Колин Грийнланд
Открадни си свят (19)

9.

В Пояса, когато се свързващ по радиовръзката, обръщаш се към всички с капитане. „Привет, капитане, следвам вашия курс.“ „Вие ли сте, капитане?“ „Добре, капитане, разбрах ви.“ Доджър Гилеспи имаше няколко близки приятели, на които дори не знаеше имената. Свикнала беше да се обръща към тях с названията на техните кораби. „“Тъжно хлапе", виждал ли си „Острието“? Каза, че те чакала с нетърпение, щастливецо!" Всички бяха едно малко, сплотено общество, макар рядко да се намираха на по-малко от стотина километра един от друг.

Жалко, че не можеше да каже същото за членовете на експедицията на Дейвид Ксавир.

 

 

След като пресякоха един канал с клокочеща кафява вода и се изкатериха по стръмния склон до пещера, пълна със сталактити и сталагмити, капитан Гилеспи обяви кратка почивка. Децата се втурнаха наоколо с радостни викове и закрепените на каските им фенерчета блясваха тук и там като светулки.

— Най-добре да продължаваме, капитане — предложи почти веднага преподобният Арчибалд, като пристъпваше енергично от крак на крак. — Ранените в ариергарда, нали така?

Гилеспи го погледна смутено. Все още не можеше да привикне с военната му осанка, също както и с привидната му благочестивост. Тъкмо той настоя да се забавят, за да погребат убитите и от двете страни, като за целта използваха пръст и едри парчета от матрица.

След като отстъпиха от засадата на перките, единственият представител на разумния свят, когото мярнаха, бе никакъв непознат мъж, на около пет нива над тях, които тикаше количка с нещо като голяма аудио-визуална уредба. Но кога беше това — дали вчера? Никой не можеше да си спомни точно.

Капитан Гилеспи се отърва само с ухапване на дясната ръка, което обаче не й даваше мира, и няколко драскотини, най-лошата от които бе на хълбока и вече се беше възпалила. Болеше я при всяка неравност по пътя. Тя крачеше смръщено в кръга озарен от големия снимачен прожектор, който Ксавир носеше на гърба си. Благодарение на сивия си маскировъчен комбинезон, единствен той се бе отървал невредим от схватката.

 

По-късно пресякоха тунел, който някой бе използвал, за да изхвърля боклуци. Спряха на самия край на голяма купчина от пластмасови чашки за кафе и използвани салфетки. Кучето се зарови с радостно сумтене и дори вдигна крак.

Тук решиха да се прегрупират и да дадат отдих на носачите с ранените. Джоан и Лойд настояваха да задържат тяхната носилка, защото не можели да носят Роналд. Доджър знаеше, че смъртта му ги е разтърсила дълбоко. Те бяха млади и невинни и като всички младежи смятаха, че са неприкосновени за смъртта. Капитан Гилеспи предполагаше, че скоро може да получат друг подобен горчив урок. Жената, която носеха — една от лаборантките в групата на Катсингълови — все още не беше дошла в съзнание.

 

 

Тунелът се разтваряше в голяма подземна кухина, през средата на която, сред брегове от оголена матрица, ромолеше рекичка с цвят на прясна, пенлива бира. Прекосиха я и продължиха напред, за да се озоват пред гърлото на следващата пещера. Тук, на брега на плитък, мръсен резервоар, спряха за поредната почивка.

— Страшничко — промърмори Джоан, загледана в зловещо проблясващите килими от хлъзгав мъх, които покриваха пода.

Кстаска бе напълно извън обсега. Картографите не изглаждаха никак обезпокоени.

— Това е Цистернум Мата — обявиха спокойно те. Някои забелязаха странни отпечатъци от лапи в податливия мъх и фекални остатъци, наподобяващи вкаменени пури.

Издокарани в бозави комбинезони, Катсингълови коленичиха, за да ги огледат.

— Не са от перки — увери един от тях професор Ксавир. — Което съвсем не означава, че тук не се навъртат перки — добави друг. Естествоизпитателите бяха наблюдавали с вълнение поведението на дребните злобни същества и все още спореха разгорещено за причините и значението на явлението.

Отново продължиха, следвайки ронливия бряг на рекичката, като я пресичаха всеки път, когато стигаха някой брод. Дженива Маккан още не можеше да си прости загубата на най-съществената част от оборудването, както и на сензационния материал, заснет по време на сражението.

— Нищо нямаше да им направим — гневеше се тя и риташе ядно водата в плитчините. — Животни. Ето какви са. Ей, дори щяхме да им предоставим тяхно собствено време, стига само да бяха ни позволили да го обсъдим на спокойствие.

— „Часът на перките“ — захили се Бет. — Или „Подземната фауна“.

— Те са атавизъм — мърмореха помежду си учените. — Или преднамерена мутация? — те се споглеждаха въпросително.

Доджър Гилеспи знаеше, че ако пак спрат, едва ли ще намери сили да преодолее болката. Замаяна от изтезаващия пламък в хълбока и умората, тя се препъна в един полузаровен въздушен отдушник и подплаши едър, охранен плъх, който сигурно достигаше петдесет сантиметра от носа до опашката. Нямаше и следа от бледолики жени с дълги кожени палта, метнали на рамо чували с ограбено имущество.

Изморена до крайна степен, Джоан най-сетне позволи на един от ловците да я смени. Тя дотича при Доджър и й подаде ръка.

В първия момент Гилеспи не я забеляза и трепна уплашено.

— Господи, малката, по-внимателно.

— Уф, извинявай. Исках да ти помогна.

— Не го прави отново, инак ще трябва мен да ме носиш. Как е тя? — Доджър кимна към носилката.

Джоан повдигна рамене.

— Не е идвала на себе си. Нямам представа дали ще оживее. — Говореше пресипнало, но очите й се навлажниха.

— Хайде, давай — подкани я капитан Гилеспи и сложи ръка на рамото й. — Поплачи си. Ще ти олекне.

— Майната ти — отвърна мрачно Джоан и отстъпи назад. — И без теб ще се оправя. — Тя си обърса носа. — Ама и той беше един задник — добави тя, все още не прежалила загубата на Роналд. — Да знаеш само колко ми липсва…

— Аха — кимна замислено Доджър. Джоан отново я доближи и я хвана за лакътя.

Двете продължиха напред, залитайки от изтощение.

 

 

Експедицията достигна извор, от който бликаше тебеширенобяла вода, която беше отмила горния слой на матрицата в непосредствена близост, оголвайки едри снопове от червеникави влакна, подобни на уголемени конски косми. Катсингълови веднага заеха удобна позиция до едно от тези образувания и бяха погълнати от наблюдения и разгорещени обсъждания. Един от тях посочи мъничките черни петънца, покриващи някои от влакната.

— Силиконови бръмбари — предупреди мрачно друг.

— Е, и какво? — попита Лойд, застанал недалеч от тях.

— Космически термити — обясни му капитан Гилеспи. — Ядат всичко.

Лойд дръпна, отвратен, ръка.

— Що не вземем да се откажем и да се приберем у дома? — попита той. — Ако тръгнем веднага, довечера ще сме в Уингуотър каньон.

Джоан погледна Доджър, после сведе очи към пода. Тя подритна парче от матрица към водата.

— Мисля, че сме малко по-далече, отколкото предполагаш — произнесе предпазливо Доджър.

Тя дръпна една навита цигара зад ухото си и я запали. Димът се разгърна в неподвижния въздух и резливата му миризма се смеси с мириса на влажен мъх и диви гъби, на мокра матрица и канали. Таванът над тях сияеше като червено зарево на нощно небе.

 

 

Когато доближиха следващата цепнатина, от нея вече висяха плетени стълби, но нямаше и следа от тези, които ги бяха поставили. Изследователската група започна да се спуска изморено надолу по влажната стена.

Спряла на самия ръб, Гилеспи извади полупразната си манерка и погълна жадно последните капки на дъното. Беше достатъчно жадна, за да започне да пие и това, което се стичаше надолу по стената.

В тясната клисура стенанията на ранените се чуваха по-ясно. Професорът обещаваше на всички, че скоро ще спрат, за да устроят бивак, но условията не бяха никак подходящи. Само децата се чувстваха щастливи тук.

— Мирише ми на изгоряло — обади се неочаквано Джоан и раменете й потръпнаха.

Капитан Гилеспи кимна.

— Мирише на война — рече тя. — Напомня ми Еладелдийския огнен фонтан.

— О, не — завъртя глава Джоан. — Нещо гори. Натам! — Тя се затича към тунела отляво.

— Божичко мили! — извика Гилеспи и се втурна след нея. Изпадаше в ужас при мисълта, че могат да се разделят. — Джоан откри нещо! — викна тя през рамо на останалите. Така и не можа да чуе дали някой отвръща, докато прескачаше грамадните отломъци от натрошена матрица. Сега вече и тя усещаше мириса на изгоряло.

После зърна Джоан, която разговаряше с някакъв непознат.

 

 

Беше еднокрака жена, придружена от едноока котка.

— Коя е тази? — попита професорът. Търчеше задъхано зад тях, следван от Дженива Маккан и Вет, трима мъже с пушки, един с разпятие и териера, със завързана на шията носна кърпичка. — Говори ли английски?

Преди да бъде осъществен какъвто и да било контакт, котката изви гръб и изфуча срещу кучето, което първо подскочи от изненада, после започна да лае яростно. Няколко души се опитаха едновременно да го сграбчат за кърпата, но при рязкото навеждане си удариха главите. Котката се изкатери чевръсто по гърба на своята господарка — маневра, която й осигури тактическо преимущество.

Докато териерът Тими бе заловен и изведен далече от мястото на срещата, професор Ксавир пристъпи към непознатата и я попита:

— Бихте ли ни осведомили къде точно се намираме? Зная, че сме някъде в Медулата, но кое е това ниво?

Жената не отговори. Стоеше и го гледаше, сякаш въобще не я бе заговарял.

Нещо в дрехите й, в странния тен на кожата й и в изцапаното й лице, в осанката й и в балансиращата на рамото й котка накара Доджър Гилеспи да я попита:

— От колко време сте тук?

Жената обмисли въпроса и отговори на английски:

— През целия си живот.

— Абсолютно невъзможно — завъртя глава Ксавир, до когото стоеше Дженива Маккан. Беше прав, жената изглеждаше поне на шейсет, а корабът не можеше да се похвали с подобна почтена възраст.

Дженива изтика Бен напред и застана до нея.

— Дженива Маккан, Девети канал — представи се тя, като бърчеше нос от миризмата. — Бихте ли ми казали как се озовахте на борда?

Еднокраката жена ги огледа последователно. Лицето й не беше се променило от момента на появяването им.

— Знаете ли, че „Изобилие“, станцията, на която се намираме, е в движение? — попита Бет. — Знаете ли, че…

— О, стига, Бет — прекъсна я Дженива. — Няма нужда да я покровителстваш. Я дай отблизо котката.

За първи път Бет отказа да се подчини.

— Знаете ли, че летим към Проксима Центавър? — говореше настоятелно тя.

— Каква станция? — попита жената.

— Тази станция! — избухна неочаквано Дженива и плесна с длан стената. — „Изобилие“! Вие как я наричате?

Но отново не получи отговор.

Точно в този момент, сякаш за да илюстрира по-добре обсъжданата тема, корабът изпълни едно от периодичните си разклащания, като внезапно забавяне на асансьор. За частица от секундата, гравитацията изчезна, сетне всичко отново застана на мястото си.

— Видяхте ли! — извикаха всички. — Какво ще кажете затова?

Жената се ухили почти зловещо и промълви:

— Паяци!

 

 

От всички най-много я харесаха децата.

— Ами че тя прилича на вещица! — бе единодушното им заключение.

Жената не им обърна внимание. Стъпвайки с изумителна енергичност, тя ги поведе през една тясна, събираща се горе цепнатина, към уединена котловина, пълна с дим, където дузина нейни съплеменници седяха и грееха тела край огън, подклаждан от изсушени растения.

— Страхотно — бе лаконичният коментар на Лойд.

Имаха бледа кожа, червеникави пришки под очите и по вратовете си и къдрави, масурести коси. Те разглеждаха новодошлите с незаинтересувани очи, докато отпиваха с метални канчета кафеникавата помия във варела над огъня.

Имаше един обгорял и очукан метален контейнер, който те или някой друг бе довлачил дотук чак от доковете, и сега го използваха за жилищно помещение. Бет го засне от няколко гледни точки, като се спря подробно на скъсана книга и очевидно ценена от всички стара чанта, а през това време Дженива разпитваше Катсингълови за първите им впечатления от това изгубено племе.

Професор Ксавир показа на насядалите около огъня скиците, които носеше.

— Търсим тази жена — обясняваше им той. — А също и ей такива надписи по стените.

— Не съм виждал таквиз неща — обади се един мъж, който дори не бе погледнал рисунките. Никой от тях не знаеше нищо за капеланците и фраските, нито бяха срещали наблизо извънземни. Изглежда нямаха представа, че се намират на милиони километри от Земята, а и новината не им направи никакво впечатление.

— Добре, сега ще ви покажем едно филмче — упорстваше професорът и даде знак на техниците да се подготвят. — Ще ви помоля да се съберете край мен.

— Никога не сме виждали онуй момиче — повтори отново мъжът, докато почесваше дългата си брада. — Пък и вас комай досегиз не сме ви зървали тъдява.

Преподобният Арчибалд реши, че това е покана за проповед, и зае изгодна позиция, със зачервено от внезапно обхваналия го религиозен плам лице.

— Аз и моите братя сме кръстоносци в името на Всемогъщия Бог — подхвана той. — Господ ни прати с тайна мисия, да търсим тази нещастна съгрешила женица и да освободим измъчената й душа.

— Амче туй вярно ли ще е? — попита брадатият мъж. Имаше нисък и мек глас, като мъркащ в другия край на тунела камион. — Щото Боже Всемогъщия и мен ме е натоварил с една тайна мисия. — Той издаде напред бухналите си устни и кимна важно. — Да си седя тук на задника и да не давам на плъховете да ми изядат топките.

Екзорсистът се отдръпна отвратен, докато останалите от експедицията едва сподавяха кикота си. Най-накрая Доджър не издържа и започна да се смее гръмогласно, последвана от Лойд, и това отприщи другите. Забелязал, че преподобният опипва нервно оръжието си, Ксавир побърза да го изтика настрани.

Жената с котката обаче го дръпна за ръкава.

— Нали искахте да видите нещо? Елате, ще ви покажа.

— Можете ли да ни покажете как да се махнем оттук? — попита обнадеждено Лойд.

Жената облиза устни, но когато заговори, в гласа й нямаше нито съмнение, нито неувереност.

— Ще ти покажа нещо, момче. Ела да видиш Големия приятел.