Колин Грийнланд
Открадни си свят (13)

3.

Най-сетне голямата горещина отмина. Сега вече магистралните ветрове носеха хладина и бяха богати на влага. Алтецианите говореха, че имали пикантни ухания, носталгични и неуловими. Странни и причудливи плодове растяха по клоните на дърветата в пещерите на джунглите — мутирали малини, сиви банани. Зачестиха хранителните отравяния. След кратко, но ожесточено скарване с Рори философите преместиха местонахождението си в „Кафе-пауза“, с неговите плътни, бели транспаранти и миниатюрни разхладителни шадраванчета. „Тук е по-приятно да се отдаваш на разсъждения“ — отбеляза Добрия доктор. „За спорове“ — възрази Последния поет. „За шах“ — възвести Най-добрия съдия. — „Топ на В-2.“ Що се отнася до Рори, той също беше доволен и единственият коментар се изчерпваше с думите: „Добре, че ми освободиха място, и без това нищо не поръчваха.“

На все по-голяма популярност се радваха чили-закусвалните, заради изрядната си хигиена и вкусните ястия. Тук посетителите се запознаваха, сближаваха и дори бракосъчетаваха — в проходите между масите. Келнерите се бореха за нови отличия. Едни вече бяха станали капитани, други още бяха кадети и мечтаеха за повишение. В рекламата изрично се подчертаваше, че обслужването е 100% човешко.

В Клементиновите зали хората се тълпяха да участват в различни викторини по обща култура. Предаваха ги и по местните канали за онези, които не искаха да напускат домовете си. „Какво, според вас, е Келведонското чудо…“

„Ако не греша, става въпрос за вариант на градински грах…“

Имаше, разбира се и случаи на самоубийства. За някои онтологичната бездна на хиперкосмоса обезсмисляше съществуването и поставяше под въпрос всякакви действия. Намираха телата им в Земната зала, където отсъствието на обкръжаваща реалност бе най-доловимо. В Земната зала, с нейните празни прозорци, винаги бе четири без двайсет и нямаше и следа от наближаващо утро.

 

 

На Катафалк Дог Шварц крачеше под индигово небе, по брега на море от замръзнал метан. Сгъстената киша помръдваше мързеливо, твърде изморена, за да образува свястна вълна. Дог се почеса по брадата. Цареше пълна тишина — невероятен миг на покой. Над високите скали кръжаха птерозаври с озарени от Сиянието на Зормат златисти криле.

Изведнъж и без никакво предупреждение морската повърхност се разлюля и над нея се извиси огромна глава, издължена и квадратна, с размери на автобус и уста, натъпкана с черни, наточени зъби, от която се стичаше разяждаща слюнка. След главата се показа и източена, сребриста шия, дебела колкото олрейово дърво.

Морска змия! Той си припомни какво бе чел за нея. Рядко нападала самотни пътешественици, но Дог Шварц бе от онези, на които все не им върви.

Той спря, разкрачи се и размърда пръсти, за да задейства челюстните си подметки.

— Търсиш вечеря, а? — извика на чудовището, докато измъкваше бавно обсипаното с камъни острие от канията.

С невъобразима за същество с подобни размери бързина змията се нахвърли върху него. Дъхът й беше отровен, погледът й смразяваше на място, но дори само един умело нанесен удар в мозъка, през бариерата на зъбите в устата, би могъл да я срази на място. Започна изтощителен двубой с атаки и контраатаки, докато най-сетне той видя удобния случай. Но едва повалил змията, Дог бе стреснат от ослепително сини светкавици, който започнаха да падат навсякъде около него, оставяйки грамадни кратери в кожата на сразеното чудовище.

— Типично! Как не се сетих! — промърмори доволна Дог. Гледката на техния смъртен враг, погълнат от усилие да надвие противника, бе изкушила момератите да напуснат своите убежища. Нищо под виолетовото слънце не беше в състояние да принуди страхливите оловносиви същества да излязат в открита атака. Той подскочи рязко, направи задно салто, изрита пътьом тялото на змията, затича на зигзаг по брега, за да попречи на стрелците да се премерят, и избра един самотен войник встрани от основната редица.

Дог прободе своята жертва с единствен, сервоподсилен удар, наслаждавайки се на минималното съпротивление, което оказа податливият, мек сак на тялото на момерата. От устата на умиращото изчадие долетяха бълбукащи звуци и то размаха безпорядъчно своите люспести триставни крайници. Съвсем наблизо треснаха няколко взрива, разхвърляйки наоколо дим и свръхнагрети каменни отломки. Дог се притаи зад един издатък на скалата, на двайсетина метра от него. Убийството на гигантската водна змия му бе придало допълнителни сили. Все още разполагаше със солидни запаси от въздух и енергия, само амунициите му бяха на привършване.

Вграденият в шлема тактически компютър изчисляваше с трескава бързина ъгъла на стрелбата и подаваше крайните резултати като колонка от цифри в левия край на прицелната мрежа. Дог изчака няколко секунди, после се появи от укритието под защитата на автоматичния огън, който бълваха оръжията му.

— Хайде, елате да ме спипате! — крещеше подканващо той.

Успя да повали двама, сетне се покатери на една по-висока площадка. Застигна го трети противник, въоръжен с нещо като енергийна пика. Дог избегна с лекота атаката му. Пиката остави черна, димяща бразда в гранитната повърхност. Дог се отдръпна чевръсто и нанесе контраудар със сабята си, чието самонасочващо се острие веднага намери излъчващата топлина цел. Същевременно стоманените езичета на неговия полуавтоматичен камшик се обвиха около дръжката на пиката и я измъкнаха от ръката на момерата. Ръбът на сабята се заби в шията на нещастната жертва и разсече гофрираното херметично уплътнение. Момератът падна на колене и притисна отвора в шията си, но мястото му вече беше заето от друг. Дог отскочи, зае нова позиция и отново контраатакува.

Странен, писклив звук се появи в слушалките му и компютърът отвърна със сигнал за незабавно отстъпление.

— О, мамка му стара — изруга Дог. Той погледна нагоре, но се наложи да продуха с малко от скъпоценните запаси въздух замъгленото петно в горния край на лицевото стъкло. Ето я, пристигаше проклетата им въздушна поддръжка. Над скалистото, безжизнено лице на планетата Зормат се появиха очертанията на „Анаконда“. През корпуса на бойния кораб стърчаха грозните дула на оръдията. От долния му край валяха ярко оцветени пакети, които се приземяваха меко върху ракетни възглавници!

— Няма да ми видите задника — промърмори Дог, после си затананика тихичко. Той изключи компютъра, повали още двама момерати, като изрита бластера от ръката на единия, докато отваряше цепнатина от гърлото до слабините на втория.

Междувременно реактивните шейни вече кръстосваха небето над главата му, а двигателчетата им ръмжаха като разгневени хищници. Дог Шварц почувства една мълния да се отразява в скафандъра му.

— Ах, вие, дребни гаднярчета… — прошепна ядно той. Болката се появи малко по-късно и веднага силите, му започнаха да намаляват.

Той се вкопчи в една скална издатина и запрати камък по най-близката реактивна шейна, която тъкмо правеше широк завой над него. Камъкът отскочи с тенекиено кънтене, а Дог използва мига, за да се прицели в следващата шейна с подлакътното торпедо. Моментът на взрива беше невъобразимо красив — синьо-бял пламък на непрогледно черния фон. Ситни парченца пепел, останки от десантния отряд на момератите, се посипаха върху уплашените им събратя на земята, които заотстъпваха стреснато. Пустинният лунен ландшафт бе огласен от яростните писъци на птерозаврите.

В този момент всичко наоколо — брегът, скалите, разгорещените нападатели и мъртвата змия — изгуби цветовете си и премина към монохром. Сетне черното стана бяло, а бялото — черно, и така няколко пъти със заслепяваща скорост. Момератите започнаха да се топят в голяма, безформена маса. Реактивните шейни и птерозаврите се смалиха в абстрактни очертания на триъгълници и ромбове, които висяха безпомощно в небето. Отново се разнесе познатият сигнал на алармата.

— Търсят ви отвън — докладва механичен глас с любезна интонация.

— Не, не, не — ядоса се Дог и задърпа ръчката за изключване. Зад прозорчето на кабината стоеше някакъв мъж и му чукаше с пръст по стъклото. Беше Леглой.

Дог се озъби и повдигна капака.

— Какво, по дяволите, искаш?

Леглой почти не бе претърпял еволюция от каменотрошаческото си минало. Каквото и да облечеше, все успяваше да се натъкми така, че да прилича на каторжник. Дог се пресегна и дръпна кутията с кола от ръката му. В главата му все още отекваха бойните възгласи на момератите и ревът на морската змия.

— Маймуняка — произнесе умолително Леглой. — Той те вика. — Знаеше, че Дог не обича да му прекъсват играта. Затова побърза да му съобщи, че идеята не е била негова.

Дог разкърши рамене и изви врат.

— Време за визитация, а? — произнесе без особен ентусиазъм.

 

 

Дог Шварц се огледа, опитвайки да се ориентира:

Два отбора играеха на криеница в зле осветената виртуална пещера, в която кънтяха веселите им гласове. В близките кабини имаше още фигури, с нахлузени на главите сензорни шлемове. Горе в сектора за зрители имаше само тийнейджъри, които се излежаваха на изтърканите седалки, разговаряха, хвалеха се с виртуалните си подвизи, включваха се в една или друга битка и обсъждаха различни тактики. В Пещерата на Хаоса играчите съвсем наскоро бяха узнали, че обърнатата към корпуса вдлъбнатина, която бяха заели, се наричала Окципитален Лоб, поне така твърдяха досадниците от работната група.

— Окципитален Лоб! — крещяха играчите с разнолики акценти и се блъскаха радостно. Някой им обясни, че ставало въпрос за анатомичен термин от човешкия череп, но това не им направи никакво впечатление. Нали не бяха техните глави.

Виртуалните кабини бяха монтирани в долния край на комплекса. Тук поне цареше относителна тишина. Само мъничките, възбудено трепкащи лампички свидетелстваха за буйните сънища, на които бяха свидетели онемелите посетители. Когато видяха Дог да се измъква, цяла сюрия момчета дотичаха, екипирани с виртуални костюми.

— Ти свърши ли вече? — попита го първото от тях. Дог Шварц го тупна по челото. — Ей!

Дог се измъкна от тясната кабина и размърда вкочанените си крака. Забеляза Маймуняка на съседната платформа, където той ровичкаше в някакъв изкорубен боен робот. Яркото слънце на Зормат все още танцуваше със заслепяващи отражения навсякъде, накъдето обърнеше погледа си.

— Маймуняк! — извика той.

Другият се обърна и му помаха. Носеше чифт плътно покрити с маслени петна дънки. Гърдите му бяха голи, а на огърлицата около шията му висяха ключове и отвертки.

Момчетата вече се биеха за овакантената от Дог кабина. Всички се отдръпнаха от пътя на едрия мъж. Леглой подтичваше след него.

На стълбите седеше мургаво хлапе, което също като Маймуняка носеше само дънки.

— Всичко наред ли е, Норвал? — попита го Дог и го тупна по рамото.

— Щеше да е още по-добре, ако имаше малко „жило“, Дог — отвърна лениво хлапето.

— Брей, тъй ли, приятелче? Таквиз значи ги можем вече? Е, скоро ще се погрижим и за това. Много скоро, гледай само.

— Хубаво — сви рамене Норвал и взе да си чопли зъбите.

— Слушай, Норвал, що не вземеш да бутнеш нещичко, та да участваш и ти? — попита го Дог. Норвал го погледна с внезапно пробуден интерес, след това разтегли устни в широка усмивка.

— Плати на Дог, Джои — посъветва той едно по-дребно хлапе със зелени очи. — Плати му де.

Джои подаде на Дог найлонова торбичка, в която подрънкваха полуизчерпани кредитни чипове и монети от половин дузина различни планети. Дог я разклати многозначително, сетне я пъхна в джоба.

— Ей, Маймуняк! — извика той. — Що не изключиш тая пущина?

Маймуняка не му обърна внимание.

— Хайде, време е за визитация — хилеше се той от горната площадка на стълбите. Някъде някой изкрещя. Дог Шварц потърка грамадните си лапи и се обърна към кретащия отзад ординарец.

— Идваш ли, Лег? Побързай, може да научиш нещо полезно.

 

 

Капитан Джут стоеше при щурвала. Течеше обичайното съвещание с господин Спинър, Кстаска и Алис. Всъщност говореха другите, а тя бе някъде другаде. Спомни си за капитан Франк, алтецианския космически вълк, който я бе учил да управлява кораб на неговия гравитокамион. Чудеше се какво ли е станало с него сега. Сигурно продължава да разкарва онези раздрънкани консерви от някоя планета до орбиталната й станция.

— ПЕНТАТОНИЧНИТЕ ГРУПИ СА РЕДОВНИ ПРИ ВСИЧКИ ЧЕСТОТИ НА ДИТИРАМБА — обясняваше Алис. — ВЕРОЯТНОСТТА ЗА ВЗАИМОВРЪЗКА С ВАШИЯ ВЪЗЕЛ 513,00 Е МАЛКО ПО-ВИСОКА ОТ 75%.

— 513 е симетрично в другата полусфера — отвърна Кстаска.

Със същия успех можеха да разговарят и на фраски. А нищо чудно да беше точно така, помисли си Джут. Още малко и ще вземат да им порастат по още един чифт ръце и крака и ще тръгнат да пълзят по стените.

— Мамка му — промърмори тя.

— Капитане?

— Не, продължавайте — усмихна се тя. — След минутка се връщам.

Тампонът й се беше напоил. Усещаше го, студен и тежък, вътре в нея. Тя приседна и опря чело в студената, стоманена стена. Чувстваше, че се разболява. Струваше й се, че подпухва, боляха я всички кости. Пъхна пръсти и опипа края на тампона.

Тампоните не се изхабяват, освен ако не престанеш да ги подхранваш. Но по пръстите й имаше прясна кръв.

— Мамка му, мамка му, мамка му — повтаряше тя отново и отново, за да изкара навън натрупания мигновено страх. На всичко отгоре сега трябваше да си служи с обикновени салфетки, защото някой идиот бе забравил да зареди санитарната машина.

Когато се върна при щурвала, Алис все още обясняваше нещо за флуктуации и показваше графиките на екрана. Нямаше никаква причина Табита да прави това, в интерес на истината не го бе правила от няколко смени, но кой знае защо сега изведнъж се извърна и погледна към четящото устройство на корабната личност.

Устройството беше празно.

— Алис?

— КАПИТАНЕ?

Тя докосна ръба на процепа.

— Къде ти е пластината?

— В УСТРОЙСТВОТО, КАПИТАНЕ.

— Няма я там.

— МОМЕНТ ДА ПОГЛЕДНА — произнесе Алис. Лампичката над устройството премигна. — О, НАИСТИНА Я НЯМА. ГОРКАТА АЗ. ПИТАМ СЕ, КЪДЕ ЛИ СЪМ ОТИШЛА?

— Капитане, — обади се от монитора господин Спинър. — Само вие имате право да вземате пластината, но последния път не я върнахте.

— Никъде не съм я носила — ядоса се тя. Спинър я гледаше объркано. Виждаше в очилата му отражението на монитора с нейното лице на екрана.

 

 

Далечният край на булевард „Клатушкащият се кон“ беше съвсем пуст. Леглой се огледа с видимо безпокойство. Не му хареса прихлупеният таван, от който висяха сталактити, нито възкиселият мирис на изгоряло.

Тук не беше трудно да си припомниш, че корпусът на „Изобилие“ всъщност бе изграден от телесните секрети и слюнката на собствените си създатели. Когато преминаваха по моста над цепнатината, той бе споходен от страхливото опасение, че всеки миг отвътре ще изпълзи някой от тях и ще се втурне подире им със заплашително шипене. Дори вече дочуваше топуркането на мъничките им крака в мрака.

Дог и Маймуняка не се страхуваха. Дог разказваше вицове и се кискаше сам, а приятелчето му се озърташе за плъхове и стреляше с картечни откоси по тях.

— Тайнствената жена — произнесе пламенно Дог Шварц. — Уф, само да ми падне. О, майко.

Приближиха голям, полукръгъл портал, с височина десет метра. Отвъд него започваше просторна кухина, пълна с пустеещи сгради. Подът беше лепкав и мухлясал. Всички врати бяха разбити и зееха широко отворени. Дог ги поведе към една от тях, около която имаше няколко табели с предупреждения, че преминаването е опасно за здравето. Зад вратата имаше табло. Свиркайки си през зъби, Дог набра кода за достъп и вратата се отвори.

Отвътре сградата бе ярко осветена. Всичко беше бяло, лъскаво и чисто. Миришеше на дезинфектант.

Леглой спря и се огледа объркано. По коридора към тях крачеше най-обикновена медицинска сестра в бяла униформа. Не изглеждаше никак очарована, че ги вижда, макар че Дог й помаха с ръка, докато се изнизваха покрай нея.

Леглой го дръпна за ръкава.

— Ей, тук не държаха ли оня перко — певеца? Марко Как-му-беше-там-името?

Маймуняка беше изтичал напред и отваряше радостно вратите.

На леглото в стая № 1 седеше възрастна жена с орлово лице и скрито под плътни бинтови превръзки тяло.

— Госпожа Консуела Орифлейм — обяви Дог Шварц; сякаш я представяше на прием. — Ниглон, Консуела, Консуела, Ниглон. — Той се изкиска и поклати глава. — Е, Консуела, как ти понася нарастването на болничната ти сметка?

Тя го фиксира с немигващи очи. И двете й ръце бяха ампутирани.

— Франки — произнесе тя.

— О, Боже мили — промърмори Ниглон Леглой.

Маймуняка се изхили и тупна с юмрук вратата на стая № 2.

 

 

Там нямаше нито един остър ръб. Навсякъде бяха поставени меки плоскости. Край една от стените ужасно дебела жена висеше в персоналното си поле, на около метър, над земята. В момента дъвчеше енергично солиден къс месо.

Тя погледна объркано посетителите. Приличаше на едногодишно дете, готово да заплаче всеки миг.

Маймуняка й се ухили нахално.

— Как си, Глори, миличка? Ей, Дог — обърна се той към Шварц, който се приближаваше откъм стая № 1. — Как мислиш, това не е ли ръчичката на госпожа Орифлейм?

Дог положи грамадните си ръце на раменете на Леглой, сякаш се боеше приятелят му да не заподскача като отпушен вентил.

— Глория — обясни търпеливо той — е една от жертвите на „Персифракс“. Чувал ли си за „Персифракс“, Леги? Не, разбира се, че не си. Никой не е чувал. Защото, веднага щом видели хората като Глория, „Макинтайър Таралеж“ го изтеглили от пазара, че и от регистъра — от всички аптечни регистри. А нещастниците като Глория скрили тук, където няма да плашат никого. — Той повиши глас като учител, надвикващ детските гласове: — Не е ли тъй, Глори?

Глория пусна месото в просторния си скут и почука по вътрешната страна на нейното силово поле. Ръката й остави червеникави петна във въздуха: кръв или сос барбекю. Тя се изхили и от устата й потече слюнка.

 

 

В стая №3, където господин Гълс спеше и сънуваше на светлинни години оттук, сестра Рикс бе дочула шума в коридора. Знаеше кой може да е причината, тъй като в последно време не се радваха на голям брой посетители. Беше права, естествено. Това беше човекът на име Дог. Пред него подприпкваше друг, по-нисък, облечен с толкова мръсни дрехи, че хигиенните й програми веднага преминаха в извънреден режим. Дребният се усмихна и се поклони подигравателно, след това двамата прекрачиха прага. След тях се появи трети, който изглеждаше сякаш е преживял някакво сътресение.

— Леги, това е господин Лерой Гълс — обяви Дог и махна с масивната си лапа към нещастника, настанен в леговището на сложна апаратура. Имаше електроди по кожата на шията и челото му, а някои от жиците изчезваха направо в главата му. — Казано на високоспециализиран медицински език, господин Гълс не е нищо повече от едно растение. Така ли е, сестро? Да. Горкият Лерой, вкарали го за операция и после… тъй и не дошъл на себе си.

Мръсният дребосък стоеше със сключени на гърдите ръце и кимаше важно-важно, представяйки се — за ужас на сестра Рикс — за консултант от друга болница или за преподавател пред група студенти.

— Ясно — изхъмка той. — По-евтино е да го държат тук в някаква форма на съществуване, отколкото да се занимават с всички неприятни формалности след смъртта му. Всичко разбирам…

Той повдигна рамене.

Дог се кривеше като палячо. Той чукна с пръст филтъра на интравенозната система, подръпна единия край на завивката, накрая стисна палеца на господин Гълс и го изви.

— Продължавайте, сестро.

 

 

Стая № 4 приличаше на парник. Беше пълна с цветя и озарена от слънчева светлина. Чуваше се жужене на пчели и плискане на невидими фонтани. Сред гладиолите, в кресло от ковано желязо седеше жена на средна възраст с посивели коси и дрипава вълнена жилетка. Лицето й бе разсечено от червеникав белег, а единият й крак беше неестествено извит под подгъва на нощницата й.

— А това е лейтенантът от авиацията Катлийн Бюфорт — обясни Дог Шварц и се почеса по брадата. — Катлийн е една от Последните отмъстители във Войната срещу фраските. Много й харесва да е тук, нали, Кати? Какво ще кажеш за Фраския замък?

Жената повдигна рамене, наведе се бавно напред, сякаш подкарвана от движещата сила на собствената си омраза и внезапно изпищя.

Нещо излетя от цветната леха. Беше „хвърчащо куче“, макар да приличаше на гигантски щурец с челюсти на морски рак. Носеше се право към тях, сякаш се готвеше за въздушен двубой. Страховитата му челюст беше разтворена.

Маймуняка хлопна вратата на стая № 4.

Неглон Леглой се облегна на стената и избърса изпотеното си чело.

— Какво е това място? — простена той.

 

 

И ето че тримата, Леглой, Дог Шварц и Маймуняка, стояха пред вратата на стая № 5. Зад нея долиташе музиката от електронни органи и китари.

Дог се наведе и прошепна в ухото на Леглой:

— Ами това е болница, Лег.

— Изолаторно отделение — прошепна в другото му ухо Маймуняка.

Дог Шварц го чу и се разсмя доволно.

— Много добре, приятелче, това ми хареса. Страшно изолирано, наистина.

Той натисна копчето на звънеца.

Вратата се отвори. Музиката изригна към тях като вода от скъсана дига.

Стаята приличаше на антична подземна гробница, с множество свещи по пода и плакати на черно-бели мандали и зодиакални знаци. Имаше бакърено кандило и аквариум, пред който седеше старец в инвалидна количка, която сигурно беше последен вик на техниката, а в краката му бе коленичила веспанка.

— Пристигнахме, Лег — провъзгласи Дог. — Ето го и чичо ти Чарли.

 

 

„Тайнствената жена се спасява от залавяне“. „Кой крие Тайнствената жена?“ „Къде ще е следващият удар на жената-загадка?“ Новинарите от Втори канал определено се стараеха да поддържат интереса около прочутата и неуловима крадла, издигайки я в култ. Наричаха я всеобща любимка, показваха интервюта с нейни почитатели от така наречената Силиконитова секта, които я провъзгласяваха за вълшебница. Няколко очевидци на героичните й дела се кълняха, че приличала на капитана, въпреки че липсваха каквито и да било документални доказателства за това — освен размазани кадри от камерите за наблюдение на уличното движение и неясни снимки на разтреперан десетгодишен хлапак. Естествено, в подобна среда на недостатъчно информация процъфтяваха какви ли не спекулации, говореше се за артистичната същност на крадлата, за някаква нейна пещера със съкровища и се показваха анимационни симулации на най-известните й удари. Един китайски астролог предложи много заинтригуваща интерпретация на нейните сребърни графити. Отец Льо Кок също получи възможност да изкаже мнението си и веднага я обяви за превъплъщение на дявола. „Тя е самият сатана на този дяволски кораб и води нещастните ви души към гибел!“

Във Втори канал естествено не знаеха за изчезването на пластината, съдържаща корабната личност. Когато Доджър Гилеспи пристигна за срещата с капитан Джут, зеленият купол вече бе щателно претърсен, сантиметър по сантиметър, под личното ръководство на Ломакс. Бяха открити купища изчезнали дискове и кредитни чипове, но не и бергеновата личност.

— СИГУРНА СЪМ, ЧЕ ВЪПРЕКИ ТОВА СИ ЗАСЛУЖАВА ДА СЕ ДАДЕ СТАРТ НА ОПЕРАЦИЯТА — заяви Алис. Капитанът не си направи труда да й отговори. Приклекнал до креслото й, Кени следеше всички с нескрита подозрителност. Зое Примроуз бе на горния етаж и все още разпитваше присъстващите. Бяха открили сака на капитана и го бяха преровили, изсипвайки съдържанието му на пода — смачкана жълтеникава фланелка с надпис „ТИГЪР“, четири различни пластмасови шишета с хапчета и прахчета, запис на някакъв неин почитател, снопче с доклади на различни представители, гривна със залепена на нея дъвка, мръсен гребен, няколко пакетчета с книжни салфетки — някои от които използвани, пликче с шоколадови херувими — част от тях в различни стадии на разтопяване, кредитни чипове, дистанционни прибори и нещо, което приличаше на дистанционно управление, но всъщност бе нервозаглушител, ала Зое нямаше никаква представа как се прилага.

Нито следа от пластината.

— Сигурни ли сте, че е била тя? — попита Доджър, като се чудеше какво значение има всичко това.

— Кой друг може да бъде? — отвърна с въпрос Табита, без да я поглежда.

— Ако наистина съществува — рече Доджър. Спомни си за непознатата фигура в пещерата и това я накара да млъкне.

— Някой е влязъл, огледал е екраните, взел е пластината и си е излязъл най-спокойно — обясняваше господин Спинър сигурно за стотен път. — Само пет души са могли да я забележат и те всичките са я сметнали за капитана. — На Записите от камерите не се виждаше нищо. Дори имаше необясними празни места.

— ЖАЛКО, НАИСТИНА — обади се Алис. — ТРЯБВАШЕ ДА ЗАКЛЮЧИТЕ УСТРОЙСТВОТО.

— Може пък да се покаже отнякъде — въздъхна Доджър.

— О, стига вече — махна отчаяно Табита.

Тя дръпна Доджър — останалите все още ровичкаха наоколо — и я поведе към бара. Не в „Тривиа“, а в някакъв анонимен, автоматизиран локал, където всички минаваха на път за другаде. Долу на шосето ги причакваше странна безопашата трантка, която изтича от близките сенки, сякаш знаеше, че ще дойдат. Капитан Гилеспи зърна белезникав прах в прозрачно пликче.

— Не — викна капитан Джут и я избута встрани. — Не искам. Върви си.

В бара си поръчаха бира и се настаниха в най-тъмния ъгъл. Доджър отпи жадно и разтегли доволно устни.

— Алис говори така, сякаш нищо й няма — отбеляза тя.

— Имаш предвид нейният заместител — поправи я мрачно капитан Джут.

— Корабната личност е само…

— Копие, зная — прекъсна я раздразнено Джут. — Не те доведох тук, за да ми цитираш шибания наръчник.

— А защо ме доведе тогава? — попита спокойно Доджър.

— Защото искам от теб да слезеш долу и да я намериш — въздъхна Джут. — Говоря за тази проклета Тайнствена жена, която и да е тя. Искам да ми върнеш Алис. Вземи каквото ти трябва, прави каквото е нужно, но не казвай НИЩО на НИКОГО. Кстаска ще ти помогне, доколкото може.

Доджър отново надигна чашата. В бара беше почти пусто, ако не се брояха неколцина механици и тунелни градинари.

— Помниш ли Рег Будо? — попита тя.

— Рег — повтори Табита. — Рег.

— Разказваше, че веднъж една корабна личност започнала да се държи странно. Издавала налудничави звуци и твърдяла, че той я пренебрегва.

— Алис никога не се е държала странно — възрази Табита. — А сега я няма.

— Май много държиш на тази пластина, а? — попита Доджър, която смяташе, че Табита прекалява със загрижеността си.

Капитанът положи ръка на рамото й, сякаш я предупреждаваше да не престъпва някаква невидима граница. Дългунест млад мъж бе влязъл в бара и се насочваше към тяхната маса.

— Ехей — провикна се той и размаха ръка. — Капитан Гилеспи? Аз съм.

— Какво правиш тук? — попита го Доджър.

Беше Роналд, от групата на Кстаска. Носеше яке с качулка, кожени ботуши и сини джинси. Приличаше на пътешественик. Приближи се безгрижно и дръпна един стол пътьом.

— Шефът ме праща. Здрасти, капитане — той им се ухили и седна, побутвайки с колене масата. — Ей, да ме видят сега другите между две прочути дами. Интегрално!

— Имаме важен разговор, Роналд — обясни Доджър.

— Да бе, знам — кимна унесено той. — Тя ме прати да ви помогна. — Той вдигна нагоре ръкава на якето и заговори на Кстаска през монитора на китката. — Какво става, шефе? Не, тук нищо интересно. — Роналд се обърна към Доджър: — Още няколко от нашите ще дойдат с теб.

Доджър Гилеспи се подсмихна и се облегна назад.

— Ама тоя херувим добре ви е тренирал — рече тя.

— Нищо не разбираш — тросна се младежът. — С нея сме страхотна двойка. Капитанът знае за какво говоря.

Джут се изсмя нервно.

— Знам ли? — попита тя, вдигна чашата и отпи юнашка глътка.

Роналд спусна ципа на якето си. Отдолу носеше избеляла фланела с реклама на чили-закусвалните. Той протегна дясната си ръка към тях.

— Тази татуировка показва, че съм член на екипа на Кстаска — обясни Роналд. — Картинката е стилизирано изображение на базисна конфигурация. Прилича на мрежова структура на аналог, ама не знам дали ще го чатнете. Има я навсякъде в микролюспите. И дори не сърби, да знаете.

 

 

— Чий чичо е чичо Чарли? — попита Леглой.

— Твоят — заяви Дог Шварц.

— Моят чичо Чарли — добави Маймуняка.

— Той е чичо на всички — поясни Шварц.

Коленичила на пода, доктор Ирск сипваше масло от една туба в механизмите на инвалидния стол. Течността беше кафеникава и прозрачна като чай.

— Да изчакаме ли отвън, Чарлз? — попита Дог, който понякога изглеждаше необяснимо гнуслив.

— Не бе, човече, това е страхотно — отвърна усмихнато чичо Чарли. Ужасно обичаше да кара докторката да върши неща, които не са й задължение, пред странични наблюдатели. Беше наистина забавно, както бе коленичила пред него, с грамадния си охранен задник.

Инвалидната количка на чичо Чарли бе истинско чудо на хомеостазата. Подобно на много други свръхмодерни изобретения, тя притежаваше напълно независима рециклираща система, с която пациентът бе неразривно свързан. Той можеше да се храни и пои с каквото пожелае и след това да се облекчава направо вътре. Чичо Чарли се възползваше напълно от това малко удобство.

— Трябва да внимаваш, чичо — посъветва го лекарката, след като приключи със задачата си. — Гледай винаги да разполагаш с известен запас. Не позволявай на механизмите да пресъхват — предупреди го тя с ненакърнено достойнство и посочи един бял пакет. — Ето там е каквото поръча.

— Браво, мерси, докторе — извика чичо Чарли, като да се боеше, че инак няма да го разберат. — Остави го на масата, моля те. А, там е добре. Е, доскоро.

Директорката на санаториума завъртя масивната си глава към посетителите.

— Добър ден, господа — произнесе тя с нисък, дрезгав глас. Чарли натисна едно копче на дистанционното. Вратата се отвори и докторката излезе.

Ниглон Леглой оглеждаше с подозрение всеобщия чичо Чарли, който се поклащаше в количката си, със застинала на лицето идиотска усмивка. Трябва да е прехвърлил стотака, мислеше си Леглой, а нищо чудно да доближава сто и двайсет. Чичо Чарли наподобяваше зомби от някой стар, двуизмерен филм, с увисналата си, на места почти окапала кожа. Имаше дълга и рядка сива коса, прихваната с кожен обръч. Въпреки сумрака в стаята той носеше чифт тъмни очила с позлатени рамки. Имаше също така тънички мустачки, гердан от разноцветни мъниста и златна верига с перкски нокът на нея.

Дог Шварц вече бе отворил белия пакет. Вътре имаше двайсет шишенца с жълти, бели и розови хапчета.

— Ам-ам — произнесе той и се ококори.

— Чичо Чарли си има наследство да го храни — обади се Маймуняка. — Но малко разпускане никога не е излишно.

— Хайде, действай — тросна му се Дог и подаде пакета на Леглой.

— Не го искам — завъртя глава Ниглон.

Дог Шварц го погледна изморено. Почеса се замислено, сетне положи лапата си на бедрото на Леглой и го стисна до болка.

— Не ми създавай проблеми, Леги — посъветва го кротко. — Заповядай, чичо — добави той, бръкна в джоба си и извади пакетчето с богатия асортимент от банкноти, монети и чипове.

Междувременно Маймуняка си бе свил с церемониален жест една цигара, натъпкана със сушена зеленикава тръстика.

— Ще ти кажа кой няма да получи нищичко от това — заяви той доволно. — Нашият храбър капитан.

— Прав си, Маймуняк — кимна Дог, наведе се напред, размаха опашка и сключи могъщите си ръце. И двамата говореха на чичо Чарли. — Нашият храбър капитан Табита Джут.

Ниглон Леглой опипваше нерешително пакета. Съдържанието му беше предварително охладено. Вече се досещаше какво ще последва. Дог щеше да им разкаже историята, с която обичаше да се изтъква пред хората. Леглой я беше чувал неведнъж. Маймуняка също участваше в играта, защото подхвърли:

— Дог я познава, чичо Чарли. Ти знаеше ли го? Познаваш я, нали, Дог?

Дог кимна и източи напред брадичка.

— Познавах я. И сега я познавам. Знам я от ей такава. Когато се чукаше с всички.

Чичо Чарли въобще не ги слушаше. Пръстите му пробягваха по копчетата на дистанционното.

— На Честност-2 — обърна се Дог към него — двамата с нея миехме прозорци. — Той плъзна ръка сякаш по стъклена преграда. — Отвън. А някои от нас предпочитаха да почистват госпожица Джут отвътре. Здравата я прекарваха, ето какво ще ви кажа.

Чичо Чарли се облещи в него.

— За кого говориш, бе човек? — изхриптя той. — Да не е за твоята госпожа?

— За капитана, чичо Чарлз — поклати глава Дог. — Когато беше невинен млад юнга на първия си кораб.

— Никога не съм чувал за нея… — захили се антиката. Количката се изтърколи безшумно до големия екран на стената.

— Аз ще взема да си вървя — рече Леглой и се надигна.

— Още не сме свършили тук дръпна го Дог. — Сядай — нареди той. — Сядай и трай.

Леглой може би щеше да излезе и да остави Дог да си говори, но хич не му се искаше да изминава сам обратния път, а и Маймуняка вече бе щракнал със запалката и опитваше с език крайчеца на цигарата.

 

 

— Отиват в Неизследваните територии — обясняваше Саския Зодиак на Могул.

Братовото и подобие я погледна изпод вежди.

— Неизследваните територии, значи — повтори той. — Незавладени и непознати.

Днес го беше издокарала в плюшен костюм с великолепна леопардова шарка. Тя самата носеше черна пижама.

— Безпокоя се за Табита — призна Саския.

— Защо? — Могул си разглеждаше пръстите.

Тя помръдна неловко с рамене.

— Защото се забавихме. Отдавна трябваше да сме стигнали Проксима Центавър.

Образът се усмихна подкупващо.

— Не си ли забелязала на какво прилича този кораб — на костенурка — шумеше гласът му от говорителите. — Кажи ми, скъпа, кои още са тръгнали, освен Доджър Гилеспи?

Очевидно „Дж. М. Сувиен“ беше отворил нов файл. Саския се зае да пресмята на пръсти.

— Професор Ксавир и хората му — изброяваше тя. — Няколко души от тима на Кстаска. Дженива Маккан. Уф, не зная. Показваха ги в новините на Девети канал.

Почти незабавно в единия край на екрана изгря светъл холоправоъгълник, който се озова точно върху корема на изправения Ариел. В него се виждаше Дженива Маккан с шлем и лампа, застанала насред пещера, из която работници влачеха кабели и оборудване. Разговаряше с мъж, облечен с риза и бричове.

— Какво можем да очакваме от тази експедиция, професоре? — попита го тя.

Могул се загледа с любопитство в изображението.

— Зная точно толкова, колкото и вие, Дженива — отвърна галантно Ксавир. Беше в стихията си. — Капитанът ни изпраща със строго определена задача — да изследваме районите от „Изобилие“, където досега не е стъпвал човешки крак. Нали знаете какво казват: „Тук има всичко.“ Е, може и да е така; но нашата работа е да го докажем.

— И Девети канал ще присъства на всеки миг от това епохално събитие — прекъсна го Дженива е обигран глас.

— Но защо сега? — попита братът на Саския.

— Ами… — поколеба се Саския Зодиак. — Всъщност, истинската причина, поради която тръгват на това пътешествие, е…

— Да открият Алис — довърши той вместо нея.

— Ама че лошо момче! — ядоса се тя. — Откъде го знаеш?

— Зная само това, което и ти вече знаеш.

Тя се предаде. Върна се на седалката и когато усети, че ще се разсмее, побърза да го изключи.

— Не ти се сърдя — заяви на празния холоекран.