Колин Грийнланд
Открадни си свят (1)

Пролог

Когато стражите на Астероид 000013 започнаха да хленчат и да се ближат един друг, Дог Шварц — нека му отдадем справедливост — бе първият, който го забеляза.

Всички винаги съдеха Дог Шварц справедливо. Надпреварваха се да го правят с едни или други методи на юриспруденцията. Съдията на Честност-2 дори го обяви официално за „преминал в трансгресивен режим на функциониране“, което не попречи на Шварц да продължи да „функционира“ по същия начин до ден-днешен.

Дог Шварц познаваше из основи и отвътре живота във всички съдебни институции от Малибу до Ганимед. Астероид 000013 спадаше към категорията на най-мрачните местенца за обитаване, което не беше никак странно, като се има предвид, че всъщност представляваше еладелдийски изправителен дом. 000013 не беше нищо повече от голям скален къс, който следваше тясна, самотна орбита. Всичко, което се помещаваше на микроскопичната му повърхност, бе всъщност един неголям купол със спални клетки и сумрачна дупка в земята, където Дог Шварц и неговите покаяли се престъпни събратя прекарваха непрекъснато скъсяващите се астероидни дни в упоритото занимание да раздробяват 00013 на още по-дребни камъчета.

Дог Шварц дължеше името си на приликата в лице с някаква отдавна забравена земна порода кучета — поне така твърдеше някакъв неизвестен ентусиаст. Нямаше нищо против названието. Дори се радваше на скритото в него, неизбежно страховито уважение. Затова пък бе доста докачлив, що се отнасяше до външния му вид. В гражданския живот предпочиташе да носи шарени дрехи, но дори в изправителната колония успяваше да вдъхне малко вкус и стил на сивите затворнически одежди.

Когато обаче говорим за кучета на 000013, имаме предвид тъмничарите, защото, както е известно всекиму, тъкмо еладелдийците — които тук пазеха затворниците — приличаха далеч повече на земните кучета, отколкото който и да било човек. Общоприет факт е, че всеки нормален еладелдиец наподобява чудовищно мутирал териер със синкава козина, изправен на задните си крака.

А един ден те дори започнаха да се държат като кучета.

Дог Шварц тъкмо си почиваше, опрял широки длани на яките си бедра. Той вдигна глава и загледа тъмничарите, заели позиция от другата страна на периметъра.

— Погледни ги само — прошепна на аверчето си. Притежаваше неочаквано тънък и писклив глас, който умееше да модулира до приятен тенор.

Съкилийникът на Шварц, известен тук с прозвището Монаха, извади металния клин от пукнатината, която бе пробил в стената, и се озърна. След това се изхили мръсно, което при него бе единственият начин за изразяване на чувствата.

— Мухи — обяви той.

Двамата с Дог Шварц бяха заедно откак се помнеха. Съдбата, животът или нещо също толкова неумолимо ги бе събирало отново и отново в различни ъгълчета на света. Дог Шварц и аверчето му с прякор Монаха бяха от онези типове, които очаквате да срещнете в затвора на която и да било земна или извънземна цивилизация.

Дог Шварц може и да приличаше малко на куче, ала същото едва ли можеше да се твърди по отношение на външността на Монаха и неговия прякор. Зад гърба му го наричаха Маймуняка заради състоянието, до което успяваше да се докара, независимо от хигиенните процедури, провеждани след, че и преди работа. Маймуняка беше дребен на ръст и лепкав. Ръцете му бяха като попивателна за мазнотии от всякакъв сорт, които сякаш си даваха среща, събрани вероятно чак от другия край на Слънчевата система.

Ала Маймуняка си го биваше с ръцете. Любимото му занимание бе да разглобява всичко, което му попадне, на съставните му части, след това да го сглобява отново, за да види дали ще проработи. Като правило, нещата, които преди това функционираха, губеха тази способност и обратното. Така или иначе, намесата на Монаха оставяше траен отпечатък в съществуването им — в един или друг смисъл. Важното беше, че той не обичаше да оставя работата си недовършена.

Дог Шварц разтърси глава, сбърчи нос и заби трескаво дясното си кутре в ушния си канал.

— Мухи — присмя се той. — Гледай. Погледни ги само. Май че чуват нещо.

И тъй беше наистина — поне така изглеждаше. Насъбрани в предния край на шахтата, стражите стояха с щръкнали уши и вдигнати нагоре глави, като че улавяха някакъв сигнал направо от космоса, ужасяващ крясък, недоловим за затворниците от Земята.

Монахът се ухили, оголвайки два реда кафеникави зъби — в местата, където не бяха мухлясалозелени.

— Каквото и да е — отбеляза с неочакван изблик на мъдрост, — май хич не им се нрави.

Изведнъж по-младият от двамата тъмничари в дъното на шахтата изпусна с дрънчене своя пулсор, завъртя се към другия тъмничар и се зае да го души.

Дог Шварц подскочи и разкърши рамене.

— Вземи го — произнесе с ясен глас той, обръщайки се към Леглой, който беше най-близо, като имаше предвид оръжието. Но Леглой, както обикновено, не можеше да помръдне. Ниглон Леглой винаги се парализираше от страх. И вечно се боеше от всичко.

По-възрастният тъмничар излая нещо пронизително и гърлесто. Младият се наведе и сграбчи пулсора с разтреперани космати лапи. Възрастният завъртя глава и кресна на затворниците да се захващат отново за работа, но говорът му не беше ясен. Нещастникът очевидно бе раздвоен.

Затворниците по всички светове подушват тези неща както нормалните хора усещат промяната във времето. На 000013, където времето не се променя, те са дори още по-чувствителни. Никой не се захвана за прекъснатата работа. Изтръпнали от умора и овладени от безразличие, те продължиха да се кокорят към тъмничарите.

Възрастният отново изкряска. Младият също последва примера му с разтреперан, поизтънял гласец. Всеки момент към тях щяха да се присъединят и тъмничарите от горните нива и ако все още не се бяха захванали за работа, щеше да последва стрелба.

Дог Шварц замахна с чука — сякаш Монаха все още прикрепяше клина в пукнатината, сякаш той все още се готвеше да го удари.

Неколцина от тъмничарите започнаха да се спускат към дъното на кариерата, като се пързаляха по загладените камъни. Защо не стреляха? Изглеждаха така, като че бяха забравили за какво служат оръжията. Откъм редиците на затворниците се надигна ропот. Еладелдийците бяха сурови и усърдни в стриктното спазване на закона и в подчинението си пред капеланците, който го бяха сътворили. Но сега се държаха така, сякаш бяха изгубили всякакъв спомен за този закон, както и за създателите му.

Дог Шварц се озърна и започна незабелязано да се прокрадва към най-близката товарна рампа. Край него притичаха няколко стражи, но нито един не го спря. Струпваха се в центъра на кариерата, без да предприемат каквито и да било офанзивни действия. В средата на групата стояха най-възрастните, а останалите подскачаха неспокойно около тях, сякаш търсеха утеха или отправяха настойчиви молитви да бъде прекратен нетърпимият шум. Вълна на неистов смях заля затворниците, които започнаха да крещят радостно.

Междувременно Дог Шварц се покатери на рампата и прегради пътя на един от последните тъмничари, също завладян от необяснимото желание да слезе долу.

— Ей, момче, дръж — извика той и му подаде дръжката на тежкия каменарски чук.

В отговор тъмничарят му се озъби. Дори посегна към колана, където висеше ултразвуков камшик. В същия миг Дог Шварц замахна с чука и стовари стоманения му накрайник върху черепа на еладелдиеца, превръщайки го в пихтия, заедно с част от рамото и гърба.

И тогава шахтата се изпълни с див рев.

Шварц подскочи с ловкостта на примабалерина (възползвайки се от предимството на ниската гравитация), повали още един тъмничар и после още един.

— Хопала, Монах — извика радостно той. — Брей, брей, брей!

Дребосъкът не се подвоуми да последва примера му, като се зае да мушка почти парализираните тъмничари с острието на металния клин. Наложи се обаче да си проправя път сред тълпа от мераклии. Сега вече дори Леглой бе дошъл на себе си и трескаво замеряше противника с камъни.

Пазачите не оказваха никаква съпротива. Горе, по ръба на шахтата, белокозинестите офицери търчаха в кръг, хленчеха и виеха, сякаш цялата позната вселена внезапно се бе преобърнала с краката нагоре, за да се стовари върху нещастните им глави. Вместо да спрат с огън нахлуващите затворнически орди, те избягаха страхливо в совалката, откъдето дни наред продължаваха да се носят ужасените им писъци. По същото време Дог Шварц, Маймуняка и Ниглон Леглой — и всички техни приятели и врагове — изядоха и изпиха къде каквото намериха, а останалото изпотрошиха.

Никой не забеляза кога точно от звездното небе се спусна грамаден астероид и една жена с дълго, черно кожено наметало им предложи да ги откара.