблемата, но вместо новините им бе показана една фигура, която всички познаваха твърде добре. Беше Тайнствената жена, с неизменното й дълго черно кожено палто, която командваше ято летящи роботи с помощта на излизащите от главата й кабели. Намираше се в един от товарните докове на най-горното ниво, където, изглежда, се развиваха събитията. Роботите бяха товарни машини, макар че по тях се виждаха наскоро монтирани оръжия.

Тайнствената жена се приближи в едър план. Стрелбата в доковете взе да утихва. Всички се струпаха по балконите, рамо до рамо заставаха доскорошни противници, докато останалите излизаха на площадките, с вдигнати нагоре глави.

Различаваха съвсем ясно едрите капки пот по челото й, всяка от тях голяма поне един метър. Косата й беше привързана назад.

— Фраските идват! — извика тя. — Фраските! Фраските!

 

 

В главата на гигантската горила на Хаоса мониторите започнаха да премигват и пукат. Никаква настройка не беше в състояние да върне предишните канали. Вместо това всички екрани показваха Трети канал, макар да нямаше човек на борда, който да не знае, че Трети канал не съществува от близо година.

Норвал Хан удари облегалката на своята седалка.

— Грант, нали? — изкрещя той. Маймуняка сви рамене и разпери грубите си длани.

Сцената на мониторите беше същата, която бяха оставили след себе си тази сутрин: Окципиталната шахта с димящите ковачници. Не се виждаше никой, освен жените и децата. Всички се бяха събрали около…

— Тайнствената жена! — ахна Дог Шварц.

И наистина бе тя — в къса черна пола и металически сутиен, сякаш бе излязла от картина.

— Тя е, Норвал! Това е тя!

— Млъквай!

Жената от екрана се наведе и погледна Норвал Хан право в очите, сякаш можеше да го види. След това заговори. Гласът й бе пълен с обещания, нисък, задъхан, точно както си го беше представял:

— Ела си у дома, Норвал Хан. Корабът е твой.

Норвал се ококори в екрана.

— Това е някакъв номер — успя само да каже.

— Ето го и Лупин — рече Дог.

Норвал премигна. Наистина, там стоеше Лупин Джуджето и подаваше на Тайнствената жена кутия от бира. Той помаха развълнувано на камерата.

Дог Шварц подскочи и се закълчи в неистов екстаз.

— Размърдай се, Норвал! Хайде, човече, да вървим, по-бързо!

Норвал се покатери на пултовете и надзърна през очите на горилата. Той огледа автогробището, което доскоро бе предната линия на черноризците.

— Няма да мръднем, докато тя не дойде тук — заяви той.

 

 

— Какво е това? — кресна полковник Старк на своите техници.

— Четвърти канал, госпожо — отвърна един от тях.

— Не може да е Четвърти канал! Кой го контролира? — Лицето й беше побеляло от омраза. — Онзи тип е, нали? — досети се тя. — Грант. Това е тактически дезинформационен ход. Дайте ми свободна линия. Която и да било!

— Не можем, госпожо. Не разполагаме с нито една. Освен тази.

Старк погледна към екрана. Там показваха Понса. Щурвала и голямото синьо кресло. В креслото седеше жена. Приличаше на капитана, но не беше тя. Беше се включила към управлението.

Старк блъсна с юмрук по пулта. Отвън нещо избухна, твърде близо. Светлините премигнаха и от тавана се посипа мазилка.

Ами ако беше истина? Ако текунаците са я предали? Ако са се възползвали от отсъствието й за някакъв техен, потаен план?

Двойна експлозия. После затишие. А на екрана камерата, се премести от жената в креслото до другата — която лежеше в безсъзнание в краката й.

Това вече беше капитанът.

Отново в едър план лицето на непознатата. Гримът й беше безупречен, усмивката й — като реклама на паста за зъби.

— Полковник Старк — произнесе тя. — Имайте предвид — очите й бяха оранжеви, виолетови и блестящо зелени, — че този кораб е мой.

Полковник Старк блъсна прозореца с две ръце. След това погледна разгневено надолу, към Ордата на Хаоса: Бяха разбити и отстъпваха, скупчени около гигантската горила.

— Вмирисаните кучи синове са били само примамка!

— Старк — измърка силиконитовата богиня, — трябва да се съобразяваш с мен.

Полковник Старк вече бе сграбчила червената си барета и тичаше надолу към колата.

 

 

В пещерата на Големия приятел миньорите, опръскани до гърдите с кръв и слуз, зарязаха работните си места, за да гледат специалното предаване на Пети канал, което изведнъж се бе появило на всички екрани. А там се виждаха все познати лица: директорът на Текунак, Доркас Мандебра и капитан Джут вдигаха чаши, докато Тайнствената жена им поднасяше шампанско. Тя ги прегръщаше с дългите си изящни ръце. Директорът я потупа по рамото.

— Наистина сме щастливи — обърна се той към подчинените си, — да ви съобщим, че „Текунак интерстелар трейдинг“ се сдоби с правата над този великолепен кораб и започва търговия! — Под оглушителните викове на тълпата тримата вдигнаха чаши за наздравица към екрана.

 

 

Пангото подскачаше по неравните пътища. В кабината беше мръсно, тапицерията беше потъмняла, по таблото имаше налепени дъвки и късчета изсушена храна, която шофьорката бе изплювала, докато си чистеше зъбите. По прозорците и стените бяха налепени реклами на нови марки бира. От огледалото висеше пухеста играчка-перк.

Саския Зодиак седеше отпред с Кстаска в скута си. Непрестанно поглеждаше към капитан Джут и нейната пленничка.

— Никога не си ми казвала, че имаш сестра — оплака се тя.

— Не започвай пак — промърмори Доджър Гилеспи, но нямаше никаква полза.

— Ако ми беше казала, отдавна щяхме да измислим нещо. — Саския изглеждаше обидена, след като разрешението на загадката се бе оказало толкова просто.

Анджела й се усмихна любезно.

— „Люш-люш — запя тихо тя. — В сладката люлка…“

Бихте могли да почувствате заобикалящата я вълна на омраза и недоверие, като хладна зона около хладилник. Сега вече всички знаеха, че корабът е пресрочил полета с петдесет години и че вината е нейна.

Кени и момчетата охраняваха зорко капитана. Никога не я изпускаха от очи. Тук беше и аптекарят, който непрестанно й напомняше да погълне нещо, миришещо на застояла вода. Еднооката котка се търкаше в краката й.

Тя я срита и вдигна ръка.

— Тихо! Всички да млъкнат!

В настъпилата тишина очите й се обърнаха към екрана. За момент Табита си помисли, че е зърнала там лицето на сестра си.

Ето го отново.

— Видяхте ли? — попита ги тя.

— Това беше Анджела — рече Саския.

— Ти ли направи това? — обърна се Табита към сестра си.

Анджи се наведе и погали котката. Поклати бавно глава и отвърна:

— Тази единица не предава.

Сой скочи на спирачката. Пангото се завъртя и закова на място сред воя на свирещи гуми.

— Глейте! — извика Сой и посочи през предното стъкло. Капитанът се изправи, подпряна на седалката. Тя гледаше право напред, в тунела.

В средата на пътя стоеше малко момиче с дълга руса коса, синя рокля и бяла престилка.

Тя се понесе право напред, като робот върху релси. Когато приближи предното стъкло, всички видяха, че се усмихва. Звукът на монитора утихна.

— АХ, КАПИТАНЕ — произнесе топъл, мек глас. — ЕТО КЪДЕ СИ БИЛА.