Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изобилие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seasons of Plenty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и начална корекция
NomaD (2020 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2020 г.)

Издание:

Автор: Колин Грийнланд

Заглавие: Открадни си свят

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2000

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-133-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1006

История

  1. — Добавяне

4.

Топлото време се задържа. Израсна буйна растителност, която закриваше стълбищата и обрамчваше в гирлянди терасите. Палернианците ставаха все по-неспокойни, непрестанно се чешеха и се зъбеха един на друг. От перките нямаше и следа, сякаш бяха потънали в земята или по-скоро в тунелите под обезлюдените и изоставени квартали.

Хората се струпваха в обитаваните части и се люшкаха в една или друга посока, сякаш движени от невидими течения. Пустееха по-голямата част от жилищните сгради, но търговските обекти, баровете и ресторантите сияеха непрестанно, подобно на лагерни огньове сред безбрежната прерия.

И въпреки това, както беше предвидил Административният съвет, имаше периоди от субективното време, когато хората се прибираха да поспят, и те все повече се сближаваха за отделните райони. Цели квартали утихваха неочаквано, като че ли поразени от вълна приспивателен газ или под командата на неуловим и необорим сънотворен рефлекс, на хипнотично излъчване, повлияващо едновременно всички пчелички в кошера. Тогава трафикът постепенно замираше, утихваше звънът на комуникаторите. Тишината и покоят след дневната шумотевица и гълчава контрастираха досущ като смълчано предутринно затишие в самия пъкъл.

Пустееше и Монтгомърската цепнатина, чиито мемориални сводове тънеха в сенки. Високо горе, при стената на порта, обрамчена в тънката, сияеща черта на биофлуоресцентното осветление, малобройна група катереше бавно тясна метална стълба с парапети от изпънати стоманени въжета. Бяха двамина — мъж и нещо, което приличаше на жена. Мъжът носеше малък, син, издут сак. Жената носеше тяло.

 

 

Отиваха в апартамента, избран от мъжа. Нямаше нищо особено в мястото, накъдето се бяха запътили, нищо, което да го отличава. Само едно помещение, където да си оставиш нещата, преди да се замислиш какво да правиш оттук нататък.

— Следващият етаж — обяви мъжът.

Жената го следваше мълчаливо, ако се изключеше едва доловимото й дишане. Носеше големи, многопластови сандали, чиито твърди подметки мачкаха като танкови вериги сгърчените върху металните стъпала лиани.

Когато влязоха в сумрачния апартамент, мъжът спря и се огледа, бръкнал с ръце в джобовете. Всичко тук — спартанската, утилитарна мебелировка, черните отвори в стените, от които се подаваха разноцветни кабели, дори безформеният сак на пода — говореха за преходност.

Мъжът бе облечен с неутрален, но инак безупречен сив костюм. Беше закрепил на носа си миниатюрни очила без рамки. Той имаше много имена, малко от които прекалено дълги, ала в момента се наричаше Грант. Той беше Грант Непреклонния. Грант Непокорния.

През малко прозорче в стената се виждаше съседният апартамент, с изглед към следващия и така нататък. Всички бяха празни. Нямаше жива душа и на горния етаж, мъжът го бе проверил лично, след като прекоси мъждиво осветения коридор и отвори последователно всяка една от вратите.

— Да — произнесе той, сякаш отговаряше на някакъв въпрос или потвърждаваше неизказана мисъл.

Жената го гледаше с немигащи очи. По кожата й пробяга гърч, който завърши с нервен тик на лицето. Тялото, което бе преметнала през рамо, принадлежеше на мъртво ченге.

 

 

Е, добре — обърна се мъжът. — Сложи го долу.

Жената пусна трупа на пода и го преобърна по гръб. Боравеше с лекота, макар ченгето да носеше дебела и явно тежка броня. Тя приклекна до него и протегна напред дългите си ръце, с обърнати нагоре длани. Беше облечена в непретенциозна тъмночервена рокля, изпъната, заради позата, по бедрата й. Ноктите на двайсетте й пръста, бяха късо подрязани, а косата й бе вързана на тясна, закачена на кок опашка.

Мъжът забеляза, че тя го гледа с широко отворени очи, обезпокоена от продължителното му мълчание. Синият безформен сак бе положен на пода между тях. За минута Грант Непреклонния бе забравил кому принадлежи — на него или на нея.

— Ами, добре, да видим сега — промърмори той, след това дръпна нагоре ръбовете на панталоните си и приклекна до сака. Платът, от който бе ушит костюмът, се хлъзна гладко по гърба и бедрата му.

Мъжът извади от сака пластмасова плоча, която наподобяваше восъчно кубче, заради липсата на каквито и да било фабрични надписи. Той пъхна пръсти в умело прикритото кухо пространство в долния край на плочката и извади отвътре две кабелчета. Едното пъхна в комуникационната розетка в стената, а второто, завършващо с миниатюрен куплунг, нагласи внимателно в розетката върху нагръдника на мъртвия полицай. Пипаше като хирург, въвеждащ сонда в телесна кухина.

Плочката изписука.

Жената въздъхна шумно.

Докато скритата в плочката програма копираше информацията, съхранена в електронната памет на ченгето, Грант Непреклонния дръпна докрай ципа на сака и извади бяла риза от леплив плат, преметната на закачалка.

Той се изправи, приближи се до прозореца и погледна надолу, към кехлибареното зарево в далечния край на пътя, пресичащ основата на цепнатината. Глух, урбанистичен, орбитален квартал, като безброй други из системата, с въздух, смърдящ на евтин бензин, и с постройки от бързозасъхваща пяна и пластмаса.

Той се върна при вратата, подминавайки жената, която завъртя издължената си муцуна след него.

— А сега — произнесе замислено — да проверим някои неща.

Той закачи ризата на щръкнала от стената кука и прекара крайчета на ръкава й между палеца и показалеца си. Ризата бе идентична на тази, която носеше под сивия костюм и малиненочервената вратовръзка.

Плочката изписука отново.

— Има някои неща — повтори Грант Непреклонния, докато преглеждаше списъка от пароли за достъп, — които трябва да проверим. — Той избра една команда и я активира, като прикачи към нея мъничка, хитроумна, самоповтаряща се селестинова програмка.

 

 

Ако го попитате какво се е променило на борда на станцията, откакто бе пратил въздушна целувка за сбогом на добрата стара Земя, Грант Непреклонния вероятно ще ви отвърне с хриплив, неодобрителен смях.

Тук нищо не е както преди. Няма ги шарените стоки, които преминаваха през беличките му, пухкави ръце, докато „Изобилие“ следваше неизменната си орбита, а заедно с тях са изчезнали безвъзвратно солидните вноски и личните досиета, спотаени доскоро в килийките от добре подредена банкова информация, за които мнозина биха дали мило и драго — за да ги имат или унищожат. Всичко това бе изчезнало в мига, когато фраският двигател неочаквано се бе пробудил, прекъсвайки веднага всякакви връзки.

Заради което бе виновен само един човек.

Всъщност Грант Непреклонния и неговата спътница биха могли да слязат на 000013 или да си запазят място в първа класа на който и да било транскосмически лайнер, но мъжът бе предпочел да останат тук. Колкото и неприятна на пръв поглед, ситуацията изглеждаше донякъде многообещаваща. Би могъл да я определи като едно ново предизвикателство.

Възможностите, с други думи, бяха непредсказуемо богати.

Плочката изписука отново. Този път, за да обяви, че разполага с пълен достъп.

Його се изправи неочаквано, притича до стената и клекна там, заемайки същата поза — с едно коляно подпряно на пода, а другото — хлътнало в седловината между двете й гърди, и положени на земята разтворени длани. Изглеждаше напрегната, сякаш долавяше някаква скрита заплаха, спотаена зад стените, тавана и пода.

Тя въздъхна и притисна слепоочията си с ръце.

— Какво има? — попита стреснато мъжът.

Його вдигна глава и го погледна.

— Миризма — обяви тя. Имаше гърлест, недостатъчно силен глас, който сякаш напускаше неохотно устните й.

Грант Непреклонния я погледна внимателно за първи път, откакто бяха влезли.

— Скоро ще можеш да се промениш — успокои я той.

Внезапен шум от улицата го накара да се премести в съседната стая. Едно от онези грозновати малки таксита се носеше с бясна скорост по пустата улица, раздирайки тъмнината с блесналите си фарове. Чуваше гласовете на пасажерите, пиянски подвиквания, дрънкане на бутилки и дрезгав смях. Един от тях носеше тромбон и се опитваше да свири на него.

Каква е цената, запита се мъжът, наричан Грант, на тяхното веселие? На какво се гради? Каква информация го подхранва и кои са данните, които биха го превърнали в страх от дебнещите наоколо сенки?

Трантката Його го последва на четири крака, седна на пода и забоде муцуна в рамото си. Очите й, с цвят на цариградско грозде, следяха неотклонно движенията на господаря. Не се чувстваше добре край трупа. Тя изсумтя тихичко през нос.

А междувременно на компютъра Грант бе успял да се свърже с аварийната система на една преустановила съществуването си охранителна фирма, чиито софтуерни останки все още витаеха из мрежата. Той се зае да изучава йерархичните й кодове и кибернетичната й хералдика, за да изгради върху тях собствено тайно скривалище.

Бидето не работеше. Мъжът наля кана с вода и я подаде на жената.

— Мъртвите са добри пазачи — обяви той.

Його не желаеше да си има работа с подобни пазачи. Всичко, което искаше, бе да остане насаме с мъжа. Макар стените тук да бяха гладки и неподатливи и нищо да не растеше на пода, тя предпочиташе да остане в апартамента, вместо да излиза навън сама.

— Отнеси матрака в другата стая — нареди й Грант Непреклонния. Тъкмо обзавеждаше скривалището си със станционен инспектор по охраната, който, според еладелдийските закони, бе облечен с необходимата власт да изисква и проверява всякакви файлове.

 

 

Когато имената започнаха да пристигат, мъжът блокира главните транспортни магистрали, след това задейства вируса. Самият блок бе с адреса на стандартна, многобазова програма за търсене. Защитата на охранителната фирма изчака препращането на информацията и веднага след това разположи обезопасен периметър около скривалището. Скрит зад невидимия му щит, фалшивият инспектор продължаваше с разпитите на ченгето, подпрян в тържествена поза на бюрото, но това бе само празна обвивка, отрязък от постоянно повтаряща се магнетофонна лента, защото самият Грант вече го нямаше.

— Шейсет цяло и две секунди — каза той.

Його не разбираше нищо, но долови задоволството в гласа му и това я накара да се почувства щастлива. Готова бе да не обръща внимание на трупа, стига това да го правеше щастлив. Докато беше край него и той сияеше от радост, би могла да забрави дори отсъствието на слънце. Всеки път, когато свеждаше поглед към нея, тя усещаше изпълващата я вълна от екстаз. Но дори когато бе обърнат с гръб, Його долавяше, че я наблюдава отвътре.

Бежовата плочка отвори търсения файл и попита кой е обектът, с когото Грант Непреклонния би желал да се запознае, в азбучен ред, започвайки с фамилията.

ДЖУТ, написа той. ТАБИТА.

 

 

В този час, както и във всеки друг, в „Раят на Дали“ светлините грееха ярко и музиката кънтеше жизнерадостно. Барманите работеха на предела на силите си, следвайки стриктно Петнадесетте стъпки към перфектното обслужване, също както брамините произнасят своите мантри. През отворената врата зад тях се виждаха димящите котлони на кухненското помещение, където пък готвачите свещенодействаха над тиганите и посипваха изкусните ястия с дължимите им подправки с точността на химици в свръхмодерна лаборатория. Досущ като стрелочник, старши готвачът подаваше зелена светлина към композициите с готови блюда, които минаваха бавно покрай него и изчезваха зад преградата, за да поемат дългия път на изкачване през Платинения каньон.

Пасажери и екипаж, които и където и да бяха, всички се хранеха в чили-закусвалните. На всяко ниво бе изграден по един ресторант, също както на Земята и на Луната. По стените мъждукаха добре познатите реклами, някои от които бяха посветени на деликатеси, каквито сигурно вече не можеха да се открият на борда. Не ги махаха, защото притежаваха носталгична стойност за посетителите.

— Простете, госпожо. Дженива Маккан, Девети канал. Вие откъде сте?

— Ами, от Земята.

— Харесва ли ви пътуването?

— О, да, сега е много по-добре, няма ги тълпите. На всички ни се стори по-широко.

— А вашият съпруг? Сър, вие какво ще кажете по въпроса?

— Прекарах целия ден на игрището за голф в Кристалната пещера — отвърна той, дъвчейки като механизирана наковалня. — Ето какво ще ви кажа, все едно че летим на ваканционен лагер. Тъй де, нали?

Почти никой не се оплакваше. Всеобщото впечатление се изразяваше с формулата „невероятно пътуване“.

— Ами обстановката? Чувствате ли се като у дома си?

— Фраските са свестни копелета. Кой би го казал преди? И се спогаждат много по-добре с нас, отколкото капеланците. Онези тъпоглавци така и не можаха да схванат, че конкуренцията е всичко.

— О, Уолтър, стига си дрънкал глупости за фраските.

— Вие говорите ли езика им, Уолтър? — попита Дженива.

Семейството на Уолтър се състоеше от трима души — синчето им се тъпчеше по най-невъзпитан начин. То се изсмя, вдигна вилицата си, размаха я като диригентска палка и свирна през зъби.

— Норвал! — Майката замахна със салфетката и се опита да го спре, докато Бет на свой ред го прихвана в близък план. — Норвал!

— А не смятате ли, че може да настъпи момент, в който да съжалявате за решението си? — попита Дженива.

— Честно казано, никой от нас не може да се похвали с каквито и да било шансове, особено ако не ни се притекат на помощ капеланците. У дома назрява война, също както по-рано.

Сервитьорите се усмихнаха с белезникавите си зъби. Един рошав алтецианин с хартиена престилка бършеше тромаво незаетите маси. Из въздуха се носеха роботи-комари, изсмукваха локвите от разлети напитки и отнасяха разпилените люспи от арпаджик.

Пътниците нямаха нищо против да пожертват година-две от живота си, напротив, всички бяха изпълнени с нетърпеливо очакване да преживеят вълнуващи мигове по време на пътуването. „Ще бъде страхотно — обяви мъж в джелаба. — Истински урок за децата.“

— Той харесва Пещерата на Хаоса, нали, Норвал, онова местенце, дето можеш да играеш на всякакви игри? Дето хвърчахте и се гърмяхте един друг, а, сладурче?

Норвал се ухили на Дженива по начин, който едва ли беше подходящ за едно типично семейно предаване, и тя даде знак на Бет да се преместят на съседната маса, където едър мъжага с пурпурно-жълта риза, черна брада й привързана на конска опашка коса атакуваше грамадна купа с чили.

— Извинете, сър, Дженива Маккан, Девети канал. Какво ще кажете за пътуването?

— Всичко е супер — отвърна мъжът, без да намалява и на йота темпото, с което си задоволяваше апетита.

Не особено обещаващо начало. Оказа се, че неговият спътник, който досега бе скрит зад масивното му туловище, имаше доста отвращаващ вид. Приличаше на нещо, потопено в казан с мазнина, за да бъде изпържено вътре.

— Вярвате ли на обещанието на текунаците, че няма да се стигне до недостиг на храна? — попита тя, обръщайки се към мъжа с ярката риза, като същевременно незабележимо се отстрани от неговия приятел, позволявайки на Бет да улови в близък план препълнените чинии.

Едрият мъж за първи път я погледна и смръщи нос, без да прекъсва работата на челюстите си.

— Това е „Изобилие“ — обяви той с изтънял, добродушен глас. — Не сте ли си задавали някога въпроса какво означава това? Тук можете да получите всичко, което ви скимне.

Входната врата се плъзна встрани и в помещението нахлу развеселена компания с нахлузени на вратовете клозетни седалки. Носеха се с бясното темпо на пощурели коне и едва не прегазиха зашеметения отец Льо Кок, озовал се на пътя им.

— Ето компания, към която заслужава да се присъединим — обяви едрият мъж замислено.

Мазният му спътник подсмръкна многозначително.

— Няма да ни вземат.

— Тебе няма да те вземат — уточни другият, като повдигна рамене. — Чудя се как въобще те пуснаха тук.

Дребосъкът се захили, сякаш му бяха направили комплимент. Приятелят му разпери лакти, дълбаейки лъщящото месо.

— Щот аз съм стара дружка на капитана.

Бет вдигна камерата и показа панорамна картина с пъстри цветове и препълнени маси. Блондинка с плетена рокличка зареждаше ароматизатора, докато чистачите димяха от претоварване. Навсякъде цареше неподправено веселие. Немногочислена компания се надигна и обяви на висок глас, че се е забавлявала достатъчно.

Отвън ги причакваше отец Льо Кок. Опита се да им привлече вниманието с майсторски разперена колода карти и изрезки от списания, върху които се мъдреха лъскави модели, луксозни стоки и, кой знае защо, фазите на луната. Те бяха неговите географски карти, неговите талисмани.

— Братя и сестри, докато се носим сред звездите и космоса, не забравяйте всепречистващите молитви. Ние сме сред океан от мрак и всеки непризнат грях, всяка грешка може да ви отведе, в друго измерение!

Проповедникът носеше дълго бледомораво сако, тесни черни панталони с оръфано дъно и стара, изпъстрена с лекета и дупки от цигари жилетка. Темето му беше лъснало от плешивина, обрамчено от чифт буйни бакенбарди. Неспокойните му очи бяха уголемени от лещите на кръглите му очила, стегнати в тесни позлатени рамки. Бяха толкова изпъкнали, че заплашваха всеки миг да бликнат напред и да ви окъпят в лигавата си непримиримост.

— Из-мере-ние-то на Про-кля-тие-то! — пропя той с ужасен фалцет, измъкна квадратно парче мукава и го пъхна под носовете на нещастните жертви, разтворил широко крака, върху които се полюшваше като морски капитан. — Покайте се, грешници, и се върнете в лоното на нашего брата Исуса.

Льо Кок беше проповедник на Мезон зугу — сектата „Сънят на праведните“. Имаше месести ръце и пръсти, скрити под множество златни, сребърни и пластмасови пръстени. Докато размесваше театрално картите като някой гадател, бихте могли да го сметнете за изгубена душа от пренаселените улици. Плямпаше за космоса, а дори не знаеше къде се намира.

Всъщност, неговите пленници въобще не го слушаха. Сочеха нагоре, към купола на „Раят на Дали“, където една дребна черна фигура се рееше край дълга редица от подпори.

— Мамо, гледай! Херувим!

Херувимите бяха експериментални отрочета на серафимите — човеци, биоконструирани да съществуват в космоса. Говореше се, че на борда се навъртало подобно същество, дори май го бяха показвали по видеовизията. Но изглежда не бяха очаквали да го срещнат в плът и кръв.

Накрая развълнуваната компания повика такси, което ги откара в незнайна посока. Проповедникът запрати подире им най-яростните си клетви, а гласът му отекна в близките тунели.

— Молете се капеланците да изкупят грешните ви задници!

 

 

В незавършения апартамент две фигури седяха сред оранжевия мрак, дишайки едва чуто. А на пода под прозореца куб от мека, бяла светлина бе кацнал върху бежовата плочка, искрейки с тюркоазени букви.

В този момент въображаемият инспектор бе почти напълно прояден от вируса и останките му се носеха безпомощно из мрежата, подскачайки в матричните стени и затлачвайки стандартните анкетно-следователски програми. А междувременно една нарастваща червена колона сочеше увеличаващото се ниво на натрупана секретна информация.

Його не откъсваше поглед от екрана. Искаше да разбере какво прави мъжът, но без да го пита. Щом досега не й бе обяснил, сигурно щеше да се ядоса, ако му зададе въпрос. Ядът за него означаваше нещастие, а това правеше нещастна и нея.

Тя въздъхна носово и обърса буза в рамото си. Видя, че мъжът я поглежда, изненадан от покорното й любопитство. В очите му се четеше колебание затова каква част да й разкрие.

— Ела тук — заповяда той.

Тя се приближи до него и сведе глава, за да я почеше задушите.

— Изтегляме досието на Табита — обясни той.

Грант Непреклонния беше доволен от себе си. Беше свършил великолепна работа. Бившата шофьорка на камион, впоследствие народна героиня, наистина бе виновна, както си шушукаха мнозина, за наскорошната бъркотия на доковете, когато някакъв кораб бе излетял под ураганния огън на ченгетата, причинявайки щети за стотици хиляди.

И което бе чудесно, това не бе единственото престъпление в досието на капитан Джут. Според списъка на мъртвото ченге, търсеха я за корпоративен шпионаж, нападение с тежка телесна повреда, отвличане и шантаж, невнимателно и застрашаващо безопасността шофиране, управление на технически неизправно превозно средство, документна измама и съпротива при арест. Освен това в досието й се съдържаха сведения за престъпната й дейност на Марс, Скиапарели, изтеглени по нейно нареждане от тамошния регистър. Оказа се, че на Марс я издирват за неплатени сметки, нарушение на обществения ред и междувидово оскърбление.

Все интересни материали. И полезни, когато искаш да опознаеш някого.

Докато информацията се подреждаше прилежно в паметта, Грант Непреклонния протегна ръка към спътницата си и тя я близна с малкия си, суховат език.

— Много вълнуващо минало, Його — рече й той. — Но питам се, какво ще е бъдещето?

Його знаеше коя е Табита. Знаеше, че мъжът е ловец, притежаващ хиляди невидими оръжия, и че капитан Табита Джут е набелязаната от него жертва. Отредената му от съдбата плячка.

Його никога не бе срещала Табита. Познаваше я от видеоекраните, бе запечатала в съзнанието си образа на блестящата усмивка, отметнатата назад глава и опрените върху хълбоците юмруци. Понякога, докато се скитаха из тунелите, я спохождаше усещането, че Табита се рее в мрака над тях като някаква дебнеща, хищна птица.

Тя долови гордото и доволно изсумтяване на мъжа. В него се усещаше призив да присъства на успехите му, да сподели радостта му от проследяването на досието, чието съдържание трепкаше по екрана със синкави букви, да го гледа, докато разпъва и хвърля своята невидима мрежа.

Його положи глава на коляното му. В стаята беше горещо. Миризмата на мъртвото ченге ставаше все по-силна и настойчива. Многостранният процес на неговото разлагане осигуряваше постоянни дразнители за вниманието й. Онази част от съзнанието й, която все още обитаваше потайните ниши на Касиопея, отвръщаше на тази миризма с настойчивия съвет: „Бягай надалеч!“ Припомняше й, че скоро тук ще дойде старукът, за да се разрови в разлагащите се тленни останки, излъчващи цяла симфония от отрови и мирис на леш. Тъжен и смразяващ кръвта вопъл в нощта.

Но сега не бяха в степта. Нямаше трева, нито разпокъсано, зелено небе, нито бруминови дръвчета и локви. Само бледозеленикави тапети и оголен бетон, полъх на тунелна влага, химикали и скрита заплаха. Його ще остане, където е сега, ще помни на какво не бива да обръща внимание и кога трябва да пази мълчание.

 

 

Изправен до прозореца в другата стая, Грант Непреклонния гледаше към кехлибареното зарево, което трептеше по стените на Голямата цепнатина и се опитваше да си припомни, дали бе спал предната нощ. Под него неномерираните улици се виеха като галерии на подземен лабиринт. Беше горещо като в кратера на вулкан. Горещо като в самия пъкъл.

— Його. Ела тук.

Грант Непреклонния не беше комарджия. Комарджийството включваше доброволно лишаване от контрол и следователно бе крайно непривлекателно. Той работеше само със сигурни величини, с точно определени числа. Не виждаше причини да се захваща с игра, която не би могъл да спечели.

Ето защо всякакви предположения за това, че по своя характер това пътешествие е едно неоправдано излагане на риск, щяха да му се сторят най-малкото неуместни. Интересът му бе съсредоточен върху узурпатора на орбиталната станция, а не към хипотетичната й цел. Имаше много за разкриване, но и печалбата си заслужаваше. Днешното зрънце щеше да даде дългоочакван плод, стига да положи необходимите грижи.

Сред размножаващите се сенки две нервни системи правеха усилия да се слеят и две души се стремяха да заемат едно и също тяло. Грант сграбчи пешовете на шлифера на Його и се намести между краката й. Могъщите, необятни бедра, които с лекота можеха да му скършат гръбнака, се разтвориха пред него без капчица колебание. Той сключи пръсти върху най-нежната част на гръкляна й и натисна, принуждавайки я да нададе нисък, гърлен стон, докато повдигаше таза си към него. Миризмата й изпълни пустия апартамент като резливия мирис на някое диво, свирепо животно.