Колин Грийнланд
Открадни си свят (27)

8.

Табита Джут беше в леглото. Носеше отдавна непрана нощница от портокалова коприна. Очите й бяха два морави кладенеца. Струваше й се, че е умряла.

— Аз вече не спя — произнесе тя. — Защото, когато заспя, сънувам ужасни сънища. Сънувам, че стените на Понса се сриват и през отворите нахлуват ужасни дребни чудовища.

Добрия доктор седеше до нея и разглеждаше безупречно изпилените си нокти. От време на време се оригваше на етилов алкохол.

— И как се чувстваш след тези сънища? — попита я той.

— Доста зле — оплака се тя. — Направо отвратително.

— Имаш ли чувството, че събитията са извън твоя контрол? — продължаваше с разпита Доктора, но Джут вече не го слушаше. Чудеше се какво ли е станало с енергичните млади и лесно възбудими мъже и жени, които доскоро се изреждаха на възглавницата до нея. Сякаш запасите им се бяха изчерпали.

 

 

Добрия доктор нищеше различни ключови моменти от личния живот на капитана.

— Бихме могли да кажем, че капеланците олицетворяват бащата, всемогъщ и забраняващ, докато Слънцето е майката, хранеща и защищаваща. Отделянето от системата е като напускане на родния дом.

— На родния дом? — повтори капитан Джут. — Че къде е той? — Мислеше си, че няма да е зле, ако пийне нещо. Огледа се за някой сервизен робот, сетне си спомни, че всички се бяха повредили. Зое твърдеше, че знае едно място долу на доковете, където ги поправяли, но кой знае защо никой от тях не се върна.

Което пък я наведе на мисълта за Саския Зодиак.

— Това, което не разбирам — промърмори Джут, — е, защо тя се обърна срещу мен?

Добрия доктор си водеше записки в бележника.

— И кой се е обърнал срещу теб, Табита?

— Всичката тази помия по Десети канал. — Неща от миналото, които не помнеше да е разказвала на когото и да било, дори на Алис. Нямаше кой друг да ги изрови.

Представи си, че Саския Зодиак седи до нея гола в леглото. Дете, в тяло на възрастен. Спомни си, как я будеше с плача си в тъмнината.

— Не мога да нося на гърба си и проблемите на другите — призна тя на Доктора. Той й мереше пулса.

Както и да е, помисли си тя, било каквото било. С новото си хоби Саския Зодиак бе преоткрила своята независимост. Последния път, когато Табита се надруса и й се обади, телефонът звънеше и звънеше, но никой не отговаряше. Влезе във виртуализатора, а когато излезе, той продължаваше да звъни.

— Дамата от Не бива — произнесе пресипнало тя.

— Ах… познато ми е — кимна Добрия доктор. — Това е пародия на една стара поема. Знаеш ли, че и това твое привидение също е от книгата…

— Прав си. Видях я, да я чете.

— … „Алиса в страната на чудесата“ — продължи Доктора.

— Не — спря го капитан Джут. — Не е от тази. Книгата е „Питър Пан“. Баща ми обичаше да ми я разказва, Алис ли? Да, кръстих „Алис Лидъл“ на Алиса. Но това и тя може да ти го каже. — Табита видя, че той отново си записва. — Не се безпокойте, докторе. Не страдам от халюцинации.

— Алис не е само безжизнено парче пластмаса! — разнесе се изнервеният глас на господин Спинър от интеркома. — Алис е личност, гласово задействаща се авторефлексна граматична метасистема!

— Ти защо подслушваш? — скара му се капитан Джут.

Господин Спинър изглеждаше разтревожен. Нещо не му даваше мира. Линиите около устните му се бяха врязали. Очилата му едва се крепяха на върха на носа.

— Забравете пластината, тя няма да ви помогне с нищо! — развика се той с глас на човек, комуто твърде дълго са отказвали думата. — Капитане, трябва да говоря с вас насаме!

— По-късно — обеща тя. — Аз ще дойда. — Тя се пресегна и изключи интеркома. — Всичко е заради тоя шибан кораб. Той ни пощури! — Тя се бореше със заплетените чаршафи. — Ще си вдигна чуковете в момента, в който се материализираме, казвам ви! Тогава аз ще изчезна, пък вие ме търсете.

— Факторът околна среда — произнесе замислено Добрия доктор. — Левкофобия, безпричинен страх от пустота и обезличаване… Не бива да забравяме, че всички сме жертви на дисоциацията между пространството и времето. — Той протегна ръце напред, сякаш прикрепяше невидим глобус. Бележникът му се изхлузи и тупна на пода. Капитан Джут надзърна в него. Нямаше записки, само драскулки: паяжини, жабешки лайна, големи, надървени членове.

— Може би химерите са симптоми… — философстваше той. — Съзнателни халюцинации… увещаващи архетипи, които патрулират из граничната зона на нашата идентичност…

— Това е Саския, — прекъсна го тя.

Добрия доктор вдигна глава.

— Зов за внимание?

— Незабавно открийте Саския Зодиак — нареди Табита, без да му обръща внимание. — Намерете я!

— Апартаментът й е празен — докладва Отис. — От месеци насам.

— Виртуалният цех е разглобен — обади се Клег.

Джут се зарови в смачканите чаршафи.

— Просто я намерете!

— Капитанът на Понса! — отекна тревожен глас. — Капитанът на Понса! Капитанът на Понса!

— Божичко мили — въздъхна тя отвратено.

— Капитане, тук е полковник Старк.

Тя замръзна. Стисна с юмрук пижамата между гърдите си.

— Дайте ми нещо да се оправя — примоли се Джут на Доктора. — Направете го за мен, чувате ли ме?

— Но, разбира се — кимна съчувствено Добрия доктор.

Той отвори куфарчето си и вътре блеснаха редици от ампули.

Джут стана и започна да си навлича дрехите. Докторът я следваше по петите, опитвайки се да й пробута някаква витаминозна напитка. Тя го отпрати. След това се пъхна в колата.

Из тунела се носеха бели прашинки. Сой също ги видя. Мустаците й подскочиха, когато се полепиха по предното стъкло.

— Кво е туй?

Капитанът се загледа през бронираното стъкло.

— Това е сняг, Сой. Заваля.

 

 

Във фоайето на Понса полковник Старк и нейният чернориз ескорт бяха пресрещнати от Ломакс и Отис. Червените барети бяха млади и добре сложени. Кожата им блестеше от чистота и добра физическа форма. Освен това се бяха намазали със смазочно масло Х7 за дългоцевни пушки.

Другата миризма произхождаше от Кени. Козината на транта беше настръхнала, той непрестанно кършеше плещи. Полковник Старк опипваше нервно своя жезъл.

Джут заобиколи групичката и отиде при транта. Когато го погали, усети, че мускулите му са твърди като камък.

Пак фъшкии, помисли си тя. Стисна Кени за ръката и го отведе в контролната зала.

— Какво става? — попита го вътре.

— Простете, капитане — обади се полковник Старк, която незабелязано ги беше последвала. — Ако знаех, че не сте на мостика, щях да забавя часа на визитата си.

Дотича господин Спинър, стиснал развълнувано някаква папка.

— Капитане, най-сетне. Получихме доклад от…

— Първо, нека се отърва от тези хора — прекъсна го Джут и се отпусна уморено в един фотьойл. Кени клекна пред нея и тя разроши козината му с тока на обувката си. — Полковник, защо на мостика има въоръжени мъже?

Полковник Старк стоеше разкрачена й скръстила ръце на гърба си. Ломакс и хората й я бяха заобиколили.

— Капитане, имаме важно предложение — произнесе тя.

— Имате проблем — поправи я Джут. Тя забеляза, че Отис се усмихва. До него Спинър беше зачервен като рак. Зачуди се какво ли толкова спешно има да й казва. Някаква частица от нея се радваше, че може да го отложи поне за малко.

— Капитане — продължи Старк, — съществува всеобща загриженост относно предпазните ви мерки.

— Така ли?

— Особено що се отнася до отбранителната ни способност. На последното си извънредно съвещание Съветът постави под въпрос адекватността на вашите възможности и стратегията ви при евентуална вражеска атака. — Старк кимна към Ломакс и Кени. — Разговарях с вашите хора, но те не бяха, в състояние да ме осветлят по въпроса.

Капитан Джут не си даде труда да поглежда към Ломакс или Кени. Не откъсваше втренчения си поглед от Старк.

— Вероятно защото не смятат, че ви влиза в работата — каза тя.

Окуражен от хладната враждебност в гласа й, Кени се надигна и се залюля на пети. Някой от хората на Ломакс се изпърдя гръмко, а останалите понтийци се закискаха.

— Капитане! Не забравяйте, че животът на всеки един от нас е в ръцете ви!

— Тези момчета са най-добрите — обяви капитан Джут.

— Реакцията беше възхитителна. Почти мигновена. Каква е скоростта на реакцията, Алис?

— 0,875 СЕКУНДИ, КАПИТАНЕ.

— 0,875 секунди, полковник. Следващият път ще отрежем това 5.

Някои от хората се смееха шумно. Полковник Старк остана невъзмутима.

— Капитане, нека уточня някои от причините за нашето безпокойство. Този космически съд по начало не е бил предназначен да става убежище на човешки същества. Температурите непрестанно се менят, на борда се наблюдават и сривове във времето, предизвикващи сериозни неудобства. Пътниците очакват от капитана да ги отведе в безопасност до Палерния, но когато не получават от вас така желаната закрила, склонни са да я търсят в други фактори. А някои от тези фактори не споделят вашите интереси.

Жената говореше без колебание, с абсолютна вяра в своята правота — като всеки маниак. Табита се зачуди кой ли е написал речта й. Баретите зад нея стояха изпънати като роботи. Понтийците очевидно бяха смутени от наглото им поведение.

— Вън от тази сграда — продължаваше Старк, но в гласа й се долавяше и допълнението „и вътре“ — ние представляваме единствената способна да въведе ред сила. Пътниците на този кораб смятат, че е настъпил часът властта да премине в наши ръце.

Капитан Джут й обърна гръб. Вдигна един портокал и го захапа за кората, след това я изплю настрани.

— Намерете Саския Зодиак — каза тя — и тогава ще говорим.

Полковник Старк си пое въздух. Тя вдигна монитора на китката към устата си и произнесе:

— Внимание, до всички подразделения, говори Старк, говори Старк! Претърсете всички райони за ВИП, Зодиак, име Саския…

— Лично, полковник. Тръгвайте! Направете го за мен. След това ще разговаряме за бъдещето.

Полковник Старк огледа кръга от присъстващи и прикова преценяващ поглед в понтийската охрана. Тя отбеляза очуканите им сервоусилватели, мръсните коси и нелъснатите ботуши.

Кени изръмжа тихо и заканително. Старк не му обърна внимание.

— Капитане, надявам се, че сте проверили охраната си за бяс — произнесе презрително тя.

— Не се безпокой, Старк — отвърна със злобен шепот Ломакс. — Не е заразно за влечуги като вас.

Момчетата харесаха отговора.

Табита се изправи. Носеше дългото си черно кожено палто. С разчорлената си коса и враждебно настръхнало лице приличаше на избягал престъпник, преследван от космически рейнджъри.

Чувстваше се безкрайно изтощена.

— Полковник, благодаря ви за подкрепата и лоялността — произнесе тя. — А сега се разкарайте! Вървете да си играете на „Хаос“, ако няма какво по-добро да вършите. — Тя посочи Ломакс. — Това са хората, в чиито думи се вслушвам, полковник! Техните идеи имат смисъл за мен. Те не са разглезени. Бих казала дори, че все още не са опитомени. Също като този кораб, полковник. А сега изчезвайте. И ми намерете Саския Зодиак — добави по-тихо тя, — доведете ми я тук, но косъм да не е паднал от главата й. След това ще разговаряме за нашите отбранителни мерки.

Докато Джут говореше със Старк, Кени се прокрадна незабелязано до полковника. Той й се озъби и завъртя бавно глава. Старк се отдръпна и посегна към пистолета.

Изведнъж пространството се изпълни с оръжия.

Червените барети бяха вдигнали своите към тавана. Охраната пък се прицелваше в тях. Всички викаха с изплашени, възбудени гласове. Отекна самотен изстрел. За известно време след това единственият звук беше електрически пукот. Въздухът се разцепи от мълниите на парализиращите заряди. Свистяха микрокуршуми.

Един черноризец падна и от гърдите му рукна кръв. Незабавно до него коленичи друг, извадил пакета за първа помощ.

— Спрете! — извика полковник Старк и даде знак да преустановят боя. — Изнасяме се.

Простреляната жена лежеше неподвижно. Вече с нищо не можеше да й се помогне. Някой се наведе, вдигна я и я метна на рамо.

— Това беше напълно излишно — извика Старк, докато Ломакс ги изблъскваше навън. — Капитане, с този ход само си навлякохте нови неприятности, напълно дестабилизирахте…

Вече ги бяха извели от мостика и Табита се свърза със Старк по интеркома.

— Намерете Саския и тогава ще говорим — повтори тя отново, когато иначе равнодушното, но сега изпълнено с омраза лице се появи на екрана. — Обещавам. Полковник Старк беше права, нямаше никакъв смисъл от стълкновението — продължи тя към присъстващите в залата, без да прекъсва линията. — Глупава постъпка. Ломакс, кой започна пръв?

— Но, капитане — извика някой отзад, — тя щеше да стреля!

Табита го посочи.

— Вземете му оръжието. Хайде, размърдайте се там. На този човек повече да не се дава оръжие, разбрано ли е, Ломакс? И така, полковник, мисля, че се разбрахме. Дочуване засега… Слушам ви, господин Спинър — рече тя, след като прекъсна връзката.

Той и посочи кабините в горната част на галерията. Тя го последва и махна на Кени, който се втурна да ги изпревари. Всичко беше под контрол. Капитан Джут беше готова да приеме рапорта на своя първи офицер.

 

 

Джут седна зад бюрото, докато Спинър затваряше вратата. След това се изправи пред нея и заговори с официален тон:

— Госпожо, най-сетне мога да рапортувам, че в 045.4.4 навлязохме в сферата на Приближаването.

Капитан Джут почувства приливна вълна на неописуемо облекчение. Тя удари с юмрук по бюрото.

— Значи излизаме навън? Защо никой не празнува?

Господин Спинър изглеждаше обезпокоен.

— Капитане, мисля, че трябва сама да погледнете.

— Какво има? За какво говорите?

Той включи монитора на бюрото. Появи се бледорозов облак на фона на белезникава мозайка. Табита го разглежда няколко секунди съсредоточено, но не можа да различи нищо.

— Това ли е характерната картина от сближаването?

— Да, капитане — кимна господин Спинър. — Неидентифициран бинар.

— Как така неидентифициран?

Това беше първата чужда звезда в пределите на мезоскопичната вероятност и масата й вече притискаше нанопорите на хипертракторния лъч. Радиосигналът й бе далеч по-мощен от предполагаемото, по-широк и по-стабилен от моделите на Алис. Джут присви очи, загледана в бледия призрак от монитора, сякаш можеше да почувства топлината му.

— Искаш да кажеш, че това не е Алфа?

Господин Спинър се почеса по брадичката.

— Сама виждате, че повърхностната температура съвпада с очакваната за Алфа — заговори той, — но мащабът е далеч по-голям. Ако това е Алфа, капитане, къде в такъв случай е Проксима?

— Писна ми — тропна с пръсти по бюрото Табита. След това завъртя глава, сякаш за да се отърве от кошмарно видение. — Защо я няма Кстаска? Трябва ми някой, който да ми каже какво става.

Господин Спинър вече беше помислил за това. Дори имаше план.

— Капитане, готов съм да повикам хора, които…

— Не — спря го тя. — Никой не бива да знае. — След това включи монитора на китката. — Алис?

— ДА, КАПИТАНЕ?

— Необходима ми е последната проекция на близки обекти.

— ИЗЛИЗА НА ГОЛЕМИЯ ЕКРАН.

Капитанът стана и надзърна през прозореца на вратата. На мястото на разбития екран бяха монтирали временен заместител. В момента се виждаше размътен червен кръг, като нажежена сгурия в самия център на четири познати планети, три с бозав цвят и една зелена.

— И какво имаме там? — попита тя.

— ФАЛШИФИЦИРАНА ИНФОРМАЦИЯ — отвърна безтелесният глас.

Господин Спинър си свали очилата и ги избърса в ръкава на ризата си. След това се пресегна и изключи връзката с корабната личност. Лицето му беше пребледняло.

— Не го е направила Алис — заяви уверено той. — Получихме го направо от Окципиталния лоб, от самия аналог.

— От Окципиталния… — Табита почувства, че й призлява.

Господин Спинър склони лъщящото си теме.

— Табита, знаете добре, че резидентите не могат да оказват каквото и да било въздействие върху активността. Те дори не вярват, че съществува… — Той положи ръка на монитора. — Това е сурова информация, капитане. Наскоро получена, още необработена. — Гласът му се снижи до едва доловим шепот. — Един Господ знае какво точно ни подава Алис.

Джут очерта с пръст кръгче върху стъклото на монитора — контурите на звездата, която не можеше да види.

— Върви си — каза тя. — Остави ме. — Той направи опит да възрази, но тя го спря: — Оставете ме, господин Спинър.

 

 

Седеше съвсем сама в анонимната кабинка. На бюрото беше залепена реклама за екзотично меню в близката чили-закусвалня.

— Проклетият камък дори не иска да иде където сме му казали — промърмори тя. — Изтегна се в ергономичния фотьойл, изработен така, че да е удобен за същества с всякаква форма. Не можеше да откъсне хипнотизиран поглед от шарената реклама на закусвалнята. — Алис, ти го правиш, нали? Не е Саския.

Мускулите на лицето й се изопнаха.

— Какво си сторила?

Светлините в кабинката премигнаха — първо светнаха червените, после зелените и накрая сините лампи.

— ПРОКСИМА ЦЕНТАВЪР, КАПИТАНЕ — прошепна измамническият глас.

Капитан Джут се щураше из малкото помещение, сякаш търсеше някакъв машинен дефект.

— Не ме лъжи, шибано изчадие! Никога вече не го прави, чуваш ли?

— КАПИТАНЕ, ТАЗИ КОНСТРУКЦИЯ Е НЕСПОСОБНА ДА ЛЪЖЕ. ТАЗИ КОНСТРУКЦИЯ Е ЛИЧНОСТ, ОПЕРАЦИОННА МЕТАСИСТЕМА.

— Брей, тъй ли било? — попита иронично Джут. — Аз пък не го знаех. Ето ти един малък тест, тогава. Алис, кажи, спомняш ли си Венера? Помниш ли какво се случи там?

— ТАМ РАЗБИХТЕ ТАЛАСЪМА, КАПИТАНЕ.

— Точно така, Алис. Разбих го, разбих и теб. Капитан Джут облиза пресъхналите си устни.

— А след лова те намерих отново, Алис.

— ПРОКСИМА ЦЕНТАВЪР, КАПИТАНЕ.

— Намерих те отново, Алис, макар това за малко да ми струва живота, а сега ти… ти… — Табита поклати глава. — Не. — Тя прокара пръсти през къдравата си коса. — Виждаш ли, работата е в това, че аз не ти вярвам. Ей в това е цялата работа. Ама съвсем цялата.

Капитан Джут се сгърчи във фотьойла, сякаш внезапно се беше загрял до червено.

— Алис — промълви тя — е на една пластина, Тя не е истинска, но тя управляваше таласъма и тя откара „Изобилие“ при Харон, където всички ние гледахме смъртта право в зейналите й сливици.

Тя отново поклати глава.

— Но ти нямаш нищо общо с нея. Ти си само сбор от случайна информация. Ей това си ти и нищо повече. Всички си мислят, че те има, защото така са свикнали. Побъркали са се по теб, както са се смахнали по онази Тайнствена жена. А няма никакво значение дали тя съществува, нали така? Също както няма никакво значение дали Алис още я има. Защото шибаният кораб лети накъдето си иска.

— ПРИБЛИЖАВАМЕ ПАЛЕРНИЯ, КАПИТАНЕ — продължаваше да нарежда гласът. — ДЕСНОБОРДОВ ЛЪЧЕВ ВЕКТОР 36 ГРАДУСА 42 МИНУТИ И 06 СЕКУНДИ, 170,33,05 СУБЕКТИВНО ВРЕМЕ.

— Ти си само една програма и нищо повече. Написана от серафимите върху конструкция на фраските. Ти не помниш Венера — капитан Джут се изправи. — Не помниш дори Алис. — Малките светлинки премигнаха. По пултовете пробягна вълна като ехо на далечен смях.

— Алис е мъртва — осъзна Джут и се олюля.

— ПАЛЕРНИЯ ИЗГРЯВА, КАПИТАНЕ.

 

 

Дог Шварц излезе от Пещерата на безредието и се спусна към дефилето на Окципиталната шахта. Беше се надрусал до козирката. Високо над главата му мъждукаха отраженията от пилоните на спрените асансьори. Кабините бяха обхванати от стеблата на дебели лиани, изникнали направо от бетонния под.

Пътят под колелата на мотора бе съвсем гладък. Дог Шварц си мислеше за мацките от Окципиталната шахта. В главата му дращеше слабо жужене, което се усилваше и отслабваше на талази. Дог Шварц беше щастлив. Въобще не беше подготвен да бъде призован от познат и неприятен глас, отекнал откъм тавана на пещерата.

— Къде се губи досега?

Гласът принадлежеше на губернатора. Той самият стоеше пред разтворената врата на неподвижната асансьорна кабина. Във връзка със застудяването беше прибавил към неизменното си официално облекло топъл вълнен шал и чифт кожени ръкавици. Косата му блестеше, сякаш беше лакирана.

Дог Шварц насочи мотоциклета нагоре по стълбите към товарната платформа, където спря. Мъжът ще заплати дължимото, нямаше никакъв смисъл да го обижда.

— С приятели — добави Дог Шварц.

— Ордата — кимна Грант Непреклонния.

Яхнал мотора, Дог Шварц го озари с доволната си усмивка. Сетне се почеса по брадата.

— С Ордата, разбира се. Момчетата са си набавили чудесни играчки. Ще видиш, губернаторе.

Грант Непреклонния пъхна ръце в джобовете на сакото. Устните му потреперваха нервно.

— Ела тук — нареди той.

Дог Шварц се придвижи напред. В обгръщащите ги сенки забеляза зелените очи на трантката. Лежеше по корем върху кабелите и го наблюдаваше през сплетените клонки.

 

 

Отблизо очите на Грант изглеждаха като мънички черни копчета на диоди.

— Казвал ли съм ти да идваш насам?

— О, всичко е наред, губернаторе — ухили се невъзмутимо Дог Шварц. — С момчетата се позабавлявахме чудесно. — Той вдигна глава и улови погледа на трантката. — Добрутро.

Грант Непреклонния протегна ръка, с обърната нагоре длан.

Дог Шварц взе да се тупа по безчислените джобове на комбинезона. Всички бяха натъпкани с наркотици, но все не можеше да открие този, който му трябваше. Най-сетне между пръстите му изтрака шишенце с успокоителни и той го постави върху дланта си, облечена в черна кожена ръкавица.

— Чаках ги още преди три дни — заяви Грант Непреклонния.

— Ами… тъй де — отвърна Дог. — Там долу времето тече по-бързичко.

— Не ме ядосвай.

Дъхът извираше на облаци от устните им. Дог Шварц разклати опашката си и прокара пръсти през нея.

Грант Непреклонния си мислеше, че всички затруднения всъщност са проблеми на системата. Това, от което наистина се нуждаеш, е информация, чиста и неподправена информация. Такива като Дог Шварц и чичо Чарли са само негативни функции на системата. Снабдени с мощно ентропично въздействие, те излагат на постоянен риск всякаква полезна информация, вдигайки ненужен шум във всички посоки.

Той подхвърли шишенцето с лекарства и го улови във въздуха.

— Ще ми трябва още. Кажи на чичо Чарли. И остани там, докато пратя да те извикат.

Дог Шварц изпръхтя шумно. Той метна поглед през рамо към пътя, който беше изминал.

— Добре, ще му кажа.

Грант Непреклонния огледа кръглото му лице.

— И какво означава това?

Дог Шварц се почеса по носа.

— Ами… че имах и малко друга работа. — Ясно беше, че е намислил да се върне при геймърчетата в Шахтата. Грант Непреклонния поклати бавно глава, вдигна ръка и докосна с показалец карфицата, която придържаше безупречния възел на вратовръзката му.

От острието й бликна тъничък сноп светлина и прободе Дог Шварц в лявото бедро. Мина през плата и плътта и се изгуби някъде в пода отзад.

Грант Непреклонния пристъпи напред и се надвеси над строполилия се Дог Шварц, докато си нагласяваше вратовръзката.

— Това трябва да те позабави мъничко — произнесе отчетливо той. Всичко почервеня, след това побеля и накрая се спусна черна пелена.

 

 

Дог се събуди при изоставения асансьор. Левият му крак гореше, от тазовата става до коляното. Когато се размърда, пламъкът стана термоядрен.

С дясната си ръка той опипа наоколо, докъдето можеше да се пресегне, без да мести левия си крак. Някой му беше прибрал дрогата. Помисли си за чичо Чарли. След това за неговите медицински сестри. Те щяха да знаят какво да направят. И в този момент завъртя глава, за да установи, че не е сам на пътя.

Върху седалката на собствения му мотоциклет се беше настанила мургава жена с раирана фланела и дълго черно палто. Дог я изгледа отдолу до горе. В първия момент си помисли, че е Дева Мария, дошла да го отведе в рая, но всъщност беше капитанът.

— Опитвам се да си спомня — заговори го тя, — къде съм те виждала преди.

Дог Шварц преглътна. Имаше чувството, че някой е пъхнал шкурка в гърлото му.

— Защо непрестанно си мисля за Марко? — запита го тя. — Ей, ти да не си негов приятел, а? Марко Мец. Не? Че защо тогава ми напомняш на него? — Тя се наведе напред през дръжките. — Искам да кажа, виждам го, както сега виждам теб — да лежи в онова тресавище на Венера. И двата му крака бяха строшени. Но това не е… За какво говорех?

Дог Шварц изграка нечленоразделно.

— Зная — кимна тя и се засмя. — Кракът на Марко! Ти си този, когото пратиха от болницата, за да му прибереш обратно крака. Но аз тогава вече те… тогава аз… зная, че аз тогава вече те познавах… — тя поклати объркано глава.

— От преди това.

— Дад пия — успя да прогъгне Дог Шварц. — Да пия.

Капитанът бръкна с ръце в джобовете на черното си палто. Тя се огледа, сякаш очакваше някой да седи зад нея. Движенията й бяха бавни, хипнотизиращи, също като речта й.

— Имах една чанта — продължи тя. — Ей толкова голяма беше. На времето я носех със себе си навсякъде! От Меркурий до Харон. Винаги държах вътре кутия с бира. Ако сега беше с мен, щях да ти дам да сръбнеш. — Тя продължаваше да клати глава и да подсмърча. — Къде беше това? Не говоря за чантата. Хайде, предавам се.

Дог Шварц най-сетне намери сили да проговори.

— Чистех — изрече мъчително той. — Прозорци. — Надяваше се това да помогне.

Капитан Джут отвори уста в едно голямо „О“ и го посочи с пръст.

— На Честност-2! — сети се тя. — В онази младежка банда. Тъкмо ми идваше на ума. — Тя скочи от мотора и тръгна към него. — Ами, да. Чакай, как ти беше името — Дог, Дог кой? Хайде де — Дог какво беше там? Здрасти, Дог. Радвам се да те срещна отново. Как я караш, приятел?

Тя го побутна по рамото с върха на обувката си. Той изписка болезнено.

— Май не си много добре, а? — попита капитан Джут.

Тя приклекна до него и го погледна в лицето. Очите му бяха помътнели, зениците — не по-големи от главички на топлийки. Също като нейните. Тя кимна с вид на мъдрец и погледна към тавана. Парата от устите им се смесваше и пълзеше бавно нагоре.

— Това е територия на Хаоса, нали? — попита го тя.

— Долу — отвърна Дог. Опита се да мръдне глава, за да й покаже къде.

— Отдавна не бях минавала насам — призна му Табита. — Е, ти сигурно го знаеш. Няма какво да търся тук.

Тя му показа ръцете си. Бяха изподрани и окървавени, сякаш дълго време ги бе блъскала в нещо твърдо. Но усмивката й бе все тъй замечтана.

— Никак не боли — побърза да го увери. — Още повече, когато срещнеш стар приятел.

Дог Шварц се огледа за неизменната й сянка — транта — но животното не се виждаше никакво. Очевидно Джут бе съвсем сама.

Капитанът бръкна в ризата му.

— Казах на тази полковник Старк — заговори тя, — че са ми по-близки идеите на хора като теб… Като теб… Кени и Ломакс… — Изглежда белеше нещо от кожата му.

— Знаеш ли за какво си мисля? — продължи раздразнено, сякаш не успяваше да се съсредоточи. — Мисля, че причината е в този кораб. Преди да го получа, бях едно обикновено момиче, което си падаше по веселия живот. Сигурно още съм такава. Въпреки… въпреки всичко.

Тя подаде ръка на Дог Шварц. Имаше нещо на върха на показалеца й. Приличаше на тънък обелен лишей, но беше кафеникаво.

— Искаш ли? — попита го. — Тъкмо кракът вече няма да те боли. Всичко ще престане да те боли. — Тя отдръпна ръка и разгледа отблизо блестящото малко нещо, залепнало на пръста й. — Не, няма да ти дам. Защо пък да не те поболи малко? Честност-2, казваш, ама че далеч назад във времето се връщаме днес!

Дог Шварц полагаше отчаяни усилия да се съсредоточи върху думите й през огнената пелена. Да можеше само да я пипне, Грант щеше да допълзи на четири крака и да го моли за нея. Дог си спомни, че носи неутрализатор „Магнани“ — сигурно средство за лична защита. Беше го скрил в мотора.

— Е, заповядай, вземи — възкликна капитанът и отново коленичи. — Ето, вземи си.

Тя повдигна ризата му нагоре и оголи бялото му изпъкнало, щръкнало шкембе. След това, сбърчила вежди, отлепи лишея от пръста си и го постави на корема. Животинчето се намести удобно и се прилепи плътно за кожата.

— Тук така ги лекуваме тези неща — похвали се тя, докато наблюдаваше как телцето на съществото се изпълва. — Всеки се храни от другия.

Объркан и изплашен, Дог Шварц не смееше да откъсне очи от подуващия се лишей. Изведнъж почувства, че между него и неистовата болка в крака се разстила нежна, омекотяваща пелена. Все още усещаше пареща горещина, но сякаш се беше отдалечила поне мъничко.

— Всеки се храни от другия — повтори капитан Джут. Очите й бяха навлажнени. — Ако някой те пропусне, следващият ще ти види сметката. — Предполагаше, че говори за него. Изведнъж осъзна, че тя наистина беше опасна.

— Виж — изрече Дог, най-сетне понадвил болката. — Май не разбираш точно. Нищо не съм направил. Ама съвсем нищичко. И не бих направил. Може да съм голям, но не съм такъв човек. — Думите излизаха от устата му като балони, напомпани с горещ въздух. — Само изпълнявах заповеди. Гледах да съм полезен за делото. Викат ми, свий сармите на онзи задник и аз действам. Първо, разбира се, ги увещавах и само ако не се получи… Нали разбираш? — Той направи опит да скъси разстоянието до мотоциклета, но тялото му отказваше да се подчини.

Табита Джут въобще не слушаше изповедта на Дог. Тя си имаше свое бреме от чувства, което напираше да се излее навън.

— Край, отказвам се — призна му тя. — Нека ме изядат. Повече няма да се боря.

Тя скочи на мотора и го запали.

— Повикай помощ! — примоли се Дог Шварц. — Кракът ми!

Опрял глава на земята, той я изпроводи с поглед, докато се отдалечаваше сред прахоляка. Всичко се обърна с краката нагоре, помисли си Дог.

Не че имаше някакво значение.

 

 

В края на краищата го спасиха, и то хора, които нямаше да му слагат още лишеи. В случая с капитан Джут спасяването се оказа значително по-продължително.

Откриха я, естествено, в Латералната Фисура, в една изоставена аналогова кариера. От мотоциклета нямаше и следа. Цепнатината, в която Табита бе пропълзяла, бе толкова тясна, че спасителният екип едва успя да се промуши. Когато се добраха до нея, беше посиняла от студ. Съблякоха мокрите й дрехи и забелязаха четири лишея по тялото й, които я държаха в седирано състояние, докато й влеят течности. Единствената дума, която успя да произнесе, беше Доджър.

Но от капитан Гилеспи и останалите членове на експедицията все още нямаше никаква вест.