Колин Грийнланд
Открадни си свят (15)

5.

Последните очи, които изпроводиха експедицията на Ксавир, преди да потъне в смълчаните тунели на долното Лево Темпорал, принадлежаха на две англичанки на средна възраст, стига да не се брояха кучетата им.

— Не разбирам какво ще търсят там долу, Натали — промърмори едната. — Там няма нищо.

— Предполагам, че изпълняват заповед, Лора — отвърна малко сприхаво другата, сякаш подозираше, че крият от тях нещо важно. След това зацъка недоволно, обърна се и поведе кучето си обратно.

 

 

Доджър Гилеспи се бе опитала да открие Саския Зодиак, за да я помоли да държи под око капитана по време на нейното отсъствие. Но Саския, както обикновено, беше неоткриваема и капитан Гилеспи се принуди да й остави бележка — до нея и херувима Кстаска. И с двете не можеше да е откровена докрай. Експедицията се насочваше към един район, който според специалистите би бил най-подходящото убежище след петте последни кражби. В мрака те се приближиха към един квартал с напълно изоставени сгради, който приличаше на мъничък, призрачен град в тунела. ИСТИНСКИ ЦЕННОСТИ, провъзгласи една табела, озарена от фаровете, която висеше на стената на супермаркет, натъпкан с чакълени отломъци. Срутен покрив бе блокирал главния път. Очевидно никой не бе минавал оттук от доста време.

Професор Ксавир реши да спре и да се огледа. Той включи интеркома и заяви, че се намирали точно на подходящото място, където преследваната от тях плячка би могла „да изгуби предпазливост, смятайки, че е на сигурно място“.

Някой, Доджър така и не разбра кой точно, бе издал, че истинската цел на експедицията е да бъде открита Тайнствената жена. Цял автобус със самопоканили се професионални ловци придружаваше групата на Ксавир, която се състоеше от аудио-визуални обезсмъртители и експерти по екзобиология. Повечето използваха времето, за да търсят образци на извънземна фауна, която, по тяхно мнение, все още би трябвало да съществува в долните коридори и макар че малцина от тях ги бяха виждали, ловците бяха убедени, че тъкмо те са „подходящите хора за тази работа“. Един от тях, преподобният господин Арчибалд, бе екзорсист и мъкнеше със себе си грамадно разпятие, сякаш бе едрокалибрено оръжие.

Капитан Гилеспи се надяваше, че ще съумее да усмири тази пасмина, когато настъпи моментът. А дотогава нямаше нищо против край нея да се размахват оръжия.

 

 

Откриха дузина добре запазени магазини, но всичките бяха опразнени още преди месеци. ВСИЧКО СИ ОТИВА, пишеше на една табела.

— Вече си е отишло — подхвърли Роналд на Кстаска насмешливо.

Още по-нататък в тунелите биофлуоресцентните светлини, които не бяха престанали да функционират, се запалваха с приближаването на експедицията. Бледозеленикавото им сияние превръщаше хората в ходещи мъртъвци, в зомбита, скитащи се из изоставените магазини в напразна надежда да открият стоки с намалена цена.

Професорът посочи една стенна карта на местния район.

— Викайте ура, всички! — ободри ги той. — Ако може да се вярва на картата, съвсем скоро ще имаме истински легла!

Отговориха му нестройни аплодисменти, най-вече от страна на жените и децата. Ловците изглежда не държаха кой знае колко на леглата.

 

 

В изоставения мотел дворът се оказа убежище на желязосмилащи крабове, които се спотайваха по ъглите, подобно на гигантски купчини ръждясали машинарии. Сякаш малките роботи бяха мигрирали тук, за да заемат последна позиция срещу незнаен противник, но след това ги, бе заляла вълната на времето, превръщайки ги мигновено в механични старци. Бунгалата бяха непокътнати, наистина имаше легла за всички, само дето се наложи да разбият бравите. Доджър поиска за себе си бунгало с двойно легло.

За нейна изненада Джоан се оказа девствена.

— Излизала съм с доста мъже — заоправдава се тя.

— Божичко, малката, че кой не е излизал? — засмя се Доджър, но смехът й премина в мъчителна кашлица.

— Тръгваме веднага след закуска — предупреди ги професорът. — Искам да се измъкнем незабелязано.

Всички се изнизаха навън, потривайки нетърпеливо ръце. Кстаска вече беше излязла, но докладва, че не е видяла наоколо нищо подозрително. И нито следа от мистериозната крадла.

— Важното е, че сме я погнали — отбелязаха въодушевено ловците.

Доджър премълча. Наля си още една чаша кафе.

Хората на Кстаска вече се бяха разположили в техния джип. Роналд на предната седалка, Джоан — отзад. Лойд, който все още не знаеше за промяната в ситуацията, изтича надолу по стълбите и се разположи до Джоан.

— Последният кара — подметна Роналд на Доджър, когато тя пристигна и ги огледа, широко ухилена.

— Проклети тийнейджъри — промърмори Доджър, настани се зад кормилото и пъхна изводите на кабелите в куплунгите си. — И без това не смятах да ти позволя да караш, Роналд.

Докато заобикаляше паркирания отпред гравитокамион, капитан Гилеспи почувства, че пътят под колелата на джипа се разтърсва. От време на време корпусът на кораба потреперваше. Веспанците се оплакваха от това постоянно. Този път обаче никой не заговори за това и тя реши, че няма смисъл да го споменава.

И те потеглиха отново, през ивицата умираща извънземна флора, право към вътрешностите на „Изобилие“.

 

 

Натуралистите, предвождани от доктор Катсингъл, не изпитваха никакъв интерес към Тайнствената жена. Те бяха напълно удовлетворени от привидната цел на експедицията. Ловците обичаха да подхвърлят пиперливи забележки и лишени от духовитост шегички. „Цветя за съпругата!“ — крещяха хорово те по някаква неясна причина всеки път, когато шубраците стържеха прозорците на автобуса. Сетне пак започваха да се хвалят с предишните си подвизи. За Доджър Гилеспи най-странното от всичко бе, че не разполагаха с никакви документирани сведения за съществуването на Тайнствената жена. Никой от тях не можеше да го твърди със сигурност, основавайки се на неопровержими доказателства. Ала въпреки това всички бяха готови да си изгубят времето и напълно вероятно — да изложат живота си на риск, прониквайки в неизследваните райони на кораба, в преследване на една химерична идея.

 

 

Докато пълзяха покрай стената на една зле осветена галерия, Доджър Гилеспи произнесе:

— На времето имах един малък изтребител „Шинацу Кастанет“. Това беше още когато работех в Автономния завод. Двигателчето беше съвсем малко, нямаше и петдесет мегавата. Непрестанно го поправяхме… — Тя повдигна нагоре лъча на фаровете, за да освети хълма пред тях. — Сега сигурно щях да взема поне десет хиляди за него.

— Само дето вече го нямаш — отбеляза Роналд, докато се наместваше на седалката.

— Така е, Роналд. — Капитан Гилеспи се питаше какво ли става сега в системата. Накъде ли се е изтърколил зарът? Дали серафимите държат в ръце всичко?

— Джоан, скъпа, ще ми свиеш ли една цигарка?

— Чакай, аз ще ти направя — предложи Роналд.

— И на мен също — прозя се Лойд.

— Отпред се задава силно пресечена местност — обади се Дейвид Ксавир по интеркома. На малкото телевизорче се виждаше лицето му, изпънато зад волана на гравитокамиона.

Всъщност, всички можеха да се уверят в думите му с едно надникване през предното стъкло, но Бет послушно показа картина. Заострени стълбове от матрица стърчаха във всички посоки, подкрепяйки и пронизвайки прозорчести мембрани от нещо избеляло и прозрачно. Почвата беше влажна и лепнеше на буци по гумите… Все едно че пресичаха гора, направена от лепило.

— Сополивият свят — кръсти го Роналд. Останалите се наведоха напред и взеха да го закачат и да му бутат шапката.

 

 

Капитан Гилеспи не можеше да реши кое е по-добре — дали да следва автобуса на ловците, или да продължи напред. Автобусът непрестанно затъваше, буксуваше и се налагаше да го изчаква. На няколко пъти предложи да го вземе на буксир, но ловците се заинатиха. Преподобният Арчибалд огласяше околностите с молитвите си, докато останалите членове на групата се подреждаха за поредното бутане зад каросерията. Джоан и Роналд се кискаха доволно.

Лойд се загледа към стерилните галерии отвъд гората.

— Хич няма да я намерим тук — въздъхна той.

Но скоро се показа още един надпис от светещи графити, под светлините на гравитокамиона.

 

 

Дженива Маккан водеше репортажа, а Бет правеше снимките. Господин Арчибалд обясняваше на висок глас някаква негова теория, основана на нещо, което той наричаше „пясъчен шрифт“. Специалистите наизвадиха уреди и потънаха в замервания. В едно нямаше съмнение — стрелката сочеше право към една подземна артерия, която водеше надолу.

Налагаше се да изоставят превозните средства. Професор Ксавир включи микрофона.

— Знаехме, че рано или късно ще настъпи този момент — съобщи той на останалите. — За щастие сме подготвени за него.

Междувременно Доджър Гилеспи насочи гравитокамиона и автобуса към едно скришно място, където щяха да са на сигурно, в случай на непредвидено свличане.

— Бет, моля те, качи се горе — ръкомахаше Дженива. — Искам да покажеш панорамна картина на всичко това, най-вече трите изоставени превозни средства… Доджър? Доджър, капитан Гилеспи, чудя се дали ще имаш нещо против, ако помолим господин Арчибалд да върне за малко автобуса, а ти отново да посочиш с ръка… не? Е, нищо. Майчице, какво ли не бих дала за една гравитокамера!

Наобиколили отвора на пещерата, ловците коментираха гръмогласно и от време на време плюеха вътре.

— Хайде, какво му мислим толкоз? — казваха те. — Каквото и да е, нас ни чака!

Те се отдръпнаха назад и дадоха път на Джоан и Лойд. Двамата изстреляха последователно харпуните си, към които имаше прикачени стоманени въжета и плъзгачи с ръкохватки. След това започнаха спускането. На пет метра по-надолу Джоан откри малка площадка, където можеше да приседне.

— Всичко е наред — провикна се тя. Доджър нави ръкави, пъхна фаса зад ухото си и я последва. Джоан й помогна да се приземи. И двете не обърнаха внимание на инструкциите, които им даваше Ксавир отгоре.

— Човек убивам за чаша бира — оплака се Доджър.

— От твоите уста в Божиите уши — рече Джоан. Татуировките по мургавите й ръце сияеха, сякаш озарявани от вътрешна светлина.

Под тях се виждаше гърлото на следващия тунел. Въже по въже, клин след клин, те се спуснаха предпазливо по стената и навлязоха в него. Беше гладък, хоризонтален, поне в първите десетина метра, преди да се извие като тирбушон. Картографът на професора се почеса по главата и прехапа устни. Беше уверен, че под тях започва тъмен регион, херметически затворено царство на мраз и вакуум.

Катсингълови вземаха образци от черните мъхове по стените и ги запечатваха в найлонови пликчета. Децата им бяха опрели дъната на пластмасовите си чаши във външната магистрална стена. Те напъхаха уши в отворите.

— Ей, чуйте! — извика едно от момичетата. — Това е машина!

Всички се смълчаха заслушани. Наистина, долавяше се приглушен тътен, който от време на време се усилваше.

— Ами това са асансьорите! — досети се едно от хлапетата. — Сигурно сме точно зад шахтите!

— Слушайте, всички — взе думата Ксавир с началнически тон. — В действителност се намираме зад Лонгитудиалните фисури на асансьорите. — Той погледна картата и забоде пръст. — Това е някъде тук.

Останалите изглежда намираха информацията за ужасно важна. Това означаваше, че могат да разчитат на спасителна група, в случай че изпаднат в беда. Освен това беше хубаво, че разполагаха с фиксирана точка, от която можеха да се ориентират в по-нататъшните си дирения.

Движението им се забави, защото трябваше да претършуват всяка цепнатите и дупка. Всяко подозрително място трябваше да бъде осветено и заснето. Ловците държаха да са зад Бет, за да могат да разполагат с най-изгодна позиция за стрелба, в случай че прожекторът й открие нещо. Разговаряха помежду си лаконично: „Единственото тайнствено нещо на Тайнствената жена е дали може да спира с гърди куршумите.“ Все пак в редиците се долавяше нарастващо напрежение между екзекуторите с оръжия и естествоизпитателите с техните безвредни прибори и уважение към всякаква форма на живот — земна или извънземна.

 

 

Малко по-късно се натъкнаха на кола, античен земен автомобил с двигател с вътрешно горене, паркиран в един тунел, който бе малко по-широк от каросерията му. Младежите нададоха възхитени крясъци и се заеха да бършат плътния слой прах. Отдолу се показа покривът, с блестяща, непокътната от времето боя. Вратите бяха заключени, резервоарът — празен, сякаш притежателят на автомобила го бе зарязал веднага след свършването на горивото. Кадилак бе изписано със сребърни метални букви на предната решетка. Кадилак! Това име върна Доджър Гилеспи двайсет години назад във времето, към една песен, която често подхващаха в баровете на Рио на Калисто…

„Купи ми кадилак

тъй дълъг и красив…“

… с Табита Джут на хармониката и Муни Вега на китарата. Години, Божичко, години минаха оттогава.

— Как, по дяволите, са стигнали дотук? — попита хрипливо тя.

Преподобният Арчибалд се опря на рамото й, стиснал в ръка готовото за действие разпятие.

— Пазете се от примката на Нечистия — предупреди ги той, сякаш изоставената кола бе някаква сатанинска уловка. Очите му сияеха с апостолска решителност. — Трябва да сме готови за всичко.

Но в лабиринта цареше тишина. Катсингълови продължиха напред под светлината на сияещите ленти върху ръкавите и крачолите им. Миризмата на сурова матрица ставаше все по-силна и неприятна.

Бет се подхлъзна по време на поредното спускане и се озова на една площадка. Беше уплашена и задъхана, но за щастие не бе пострадала.

— Ние ще я спасим, господин Ксавир — обещаха младежите. — По-леки сме!

 

 

В следващата пещера господстваше пирамидална структура. Приличаше на лунен кратер. Беше широка двайсет метра в основата и с отвор на върха. Един от ловците заяви, че му е позната.

— Наричахме я Замъка — заобяснява той. — Идвал съм веднъж насам, гонех змия. — Той изрита близките храсти. — Така и не я хванах.

Затревен канал водеше до стена от бяло-кафява матрица. Ловците втренчиха очи в нея, сякаш очакваха оттам да се покаже горд самец. Естествоизпитателите коленичиха и заровиха пръсти в чимовете.

— Да не е потънала в земята? — попита Ксавир. Той надари преподобния Арчибалд с напрегната усмивка.

Миришеше на пикня. Атмосферата беше потискаща. Катсингълови седяха в разпънатите си шезлонги и шепнеха в диктофоните.

Ловецът на змии скочи на дъното на канала. Тук спря и помисли кое ще е най-подходящото оръжие, сетне поиска да му го подадат. Наведе глава под сплетените клони на шубраците и изчезна в стената. Още двама го последваха, на известна дистанция.

Роналд също се спусна долу и тръгна след ловците. Джоан остана при групата, скръстила недоволно ръце. Доджър Гилеспи извади манерката и пийна малко вода. Може би всичко това имаше някакъв смисъл.

— Тими, трябваше да вземат теб — подхвърли едно от хлапетата, което седеше на ръба на канала и люлееше крака. Говореше на кучето, което се бе присламчило към детската групичка някъде по пътя. Гласът му беше ясен и отчетлив. — Щеше отдалеч да подушиш тези гадни змийчета, нали?

Тими, кеирнски териер с носна кърпичка, завързана за нашийника му, седеше неподвижно и душеше отвора в стената. Той захленчи, облиза се нервно и изглежда се поколеба дали да не изръмжи. Вместо това наостри уши.

Момчето се извърна и погледна към капитан Гилеспи.

— Той чува нещо — рече й с поверителен глас.

Скоро всички вече го чуха: драскащ, ровещ звук. Като че идваше от пода под тях.

Първият ловец се подаде от отвора. Лицето му бе изцапано, от косата му стърчаха клонки.

— Мисля, че ще успея да премина — обясни той на Ксавир. — Подайте ми онзи лост — той остави пушката и се пресегна за металния лост. Малко след като изчезна, откъм отвора се разнесе глухо тропане. Дращенето също се усили, после се разнесе пукот и стената се разтърси. Последва вик, изстрел, нови изстрели, придружени от ръмжене и писъци.

Изведнъж в канала нахлу бяла вълна от гърчещи се, подскачащи, извиващи се телца, покрити с мазни, настръхнали пера. Те се нахвърлиха върху ловците, впивайки острите си зъби в дрехите и оголената плът. Едно от зверчетата яздеше на гърбовете на две други и размахваше над главата си ръждясала верига. Някои от тях имаха жалки остатъци от дрехи, парцаливи кърпи, завързани около змиевидните им вратлета, копчета и етикети: МАРЛОЦИ, ЧЕРВЕНА НИШ…, … НИКС.

— Мътните го взели! — извика с видимо облекчение Доджър. — Това са перки!

Момчето в краката й скочи и изкрещя уплашено:

— Тими!

Кученцето се бе хвърлило право във водовъртежа от телца. Сред тълпата цареше паника, повечето бягаха назад, към хълмовете. Роналд получи удар с верига през лицето и се свлече долу сред зъбите и ноктите. Отново прогърмяха изстрели. Само свещеникът крачеше безстрашно и размахваше своето разпятие.