Колин Грийнланд
Открадни си свят (22)

3.

Вълна от страх започна да залива дори цивилизованите региони. Хронофобията, предизвикана от откриването на сривовете във времето, постепенно бе изместена от страха от белия цвят. Белите котки носеха нещастие. Хората започнаха да ги изтребват, защото твърдяха, че носели болести или били прекалено капризни за отглеждане. Стените и мебелите в Комитета за подобряване на околната среда бяха пребоядисани в други цветове. Рори извади от репертоара на Прозореца изгледите от Антарктика, Архангелск и Аспен. „На мен са ми любими — обясни той, — но посетителите не ги обичат.“

По време на карнавалите хората изрисуваха лицата си в черно. Мармадюк Флешер де Бре отиде толкова далеч, че се издокара в черна тога и висока, лъскава катранена шапка. Това предизвика всеобщ смях.

Сега на мода бяха пътуващите веспански циркове. Появата им предизвикваше радостни възгласи.

— Добре направи, че организира това представление — заяви Карен Нарликар на Доркас Мандебра и й предложи торбичка с пуканки. — Дори не знаех, че има нещо подобно. Ей, не е ли страхотно? Браво! — извика тя и изсвири с пръсти на веспанеца, който балансираше с нос върху изпънато въже.

— Карен, познаваш ли Тилт? — попита я Доркас. — Тилт, нека ти представя Карен, моята най-добра приятелка. Карен, запознай се с Тилт… — тя скри устата си с ръка и зашепна: — Няма да го представя с цялото му име, за да не го обидя. Той е чудесен. Организира всичко.

Организаторът изсъска нечленоразделно и се сгъна над ръката на Карен. Стори й се странно познат.

— Ама вие не бяхте ли един от онези, дето устройваха схватките с перки в Пауновия парк? — попита го тя. И онова представление — „Излишък“, дето го играеха в „Мъркюри Гардън“? Наистина беше страхотно!

Веспанецът поклати глава.

— Тоз последният концерт в памет на мой убит жена — произнесе той с нисък, натъжен глас.

— Убита? — ахна Карен. — Тилт, но това е ужасно. Какво се е случило?

Никой не можеше да изглежда по-печален от веспанеца.

— Тя застреляна, госпожо, мда, моя Ирскорайтюет, която дала толкоз много живот.

Последното обърка напълно жените.

— Искате да кажете, че е раждала много, така ли? — попита Доркас, сбърчила озадачено чело.

— Тя доктор, госпожо — Веспанецът завъртя едно голямо, кафяво око право нагоре и въздъхна. — Но сега застреляна. Убита от тоз получовек, полумъртвец, ааах…

— Той знае кой го е направил — осъзна Карен.

Организаторът подсвирна през конските си зъби. След това закима енергично.

— О, мда.

— Тилт, но това е ужасно! — плесна с ръце Доркас.

— Виж какво — обърна се Карен към нея. — Защо не кажем на червените барети? Сигурно и той ще се съгласи момчетата да се погрижат за това, нали?

— Но, разбира се, господин Топас ще отмъсти за накърнената чест. Господин Топас! Господин Топас! Тук има едно същество, което се нуждае от вашата помощ!

Възлюбеният на госпожа Топаз отметна кестенявата си грива.

— Скъпи дами, щастлив съм, ако мога да ви услужа за някоя справедлива кауза.

Неговата изгора отново беше пияна. — Той е будоарен рицар! — възкликна хълцащо тя. — Майстор е да ти направи кефа, слушайте кво ви казвам! — при тези думи тя сграбчи своя герой за пакета и двамата се преметнаха назад през пейката.

— А сега — обяви конферансието, — непознат и нечуван, цирк „Никсо“ представя това същество, символ на чистотата и добротата, това магично творение, каквото не познава никой друг свят, единствения и уникален еднорог!

Еднорогът излезе на сцената, воден от две малки момичета. Не изглеждаше никак добре. Хълбоците му бяха хлътнали, а рогът — увиснал. Но не това бе причината за всеобщия смут. Животното беше бяло на цвят!

— Какво ужасно, ужасно създание! — извика Доркас Мандебра, докато всички останали извърнаха глави.

Тилт даде знак на конферансието и нещастното същество беше изкарано набързо от арената. На негово място се появиха половин дузина жонгльори, които подмятаха нагоре най-различни предмети.

— Моите извинения, госпожи, извинения — закланя се веспанецът притеснено.

— Сигурно е бил фалшив — опита се да внесе малко успокоение и Доркас, макар още да потръпваше от гледката.

 

 

Капитан Джут си играеше с новия пулт, който бе накарала да инсталират в апартамента й. Освен това тъкмо прелистваше различните предложения за Второто интегриране.

Ставаше въпрос за научни проекти, всичките, по нейно мнение, еднакво мъгляви и объркани, по своята същност интелектуален еквивалент на фобиите и маниите, завладяващи от време на време значителни части от населението и предизвикващи епидемии от нескончаемо и непонятно бърборене. Ширеха се пророчества, избухваха враждебни настроения, основаваха се нови религии. Специалисти по времеизмерването и сривовете във времето се вкопчваха гуша за гуша. Отхвърляха се, осмиваха се или се подлагаха на съмнение теории за една или друга отличителна черта на фраската архитектура и техника. Всичко това бяха глупости, не по-значими от темпераментното свирукане на палернианците. Капитан Джут не разбираше и половината от написаното, а и не даваше пукната пара за него.

Тя вдигна глава и забеляза едно малко бяло момиче.

Беше наистина съвсем мъничко, може би седемгодишно, облечено в рокля с широки ръкави. Имаше руса коса, пристегната с черна кадифена лента. Стоеше пред вратата, която въобще не бе чула да се отваря.

Момичето изтича при нея, спря и се поклони елегантно, след което я попита:

— Извинете, госпожо, вие ли сте кралицата?

Джут осъзна, че се е облегнала на стената и сърцето й бие лудо.

— Светлина! — почти извика тя.

Момиченцето падна на колене и долепи длани. Имаше големи и тъжни очи и изпъкнала напред брадичка.

— О, простете, Ваше величество, не исках да ви изплаша! Нали няма да наредите да ми отсекат главата, защото ми трябва, за да си уча уроците!

Лампите светнаха и Табита забеляза, че може да вижда през тялото на съществото.

— Алис, какво е това?

— КОЕ КАКВО Е, КАПИТАНЕ?

Табита зажумя, отвори очи и произнесе:

— Това тук. Пред мен. Какво е?

— ЛИПСВА ИНФОРМАЦИЯ, КАПИТАНЕ. ИСКАТЕ ЛИ ДА ИЗВИКАМ ОХРАНАТА?

— Не. Но бъди готова.

Беше холограма, образ, също като проклетата птица на Марко Мец. Но как се бе озовало в апартамента й?

— Какво си ти? — попита го тя.

— О, нищо, предполагам, че знаете — отвърна детето. — Един скромен вестоносец.

— Е, добре — кимна Джут. — Да чуем какви вести ми носиш. Аз съм кралицата.

— Може да сте кралица, но коя по-точно? Защото те са толкова много. Има кралица Отвън, кралица Отвътре и Кралица на кучетата, а също техни величества Червената кралица и Бялата кралица. Освен това има Червен крал, който обаче само спи и нищо друго.

— Ставай — заповяда Табита.

Холограмата скочи на крака и оправи смачканата си фуста. Сетне отново се поклони лекичко.

— Сядай — капитан Джут й посочи креслото. — Там. Веднага.

Детето се подчини. Табита можеше да различи възглавниците на креслото през дрехите му. Въобще не бяха хлътнали.

— Сега ще ми кажеш ли името си?

— То започва с Л — въздъхна непознатото момиче. — Така поне ми се струва.

— Л като в люцинация, предполагам — отбеляза капитан Джут. Някой явно искаше да се пошегува с нея. Всеки момент холограмата щеше да изчезне и да се разнесе дружен смях.

— Готова ли сте да изслушате посланието, Ваше величество? — попита момичето. — Нарича се „Дамата от Не бива“ и ето какво се казва в него:

„Тя напусна Луната, заряза Земята

тя бръкна с пръст във стената,

на краля компютър дочула зова,

тя куплунг в главата си накова.

Готова е с меч глави да разбива.

Тя мрежа на паяк над всичко разпъва

небето с гласа си уплашен продънва:

«Пазете се, призракът ще ви докопа!»

Такава е Дамата от Не бива.“

— Съжалявам за последната част — добави разтревожено момичето. — Струва ми се, че не е съвсем правилна.

— Всичко това са тъпотии, от началото до края! — кресна капитанът и се хвана за косата. След това добави бавно: — Няма да ви позволя да ме подлудите!

— О! — възкликна момичето и изчезна.

— Върни се! — извика след нея капитан Джут и изруга. Тя глътна едно хапче и блъсна с юмрук пулта за връзка.

Зое Примроуз, разбира се, беше отишла на цирк. Вместо нея, от екрана я гледаха кравешките очи на Ееб.

— Свържи ме с охраната — нареди тя. — Искам да се претърси целият апартамент.

 

 

— Какво, малко момиче ли казвате, капитане? — ококори се Клег, който току-що бе застъпил на дежурство. — Това ли е този път? Яснооо.

Джут втренчи очи в гнездата, около които косата му беше обръсната. „… куплунг в главата изкова“.

— Не, беше шибана холограма — поправи го настойчиво. — Дистанционно изображение.

Клег докосна имплантантите над отрязаното си ухо.

— Какво ли още ще измислят?

Джут се намръщи. Подиграваха ли й се? И какъв е този призрак?

— Капитане, корабната личност засече ли нещо?

Беше забелязала, че никой не обича да използва името Алис. Корабна личност и толкоз.

Тя се приближи до пулта и поиска пълна информация за холограмите. Естествено, откри я във файловете на Саския. Само че произведенията й бяха по неин образ и подобие. Това беше достатъчно, за да изключи монитора.

— Е, добре — въздъхна Джут. — За общо сведение, става въпрос за холограма на момиче, приблизителна възраст седем-осем години, руса коса, облечено в рокля. Обадете ми се, ако узнаете нещо. Където и да съм. По всяко време.

— Слушам, капитане — кимна Клег и изкозирува.

Джут потрепери.

— Клег, моля те, никога не ми козирувай. Никога, разбра ли? Край на връзката.

Но вече съжаляваше за думите си. Някога би възприела постъпката му като шега. Сигурно щеше да се разсмее. Тогава и той щеше да се разсмее и авторитетът й щеше да подскочи с няколко пункта. А вместо това сега сигурно гледаше екрана и се подсмихваше иронично, със забележки от типа на „Малки момиченца, значи. Брей, капитане.“

 

 

— Не — поклати глава Ломакс от Понса. — Тук никой не е виждал нищо подобно. Вероятно някой джутит с добри познания по техника. Край.

— А може причината да е в някоя мъничка таблетка — бе коментарът от залата.

— Някакви сведения от херувима?

— Още проверяват.

— Да бе, а ние тук седим със скръстени ръце.

Ломакс изгледа лабиринта от монитори, мезоскопи и сканиращи еквалайзери. Операторите седяха със сведени глави и щръкнали от куплунгите кабели, зареяни някъде из нормалния космос. Устните им помръдваха беззвучно. Единственият шум идеше от колелата на самотния робот-боклукчия, който кръжеше с неистово упорство между редиците от пултове.

Ломакс разполагаше с хора на изходите, в галерията и край асансьорите. Всички бяха въоръжени и държаха постоянна връзка. Никой не беше забелязал нищо подозрително.

— Таламус? — произнесе Ломакс след като включи интеркома. — Някакви сведения за малкото момиче на капитана?

Нямаше аудиовръзка. Отговорът се изписа на един от мониторите:

„Феноменът е нерегистриран. Няма данни за необяснима активност. Липсват сведения за неговата реалност. Недостиг на информационно покритие.“

— Клег, виждаш ли това, което аз виждам? Отговорът беше лаконичен и леко невъздържан.

— Ясно, разбрах — кимна Ломакс. — Предай благопожеланията ми на капитана.

 

 

По-късно и други, без фармакологичните извинения на Джут, също се пробудиха на непознати места. Това най-често се случваше с хора, които спяха сами. Саския Зодиак се бе озовала в непознат апартамент, след това на пейката на един повреден асансьор, а после в някакъв изоставен тунел.

А днес това бе занемарено селце в една тясна долина, което малко приличаше на Лонг Инсулар, с неговата „Тривиа“, само дето беше съвсем безлюдно.

Саския се показа на невисок балкон, с извита арка отгоре, и се облегна на олющените, напукани перила. В светлината, която се прецеждаше от изкривената перспектива, гледката наподобяваше странен и причудлив декор, лишен от сценичните прожектори, и с преобладаващи бели тонове, които едва ли щяха да се понравят на Комитета за подобрение на околната среда.

Тя откри насочващия сигнал на „Дж. М. Сувиен“ на монитора на китката си. Отне й доста време. Локалните системи далеч не винаги, нито толкова охотно се отваряха към инфомагистралата за Таламуса, Все повече райони се затваряха в себе си, богатите разчитаха на подобреното си вътрешно управление и на редовното снабдяване на чили-закусвалните, а бедните се изхранваха от гъбени плантации в изоставените пещери. Където и да отидеше, неизменно срещаше хора, които все още помнеха големите казина и Захарните горички и познаваха някой, който в добрите стари орбитални времена бе натрупал там богатство за една нощ.

Време беше да си върви от това странно място. Тя преметна крака през перилата и скочи в средата на хлъзгавото площадче, с локви мръсна вода и единствен изход към тунела наблизо. Затича се право към тъмното му гърло, с надежда час по-скоро да намери такси.

 

 

Топографският комитет беше уведомил Административния съвет за непредвидените затруднения, свързани с техния проект за обозначаване на улиците. Новата номенклатура, вече частично инсталирана, не беше напълно съвместима със старата, ориентирана към туристите система, която в преобладаващата си част бе демонтирана. Нерядко се натъкваха на тунели, при това доста големи, които въобще не фигурираха на картите, нито в архивите на компютрите, докато други изчезваха без следа. Топографите разчитаха нещата да се оправят с въвеждането на третата обозначителна система, върху която все още работеха. В Тясно сътрудничество със специалисти от Таламуса, изпратени по нареждане на херувима Кстаска.

 

 

Таксито на Саския Зодиак се носеше като бръмчаща червена пчела из сумрачните тунели на Постцентрал. При знак Б19 неочаквано ги спря младеж с черна риза и червена барета. Той се наведе към прозореца и освети вътрешността с фенерче.

— Добро утро, госпожице Зодиак. Мога ли да се осведомя къде отивате толкова рано?

Поне я познаваше.

— Защо пък трябва да ви казвам?

— Защото пътят е затворен — отвърна той. — Един камион пропадна в пода.

Пътищата, особено натоварените, напоследък показваха белези на износване.

— Пристигна ли аварийната бригада?

— Да, госпожице.

— Е, добре поне, че сте се сетили за това.

Страните на младежа се обагриха в розово.

— Госпожице, аварийната група работи вече близо час. Това е моят пост. Тук аз отговарям за контрола по пътищата.

— И светофар би свършил същата работа — озъби се Саския.

Сега вече лицето му беше червено като шапката, но въпреки това младежът запази самообладание.

— Операцията е под пълен контрол, госпожице.

— Била под пълен контрол — мърмореше гневно Саския, докато караше обратно, покрай затъмнените прозорци на Мадагаскар. След това обаче си спомни зачервеното лице на младежа и се изкиска. Спомни си, че Табита й бе разказвала за своя любовна връзка с един тийнейджър досущ като този. Беше й трудно да си я представи. Докато паркираше колата пред белия павилион, зачуди се, какво ли би направила, ако някога и тя стане тийнейджър. Дали нямаше да се влюби като Табита.

— Ти някога влюбвала ли си се в полицейски кадет? — обърна се тя към жената с дълго черно кожено палто.

Жената помисли малко, преди да отвърне:

— Любовта е хормонална илюзия, предизвикана от взаимодействието на две одухотворени полета от информация, водещи до синхронизация на хормоналния резонанс.

Акробатката въздъхна и подпря замислено брадичката си с юмрук.

— Всъщност, това вече го знаех. Питах те дали си обичала полицейски кадет?

— Професията рядко е адекватен показател за личността — отвърна без забавяне жената.

— Дори не се опитваш — Саския се прозя. Жалко, че вече нямаше връзка с Алис. Тя разполагаше с резерви от симпатия, с каквито „Дж. М. Сувиен“ не можеше да се похвали.

Холограмата витаеше над холосцената — неподвижна, очакваща нейното завръщане. Контурите й бяха очертани с ярка светлина, която се извиваше като ореол над тъмната коса. Яката на палтото й беше вдигната нагоре, подчертавайки надменно щръкналата й брадичка. Тя държеше флакон със сребърен спрей, а през гърдите й минаваше сребриста диря, заради която приличаше на древно египетско божество. От ушите й висяха миниатюрни огледални дискове и се поклащаха едва забележимо, сякаш докоснати от неуловимо течение.

— Тези огледала… — размишляваше гласно Саския, — искаш да покажеш нещо… твоето собствено лице. Теория. Истина или фалш?

Ариелът не отговори. Саския го предпочиташе пред досадното „недостатъчно информация“.

— Алтернатативна теория: налага ти се да виждаш собственото си лице. Навсякъде, където отиваш. Е, каква е твоята тайна?

Жената отново мълчеше. Всичко, което се чуваше, бе топуркане на мънички крачета.

— Защо приличаш толкова много на капитана? Ти не си капитанът, нали? Или пък си?

— Отъждествяването на две полета е блаженство — отвърна сияещата жена. Тя премигна за миг, лампите също. — Но то съществува само в полевата сфера, не и в плътта. Индивидуалната въплътеност и началото на сливането.

— Сега вече говориш като Кстаска — въздъхна Саския и отиде да се ровичка в холодека. Зад шкафа имаше цяло гъмжило хлебарки. Саския взе една от тях и я заразглежда любопитно. Беше оцветена в бледорозово от изолацията, която бе надъвкала.

 

 

В болницата никой не знаеше нищо за каквото и да било. Нямаше съобщения, компютрите бяха угаснали. Ниглон Леглой седеше с останалите в приемната и гледаше телевизия. Всички носеха тъмни очила, за да засенчват белия цвят.

Естествено, даваха „Трудна професия“, сериалът сега вървеше почти денонощно. Леглой се зачуди какъв може да е броят на епизодите. Може би някъде съществуваше автономна система, която ги пускаше на конвейерен принцип, като само разместваше местата и репликите на участниците. Или цикълът се беше затворил и сега отново показваха началото. Злонамереният доктор Маршал дебнеше край ски лифта с гаечен ключ, а принцеса Вилхелмина бе обладана от буйна страст по Клив. „Ваше кралско височество! Не съм и мечтала…“ — Госпожица Орифлейм притисна устата си с ръка и се ококори изненадано, сякаш беше изгубила контрол над крайниците си.

В съседния фотьойл се беше изтегнала сестра Рикс, която прекарваше времето си тук, когато не се налагаше да прави нещо друго. Носеше тясна, къса кожена пола и плътно прилепнала бяла фланелка. Лицето и ръцете й бяха обсипани със синини.

До нея седеше още една сестра, също в униформа, но поличката й беше толкова къса, че се виждаха черните жартиери и ластичните й чорапи.

— Коя всъщност е тя? — попита непознатата сестра, сигурно за десети път през последния час. Гласът й беше нисък, дрогиран. — И кой е той?

— Франки — проплака Консуела Орифлейм.

Леглой не се чувстваше никак удобно в компанията на двете жени, но не можеше да си тръгне, докато Дог не приключи.

— Я да го засилим малко — предложи той и усили звука на телевизора. Все още му се струваше, че дочува лая на кучетата. А като се прибави данданията от музиката на чичо Чарли, нямаше покой никъде в това проклето място.

Ниглон Леглой изрита назад фотьойла и започна да крачи нервно из стаята. Зад него сестрата произнесе отново:

— Кой всъщност е той?

Маймуняка беше в стая №3. Бърникаше нещо из животоподдържащата система на господин Гълс.

— Къде е Дог? — попита го малко ядосано Леглой.

— При Глори. И чичо Чарли е там.

— Гледай само да не счупиш нещо — сопна се и Маймуняка го погледна стреснато. Веднага разбра, че Ниглон е на ръба. Леглой винаги беше на ръба.

— Я погледни тук — той му посочи един циферблат.

Леглой се надвеси. Имаше безброй червени квадратчета, които танцуваха като пощурели. Това не му говореше нищо. Тук нищо не му говореше каквото и да било.

— Не разбирам защо киснем тук? — попита той с нескрито отвращение. Че къде другаде можеха да идат? Или в тъпата болница, или в Пещерата на Хаоса, където беше безкрайно опасно, да не говорим за пътя между тях. Твърде далече, прекалено много ниски тавани.

— Грант каза да не мърдаме оттук — обясни Маймуняка. — Нали трябва да държим под око чичо Чарли. — Той се пресегна и измъкна един от стърчащите в главата на Гълс електроди. — На тоя тиквата му е пълна с фойерверки — добави Маймуняка и чукна пациента с отвертка по челото. След това изрита с точно преценено — като при научен опит — движение апарата. Отзад се посипаха искри. — Ей, Леглой, какво става, бе?

— Що не питаш нея? — Леглой вдигна палец към дребната фигура, застанала в ъгъла.

Маймуняка премести за миг поглед, сетне отново се втренчи в машината.

— Я ти я питай.

Непознатата също беше облечена в сестринска униформа, но в син цвят. Освен това беше съвсем малко момиче. Имаше къдрави руси коси.

— Ей, хлапе — повика го Леглой.

Момичето продължаваше да се озърта с невиждащ поглед.

— Коя си ти? — повтори Ниглон малко по-силно.

— Тя не е истинска — отбеляза равнодушно Маймуняка.

— Добре де, това го виждам и сам…

— От сънищата на Гълс е, ето откъде.

— Мислех, че може да говори. Момиченце, можеш ли да говориш?

Хлапето не отговори. Леглой се приближи и опита да я докосне, но когато протегна ръка, момичето внезапно изчезна.

От съседната стая долетя писъкът на Глори.

— Какво й правят там? — подскочи намръщено Леглой.

— Що не идем да видим?

— О, не, там е Дог…

Но Маймуняка беше заинтригуван. Той прибра отвертката в джоба и тръгна към вратата.

Леглой го последва. Не искаше да остане насаме с господин Гълс и неговите призрачни съновидения.

 

 

Чичо Чарли бе заклещил Глория в един ъгъл на тавана. Силовото й поле притискаше подпухналото й лице и охранените й ръчички. От устата й на равни периоди излизаха отчаяни писъци. Дог Шварц бе привързал парче шунка на края на издължена метална пръчка и я размахваше пред носа й.

— Браво, Дог! — крещеше възторжено чичо Чарли. — Бра-а-аво! Дай й сега малко сладкиш!

Дог се захили, дръпна пръчката и смени шунката с шоколад. След това го притисна към силовия мехур на Глория. Възтлъстата пациентка започна да си блъска главата в стената, но накрая алчността надви страха й. Чу се остро изпукване, блесна синя светлина и шоколадът се озова вътре в мехура. След секунда Глори го погълна, без да спира да крещи.

— Охо! — извика възторжено Дог Шварц, докато всички останали се засмяха доволно. Глори наистина си я биваше в яденето.

— Ами тя направо го засмука — подметна Леглой.

Чичо Чарли завъртя количката и вдигна ръка към аудиторията, сякаш се обръщаше към присъстващи на важен научен опит специалисти.

— И тъй, дами и господа, гледайте внимателно!

Главата на Глория клюмна. Виковете й взеха да отслабват и скоро се превърнаха в едва чуто хленчене. Очите й се затвориха, силовият мехур се приземи на пода.

— Само една капчица, дами и господа! — добави възторжено чичо Чарли и показа шишенцето, с което бяха посипали шоколада. — Една-единствена капчица! Ууф, че е мощна тая пущина! Сваля те на място…

Марджъри Гудселф се съгласи, че микстурата може да бъде полезна.

— Поне ще усмири кучетата! — отбеляза тя и се засмя добронамерено. Очевидно се наслаждаваше на обиколката из болницата.

— Не и моите кучета — поклати глава полковникът от червените барети, прикрила женствената си фигура със стегнат, военен шлифер. Всички замълчаха, заслушани в лая на кучетата, които играеха на воля във фоайето на болницата.

Чичо Чарли засука мустаци и пое шумно въздух.

— Ама и теб си те бива, дукесо… — произнесе той, загледан с нега в стройната фигура на Мардж Гудселф. Тя се изправи, тропна с високите си токчета и пое към вратата, следвана от полковник Старк. Маймуняка стоеше с ръце на хълбоците и също се блещеше в нея, но Леглой се отдръпна зад Дог Шварц. Нямаше никакво желание да привлича върху себе си вниманието на Лудата дукеса от Литъл Фоксборн.

Отвън кучетата от Фоксборн отново надигнаха гласове в неистов вой. Някой им беше осигурил вкусен къс месо, увит в болничен чаршаф.