Колин Грийнланд
Открадни си свят (24)

5.

— Благодарете на Бога — провикна се преподобният Арчибалд, — задето ви прати мен, своя верен слуга, да разпръсна със светлината Му вашия мрак…

— Затваряй си устата — прекъсна го еднокраката жена. Тя се залюля и блъсна с патерица скалната стена. След това опря ухо в нея.

Професорът и водач на експедицията седеше и смучеше замислено угасналата си лула.

— И какво чуваш сега? — попита я той.

— Накъде да вървим — обясни жената, която се представи като Инк.

— Аха. Къде да вървим значи…

Оставиха ранените при сънародниците на Инк долу, край огньовете. Повечето от тях така и не бяха идвали в съзнание, след като вкусиха от онова, което тези троглотити бяха сготвили в баката. Неколцина млади ловци бяха останали при тях, уж за да им помогнат, но Гилеспи се съмняваше, че биха могли да предложат каквато и да било квалифицирана помощ. Тя също страдаше от силни болки в ръката. Облегна се на Джо, доволна, че трябва да следват само една еднокрака и нейната котка.

 

 

Котаракът на Инк се наричаше Один. Приличаше на смесица от нещо извънземно и сиамска котка и дори имаше синкав номер, татуиран зад едното ухо. Один подприпкваше зад господарката си, никога не й се изпречваше на пътя и душеше любопитно всяка цепнатина. След първото им спречкване кучето на дечурлигата се държеше на дистанция и когато навлизаха в някоя теснина, то отстъпваше назад и започваше да ръмжи като подпийнал шотландец.

Инк стоеше в кръг от бледа светлина, която прозираше от отвор в горното ниво и дращеше ритмично по стената. Зад нея бе приклекнал един от лаборантите на Катсингълови и я записваше незабелязано.

— Според нас — обясняваше доктор Катсингъл — става въпрос за поробени от капеланците монтажни работници, които останали тук след първата чистка. Жената очевидно имитира навиците на фраските отпреди…

— Шшшт — прекъсна го жена му.

Инк отново тръгна напред. Один неочаквано скочи и се изгуби в мрака.

— Какво смятате, капитан Гилеспи? — попита Ксавир, без да изважда лулата от уста. — Тази котка взема ли участие в ритуала?

Доджър погледна към Джоан, която бе не по-малко заинтригувана.

— Ритуал ли? — повтори тя. Професорът си свали шлема, въздъхна и обясни въпроса си:

— Питам дали не е котката тази, която познава пътя? И дали не общува по някакъв начин с жената?

— О, съвсем определено, шефе — кимна капитан Гилеспи. — В това няма никакво съмнение. Име нещо фраскоподобно в тази котка. Нали забелязахте начина, по който си влачи задните крака?

Ксавир явно не беше обърнал внимание и реши да смени темата.

— Ще извикам момичетата да заснемат всичко отблизо — той се изправи и тръгна да търси Дженива и Бет. Джоан се изхили и сръга Доджър, която изстена болезнено.

Инк отново дращеше по стената. В отсъствието на Один кучето припкаше радостно наоколо.

— О, не, Томи! — развикаха се децата. — Ехей, той също иска да драска!

 

 

Заобиколиха поредната плавна извивка на стената и си проправиха път през плътно прораснали лиани. След това се разнесоха объркани възгласи.

— Мътните го взели — провикна се капитан Гилеспи.

— Как се озовахме пак тук? — попита Джоан.

Професорът и неговите картографи подхванаха трескаво обсъждане, като клатеха глави и подвикваха да им осигурят още светлина.

— Трябва да са два — мърмореха ловците. — Няма друг начин.

Истината беше, че пак се бяха озовали при кадилака. През изминалите няколко дни, откакто бяха напуснали това място, древната машина бе овехтяла още повече. И четирите гуми бяха спаднали. Издължените стопове бяха строшени, крушките бяха извадени, а от гнездата им стърчаха оголени кабели. Бронята беше хлътнала, а боята — надраскана. Лойд свали раницата и коленичи до колата, сякаш да отдаде последна почит на поруганата й красота.

— Всичко е ръжда… — произнесе философски той.

Преподобният Арчибалд също коленичи, готов да се възползва от всяка възможност за своите религиозни цели, докато Бет вече включваше камерата.

— Дженива Маккан, Девети канал… точно на това място, известно като „Ъгъла на кадилака“…

— „Завоя на кадилака.“ — поправи я един от ловците.

Тя стисна зъби.

— Да, благодаря ви, „Завоя на кадилака“, съгласна съм. Втори дубъл — добави тя.

Само Инк не обръщаше никакво внимание на разнебитената кола. Тя продължи да се спуска надолу по склона, игнорирайки предложенията за помощ.

— Къде всъщност отиваме? — попита Лойд, докато си слагаше чевръсто раницата. — Не беше ли това? Големият приятел? Нали това беше?…

 

 

Още по-нататък подът на тунела започна да се издига. Той се разшири постепенно, превръщайки се в гигантска стълба. Всяко едно от стъпалата беше дълго десет метра и високо един. Наложи се да носят Инк нагоре.

Изпратиха ловците напред, но единственото същество, което срещнаха, бе котаракът на Инк, който седеше по средата на стълбата и ги чакаше търпеливо. Тук вече беше съвсем тъмно, а когато осветиха с прожектори двете страни, откриха сложни барокови структури, колонни изригвания от матрицата, които се губеха нагоре в тъмнината. За разлика от сталагмитите, които бяха срещнали по-рано, тези образувания сякаш бяха създадени и оформени преднамерено, като израз на неясни представи за божественото при фраските. Докато ги разглеждаше, Джоан изпръхтя отвратено.

— Алилуя! — провикна се преподобният Арчибалд.

— Сушени лайна! — бе коментарът на Лойд. — Я вижте онова там! Има си личице! — Той сръга Джоан, преструвайки се, че се гърчи пред изгарящия поглед на статуята. — Право в нас гледа!

Забръмчаха камери. Дженива се изправи до една от колоните.

— Абстрактни или символични, тези гигантски примитивни тотеми…

— Питки — изгрухтя Инк. Ловците се закискаха.

— … достигащи на височина пет метра и повече…

Инк се завъртя нетърпеливо и махна с ръка.

— Хайде, размърдайте се.

 

 

Трийсет и трите стъпала отвеждаха при един отвор в стената, зад който имаше площадка — достатъчно просторна, за да се поберат половин дузина души. Под тях се разливаше широка долина. Беше пълна с нещо, което приличаше на грамадни купчини от блестяща, кафеникава кал, покрита с полупрозрачна ципа. От мястото, където се намираха, беше трудно да се преценят размерите на отделните купчини, докато накрая не си дадоха сметка, че червените метални кутии, подредени върху могилата в средата, са някакви масивни и мощни машини, свързани с кабели и безкрайни ремъци, а дребните червени пръчици, които се движеха целенасочено, са хора облечени в алени униформи.

— Ето го… Големия приятел… — промърмори задъхано техният водач.

Могилата дишаше.

— О, Господи Боже мой…

Ловците и естествениците се бяха втрещили.

— Я подай — капитан Гилеспи протегна ръка и задърпа един от ловците да й услужи с бинокъла си.

Машините бяха екскаватори. Те разкопаваха могилата. Пробиваха тунели в нея и излизаха, натоварени с парчета капеща, мокра плът, която закачваха на бавно въртящите се куки. Роботи с осанка и поведение на бригадири следяха отблизо работата на мургавите мъже, които разравяха останките и товареха овалните бръмчащи камиони с разнокалибрени и неравно накълцани късове. И всичко беше червено, червено, червено.

— Капитане? — на рамото й легна нечия широка длан. Беше ловецът, който й бе услужил с бинокъла.

Работниците носеха високи ботуши. Те държаха помпи със сифони и засмукваха кръвта, която се стичаше из пукнатините.

— А-а, хъм, капитан Гилеспи, тези хора също искат да погледнат.

Могилата приличаше на гигантски охлюв, толкова голям, че от мястото, където се намираха, не можеха да видят краищата му. Той пулсираше с бавни, спастични движения, сякаш вдишваше и издишваше. Изглежда не забелязваше тунелите, прокарани в широките му страни.

— Хайде, капитане…

Камион с напълнена каросерия се отдалечи, като подскачаше върху неравните участъци от наранена тъкан, на местата на доскорошните разкопки.

— Капитане, не ме принуждавайте да си го взема сам.

Имаха и „хвърчащи кучета“, които прелитаха целенасочено от един участък до друг, пренасяйки съобщения, или за да проверят как върви работата.

Хората отзад блъскаха тълпата, за да си прокарат път до предния край.

— Тези униформи са ми познати — промърмори една жена.

— Текунак — кимна Гилеспи и върна бинокъла на ловеца. Едва сега забеляза, че Джоан повръщаше от ръба. При това не беше единствената.

Инк беше вдигнала едно малко момиче на ръце, за да вижда по-добре какво става в пещерата.

— Виждаш ли го, там долу? — попита тя. — Виждаш ли Големия приятел? Това е вечерята ти, миличка.

Детето пребледня.

— Чили — произнесе някой. — Лазаня.

— Да бе — и спагети — добави друг.

Майката на момичето го изтръгна от прегръдката на троглотита.

— Тя е вегетарианка! — извика ядосано. — Нали, Деирдри? Нали си вегетарианка?

Професор Ксавир дръпна патерицата на еднокраката жена.

— От колко време… — заговори той и преглътна.

Инк дъвчеше горната си устна.

— Но как… кой…

Объркан, завладян от болезнени напъни за повръщане, професорът се озърна, надявайки се някой да му помогне.

— Къде, по дяволите, сме ние? — попита той накрая.

— В десния дълъг Инсуларен Сулкус! — докладва вресливо картографът.

— В десния? — повтори професорът. — Десният! Очевидно! Не съм и очаквал изведнъж да се озовем в Лонгитудипалната Фисура! — Но единственото очевидно нещо беше Големият приятел, който дремеше долу насред долината.

— Само че всичко това трябваше да го няма — продължи объркано картографът. — Тук трябваше да е вакуум, мрак, студ!

Ксавир погледна към Инк, сякаш държеше нея отговорна.

Преподобният Арчибалд ревеше с пълно гърло. Преподобният Арчибалд проповядваше. Преподобният Арчибалд бе познал рогатия звяр от „Откровението“.

Инк седеше на площадката с гръб към долината. Нейната задача свършваше тук. Котаракът Один се търкаше в крака й. Господарката му го стискаше здраво за опашката, но той изглежда не забелязваше.

Капитан Гилеспи обърса влажните си длани в издутите колена на панталоните и клекна.

— На хората това май няма да им хареса — прошепна тя на Инк, но другата дори не я погледна. Продължаваше да гали Один по главата. Гилеспи бръкна в торбичката и се зае да й свива цигара. Някои неща започнаха да й се изясняват. Инк и приятелите й живееха в усамотение в дълбините на станцията не защото не знаеха за съществуването на останалите на борда, а защото така предпочитаха.

— Как става разпределянето? — попита тя, след като пъхна цигарата в устата на еднокраката и щракна със запалката под носа й. Мислеше за „Кафе-пауза“, чили-закусвалните и „Ние обслужваме всички нива“.

— С камиони — отвърна Инк и всмукна от цигарата.

Изправен насред тълпата, Лойд спореше разгорещено с преподобния Арчибалд, който бе извадил от раницата си кръст, два пъти по-голям от неговото разпятие. Кръстът беше изработен от дърво със сребърен обков, инкрустиран със скъпоценни камъни и огледални късчета.

— Звярът няма да се даде на вашите оръжия за плът — обясняваше свещеникът задъхано, — но ще бъде сразен от оръжието на духа!

Доджър почувства неизмерима умора. Стига толкова преживявания, помисли си тя. Стана и доближи пребледнялата Джоан.

— Да вървим. Ела.

Двете помогнаха на Инк да се изправи и напуснаха сцената.

В основата на стълбището вече ги очакваше черно емайлирано чудовище с блестящи червени очи, яхнало сребриста летяща чиния.

— Ето значи къде се появихте — произнесе то с глас на малко момиченце.

— Кстаска! — възкликна щастливо Джоан.

 

 

— Ние я намерихме — заяви капитан Гилеспи, докато другите почиваха. Тъкмо представяше Инк на Кстаска. — Или може би тя ни намери, не зная.

— Във всеки случай си ги отвела доста далеч от тяхната цел — обърна се Кстаска към Инк, увиснала директно пред лицето й. — Но методът ти е интересен. Аз лично ще те изследвам.

Стресната и уплашена, Инк се опита да наплюе досадното създание и се отдалечи, като накуцваше енергично. Херувимът не реагира. Остана на мястото си, докато плюнката се стичаше по лицето й. Някои се разсмяха, макар и изнервено.

— Как е капитан Джут? — попита Доджър. Наблюдаваше внимателно лицето на херувима, но така й не можа да разчете изражението й.

— Доста изморена — отвърна херувимът. — Много неща се случиха, откакто ни напуснахте.

— Виж, шефе — намеси се Лойд. — Или да продължаваме нататък, или тя да се връща обратно.

Херувимът не му обърна внимание. После им разказа за малкия призрак на капитана.

— Още един ли? — попита отвратено Джоан. — Целият този шибан кораб е обитаван от духове.

— Кажи го на Ксавир — подхвърли през рамо Доджър. — Току-виж се завтекъл да ги преследва.

Кстаска изрецитира с ясен глас поемата на новия призрак:

„… Пазете се, призракът ще ви докопа!

Такава е Дамата от Не бива.“

— Кстаска, в това няма никакъв смисъл — заяви смутено Лойд.

— Напротив, означава, че трябва на всяка цена да открием Тайнствената жена — отвърна херувимът.

— Е, поне едно нещо си изяснихме — кимна доволно капитан Гилеспи.

— Какъв е тоя призрак? — искаше да знае Джоан. Останалите вдигнаха рамене. — Да не е това нещо долу в пещерата? — попита тя с притихнал глас.

Доджър запали угасналата си цигара, издуха дима и изплю парче тютюн, залепнало на езика й.

— Чудя се, това стихотворение ли е, или открита заплаха? — попита тя.

— По-скоро предупреждение. Точно описание на определена опасност. — Светлините върху летящата чиния на Ксавир премигнаха. — Но кодът му е прекалено идиоматичен.

Доджър се замисли за Табита, преследвана от тайнствени посетители. След това си спомни за кадилака и неговото ускорено разпадане. Внезапно почувства необяснима тревога. Колко дълго всъщност продължаваше пътешествието?

— Може ли вече да тръгваме? — попита Кстаска. Чинията й бръмчеше нетърпеливо.

Капитан Гилеспи се намръщи. Болеше я раната на ръката. Краката й също бяха изранени.

— Ти знаеше ли? — попита тя херувима.

— За Големия приятел… — допълни Джоан, прочела мислите на Доджър. Тя сви колене и опря на тях брадичка.

Летящата чиния се залюля във въздуха, сякаш беше подхваната от попътно течение.

— Разбира се, че е знаела — заяви уверено Лойд.

— А Табита в течение ли е? — попита Доджър.

— Никога не е проявявала интерес — отвърна Кстаска.

— Защото не си й казвала, нали? Спестила си й го.

Херувимът не отговори. Очите му святкаха непроницаемо.

Професор Ксавир избра този момент, за да се появи, олюлявайки се до ръба.

— Това нещо долу… то е живо!

— Съвършено вярно — кимна черният херувим, отроче на серафимите. Със сигурност намираше реакциите им за незрели и неразумни, ако не и направо неуместни.

 

 

Въпреки появата на Кстаска Лойд предложи да се присъедини към групата, която се връщаше обратно, за да отнесе новината. Много от членовете й бяха ловци. Някои от тях предаваха оръжието си на оставащите. За тях ловът бе приключил, тайната — разгадана. Сензациите бяха за новинарите.

Бет вече беше прекосила пещерата, за да открие мястото, откъдето я напускаха камионите. Смяташе да се скрие сред пържолите и да заснеме целия процес на тайната доставка.

Дженива тръгваше с Катсингълови, които слизаха в долината. Беше взела резервната камера. Целта им беше да се приближат колкото се може повече до гигантското същество, без да бъдат забелязани. Професорът не желаеше да разговаря с нея. Жалко, защото тя се нуждаеше от постоянните му научни коментари. Въпреки трудностите тя вече подготвяше собствен филм с работното название „Замразеният миг“.

— В своя роман „Голият обяд“ новелистът от двайсети век Уилям С. Бъроуз описва мига, когато всеки от нас забелязва онова, което се намира на острия край на вилицата. За пътниците на добрия кораб „Изобилие“ този миг може би ще настъпи още утре. Вече е настъпил. Да, този час удари и за пасажерите на „Изобилие“.

Естестоизпитателите оставяха четири от техните деца — две момчета и две момичета, за да оказват натиск върху професор Ксавир.

— Не се безпокой за нас, мамо — заяви най-възрастното от момчетата. — Можем да се грижим за себе си. А и нали все още трябва да открием Тайнствената.

Момичето протегна ръце към Кстаска, сякаш беше зърнала красива кукла.

Кстаска се издигна лекичко, и завъртя своята летяща чиния. Тя наблюдаваше Инк.

Еднокраката щракна с мазолести пръсти на котарака.

— Мишки! — изсъска тя.