Колин Грийнланд
Открадни си свят (3)

2.

А в зеления купол цареше истински хаос. Същества от различни раси се щураха навътре и навън, цвърчаха, покрякваха, разправяха се помежду си и ръкомахаха развълнувано. Сред цялата тази шумотевица те изнасяха старите криогенни фризери, животоподдържащите машини и екоклиматизатрри и дотътряха на тяхно място гравитокамиони с пултове за управление на полета и грамадни макари с фиброоптични кабели. Приличаха на малки деца, които търчат в кръг с разперени ръце и бръмчат с уста, представяйки си, че имитират летящи машини.

Усмихната, както напоследък все по-често се улавяше да го прави, усмихната на всички и без да поглежда никого конкретно, Табита Джут си проби път през обичайната тълпа от зяпачи и звездобройци и спря насред фоайето. По навик постави пръст върху бутона за повикване на монитора на китката си, преди да си спомни, че навсякъде бяха монтирани силно чувствителни микрофони.

— Как върви, Алис?

— НАГОРЕ, НАДОЛУ И В КРЪГ — отвърна божествен глас.

Не беше никак лошо за глас от небето. Техниците сигурно са я сметнали за откачена, когато най-сетне си дадоха сметка, че всъщност иска от тях да възпроизведат акустиката на бергенска кобалтова пилотска кабина във вътрешността на висок двеста метра купол. Капитан Джут знаеше, че никога няма да постигне съвършена прилика, но все пак това бе топъл, човешки, женски, говорещ английски, лишен от възраст, безкрайно нежен и ужасно благонадежден глас. Капитанът се засмя. Това бе нейната Алис.

Тя подмина купчината от сандъци, стоварени право в средата на куполната зала, като приемаше с достолепен вид поздравленията на околните.

— Великолепно — промърмори, като се постара да я чуят. — Всичко е наред, браво.

Върна се на мостика и се настани в голямото кресло. Пресегна се и потупа пулта пред нея, сякаш беше рамото на Алис.

— Чудесно, Алис… — Пристигна кафето й, прясно, горещо и силно. — Браво, браво, възхитена съм. — Тя отпи от чашката, примижа от удоволствие и огледа още веднъж мостика.

 

 

Недалеч вдясно чифт товарни роботи спускаха палета с монитори от галерията: чисто нови „Патайс“, с възможно най-висока разделителна способност, все още облепени с пакетираща пяна. Още по-нататък други подобни машини инсталираха стабилизиращи паралаксови мезоскопи — красиво изработени апарати, всеки един струващ цяло състояние, каквито някога бе прекарвала с тонове от Домино Валпарайсо до товарните пристанища на Телос-10. А сега бяха нейни.

Капитан Джут прокара длан по гладката повърхност на централния пулт. Индикаторите се раздвижиха, активирани от допира й, и започнаха да подскачат като пъстроцветни фонтани под замъгленото стъкло.

— Откъде идва всичко това? — почуди се тя.

— ОТ „ИЗОБИЛИЕ“ — отвърна Алис. — ВСИЧКО Е ТУК.

Това бе лозунгът от орбиталния рекламен надпис, от рекламните буклети и сигналните сателити: искряща пантомимична вихрушка от плодове, монети и карти за игра, пръснати пред нещо, което наподобяваше черупка на костенурка, макар хората, които работеха в боклукчийските тунели и коридори на „Изобилие“, да твърдяха, че всъщност е кофа за смет.

— Всичко е тук някъде — произнесе господин Спинър и се усмихна, притиснал към гърдите си неизбежния си бележник.

Господин Спинър бе бивш първи офицер на шенандойски зърнен шлеп. Попаднал в пиратска засада, недалеч от орбитата на „Изобилие“ по време на поредния рейс, той сметна за щастлива намеса на съдбата възможността да се прехвърли на борда на гигантския звездолет малко преди той да поеме на първия си неочакван, необявен, непредизвестен полет. Както много други места, сега Шенандоа също бе в криза. Най-вероятно шлепът на господин Спинър вече бе конфискуван, с всички неприятни последици за екипажа, но той самият бе тук и се стараеше да бъде полезен с всичко, на каквото бе способен. Светлините на мостика се отразяваха върху лъскавото му теме.

— Едно историческо пътешествие — обяви той пред видеорепортерите. — Първият човешки полет към друга звезда.

 

 

Всъщност крайната цел на пътуването доскоро бе тема на доста оживени дебати. Предложенията валяха едно през друго. Туристически лайнери и индивидуални скутери, натъпкани с авантюристи и представители на различни организации, наобиколиха „Изобилие“ още щом се материализира в околностите на Пояса. От компортовете се посипаха въпроси, предложения за подкупи и съвместна работа, имаше и заплахи. Изглежда единодушно бе мнението, че Апокалипсисът наближава. Капеланците бяха съкрушени, еладелдийците се мятаха като обезумели, сякаш преследвани от едничката цел да си захапят опашките, а отвъд Юпитер серафимите струпваха своите черни, мълчаливи кораби. Жителите на Пояса изглежда виждаха в звездолета на капитан Джут гигантска спасителна лодка.

Капитан Джут се изтегна в креслото и отпи от тубичката с отлежало траянско. След това я вдигна и я разклати във въздуха. Възнамеряваше да говори и всички наоколо утихнаха.

— Бива си го туй нещо — широко се усмихна тя.

Присъстващите я обкръжиха, като се надвикваха един през друг.

— Добре, стига! — спря ги тя и плъзна насмешлив поглед по изплашените им лица. — Хайде, Алис? Какъв е обсегът й?

— ВСЕ ОЩЕ НЕ РАЗПОЛАГАМ С ПЪЛНА ИНФОРМАЦИЯ — отвърна Алис, заровена из лабиринтите от извънземни програми. — МОЖЕ БИ ТРЯБВА ДА ПРЕСКОЧИМ ДО ТИТАН, ПРЕДИ ДА ПОТЕГЛИМ НА ПЪТЕШЕСТВИЕ?

Главните кодове за задвижването на фраския звезден двигател бяха създадени на Титан, което отдавна бе обществено достояние.

— ТАМ БИХА МОГЛИ ДА НИ ПОМОГНАТ — подхвърли Алис.

По-вероятно е да си приберат кораба, за да го върнат на създателите му, помисли си Табита. Които и да са те — човекоядните фраски или серафимите, чието хоби бе да реконструират човешки тела. Джут премести инстинктивно поглед към стената на кабината, откъдето се бе появил последният фраск, а след това към херувима Кстаска, която се носеше наблизо. Кстаска беше творение на серафимите, а в момента превеждаше картите на фраските. Дребните червени очички блещукаха развълнувано, докато херувимът бърникаше в пулта с металическия край на опашката си.

Никой не гореше от ентусиазъм да посетят Титан. Жадуваха за звездите. Откак се помнеха, бяха приковани към Слънчевата система заради политиката на капеланците, чиято крайна и неясна цел бе или културно-етническо опазване, или интензивно, но ограничено вътрешносистемно развитие. Така или иначе, сега бе моментът да потърсят нови хоризонти.

— Един по един, ако обичате…

— Звездата на Ван Маанен — произнесе Карен Нарликар, бивш шофьор на гравитокамион, също като Табита.

— Не, не — извика една лаборантка, чиито уши бяха украсени с обеци от нептунови миди. — БД+59.1915. Страхотно местенце, казвам ви. Има толкова красива корона. — Тя си проби път през тълпата и пъхна смачкано тесте от астрофотографии под носа на Табита.

Капитан Джут ги взе и се престори, че ги разглежда.

— Искате да знаете какво мисля ли? — попита тя и другите закимаха. — Сириус. Веднъж гледах един филм за онзи район. Пълно е с топли светове…

— И с еладелдийци — допълни някой от тълпата.

Господин Спинър си разглеждаше ноктите.

— Ако питате мен — промърмори той, — бих ви предложил Лаланде 21185. — Стига да ни е в обсега. — Той се ухили, показвайки зъбите си. — Останалите места можем да ги погледнем на обратния път.

Тръпка на удоволствие и зле прикрит страх пробяга по лицата на присъстващите. Бая смелост се изискваше да литнеш с това чудо към звездите, без да знаеш докога ще те слуша, дали е в състояние да стисне дотам, докъдето го караш, и ще съумее ли въобще да те върне здрав и читав.

— Я не прекалявайте — подвикна им откъм пулта Кстаска.

Капитан Джут се озърна. Херувимът бе извикал на екрана изображение на звезда. Беше малко размазано, сякаш светлината се прецеждаше през плътна информационна завеса от най-различни по вид кодове и честоти.

— Проксима Центавър — обяви Кстаска.

— Логичен избор — одобри господин Спинър. Не откриваше света, херувимите се славеха с безупречната си логика, макар никой да не знаеше причината за това.

— Проксима — повтори замислено капитан Джут и се приготви да гаврътне поредната глътка. — Шибаната Проксима Центавър! Най-сетне. Ще оставим кресливите капеланци, скимтящите еладелдийци и онези интриганти серафимите да ни гълтат праха.

А също мама и татко, помисли си тя. Както и всички останали. Всички.

— Добре, прав си, да не прекаляваме — кимна капитан Джут. — Хайде да тръгваме.

Беше толкова развълнувана и горда, че дори не осъзнаваше, колко много я е страх. Звезден двигател, фраски звезден двигател. Как, по дяволите, работи? Как работеха капеланските двигатели, които бе използвала през целия зрял период от живота си? Като пъхнеш вътре корабна личност и Алис служеше тъкмо за тази цел.

— Готови ли сме за Проксима, Алис?

Последва кратка пауза, докато корабната личност изследваше възможностите на „Изобилие“.

— НЕ ВИЖДАМ ЗАЩО ДА НЕ СМЕ, КАПИТАНЕ.

 

 

— ПРОКСИМА ЦЕНТАВЪР — обявиха всички високоговорители и тълпата ги аплодираше.

— Там ли отиваме? — попита един дългунест младеж.

— Там отиваме — потвърди капитан Джут. Тя сгъна пръсти, огледа с невиждащ поглед ноктите си, усещайки как ъгълчетата на устните й неумолимо се извиват нагоре.

— Алис? Приблизителна продължителност на полета?

— НЯМАМ НЕОБХОДИМАТА ИНФОРМАЦИЯ.

— Добре де, кажи ни поне колко ще е горе-долу. Не можеш ли да предвидиш?

— КЪМ КОЯ ОТ СТОЙНОСТИТЕ, ОПРЕДЕЛЕНИ ОТ ЧОВЕШКОТО ВЪЗПРИЯТИЕ, ДА СЕ ПРИДЪРЖАМ?

— Какво искаш да кажеш с това, към коя от стойностите?

— В ХИПЕРПРОСТРАНСТВОТО НЕ СЪЩЕСТВУВАТ МЕРНИ ЕДИНИЦИ. СЪЖАЛЯВАМ, КАПИТАНЕ.

— Палерния, Палерния — шепнеха гласове зад нея.

— Палерния е в орбитата на Проксима Центавър, капитане — подсказа господин Спинър.

— Зная го, господин Спинър — кимна Джут. — Ще иде ли някой от вас да потърси палернианците? Мисля, че бяха петима. И не ми стойте всички зад гърба.

По нейна поръчка намериха и монтираха грамаден екран. Поставиха го на отсрещната стена и го завинтиха право в корабната матрица. Техниците й съобщиха, че могат да показват там всичко, което пожелае, да излъчват на живо, да прехвърлят картина от мониторите на мостика, да подават редактирана информация и да показват интересни находки от издирванията на Алис. Надяваха се след време да осигурят и образ от външните камери, но отсега хленчеха, че щяло да бъде доста трудна задача.

Всеки път, когато Джут спираше поглед на екрана, тя се сещаше за замразения фраск, който се бе показал с гръм и трясък от него, разпръсквайки подобна на гной или сперма течност по пода на каютата. Все още подметките й лепнеха. Техниците и клавиатурните жокеи се пързаляха в локвите, поръсвайки всичко с пепел от цигари. Гадеше й се да ги гледа, ставаше й лошо дори само при мисълта за това.

Палернианците останаха очаровани от решението й. Петимата представители посрещнаха вестта за избраната цел с радостни викове, подскачаха щастливо и се целуваха.

— У домааа! — крещяха те.

 

 

Време беше да погледне какво става в доковете. Струваше й се невероятно, че трябва да мисли едновременно за толкова много неща. Тя въздъхна и даде знак на господин Спинър, който се завтече да повика асансьора.

— Не позволявай на никого да безпокои Алис, — нареди му Джут и кимна с брадичка към техниците, които драпаха да се настанят в овакантеното от нея кресло.

— ВСИЧКО Е НАРЕД, КАПИТАНЕ — успокои я Алис и отново се зае да й припомня принципите на паралелното изчисление и че всичко в онази миниатюрна сива пластина, пъхната в четящото устройство до креслото, вече е презаписано и пре-презаписано многократно, както и че възможностите на споменатата пластина отдавна са надхвърлени при генерирането на новата личност, която разговаря с нея в момента.

— Значи мога да те взема с мен — заключи капитан Джут.

— АКО ИЗПИТВАШ ПОДОБНА НУЖДА — бе вежливият отговор.

Капитан Джут извади пластината и я пъхна в чантата сред останалите безполезни вещи като олющени слънчеви очила, усукан кабел на слушалки и резервни гащички. Ако не беше, тази малка сива пластина, помисли си тя, с бергенски сериен номер 5Н179476.900, съдържаща корабна личност на име Алис, никой от нас нямаше да е тук. Ако не беше 5Н179476.900 и умопобърканият, дълбоко замразен труп на име Хана, „Изобилие“ все още щеше да обикаля в околоземна орбита, а ние щяхме да сме зомбита в Харон, приютили в уютните си мозъчета капелански ларви.

Във фоайето погледът й се спря върху емблемата на криогенната компания, която преди това се бе помещавала в купола.

„Сънят на праведния — бе изписано там. — Едно бъдеще, изпълнено с достойнство.“

— Това можете да го свалите — кимна капитан Джут и мигом цял куп работници се изкатериха, за да откъртят емблемата.

— Само не я чупете! — извика непознат дебеланко с щръкнали зъби.

В асансьорната кабина имаше трант — красив мъжки екземпляр със златисти очи и телосложение на играч от зетбол лигата. Поздрави я със завъртане на котешката си глава. Табита си помисли, че трантите се срещаха доста често на борда. Надяваше се, да не й създават проблеми. Да са проклети и те, и перките, рече си тя. Дано се изядат помежду си. Сега не й беше до това.

Шибаната Проксима Центавър, ето за какво трябваше да мисли.

 

 

Издокарана в чисто нова синя копринена пижама, Саския Зодиак седеше в леглото на Табита. До нея имаше поднос със закуска, през който като че беше пробягала изгладняла конница. За същество с толкова крехка физика Саския имаше учудващо добър апетит.

Тъкмо преговаряше някои фокуси и от последния, „крякащата жаба“, върху дланта й за няколко секунди остана мъничка розова жабка, която се оглеждаше с ококорени очички, преди да изчезне. Саския въздъхна натъжено. Даде си сметка, че до края на живота си всеки път, когато прави този номер, ще си спомня за брат си. Винаги го изпълняваха заедно преди началото на представлението. Всеки бе като огледало на другия, неразличими за страничния наблюдател, особено когато носеха еднакви дрехи.

Последният от зодиаковите клонинги се изтегна върху луксозното легло. Въздъхна, отново извика образа на жабката, после помаха с пръстите на свободната си ръка към сервиращия робот.

— Не се разсейвай — сопна му се тя.

Роботът премигна с дванадесет ярки като диамант светлини и изписука въпросително.

 

 

Капитан Джут прескочи до вкъщи, за да си вземе палтото. Дълго, черно кожено палто, с което се бе сдобила някога, в един изоставен апартамент, след забулен в неясни спомени купон. Палтото не беше ново, по-скоро бе доста захабено. На всичко отгоре ръкавите му бяха къси, а джобовете — твърде плитки, за да пъхне вътре удобно юмручета. Но въпреки това Джут го харесваше и го носеше навсякъде. Полите му плющяха и се развяваха в изкуствената гравитация, докато двете с любовницата й се носеха по булевард „Утринна звезда“ към централните асансьори. Саския умееше да постига своето.

След като се настаниха, кабината започна да се спуска бавно и равномерно през гигантската централна пукнатина, която пресичаше „Изобилие“ от единия край до другия — от „Мъркюри гардън“ най-горе, до покрива на пещерите в основата. Докъдето им стигаше погледът кипеше невероятна активност — рамо до рамо работеха хора и машини. Лишените от въздух и енергия мъртви райони се запечатваха с помощта на полифилмови генератори или с обикновен цимент. Други бригади прочистваха обраслите с растителност тунели и поправяха разрушителните последици от внезапното отделяне на станцията от продължително следваната орбита.

Колкото по-надолу слизаше кабината, толкова по-горещо ставаше. Джут притисна акробатката към плексигласовата стена на кабината и я целуна страстно.

— Трябва да си намеря кола — промърмори тя.

Саския кимна.

— Така е, тук ти си капитанът. Трябва да имаш не една кола, а цяла флотилия.

— И каква да си избера според теб?

Въпросът изглежда подразни Саския.

— О, Божичко, нямам понятие — отвърна тя и ловко се изкатери до тавана. — Марко обичаше да се вози в кола. Все си падаше по големите. Вземи си такава — предложи тя. — С много светлини.

Табита вдигна ръка и погали изящния й прасец.

— Ще попитам Доркас — въздъхна тя. На времето беше работила за сестрата на Доркас. — Бива я да открива всякакви джунджурии.

В кабината имаше комуникатор. Наведе се към микрофончето и повика Доркас.

— Слушай, можеш ли да ми намериш кола? Голяма — добави Джут и погледна приятелката си. — Искам и шофьор. Да. Точно така.

Пристигнаха в доковете — мрачни, натъпкани с машинарии помещения, които заемаха най-долните нива на станцията. В транзитната секция за пътници все още се блъскаха тълпи от отпътуващи, които се надяваха да открият своя нов дом някъде другаде. Капитан Джут не можеше да ги разбере. Тя самата не бе имала постоянен адрес, откакто някога напусна родния си дом. Вярно, дълго време бе живяла на баржата „Алис Лидъл“, преди нещастният съд да се разпадне на съставните си части.

Все пак тълпата показваше признаци на разреждане. Джут се огледа, повика един от роботите, отговарящи за операцията, и поиска доклад за нейния ход.

— Натоварването на отпътуващите пътници продължава — произнесе с металически тембър роботът. — До момента са се качили 86,3% от желаещите.

— Продължавайте в същия дух — разпореди се Джут, докато се оглеждаше. Саския, потомствена изгнаничка също като нея, я следваше на крачка. Джут надникна през едно прозорче. Вътре имаше малка самостоятелна кабина. Същество, покрито със синкава козина и облечено в тъмничарска униформа, правеше някакви трескави знаци.

— Това пък какво е? — обърна се тя към робота. — Откъде се е взело?

— Пристигна с последния товар от 000013 — отвърна роботът.

Джут докосна вратата и прекрачи прага.

Еладелдиецът се хвърли в краката й и изхленчи жалостиво.

— Не — извика тя и се отдръпна. — Никакви ченгета!

Роботът забръмча, докато си сверяваше програмите.

Бяха свалили от борда всички полицаи, заедно с шепата оцелели фраски, под възторжения акомпанимент на пътници и бивши затворници.

Само господин Спинър изрази съмнение по повод тази странна размяна.

— Не смяташ ли, че и без това криминалният контингент е достатъчно многочислен?

— Ни най-малко! — отвърна Джут, израснала сред хора, за които законът винаги бе само досадна пречка по пътя към свободата. — С тези поне мога да се разбера.

— Вярно, с престъпниците се живее по-леко — подкрепи я Саския. — Ние също бяхме престъпници — добави тя. — Марко, Могул, Кстаска и аз.

Табита се наведе и я целуна нежно по челото.

— Сега вече всички сме престъпници — прошепна тя.

Продължиха надолу, до най-ниско разположените докове, откъдето през илюминаторите се виждаше грапавата скалиста повърхност на Астероид 000013, захапан от мощния лъч на „Изобилие“. Отвъд него имаше само завеса от мълчаливо чакащи звезди, сред които проблясваха пламъчетата на патрулните кораби, нямащи търпение да ги видят как ще напуснат системата.

— Всички желаещи напуснаха борда — обяви гръмогласно един от роботите.

 

 

Във ВИП-каютата, изолирана от прозрачния мехур на транзитната секция, бяха натъпкани последните доброволни изгнаници: данъчни шамани от крайните планети, лишени от правото да практикуват пластични хирурзи, безработни нещастници, твърдо решени да се разделят с гигантския орбитален комплекс, който до скоро им бе осигурявал нелоша прехрана. Вътре кипеше трескава работа разменяха се скафандри и оръжие, сръчни асистенти тичаха напред-назад, за да осигурят на господарите си топло местенце на последната каледонийска „Светкавица“. В ъгъла, далеч от всеобщата шумотевица, стоеше самотна мъжка фигура, издокарана в строг, черен фрак, и се любуваше на гледката зад стъклата на безрамковите си очила. За разлика от останалите непознатият нямаше личен багаж, нито специална екипировка, а и не проявяваше обичайните признаци на паника. Той също разполагаше с асистент — ако тази роля изпълняваше помощничката, приседнала в краката му.

Скелетоподобна жена се приближи и го сграбчи за ръката. Имаше големи, изпъкнали очи, в които се четеше уплаха.

— Хендерсън, да не си решил да останеш?

Мъжът, когото нарекоха Хендерсън, кимна отсечено.

— Ти си луд — заяви жената. — Винаги съм знаела, че си луд.

Мъжът завъртя глава и хвърли наоколо безгрижен поглед.

Някой я повика, жената се обърна, кресна нещо в отговор и се изгуби в тълпата.

Мъжът я изпроводи с поглед, сетне се наведе и погали своята спътничка.

До него застана едра и мускулеста веспанка, местен търговец на оръжие.

— Ей, Керш — повика го тя. — Как мислиш, този камък наистина ли може да лети?

— Че какво друго е правил досега? — отвърна също с въпрос мъжът, когото наричаха Хендерсън, а също и Керш.

Тя втренчи поглед в него, вдигна пръст и го опря в слепоочието си.

— Керш, ти си се побъркал! — обяви присъдата си, завъртя се рязко и на свой ред изчезна.

— Ник! — този път пред него бе дотичало жълтеникаво на цвят човече, което стискаше в шепата си дузина кредитни чипове. — Ник, приятелче, мога да ти платя колкото искаш! — в гласа му се долавяше ужас. — Обещавам ти, веднага щом ни приберат! — Докато говореше, той се опитваше да скрие чиповете в и без това претъпкания си джоб.

Мъжът, когото наричаха Хендерсън, Керш, а сега и Ник, махна опрощаващо с ръка.

— Задръж ги — рече той. — Инвестирай ги от мое име.

Ченето на жълтеникавото човече увисна. Беше толкова втрещено, че забрави за паниката, страха и опасностите.

— Значи заминаваш?! С тази жена?

Жената, за която говореха, дори не повдигна глава. Дали въобще разбираше, че става въпрос за нея?

Жълтеникавото човече беше толкова учудено, че не можа да сдържи смеха си. Закиска се подигравателно, показвайки позлатените си зъби.

— Ник, ти наистина си побъркан!

Мъжът повдигна рамене. Изглеждаше почти доволен от себе си. Мекото сияние на биофлуоресцентните светлини се отразяваше в лъскавата му вратовръзка и снежнобялата му риза. От говорителите се разнесе умореният глас на пилота на „Светкавица“ — съобщаваше, че потеглянето ще бъде отложено.

 

 

Астероидът се освободи с тласък като от внезапно избликване на мощни реактивни двигатели. Почти неусетно в началото, извънземният звездолет започна да набира скорост, а звездите се заизместваха от краищата на входния канал за доковете към неговия център.

Около двайсетина субективни минути по-късно отекна пронизителен клаксон. Същевременно мониторът върху китката на Табита започна да писука — повикване от кърмовия люк.

— Говори капитанът — произнесе тя. — Какво има?

— Фраймахерска харизма, капитане — докладва кърмовият наблюдател. — Приближава се на висока скорост.

Капитан Джут свирна на един гравитоджип, който ги натовари и се понесе към мястото. Тя се изправи, подпря се на предното стъкло и се загледа отвъд черната плоскост на стартовата площадка, към неясната завеса на силовото поле. Приближаващият се кораб можеше да се различи дори с невъоръжено око — тъмен силует на черния фон. Носеше се право към тях, сякаш нямаше никакво намерение да забавя.

— Какво, по дя…

— Идентифицирайте се! — произнесе механичният глас на системата за безопасност. — Очаквам идентификация!

Капитан Джут помаха с ръка.

— Пуснете го да мине — разпореди се тя. Тълпата зяпна към нея. Беше я споходило неясно предчувствие. Едва ли би могла да обясни защо постъпи така.

Във възможно най-последния момент силовото поле, закриващо кърмовия док, се разтвори точно толкова, колкото да премине харизмата — тъмнокафяв поясен влекач, със знаци на рудодобивната компания. Тромавият съд премина внезапно в спирачен режим, снижи се неумело над стартовата площадка — пилотът вероятно бе изгубил присъствие на духа — и се удари в черната тармакова повърхност, оставяйки след себе си искряща диря от изпотрошени окачващи механизми. Мигновено три противопожарни робота започнаха да посипват пистата с пяна, а грамадният хангар се изпълни с черен дим.

Междувременно зад прозрачното стъкло на пилотската каюта се размърда самотна фигура. Жена с гладко обръснато теме измъкна рязко контролните електроди от гнездата в слепоочията си, показа се през разтворения при удара авариен люк и като разблъска спасителните машинарии, скочи на земята и закрачи право към приближаващия се джип.

— Доджър! — извика Табита и се затича насреща й.

— Внимавай, малката — избоботи доволно новодошлата с опушеното лице, спря, разкрачи крака, опря ръце на кръста си и огледа хангара на извънземния звездолет. — Слушай, как мислиш, дали имам някакви шансове на тукашната трудова борса?

— Доджър! Доджър Гилеспи!

Едва ли имаше някой друг на света, когото повече би желала да срещне.