Колин Грийнланд
Открадни си свят (20)

1.

Това беше моментът, когато започнаха да се проявяват някои процедурни затруднения.

Ако сте човешко същество, или принадлежите към изправените двукраки екземпляри на вселената, вероятно ви се е налагало някога да носите нещо, което е твърде тежко, твърде горещо или прекалено голямо, или с неудобна форма, която не ви е позволявала да го хванете както трябва. И докато крачите натам, накъдето сте се отправили, било нагоре, било надолу по стълбите, сигурно сте се изправяли пред такъв момент, когато относителната безопасност на началото е далеч зад вас, а до крайната цел, която ви обещава облекчение от мъките, има още доста път, много повече, отколкото сте предполагали, когато сте се захванали с тази работа.

Познато ли ви е това състояние? Ако не, мога само да ви моля за извинение. Защото този процес на събиране и натрупване на информация и достигане до определени изводи е само бледен заместител, дори при такива скорости, на способностите на въображението, което вие, органичните същества, притежавате в изобилие и което очевидно е твърде много, за да ви е от полза.

Но познато ли ви е усещането, което ви описах? Това чувство за мрачна решимост, което постепенно започва да се размива в съмнение, появата на първите признаци на отчаянието, зараждането на паниката?

Ако е така, спомнете си за него, когато решите да съдите.

Може би грешката беше наша — моя и на капитана. Може би от самото начало — още докато се намирахме в пределите на Слънчевата система — твърде много се уповавах на Хана Су, която винаги знаеше точно колко прашинки пипер трябва да се сложат в супата. Може би капитан Джут трябваше да разговаря по-често с Кстаска, това загадъчно отроче на серафимите, клечащо върху летящата си чиния подобно на гъсеница върху гъба. Може би тогава капитан Гилеспи щеше да осъзнае далеч по-скоро, че пътешествието съвсем не е такова „незабравимо забавление“.

Вместо това, ето ни тук, отвъд логичното възприятие на деня и нощта, с господин Грант, който като художник измерва разстоянието с палец, и чичо Чарли, напомнящ похотлив стар морж. С барикадирания зад любимия си бар Рори и с госпожа Гудселф от Клементинските палати, която е завладяна от увереността, че всички пътища водят към нея. Възможно ли е целият кораб, с неговия екипаж и пътниците, да са се смалили до неясно трепване в главата на Лерой Гълс…

О, май пак започнах да дрънкам глупости? Нищо чудно. Откакто напуснахме пределите на слънчевото влияние и навлязохме в тъмната гора на непознатото, все по-често се унасям в поетични бръщолевения. Имам усещането, че изпадам в транс. Че се намирам в хибернация.

Простете ми за тези твърде опростени и сантиментални аналогии е органичното. Не зная как иначе да опиша своята безпомощност. Лишена от сила, дори най-сложната самоопределяща се програма (каквато вероятно все още съм аз) изпада в състояние на философска летаргия, в нулевостепенно присъствие, което е пра- или постлингвистично: или чисто материално, или прекалено хипотетично. Моите заместници, не се съмнявам, полагат максимални усилия, но аз все така лежа забравена в прахта, докато лошият капитан се навира все по-навътре в заешката дупка.