Колин Грийнланд
Открадни си свят (18)

8.

Загърната в мекия си халат, капитанът стоеше насред кухнята и пиеше кафе. Току-що се беше пробудила от сън, в който отново бе видяла детството си на Луната. Пътуваха от Серенити към Зиман, за да навестят чичо Джак. Защо изведнъж й се присъни точно Луната? Всичко беше толкова ярко и отчетливо, сякаш беше истинско: големият син център за пречистване на водата, униформените тълпи по тротоарите, дори драскотините по пластмасовите прозорци и следите от изчистени графити по стената.

Анджи също я имаше в съня. Беше сърдита за нещо. Табита я чу да мърмори: „Таби, сега всички ни гледат!“ Таби, точно така й казваше. Не позволяваше на никого другиго да я нарича така.

Още по-странно бе, че в съня се появи Саския. Двете с майка й си бъбреха съвсем приятелски, дори се смееха за нещо, което бе ужасно нетипично за Саския.

Табита заобиколи масата и спря при телефонния секретар. Зачуди се дали трябва да го прави. Когато натисна копчето, изсипа се цяла серия от неприети съобщения — твърде много, за да ги изтърпи. Казват, че ако ги игнорираш прекалено дълго, започвали сами да си отговарят.

„Серафимите са превзели Луната.“ Дали бяха верни думите на възрастната жена, изтичала след тях на пътя? Нямаше никакъв начин да го разбере точно сега. Но откъде би могла да знае непознатата? Интересно, зачуди се капитанът, кой още може да е в течение на тези събития? И какви ли е станало с чичо Джек? Ами с леля й?…

Тя въздъхна и набра номера на Таламуса.

— Кстаска? Можеш ли да откриеш Саския Зодиак? — мониторът й трепна и показа планове на районите, през които се местеше сигналът. — Какво е това? — ядоса се Табита. — Не ми трябват тези шарении.

После се появи някакъв бял павилион с надпис „Дж. М. Сувиен“. Врата. Светлина зад матово стъкло.

И най-сетне звън.

Доста дълго се звъня. Накрая на екрана се появи уголеменото лице на Саския Зодиак.

— Ало? — изглеждаше стресната и изненадана. — Ало! — Гласът й беше нисък, гърлен и чужд. Зад нея се виждаше опразнена холосцена и седалки.

Джут надигна чашата с кафе.

— Какво правиш там? — попита тя.

— Толкова е трудно — отвърна акробатката след странно дълга пауза — без достатъчно изходен материал.

Капитан Джут почувства раздразнение. Вече се досещаше, че Саския няма да се заинтересува от съня й.

— Те всички се преливат един в друг.

Аха, значи синтезираше негови „образи“, „братя“ и „сестри“, клонинги.

— Откъде знаеш? — попита Табита, малко по-грубо, отколкото й се искаше. — Всъщност, защо трябва да го правиш? Налага ли се въобще да си там сега?

„Искам да си до мен“ — щеше й се да извика, но Саския заговори, преди още да е свършила. Или пък въобще не я слушаше, което бе напълно възможно. Саския Зодиак предпочиташе да разговаря с един мъртвец. Стройната фигура на монитора отметна кичура от челото си.

— Диференциалната вълнова функция непрестанно се дехронизира — рече тя.

В долната част на екрана се появи писмено съобщение: „Добро утро, капитане. Часът е 10:45:50. В Понса е започнал Етап 3 на Корпусния интерфейс.“

Беше Зое, която я викаше да дойде на мостика. Капитан Джут я игнорира. Саския продължаваше да говори, оплакваше се с нисък, обиден глас. Джут почувства раздразнение, което взе да се превръща в отчаяние.

— О, майната му, не ми пука — заяви тя и прекъсна връзката.

Веднага щом го направи, й мина мисълта: „Можех просто да кажа — виж, искам да те видя и да изчакам реакцията й. Но не, тя видите ли е заета. За какъв дявол й е притрябвал този «Дж. М. Сувиен»?“

— Майната му на тъпия сън — произнесе гласно Джут.

 

 

— Капитанът трябва да направи нещо — Заяви госпожа Шу.

— Разбира се, че трябва — съгласи се госпожа Овърхед.

Проблемът беше, че Норман, мъжът на Натали Шу, бе изчезнал. Натали се бе пробудила посред нощ, за да открие, че мъжът й е напълно облечен и вече си връзва обувките. При това изглеждаше доста възбуден. Каза й, че видял нещо да се движи, но така и не уточни къде или какво. Взе пистолета и камерата и излезе. Това бе станало преди три нощи. Червените барети претършуваха всичко наоколо, но намериха само шапката и пистолета му, с който не беше стреляно.

Дали това не беше поредният удар на радващата се на лоша слава Тайнствена жена? Нима вече се занимаваше и с отвличания? На всички им направи впечатление, че така и не бяха открили камерата.

— Капитан Джут е човек, който би се радвал, ако всички на борда изчезнат — заяви неочаквано госпожа Шу.

Лора Овърхед допълни чашата на своята нещастна приятелка.

— Ти не харесваш капитана — отбеляза тя. — Само защото спря представлението на Марко Мец. — Клепачите й трепнаха при споменаването на всеобщия любимец в Литъл Фоксборн.

— Лора, това няма нищо общо с въпроса — отряза я Натали Шу. — Тя е заплаха за всички нас и трябва да бъде прибрана на топло. Няма никакви права върху този кораб. Трябва да си изберем друг капитан. Мардж например е много по-добра кандидатура.

На екрана, по Десети канал, показваха „Грозна истина“, предаване с видеоклипове, в което изтъкнати представители на обществото изпадаха в абсурдни или компрометиращи ситуации. Честа участничка беше и капитан Джут, с кадри от пиянските й подвизи или пък как дреме на мостика. Жените й се присмиваха злобно.

След като свърши „Грозна истина“, госпожа Овърхед превключи на Девети канал, в случай че покажат новини от експедицията, но вместо това течаха надписи с извинения. Малко по-късно се показа Занна Робинс, надари ги с блестящата си усмивка и прочете бюлетин от професор Ксавир, в който се казваше, че в момента групата му пресичала Супрамаргиналната джунгла и че всичко вървяло според очакванията. Същевременно предаването се извиняваше, че не разполагало с картина от мястото на събитието по „технически причини“.

 

 

Лари се подсмиваше цинично. Знаеше какви са тези технически причини: неясни изображения на хора, смалени до геометрични очертания и озарени от мътновата светлина. Ако ги забързаш, губиш и малката прилика с действителността, а решиш ли да ги покажеш в едър план, отблизо, настъпва пълна бъркотия.

А там имаше много добри приятели на Лари.

— Пропаднали са в дупка на времето, ето какво е станало — озъби се Лари на трепкащия екран.

— Ти да си мълчиш за това — подвикна му някой от съседния ред. — Нима очакваш да го покажат по Девети канал?

— Ако питате мен, някой смелчага трябва да го каже на капитана — инатеше се Лари, тропайки нервно с пръсти по бюрото.

 

 

Пещерата беше озарена от мощни рефлекторни лампи. Наричаше се, Мезон зугу, „Сънят на праведните“.

От покрива висяха дълги знамена с надписи и рисунки от Библията и стари анимационни филми. Лари насочи камерата към олтара, където бяха поставени три високи, пластмасови фигури: Света Мария, дебел бял мъж в светло поръбено наметало и най-отпред — някакъв капелански отец, издокаран в тога.

Ето че се появи Петела, отец Льо Кок, с бродирана риза, размахващ бастунче с рубин на върха. Лари смени ъгъла и показа публиката. Обичайното сборище: хора и алтециани, окичени с пера и гривни, облечени с евтини костюми и плътно прилепнали найлонови ризи. Всички крещяха, размахваха ръце и издаваха невъобразими звуци.

Петела им припомняше нещата, които бяха изгубили безвъзвратно.

— Братя и сестри, погледнете през прозореца! Какво виждате там? Виждате ли Земята, с нейните прекрасни градини?

— Не! — бе хоровият отговор.

— Виждате ли Марс? Виждате ли Юпитер, коронования крал на планетите?

— Не! — извикаха присъстващите. — Не! Не! Не!

— А какво виждате? — попита ги отец Льо Кок и ги остави да се надвикват. — Аз ще ви кажа какво виждате! — прекъсна ги накрая. — Нищо! Вие виждате лицето на голямата Бездна, надниквате право в Безконечния мрак на греха и покварата!

— О, спасете ни, братко Феликс и братко Зекил! — провикна се изплашен женски глас.

Льо Кок беше в стихията си. Позлатените му копчета проблясваха на светлината на свещите.

— И кой ще ви води из Безконечния мрак, което е другото име на Бездната? Кой ще ви отведе при Храма на праведните, който ви се пада по право? Кому ще се молите вие, чада мои? Нима ще се молите на капитана, казвайки; „Спасете ни, капитан Джут?“

— Не!

— Ще се молите ли тогава на онази господарка на паяците, Мадам Херувим, казвайки: „Херувиме, спаси ни задниците?“

— Не! — извикаха всички в един глас. Лари потърси с поглед херувима, но тя се бе заровила из дисковете и не обръщаше внимание на репортажа.

Петела се наведе над предните редици и лицето му се скри в сянката на широкополата шапка.

— А ще се молите ли на госпожицата без име?

Помещението се разтърси от възмутени ревове. Сякаш всеки от присъстващите бе пострадал лично от ръката на този вечно изплъзващ се дух. Може би вярваха, че наистина е така. Знаеха, че тя е само крадец. Но дали заради нея не бяха изгубили домовете си, роднините, дори познатия космос.

— Е, на кого ще се молите, питам ви аз? — продължи да ги подканва Петела.

— На капеланците, ето кому ще се молим, свети отче! — извика друга жена от първия ред. — Ще се молим на брата Исуса, за да ни помогне сега!

— Спасете ни, брате Зикел и сестро Мария!

— Братко Елвис, спаси ни от злата жена!

И стана така, че в Мезон зугу я провъзгласяваха за дявол, докато Силиконитовата секта й се прекланяше, сякаш е някакво божество. Според Лари тя бе просто една луда жена.

 

 

Те бяха петима на брой и се приближаваха откъм Лимбичния тунел, движейки се в индианска нишка. Нямаше никакво съмнение, съдейки по начина, по който държаха главите си и движеха телата си, че са човеци. И това бе единственото изискване, за да бъдеш томбо.

Посрещачите наизлязоха от своите колиби и ги заобиколиха, размахвайки предварително приготвените флагчета. Те знаеха, че томбосите ще се сражават за всеки и за общината му, независимо дали е богата или бедна. Някои томбоси също произхождаха от бордеите — млади жени и мъже, които мечтаеха да забравят беднотията и да се самоусъвършенстват по пътя на дисциплината и преодоляването на трудностите. Други бяха превъзпитани гангстери, прогонени служители на чили-закусвалните, марсиански улични бандити, наперени и покрити с белези. Един носеше нунчаку^[1], друг — бухалка или тояга, но повечето бяха майстори в ръкопашните умения — с крака и ръце. И никакви сложни технически средства. Лари ги уважаваше за последното, макар той самият да бе привърженик на други бойни концепции.

Томбосите не махаха на своите поддръжници. Мислите им бяха другаде. Ако някой от тях случайно ви погледне, ще го почувствате като удар в гърдите. Когато някой томбо произнася името ви, имате усещането, че ви е отрязал със скалпел от обкръжаващата ви среда. Те се носеха сред бунището сякаш бяха цветчета от рози.

Водачът, чернокоса жена е азиатски черти и плътно прилепнали бели панталони, беше неотразима. Лари погледна крадешком към Кстаска, после даде максимално увеличение на тялото й. Докато плъзгаше похотлив поглед по извивките й, той забеляза татуировка на лявата й ръка. Всички имаха такива. Беше знакът на Томбо: три линии, стилизиран дракон. Лари неволно докосна своята татуировка: емблемата на Екипажа, безкрайно заплетени циркулиращи вихри, които се извиваха спираловидно под кожата му. Той почувства едва доловими пулсации, сякаш собствените му клетки се опитваха да му пратят съобщение.

 

 

Във Висящите градини Ниглон Леглой дебнеше в засада диви котки. Беше приседнал на една издатина, зад завеса от листа и чакаше някоя котка да се появи на откритото пространство пред него. Досега не можеше да се похвали с особен успех, но нямаше нищо против, защото така си спестяваше усилието да се прицелва и стреля, както и яда, ако не уцели.

Ниглон знаеше, че рано или късно някоя котка ще си покаже носа. От време на време дори дочуваше ръмженето им от далечните храсталаци. Понякога зърваше за секунда жълтеникавата им козина между листата, но те изчезваха пъргаво, преди да съумее да реагира.

Беше се въоръжил с огнестрелно оръжие, 282-калибрен „Лафам“, с компютризиран оптически мерник и изкуствено омекотен приклад. Не беше негов, принадлежеше на Дог, който пък на свой ред го бе получил от Грант Непреклонния. Дог бе заявил, че Леглой може да го вземе на заем и дори го бе подканял да потренира с него, за да привикне с тежестта му. Оръжието наистина си го биваше, елегантно изработено, удобно за действие. Леглой бе прекарал тук цялата сутрин, бе стоял съвършено неподвижно, с изострени докрай сетива, улавяйки и най-малките вибрации. Чувстваше се, както вероятно са се чувствали на Венера ловците на динозаври, спотаени из тамошните храсталаци. Веднъж Леглой бе гледал филм за лова по онези места.

— Как върви? — попита зад него Маймуняка. Леглой едва не падна от скалната издатина. След това завъртя бавно глава и погледна неочаквано появилия се отзад спътник. Маймуняка изглеждаше както обикновено, като че ли преди малко бе изплувал от дъното на маслен резервоар. Зъбите му бяха мъхестозелени.

— Току-що избяга — рече Ниглон Леглой.

— Ти да не ми се разсърдиш — промърмори Маймуняка и се дотътри до него.

Леглой очакваше съобщение, заповед, призив. Но Маймуняка изглежда бе дошъл тук само за да убие някой и друг час стърчеше до него и разглеждаше храсталаците. Нещо се размърда отсреща.

— Котка? — попита той и вдигна ръка.

— Маймуна — отвърна Леглой, вдигна пушката и се престори, че се прицелва в главата му.

— Ма ти кво ги правиш, ядеш ли ги?

— Продавам ги на закусвалните — отвърна Леглой, доволен от хрумването си и положи пушката в скута си.

Маймуняка изсумтя нечленоразделно. В очите му трепнаха странни пламъчета.

— Къде си ходил? — попита го Леглой.

— Вика ме Грант — отвърна Маймуняка. — В доковете. Гледаше кво има там. — Той откъсна едно голямо листо от близкия клон и го смачка между мазолестите си пръсти. Подуши го, след това взе да го дъвче.

— Той как ти се струва? — попита Леглой. Ядоса се, че гласът му трепна.

Маймуняка го погледна замислено.

— Няма да се плашиш от него, мой човек — рече той, малко подигравателно.

— Не ми викай мой човек — сопна се Леглой. Маймуняка не само не се обиди, но дори не забеляза променения му тон.

— Ако питаш мен, той отдавна си е подредил патиците в една редица — заяви той. — Я глей там една!

— Патица ли?

— Котка бе! — поклати глава Маймуняка и го бутна по рамото.

Пушката изтрещя. Жълто-кафявото тяло подскочи от земята. Предсмъртен вик проряза като нож Градините.

Страхотно беше. И усещането беше наистина незабравимо.

 

 

— Какво мислите? — попита полковникът. — Истинска малка красавица, нали?

Тя докосна сребристото острие на кобалтовото копие „Дрински“. Маникюрът й беше съвършен. Достатъчно къс, за да не оставя драскотини.

— Бива си я, няма що — потвърди Грант Непреклонния. Държеше ръцете си в джобовете.

Тя спусна капака върху смъртоносния инструмент, плъзна пръсти по него, след това взе калъфа и му го подаде.

— Ваше е.

Грант Непреклонния извади дясната си ръка от джоба и отметна перчема си с палец.

— Чудно защо тъй лесно се разделяте с нещо толкова хубаво?

Полковник Старк стисна устни и лекичко поклати глава.

— Защото бихме желали вие да я използвате — бе отговорът.

Изглеждаше ужасно непоколебима в черната униформа, блестящите ботуши и червената барета, прихванала косите й. Имаше ясносини очи и бяла кожа. Зад и около нея войниците й подреждаха алпинистка екипировка, медикаменти и космически порциони. Оръжията и амунициите вероятно бяха струпани на друго, тайно място.

— Човек трябва да е добре въоръжен, ако иска сам да се защитава — произнесе полковникът. — В наши времена това е належаща необходимост.

Грант Непреклонния се подсмихна. В старите дни бившите му колеги не биха си и помислили да му предложат помощ и закрила. Сигурно щеше да го сметне за лична обида. Но сега нещата бяха далеч по-прями и опростени. Изплуваха отдавна забравени представи за водене на бой, хвърлящи нова светлина върху възможностите да се решат назрели проблеми. Имаше нещо почти освежаващо в тази идея, все едно да гледаш стар, глупав филм късно през нощта в херметически затворен апартамент.

Като по поръчка отнякъде долетя с бръмчене миниатюрно сивкаво устройство, наподобяващо детски хеликоптер. То увисна над рамото на Грант, обърна се с муцуна към полковника и взе да мърда с челюстите и пипалата си. Грант Непреклонния протегна ръка и бръмчащата машинка го ощипа лекичко по пръста.

— Е, трябва да вървя — заяви той.

Полковникът изправи рамене и скръсти ръце зад гърба си.

 

 

— Имате много хубаво „куче“ — заяви тя.

Знаеше достатъчно за устройството, за да избягва да го докосва. Грант Непреклонния се усмихна. Малкият му телохранител умееше да всява респект.

— И все пак — настоя полковникът за последен път, — помислите дали не искате да посетите Ню Литъл Фоксборн? Там провеждаме истинска показна операция. Но скоро ще наложим подобен модел и другаде.

— Ами, забавлявайте се — кимна той и се извърна. След това погали „хвърчащото куче“ долепи устни до рудиментарното му ухо и прошепна:

— Хайде вкъщи!

Його седеше, опряла гръб на стената на апартамента и положила ръце върху коленете си. Избраникът на нейното сърце призоваваше своя идол, своята свещена гробница, своя дух в бутилка.

— Какво искаш, Його? — попита я той. — На новия свят? Сочна плячка? Изгубени в гората тлъсти палернианци?

Миниатюрният призрак изникна пред него.

— Капитане — рече Грант Непреклонния.

Його въздъхна. Не обичаше, когато започваше да му говори.

— Помниш ли — обърна се той към жената от екрана, — на Честност-2 ти попадна в една младежка банда? Отритнатите, тъй се наричаха. — Малкият призрак бе изграден от светлина и не се движеше. Грант Непреклонния го разглеждаше усмихнато.

— Та според господин Шварц — продължи той, — ти си откраднала делтапланер от един полицейски кадет, с когото си имала любовна връзка. Заседнала си в нулевата гравитация като муха в паяжина, размахвайки безпомощно крака. И трябвало да те спасяват.

Його мечтаеше да е някъде другаде в този момент. Грант говореше толкова нежно на своя призрак, но в душата му нямаше и следа от нежност.

Той погали пулта на машината.

— Обзалагам се, че Десети канал би дал мило и драго, за да покаже поне мъничко от тази картинка! А вече сме толкова близо. Проникнах под кожата ти. Слях се с нервната ти система. Притаих се в сляпото петно на твоята ретина.

Трантката въздъхна и уви главата си с шала. Не разбираше значението на повечето думи, които Грант произнасяше, но въпреки това се боеше от него. Ами ако капитанът го чуе? Ако го чуят други и й разкажат?

— Його.

Тя подскочи. Ококори се. Дръпна уши назад.

— Не се гърчи страхливо, Його, знаеш колко го ненавиждам.

Той се приближи до нея и докосна с длан муцуната й. Тя потръпна. В ръцете му беше още по-безпомощна.

— Ето, пак трепериш — укори я той с нисък, но рязък глас. — Не зная защо го правиш. — Грант се наведе, взе лапата й с ръка и отърка бузата си в нея. — Ах, Його, Його. Така искам да те обичам, но понякога ти се опитваш да ме спреш.

Не можеше да говори. Усещаше присъствието на стените, тавана и хладния, твърд мрак зад тях. Тя изви глава, преглътна и го погледна с крайчеца на окото си.

Грант пусна ръката й.

— Иди и намери храна — нареди й той. — И май е време да се изкъпеш. Но преди да излезеш. Разбра ли, Його?

 

 

На монитора в Таламуса херувимът Кстаска засече стърженето на някаква свръхмощна система, която поглъщаше лакомо информация.

— Лари — извика тихичко тя. — Ето го пак.

— Идвам, шефе — обади се Лари, притича между редовете и приседна на стола до нея. Веднага разпозна признаците — това несъмнено бе някаква уникална по сила програма, добре прикрита или заглушена, така че да не може да се установи с какво се занимава. Нещо прояждаше дупки в инфосферата.

Кстаска подпря брадичка на рамото му.

— Това той ли е? — попита тя.

— Кой той?

— Онзи мъж, с трантката — отвърна тя. — Понякога се навъртат в района.

— Ах, Тайнственият мъж — сети се Лари и разтърси гривни.

 

 

Капитанът погали своето ново гнездо. Тя чукна лекичко с нокът пластината с вградената в него личност — обикновен, корбанов Ариел. Сетне се намръщи, почувствала лека болка зад гръдната кост. Беше изнервена и притеснена.

Споходена от внезапен служебен ентусиазъм, тя се свърза с Понса. На екрана мястото изглеждаше като царство на хаоса. Тъкмо инсталираха корпусния интерфейс и бяха оголили всички вериги. Предназначението му беше да подобри комуникациите между двете полусфери. Според програмистите, интерфейсът щеше да осигури невероятно облекчение в качеството на работата. Капитан Джут пусна няколко окуражителни реплики.

След това се пъхна в гнездото и се затвори в мрака, в който миришеше на пот от чужди тела, на лош дъх и на вълнение; Тя си сложи слушалките и почувства как виртуалната мрежа притиска тялото й като обезопасителен колан.

 

 

Намираше се в кабината. Бордовете бяха ярко озарени, истинска пещера със съкровища от зелени скъпоценни бисери, подскачащи графити и индикаторни светлини. Пръстите й бяха положени на клавишите, а над главата й се ширеше космосът, но истинският космос.

Движеха се. Джут усещаше безтегловната маса на прикачения товар зад нея и вибрациите от трите големи бергенски двигателя, които ги извеждаха на орбита, сред грамадните товарни платформи.

— Добре… — промълви Капитан Джут.

В далечината с трясък се зададе стар мичъмов магнитен влак, натоварен с богата руда и замразени газове от астероидните мини, докато съвсем наблизо навахови „скорпиони“ и фраймахерски „орли“ кръстосваха между рифовете подобно на алчни, метални риби. Един от тях пресече курса й в забранена близост, принуждавайки я да направи остър завой.

— Типично! — извика доволно капитан Джут.

— КАПИТАНЕ, ИСКАТЕ ЛИ ДА ИЗЧИСЛЯ НОВ КУРС? — попита над ухото й познат, приятен глас.

Табита се усмихна зад визьора.

— Дръж този курс, Алис — каза тя.

— РАЗБРАНО, ДА ПОДДЪРЖАМ КУРСА — потвърди Ариел.