Колин Грийнланд
Открадни си свят (34)

6.

Из Париеталните области се ширеха тревожни очаквания. Обитателите на просторните апартаменти крачеха напред-назад из стаите, мърдайки с устни в неспирни молитви и изчисления. Други се тълпяха на стълбите и следяха кой влиза и кой излиза. Патрулите на Старк бяха навсякъде, издирвайки палернианците. Винаги имаше някой, готов да съобщи за неколцина от нещастниците срещу допълнителни хранителни порции и електричество.

А търговията процъфтяваше — разменяха се части от брони, флакони с лекарства, снимки на Тайнствената жена, великолепно изработени карти. Подготовката за Сближаването беше в пълен ход. Мнозина ходеха постоянно облечени в скафандри или камуфлажни дрехи за партизанска война в джунглата, влачеха със себе си пакети с неприкосновен запас, сгъваеми колела и брадви. Двама мъже твърдяха, че са единствените оцелели от експедицията на Ксавир. Те чукаха от врата на врата и просеха храна.

Транспортните агенции не можеха да спуснат кепенци от работа. Дори томбосите слязоха в града, където минувачите се отдръпнаха към стените, докато крачеха по улицата. По очите и израженията на лицата им личеше, че са чули слуха.

Всички бяха чули слуха той растеше и се уголемяваше като снежна топка надолу по склона. Никой не признаваше, че му е повярвал, но всички го повтаряха — слуха, че звездата, към която се приближават, не е Проксима Центавър.

Луцифер се вслушваше във всички нюанси на слуховете, както веспанец дочува промените в тоналностите на тунелните ветрове. Изслуша и този, а след това го остави да я подмине, сякаш бе подхванато от вятъра листо. Този слух бе породен от страха. Капитан Джут не би допуснала да се изгубят в космоса.

 

 

Всъщност томбосите бяха повикани от една алтецианска група. Изглежда Марджъри Гудселф се опитваше да им открадне нещо.

— Къде е тази жена? — обърна се Луцифер към момчето, което дойде да ги повика.

То посочи с две ръце към тълпата.

Луцифер даде знак на Кришна и Аук, които стояха от двете й страни, да проправят път в тълпата. Вече дочуваше плачливите гласове на алтецианите, които протестираха на висок глас и покашляха развълнувано. Кришна и Аук тръгнаха напред, пробивайки й път през множеството, и й осигуриха видимост към веспанците и техните превозни средства. Рошави търговци виреха брадички и въртяха развълнувано муцуни, докато мъже, облечени с дрехи в цветовете на карти за игра, ги побутваха с ножици за подрязване на жив плет.

Луцифер спря и направи предварителна оценка на ситуацията.

По някакъв начин алтецианите се бяха сдобили с фургон, пълен догоре с персонални рециклатори, предназначени за ползване от хора. Наобиколилата ги тълпа смяташе, че трябва да им ги раздадат незабавно, при това без никакво заплащане.

— Въз основа на предоставената ми от канцлера на Фоксборния власт — говореше мъж с натруфена синя шапка, докато веспанците го заглушаваха с презрително дюдюкане — обявявам товарът за конфискуван. — Той наведе рязко глава, за да избегне хвърлената по него керемида. Зад гърба му вече товареха пластмасови чували на кралската каляска.

Застанала права в каляската, кралицата на Фоксборния се извисяваше с цяла глава над канцлера. Къдриците се спускаха немирно под короната и се разсипваха по раменете й. Лицето й беше оранжево, с черни вежди и алени устни, обеците на ушите й бяха едри колкото сливи. В едната си ръка стискаше кралския тризъбец.

— И нито един не оставяйте — нареждаше тя. — Пренесете всичко тук, в нашите светлейши крака. О, Божичко всемогъщи!

Каляската сияеше от великолепие. Беше изработена от автомобилна ламарина и украсена с плячкосани вещи, гранитни плочи и зейнали черепи на незнайни зверове.

Подозрително бе отсъствието на прословутите фоксборнски червени барети, почетната гвардия и охрана на кралицата. Дали бяха някъде зад тълпата, далече от церемониалностите на този официален момент на конфискация? Или причината бе друга — например внезапна и неочаквана промяна в разпределението на силите. Луцифер не знаеше отговора. И все пак кралица Марджъри бе заобиколена от няколко свирепи на вид, но измършавели от глад кучета и дузина полуголи космати младежи с изрисувани лица, въоръжени с разнообразни електрически инструменти. Двама от тях тъкмо бяха заловили в тълпата жената, запратила керемидата.

Моментът изглеждаше удобен за намеса. Луцифер кимна на Малък Мохо и скочи върху бронята на близката кола. Тя зае поза — със скръстени ръце и вирната глава — изчака другите да я забележат и бавно посочи към Ангуларния тунел.

— Вървете си у дома, кралице Марджъри. Властта ви не се простира дотук.

Царствените очи се ококориха над масивното златно колие и дебелите златни вериги.

— Хванете тази жена! — изкрещя кралицата.

Кучетата задраскаха с див лай по тармака.

Купувачи и продавачи се разбягаха панически във всички посоки. Аук преобърна една маса, блокирайки достъпа от тази страна. Кришна направи лъжливо движение наляво, хвърли се надясно и примами кучетата след себе си. Междувременно Малък Мохо се засили, подскочи нагоре, описа салто над главата на водача на кучетата и се приземи право зад него. Сграбчи го отзад и изви гръбнака му с елегантна хватка, като си помогна с коляно. Аук избегна ловко една електрическа бургия и заби юмрук в слънчевия сплит на притежателя й.

В днешния ден победата бе на страната на ножа и нунчакуто. Когато Аук отстъпи назад, по корема на непредпазливия войн се виждаха кървавочервени дири.

Луцифер пресрещна едно от кучетата. Сграбчи го за предните крака, просна го по гръб и стовари пета върху гърлото му. Вляво и вдясно от нея свистяха тояги, но победата вече беше близко. Време бе да се заемат с Нейно величество кралицата.

Каляската разполагаше със солидна защита. Равнодушна към настъпилата около нея вакханалия, кралица Марджъри протегна богато украсената си с пръстени ръка и изтегли щръкнала ръчка. Една от лъвските глави се закашля и изплю дебела огненочервена ракета, която се понесе върху опашка от искри нагоре и се заби в тавана.

— Изтребете ги всички, предатели и дрипльовци! Така нареждаме ние!

Кришна и Аук зарязаха едновременно противниците си, отстъпиха назад и се събраха около Луцифер. Те скръстиха ръце, подхванаха я и я метнаха във въздуха. Като се размина ловко с поредното салто на Малък Мохо, Луцифер прелетя над най-гъстата част от тълпата и се стовари върху един от пазачите на каляската. Отскочи, повали друг с лакът в гърлото, след това се завъртя и прекърши с коляно гръбнака на трети.

Кралица Марджъри изстреля още една ракета. Тази се разби в основата на бетонна площадка и уби няколко души, но кралицата изглежда дори не го забеляза. Луцифер вече беше застанала пред нея и изби с крак царствения й тризъбец. Марджъри се залюля назад и щеше да падне от каляската, ако не я бе подхванал един от верните й пазачи. Той носеше екзоскелетен усилвател, който явно бе включен на пълна мощност, защото се придвижваше с нечовешка скорост. Луцифер изведнъж се озова в опасна изолация. За момеят хората й бяха обкръжени от кучета и войници. Луцифер се гмурна под престилката на каляската и това завари неподготвен екзоскелетния боец. Гърлото му бе твърде добре прикрито и тя нанесе удар по страничната част на коляното му, забивайки с ръба на дланта острия край на сервонаколенника в ставата. Ударът изискваше много майсторство и бързина, но й позволи да остане извън обсега на стоварващия се юмрук и в удобна позиция да се покатери по енергораницата, да стъпи на раменете му, да опре коляно в гърба му и като изпъне пръсти, да строши врата му в хватката „крокодилско гмурване“. Ах!

Още двама войници си пробиваха път към нея. Те избегнаха чевръсто тоягите на томбосите, скочиха върху капрата и защитиха с телата си замаяната кралица Марджъри. Луцифер отново се хвърли към нея, Кралицата се извъртя, за да я посрещне, и по-скоро случайно я удари с юмрук в слепоочието. Вляво от Луцифер острието на тежка брадва разцепи пода на каляската, хвърляйки наоколо трески. След това нещо я удари в гърба — беше масивно колкото падащ гардероб — и тя изгуби съзнание.

— Моя е! — изкрещя кралицата. — Тя е моя!

Наведе се и вдигна лъщящия тризъбец.

В този момент откъм горните тунели се зададе цял контингент от червени барети, които обляха събралото се множество с ярковиолетова светлина. Оказа се, че сцената е била предварително замислена, една гигантска клопка, едновременно решение на два проблема за обществената безопасност, за сметка на немногочислени загуби сред цивилното население.

Присъстващите се проснаха почти мигновено на пазарния площад, лишени от възможност да извикат уплашено, едновременно заслепени и обхванати от непреодолим ужас. Кришна се строполи като прекършен пилон. Малък Мохо загина в мига, в който прерязваше гърлото на войника със секирата. Аук вече беше мъртъв, пльоснат под каляската като задрямал морж. Луцифер издъхна, треперейки като пепел от изгорен лист. Кралица Марджъри Фоксборнска избухна в голямо огнено кълбо, смали се със свистене, подобно на спукан балон, и остави след себе си купчинка изпепелена коса и обгорена козина.

Операцията беше изпълнена брилянтно. Червените барети дори успяха да спасят близо седемдесет, процента от оспорваните стоки.

 

 

— Полковник, гледахте ли Силиконитовата церемония? — попита напетият мъж с бледосивия костюм. — Не беше ли вдъхновяваща?

— Бях заета — отвърна намусено Старк.

— Ако желаете, ще се обадя в студиото да ви пратят запис. Аз лично режисирах заснемането. Като говорим за записи…

Ето че се почва, помисли си полковник Старк.

— Надявам се, че ви е харесало онова, което направиха от вашето малко приключение — продължи мъжът. — Героичните защитници на бедните загиват, докато се опитват да спрат самозабравилия се монарх на Литъл Фоксборн. — Той зърна отражението си в един от мониторите и взе да си нагласява вратовръзката.

— Не са бедни — прекъсна го намръщено тя. — В оня район всички са екипирани с лични кислородни апарати.

— Бедни по тяхна преценка, полковник.

Седяха в салона на флагманския кораб „Всичко е предвидено“, чиито щори бяха спуснати. Трантката лежеше на пода, в краката на своя господар. Изглеждаше задрямала. Помещението беше претъпкано със записваща апаратура, компютри и монитори.

— Значи репортажът не ви се хареса? — попита Грайт Непреклонния, като кръстоса крака. — Колко жалко. Ако можехме да се уговорим предварително…

Старк винаги познаваше, когато се е ядосал, и това й доставяше удоволствие. Ноздрите му потръпваха неравномерно. Именно те го издаваха.

— Е добре, и без това трябваше да смачкате водното конче — продължи той. — Но не разбирам защо ви беше нужно да убивате госпожица Гудселф.

— Госпожица Гудселф беше дестабилизиращ фактор — обясни Старк. — Норвал Хан, чичо Чарли — тези ги има навсякъде, местни бандитски главатари. Неутрализирането им е стандартна процедура за въвеждане на законност и ред сред населението.

— Аз пък я намирах за доста забавна — възрази Грант Непреклонния. — Кажете ми, полковник, как са нашите дългокосмести братя и сестри?

— Още не са привикнали с провежданата от нас умиротворяваща политика. Ще им съобщим, че ще бъдат изпратени напред с първия кораб.

— Щастливи са, че си имат някой като вас да се грижи за тях — отвърна Грант, но очевидно изобщо не му пукаше за съдбата на палернианците. Всички му изглеждаха еднакви. Приличаха на гигантски окосмени пуйки с лапи на кенгурута.

— Както и да е — приключи полковник Старк. — Все още имаме проблеми с граничния контрол между отделните райони. Вероятно ще трябва да извършим преразпределение на силите.

— Защо не пуснете Норвал Хан да ги погне с мотора си — предложи засмяно Грант Непреклонния.

„Хвърчащото куче“ долетя с бръмчене. Изглеждаше променено, главата му напомняше на паяк.

— Ах… ето го и моето вярно другарче — Грант се пресегна и погали „кучето“ по темето. — Играчките ви са готови, полковник.

— Играчките ли? — попита Старк, като разглеждаше съсредоточено ръкавицата си. — Ние не се забавляваме с игри, господин Грант.

— Не се забавлявате с игри ли? Че всички го правим. И всички искаме да спечелим, нали? Сега погледнете — при тези думи щорите на прозорците се вдигнаха. Пространството около кораба беше озарено от светлините на мощни прожектори.

Мъжът в сиво докосна едно копче. Прозорецът стана прозрачен. Сега вече можеха видят съседната ниша на космодока. Беше натъпкана с роботи. Машините бяха наблъскани плътно една до друга, като шишета на ресторантска лавица. Никога не бяха изглеждали по-безобидни.

— Искам да сте много предпазливи с тях — предупреди я мъжът, на име Непреклонния. — Доста време ми отне да ги събера всичките.

Грант Непреклонния пое ръкавицата, която му подаваше „хвърчащото куче“, и я предаде на полковник Старк. Тя я нахлузи и огледа разноцветните копчета.

— Всичко, което ви трябва, е вътре — увери я мъжът.

Лъжеше, естествено. Едва ли щеше да й позволи да получи пълен контрол над мощната метална армия. Тук той беше въжеиграчът, вечният опонент на Съветника.

— Ще ни липсват, нали, Його? — той се наведе и почеса трантката зад ухото. — Слезте долу и се позабавлявайте с тях — каза на своята гостенка. — Но ги дръжте на разстояние от нашите приятелчета в кърмата.

Ордата на Хаоса. Ненавиждаше ги, точно колкото и Старк. Потънали до шия в бира, сперма, доматен сос, изпражнения и урина в тази тяхна Шахта. Отдадени всецяло на виртуалните си игрички, на точките и позициите в крайното класиране на различните бойни игри.

Докато си нагласяваше манипулаторната ръкавица, полковник Старк почувства, че изведнъж е пораснала колкото тяхната нелепа статуя.

— Но стига за работата — каза Грант Непреклонния, надигна се, изключи външното осветление и отново спусна щорите. — Все още не сме ви представили на нашата гостенка, Його. Събуди се, Його. Тръгвай с нас.

 

 

Пресякоха кораба по дължина и спряха пред една тапицирана с плюш врата. Його доближи сензорната плочка и допря муцуна в нея. Вратата се плъзна встрани. Грант Непреклонния взе от трантката колието с перлата, което бе отворило вратата, и го поднесе мълчаливо на полковник Старк.

Пред тях се разкри луксозна каюта, боядисана в розово и оранжево. Отвътре лъхаше на химикали и секс. Голямото кръгло легло бе заобиколено от паравани. На леглото беше завързана жена в корсаж с мандаринов цвят и мрежести чорапи. Това, разбира се, беше изчезналото приятелче на капитан Джут — акробатката Саския Зодиак. Чуваше се съвсем тихото й хленчене.

Грант Непреклонния вдигна отворена кутия с шоколадови бонбони и предложи на полковник Старк да си вземе.

— Както сама можете да се убедите, настанили сме я доста удобно при нас. Тук е в пълна безопасност. Също като вашите палернианци. — Саския ги погледна, сякаш ги виждаше за първи път. — Скъпа, това е полковник Старк — представи я Грант. — Спомняш ли си я? Не се тревожи, ако, си я забравила. Няма за какво да се безпокоиш. Тя само наминава насам.

Жената беше измършавяла като скелет. Главата й беше череп, в който някой бе поставил очи и бе залепил кичур коса на темето. Кожата й бе пожълтяла като остаряла кост. Полковник Старк се зачуди за какво ли Грант я държи.

— Феите идват — простена с напевен глас жената — и после си отиват. Идват и си отиват. Идват и си отиват.

Мъжът в сиво я докосна по челото и тя утихна.

— Ще се грижим за нея тук — обеща той, — докато всичко свърши.

Светлината от тавана се отразяваше в стъклата на очилата му, скривайки катраненочерните му очи.

 

 

Изображението замръзна. На това място свършваше записът на полковник Старк.

— И какъв беше смисълът на това малко представление? — попита директорът на Текунак, докато останалите членове се настаняваха около заседателната маса.

— Той е фукльо — отбеляза началникът на миньорския отдел на чили-закусвалните.

— Това беше заплаха — обясни полковник Старк. — Предупреждава ни, в случай че забравим кой дърпа конците.

Седнала вдясно от директора, Доркас Мандебра стисна презрително устни.

— Предполагам, че проверявате роботите?

— Да, госпожо — отвърна полковникът.

— Някой друг с мнение? — попита директорът като издаде напред брадичка и ги огледа последователно.

— Той е дестабилизиращ фактор — подхвърли една от административните ръководителки.

— Като онази томбоска и Гудселф — добави друга.

Доркас Мандебра се съгласи. Всички бяха съгласни.

— Полковник?

Старк все още гледаше замръзналия образ на екрана. Ръката на Грант лежеше върху челото на Зодиак — любовницата на капитана.

— Зодиак е нов елемент — произнесе бавно тя.

— Жената? — попита първата ръководителка.

— Жената — кимна втората.

— Не смятате ли, че трябва да подготвим план за измъкването й? — попита Старк.

— Че на когото му е притрябвала? — попита първата ръководителка.

Втората кимна, за да покаже, че е на същото мнение.

— Тъкмо ще се занимава с нея, докато му предадем Табита — намеси се Доркас Мандебра. — Двамата ще са едно мило семейство.

— Вижте — каза втората ръководителка. — Хайде да не объркваме нещата. Проблемът не е в жената. Мъжът — ето кой е проблемът.

— Той пък кому е притрябвал? — попита първата ръководителка.

— Директоре — заговори полковник Старк, — с цялото си уважение, нашият успех все още е зависим от Грант. Той разполага с неограничен достъп до цялата компютърна система на кораба. — Тя махна с ръка към вградените в стената монитори. — Вярно, той се мисли за Господ, но истината е, че притежава директни канали за връзка с всички региони. Знае командните пароли. Може да ни осигури пълна власт над силиконитите. Да ни открие достъпа до доковете.

— Той се подиграва с нас — произнесе намръщено директорът.

— Каквото и да прави — продължи невъзмутимо Старк, — положението, което заема, му осигурява абсолютно превъзходство срещу всички възможни противници.

— Той е едно отвратително перверзно човече — не се сдържа Доркас Мандебра.

— Значи тази Саския Зодиак няма да е още дълго фактор, така ли? — попита директорът.

— Така смятам — отвърна полковник Старк, спомняйки си измършавялото тяло и хлътналите очи.

 

 

— Да не сънуваше? — попита Грант Непреклонния жената, която държеше в обятията си.

Известно време тя не отговори. Погледът й бе зареян някъде над рамото му. Сетне каза унесено:

— Бях в Градината.

Напоследък все по-често сънуваше Градината — изкуственото царство, където тя, Зидрих, Гореал, Сюзан и Могул бяха играли в детския си период, наглеждани от грижовните херувими.

Грант Непреклонния пъхна пръст в гащичките й. Беше студена и суха. В стаята свиреше безвкусна музика.

— Всички сме там — рече Саския. — В нашата Градина.

— Всички ли? — повтори той и я погали по корема.

— Да, всички. Зидрих, Гореал, Сюзан и Могул.

— Но не и Саския — добави Грант. Беше съвсем гол, ако не се брояха очилата. Играеше си с нея.

— Напротив, и Саския — поправи го тя.

— Не, без Саския — повтори Грант с настоятелен тон. — Не знаеш ли, че си тук, при мен?

— А също и Кстаска — довърши Саския, без да му обръща внимание.

Той изсумтя, застана на колене и й разтвори краката.

— Какво ти става? Защо си се отпуснала? Забравяш къде си, така ли, скъпа? Не ме ли познаваш?

Спомни си как се дърпаше и стенеше под тежестта му, как се съпротивляваше на въжетата. А сега плътта й бе толкова безчувствена и покорна.

Жалко, че нещата се обърнаха така. Дори имитациите се оказаха по-надеждни. Грант Непреклонния извърна поглед към екрана, на който се виждаше холограмата от „Дж. М. Сувиен“. Беше го изключил за кратко, докато полковник Старк беше на борда. Сега отново бе включен. Облечена с прословутото си палто, върху холодека стоеше капитан Джут. Отдолу не носеше нищо.

— Дори за нея не се безпокоиш вече, нали? — обърна се той към Саския. — Не помниш ли, скъпа? Това вече сме го обсъждали.

Очите й не трепнаха.

— Не ме ли ревнуваш от полковника? — продължи той. Вдигна ръка и я прокара по лицето й. Изведнъж си спомни за Його. Зачуди се какво ли ще е с нея, след седмиците, които бе посветил на любимката на капитана. Не, Його беше само заместител. А и не биваше да се връща назад. — Какво да правя с теб сега? Твърде късно е да се връщаш у дома. А и събитията доста напреднаха. Не зная дали капитанът въобще ще ти се зарадва. — Той подуши лекичко шията й и я докосна с връхчето на езика. Вдигна ръката на своята пленничка — беше съвсем отпусната. С широко отворени очи, тя лежеше пред него като отдавна умряла риба.

— Е, какво искаш? — попита я, опрял устни в ухото й. — Какво да направя с теб? Да опитаме ли нещо, което не сме правили досега? Хайде, измисли ти. Подскажи ми!

Никакъв отговор.

За момент си помисли, че най-сетне му се е измъкнала. Което не биваше да става в никакъв случай. Трябваше да остане жива до срещата със своята бивша любовница. Изведнъж очите й се завъртяха бавно в орбитите.

— Могул? — прошепна изкуствената жена. — Ти ли си, Могул?

— Да — произнесе без колебание той. — С теб е Могул. — Той я погледна разпалено. Това беше нещо ново.

— Искам да те докосна.

Тя говореше с отражението си в неговите очила!

— Мила сестрице — импровизира Грант Непреклонния, — да знаеш колко ми липсваше. Но ето че пак сме заедно и вече нищо няма да ни раздели.

Ефектът беше задоволителен. Тя отново се връщаше към живот.

— Да — простена Саския. — Да, Могул, да… — тя се задави, закашля се. — Развържи ме, Могул — помоли го, докато обсипваше жълтеникавата й кожа с целувки. — Могул, развържи ме, трябва да ме развържеш. Ох! Искам да те прегърна. — Говореше трескаво, надвивайки слабостта си, завладяна от внезапна възбуда.

Отново се закашля. Имаше нещо черно в устата й.

— Тихо, скъпа — помоли я той. — Не бива да се напрягаш така.

Но тя продължаваше да се опъва на въжетата. Миришеше на лекарства, на кръв и екскременти. Той погали запотеното й лице. Кожата й беше като стъкло, костите й — тънки и крехки, сякаш бяха от пластмаса.

— Добре, миличка — опита се да я успокои. — Почакай малко, сестрице. Потърпи съвсем мъничко.

Той се пресегна към ъгъла на леглото и освободи лявата й китка.

— Могул! — провикна се тя.

Ръката й легна на бузата му и го погали. Саския скимтеше като котенце. Пръстите й се плъзнаха надолу по гърдите му и продължиха към слабините. Грант Непреклонния освободи и втората връзка.

Саския Зодиак се надигна и притисна повехналите си гърди към тялото му. Ръцете й го обгърнаха и започнаха да го галят страстно, а пръстите й се заровиха в косата му. Горчивият й език се стрелкаше из устата му.

— Могъл… Могул… братче мило… любов моя…

Тялото й гореше, сякаш имаше температура. Грант се надигна, но тя продължаваше да се притиска към него.

— Зная какво искам — прошепна в лицето му. — Вече зная какво искам. Зная… зная какво искам.

— Какво искаш, миличка? — той се наведе към нея.

— Това.

Тя го удари по носа с ръба на дясната си длан; Ударът беше добър и сигурно щеше да вкара костта направо в мозъка му, ако не беше толкова отпаднала. Очилата му се строшиха и стъклата се посипаха върху нея. С втори удар тя заби останките им в лявото му око. Писъкът му бе пронизителен като звука на автоматичен трион.

Тя продължи да удря, но той вече се беше отдръпнал, извън обсега на хилавите й ръце.

По коридора задраскаха нокти. Його отвори вратата и нахлу вътре.

 

 

Саския Зодиак се беше надявала, че ще разполага с поне една минута, за да се освободи. Разчиташе, че ще има достатъчно време, за да се изправи, да намери подходящо оръжие и да довърши мъжа, преди да се заеме с жената.

Но сега нямаше избор. Само надежда.

Трантката спря и се огледа с трепкащи от възбуда ноздри. Видя господаря си, гол, окървавен, да отстъпва към нея. Беше притиснал с ръце лявото си око и между пръстите му се стичаше кръв. Изкрещя й нещо неразбрано и тя се облещи в него. Жената на леглото беше с развързани ръце. Седеше и дърпаше свирепо въжетата на краката. По нея също имаше кръв — прясна и стара, и миризмите им се смесваха.

Гласът на господаря й бе писклив от гняв, болка и изненада.

— Не стой там, тъпа маймуно! — викаше й той.

Його го послуша. Вече не стоеше там.

Хвърли се върху него и с четирите си лапи.

Не беше ловувала и убивала от много години, от времето, когато бе попаднала в плен при еладелдийците. Споменът за миналото величие се пробуди в нея със скоростта на светкавица. Въпрос на секунди бе да разкъса гърлото на пищящия човек.

На леглото Саския откъсна дълга лента от чаршафа и превърза кървящата рана на китката си.

— Най-сетне и ти да свършиш нещо свястно — одобри тя постъпката на Його. Имаше чувството, че живее в тази стая откакто се е родила. Доразвърза и другия си крак, скочи от леглото, заобиколи онова, което лежеше на пода, като се стараеше да не го поглежда, и закуцука към вратата.

Пред спалнята я очакваше „хвърчащото куче“.

Саския извика уплашено и се опита да приклекне. Побеснелият киборг прелетя над главата й, бръмчейки зловещо като човекоядна оса.

— Його! — извика Саския. — Його! Повикай го! Извикай го при теб!

Тя се претърколи по гръб и зарита към пикиращото механично насекомо и този път успя да го уцели. „Кучето“ се издигна към тавана и взе да кръжи там, изчаквайки удобен момент.

Саккия опипа наоколо с пръсти, докопа някаква кутия и я запрати по него. Докато киберчудовището извиваше встрани, за да избегне удара, тя скочи на крака, замахна във въздуха и успя да го шляпне през гърдите с един откъснат кабел. „Кучето“ отхвърча на няколко метра от нея, издигна се нагоре към тавана и постоя там, сякаш си поемаше дъх.

Но Саския едва смогна да се изправи и да се подпре на стената, преодолявайки рязката болка в хълбока си, когато стана обект на поредната атака. Този път беше навила кабела около пръстите си. Чудовището летеше право към нея и тя виждаше зейналата му триъгълна паст и редовете от еднакви стоманени зъбки.

В последния момент Саския се гмурна под дъгата на неговата траектория, опря ръце на пода и се завъртя, издигайки нагоре крака. Изрита го, при това с всичка сила, но не можа да се сдържи и изпищя от болка.

„Кучето“ отхвърча назад, изгубило напълно контрол, и си блъсна главата в един стелаж с уреди. След това тупна на пода, където продължи да бръмчи безпомощно. От пукнатината в коремчето му изтичаше зеленикава слуз. Саския излази на четири крака до него, вдигна един кашон с резервни части и го стовари отгоре му.

Едва сега коленичи и отпусна глава. Гадеше й се, за щастие стомахът й беше празен. Стаята се люшкаше, но въпреки това тя се подпря на стената и започна да се изправя.

— Табита — произнесе към включените камери, касетките със записи и микрофоните. — Табита.

 

 

В розовата спалня Його все още не беше приключила с плячката си. Саския се люшна обратно, опита се да не гледа, но въпреки това успя да забележи, че главата на тиранина е откъсната. Въргаляше се до стената, сред купчина електронно оборудване. Строшените очила все още висяха, закачени на едното му ухо. Прическата му изглеждаше недокосната.

Най-сетне Саския Зодиак откри смачканото сиво сако, порови из джобовете и намери перлата, която служеше като универсален ключ за всички врати и асансьори.

— По-добре да дойдеш с мен — предложи тя на дъвчещата трантка. След това се строполи на пода.

Трантката избърса муцуната си в килима. Стаята беше опръскана с кръв. Його изръмжа триумфално, облиза се доволно, скочи върху леглото и там изпразни всичко, което бе събрала в червата си. Блъсна една от шумящите машини и тя тупна, трополейки на пода. Його скочи върху нея, но стъклото на монитора се оказа издръжливо. Под него образите продължаваха да се движат.

Його приближи изгубилата съзнание жена и я подуши, оголила зъби. След това изсумтя неодобрително.

Откъм съборената машина долетя музика, звън на камбани, свистене на парни свирки. Някакъв влак напусна тунела и се изви по релсите.

Трантката метна жената на яките си плещи.

 

 

Ееб беше алтецианка — най-малко дискриминираните и най-алчните сред съществата на кораба. Апартаментът й беше претъпкан със събраните от нея съкровища. Изпотрошени съдове, нефункциониращи записващи устройства, фалшиви накити, инструменти и билярдни стикове, навити на руло и привързани с кабел слънчеви акумулаторни плоскости. В картонените кутии имаше мръсни пенопластови чаши и цигарени филтри. Под леглото бяха натикани три различни размера кислородни бутилки, всичките празни. А на леглото беше капитан Джут. Държаха я упоена, тъй като това бе любимото й състояние. Добрия доктор беше изчезнал безследно, но един познат аптекар на Ееб знаеше как да отърве Табита от пристрастеността й към лишеите и да я натъпче с необходимите количества соли и витамини. Срещу доста солидно заплащане, което щеше да получи веднага щом стъпят на новия свят.

Около леглото се бе събрала доста разнородна компания. Комисарят по извънредните ситуации и бедствията седеше в един фотьойл и подпираше главата си с юмрук. На пода между леглото и вратата се бе настанил Кени Транта и нагъваше сурово накълцано месо. От време на време предлагаше и на сестра си Сой, но тя отказваше, втренчила подозрителен поглед в сенките. Шофьорката на капитана се чувстваше нещастна и потисната далече от любимите й пътища. До вратата се беше подпрял Отис. Държеше под ръка няколко едрокалибрени оръжия, всичките заредени и готови за употреба.

Всички се стараеха да не обръщат внимание на звука на телевизора, който показваше стари военнотренировъчни филмчета за бързо придвижване до укритието или осигуряване на кислород при разхерметизация. Гледаха Десети канал, единствената все още функционираща станция.

В приемната Карен Нарликар разговаряше с едно приятно момче от Земята, което бе дошло да се види с приятелката си — медицинска сестра.

— Жалко, че капитан Гилеспи я няма тук — каза тя. — Двете са страхотни приятелки. Ужасно са близки. — Тя се огледа нервно към вратата на болничната стая. — Никой от нас не я познава отпреди — добави тя, сякаш разкриваше някакво предателство.

Появи се комисарят по бедствията и се отпусна уморено в средата на кушетката за прегледи.

— Тя изгони всички останали — оплака се той и зарови лицето си в шепи.

Откъм входната врата се разнесе шум.

След миг целият апартамент беше вдигнат под тревога. Кени изтича при вратата, а Отис зае позиция на входа на спалнята. Гласът отвън беше познат. Охраната въздъхна облекчено. Влезе Спинър, придържан от двама души от екипажа. Бяха го ранили при опита да избяга от Понса. Лицето му беше посивяло от болката и шока, но въпреки това той отказа да легне. Седна до масата в кухнята, където позволи да го превържат. Сестрата, която повикаха, обработи раната му с треперещи пръсти.

— Никога досега не ми се е случвало подобно нещо — призна тя. — Но поне трупам опит, нали?

Аптекарят каза на Ееб да свари за г-н Спинър чаша билков чай, като този, който даваха на капитана. Отис отново се зае да проверява връзките на сервоусилвателя.

 

 

От спалнята се показа една от сестрите.

— Тя ще направи изявление — съобщи им обезпокоено. — След минутка е включването.

Присъстващите се струпаха край вратата, загледани в безсъзнателно отпуснатото тяло в леглото, в обръснатата до голо глава върху снежнобялата възглавница. Никой не смееше да заговори. След това се върнаха и бавно заеха местата си.

Карен Нарликар усили звука. На стената, зад гримираното лице на говорителката на Десети канал се меняха цифри — от десет надолу.

— … се намира на Понса — четеше безизразно говорителката, — за специално интервю с полковник Старк.

Водачката на червените барети се появи в едър план. Не се виждаше нищо зад нея, тъй че можеше да е на съвсем друго място. Един по един зрителите преместиха погледи, изпълнени със страх и укор, върху господин Спинър, който седеше сред тях.

— Някои от вас може вече да са чули — зачете полковник Старк, — че нашият капитан, Табита Джут, е в критично положение и за момента не е в състояние да изпълнява функциите си на Понса. През време на това несъмнено най-продължително и трудно пътешествие в цялата човешка история, нито един от участниците не е бил излаган на по-голям стрес и напрежение, отколкото нашият капитан. Не се съмнявам, че всички членове на екипажа и пътниците й пращат пожеланията си за бързо оздравяване в този исторически момент на Приближаването. Но също така, дошло е време всички ние — хора и други — да разберем, че не бива да позволяваме на враждебно настроени елементи да разстроят заслужената почивка на капитана и спокойствието, което цари на кораба. Ето защо подразделенията на червените барети ще се грижат за вашата безопасност до края на пътешествието до Алфа Центавър.

Кени изръмжа презрително. Миризмата на неговата враждебност увисна в стаята.

Екранът се раздели, показвайки последователно картини от вече познати места: чили-закусвалнята в Прецентрал, темпоралните пешеходни алеи по Десния борд, алените сводове на Хипокампус, дребните, светещи гнезда на Таламуското бюро. На всеки от кадрите се виждаше стройна и мъжествена фигура с червена барета или прясно боядисан в червено и бяло робот, който патрулира и следи за придвижването на пешеходците и превозните средства. Дори тунелопочистващите машини и таванопрахосъбирачките бяха оборудвани с оръжейни системи.

Зрителите около леглото нададоха възмутени викове.

Камерата се изтегли назад, показвайки, че полковник Старк наистина е на Понса, в синьото кресло на капитана, заобиколена от отряд въоръжени машини и униформени. Сред тях беше дори Клег и неколцина от хората на Ломакс. Отис изруга. От самия Ломакс нямаше и следа. В залата на Понса кипеше необичайна активност. На големия екран се виждаше Проксима Центавър.

— Необходимо беше предприемането на известни предпазни мерки — продължаваше да говори полковник Старк, — с цел да бъде осигурено безпрепятственото преминаване на кораба в реалния космос. Няма никаква нужда, повтарям, никаква нужда да плащате с пари или в натура на така наречените транспортни агенции, за да поемат грижата за вас или за вашите семейства. Единственото, което ще изискваме от вас, ще бъде да оказвате пълно съдействие на местните формирования на червените барети, за което предварително ви благодарим. — Тя се изправи и отдаде чест.

Очите на всички бяха вперени в екрана. Никой не поглеждаше към леглото.

И тогава откъм възглавниците се разнесе тих, разтреперан глас:

— От мен тая кучка няма да го получи.