Колин Грийнланд
Открадни си свят (30)

2.

Бар „Тривиа“ беше все така препълнен, дори след като Последния поет реши да се покачи на една маса и да изрецитира „Балада за фраска“ с пискливия си глас. Посетителите се отнасяха към всичко с доброжелателно търпение. На ъгловата маса почти непрестанно седяха двама или трима транти, сърбаха питиета и държаха под око тълпата.

Последната идея на г-н Муун бе да примами няколко от големите паяци, които живееха из дупките в стените, и да организира с тях надпревара. Клиентелата следеше събитието със смесица от любопитство и отвращение, залагаше се всичко, включително фъстъци и стафиди.

— Не зная, погледни ги. Само погледни тези проклети хлапета — ядосваше се Рори и не спираше да търка барплота.

Все още нямаше никакви вести от Доджър Гилеспи или пък от Тайнствената жена. Противно на очакванията, внезапното изчезване на прословутия призрак само подхранваше нейната известност. Какъв ли нов удар подготвяше? Вярно ли е, че са я зърнали на едно или друго място — в Замъка на Латералната Фисура или в „Цвърчащата пържола“? Някои дори разправяха, че участвала в последната битка на Понса, където кремирала поне дузина нещастни перки.

Панорамният прозорец на „Тривиа“ показваше черно, скрито от облаци небе, разсичано от кръстосващи се светлини на прожектори.

— Не е ли твърде мрачно, Рори? — поинтересува се Най-добрия съдия. — А, как смяташ? Не са ли прекалено черни тоновете?

 

 

Мейвис Форестал седеше на обичайното си място в ъгъла и отпиваше от неизменния „Двоен нощен“. Наскоро прекарана непозната кожна болест, която се бе разпространила като епидемия, беше оставила трайни следи от подпухнали, разширени и разклонени вени по лицето й. Срещу един голям джин Добрия доктор бе готов да разкаже на всеки колко надолу се спускаше зоната на поражението.

Тя все още притежаваше „хвърчащото куче“, макар блестящият му корпус да бе обгорял и кибернетичното създание да бе изгубило способността си да лети. Вече не клечеше върху рамото й, а се криеше в чантата, където ровеше и късаше хартиените кърпички.

В последния ден от скромните, но напълно задоволителни приготовления в „Тривиа“, Ееб Алтецианката се присъедини към Мейвис и философите.

— Призраци, повторения, смущения във времето — говореше Добрия доктор, изброявайки необяснимите явления. — Наскоро един от пациентите ми видял в Декстро Темпорал да вали сняг. — Той вдигна глава, сякаш очакваше от тавана да се посипят снежинки. — Чудовищни личинки, които се спотайват в боклукчийските пещери.

— Безпрецедентни времена — отбеляза Най-добрия съдия.

— Напротив — възрази Последния поет. Очите му бяха като сварени яйца, а косата му стърчеше във всички посоки. Той сграбчи молива си и го скърши на две. — В навиванията и развиванията на тази голяма восъчна топка — зарецетира той с малко неуверен тон. — Земята изразява своя стремеж към пресъздаване.

Мейвис изсумтя. Това беше единственият принос към разговорите, който си позволяваше от време на време. Чантата до нея се раздвижи едва забележимо. Последния поет надигна халбата с бира и продължи с отнесено изражение:

— Знаете ли, Адолф Хитлер е смятал, че Земята е куха. Вярвал е, че там долу обитават цели народи, в очакване да бъдат покорени от чистокръвните арийци.

Най-добрия съдия се изкашля многозначително. Добрия доктор използва тази възможност да хвърли чисто професионален поглед в гърлото му.

— Кой тоз Аридолф Хитлиер? — попита Ееб, докато си играеше с огърлицата, която се полюшваше върху едрите й, покрити с козина гърди.

В този момент вратата на бара се отвори и вътре влезе рус мъж с розово поло и тъмнозелени панталони. Беше въоръжен, до зъби и изрисуван със серийни номера и баркодове.

Трантите се наежиха, оставиха чашите с кафе и наскачаха. Рори им махна с ръка да седят спокойно. Вероятно беше някаква грешка, макар че това едва ли щеше да има някакво значение в края на краищата.

Всъщност Рори постъпи така, защото познаваше влезлия. Всички го познаваха.

— Здрасти — поздрави го барманът с известна, макар едва доловима враждебност в гласа, — какво искаш?

Отзад вече напираха други и не само през тази врата. Всичките бяха облечени в същите униформи и носеха кислородни маски. Скоро барът се напълни.

Мейвис замръзна. Русолявият водач бе не друг, а Свен, нейният прогонен съпруг.

Свен опря длани на бара и погледна ухилено Рори.

— По заповед на Местния комитет и съобразно решение от съвместната конференция на Синода на Йерофан и Църквата на Христос Силиконит барът преминава под наша охрана. Ние тук сме ръката на Комитета — бойният отряд на Комитета.

 

 

Едва сега Рори се огледа с надежда към трантите, но те стояха неподвижно пред редицата от зейнали едрокалибрени дула.

Ееб измуча натъжено. Мейвис Форестал не откъсваше поглед от своя съпруг. Не го беше виждала от доста време. И сега не желаеше да го вижда. Нито пък би желала той да я види.

— Зад тези стени — продължаваше Свен, докато неколцина от хората му се прехвърлиха отвъд бара и се заеха да инспектират стоките, — са разположени вериги, отговарящи за фината настройка при сближаването ни с Проксима. В името на пътниците и екипажа на този кораб вземаме под свое попечителство това помещение и прилежащите му сгради.

— Глупости — едва успя да промълви сразеният Рори.

Един от войниците и по-невъздържаният от трантите се зъбеха. Последва кратко, но грозно сборичкване.

Хората на Свен извадиха иззад бара подноси с таблетки. Русокосият революционер сграбчи шепа от тях и ги глътна, след което ги поля с чаша бира. През цялото време лицето му запази невъзмутимо изражение.

— Това ли ти е охраната? — попита той и кимна към трантите. — Още малко и ще си изпатят. — Той пое чашата с текила, която му подаде един от неговите хора, и я гаврътна на един дъх. — Проблемът с нея е, че винаги стреля втора. Не може да предприеме нищо, докато някой не престъпи правилата. — Той се пресегна и потупа Рори по пухкавата буза. — Ей, приятелче, нали не смяташ да ги престъпваш?

Един от трантите изджавка.

Рори отстъпи назад към вратата в другия край на бара. Някой го побутна отзад — беше съвсем млад революционер, почти дете. Имаше кафяви, весели очи и беше опрял дулото на своя автоматичен нервотрошач в корема на ядосания и изплашен барман.

Междувременно Свен вече беше зърнал Мейвис. Той пресече помещението, спря пред нея и я огледа критично, с опрени на хълбоците юмруци.

— Здрасти, любима — произнесе той с очевидно престорена нежност. — Не изглеждаш много добре.

— Ти също — отвърна жена му.

— Все още ли смяташ, че си твърде извисена за мен, ти, старо, вмирисано сирене?

Последната забележка я накара да сгърчи посинялото си лице и зъбите й се оголиха в изпълнена с омраза гримаса.

— И лайното даже е твърде извисено за теб, леке такова!

— Ясно, чух достатъчно! — кресна й Рори, но беше късно.

Ееб положи ръка на рамото на Мейвис, полагайки отчаяни и безуспешни усилия да я успокои. Философите се надигнаха уплашено и побързаха да очистят терена. Алтецианката ги последва. И тогава Свен се наведе през масата и целуна съпругата си по устните.

 

 

Едва ли щеше да я обиди по-жестоко, ако вместо това си бе извадил оная работа, за да се изпикае върху нея. Мейвис взе да се дърпа и да размахва посинелите си ръце. Изведнъж от чантата изхвърча сивкава топка и се залепи за ризата на Свен — беше „кучето“, което защитаваше своята господарка.

Свен беше добре трениран и реакцията му беше мигновена. Той откъсна „кучето“ от гърдите си и от раната, оставена от кибернетичното животно, бликна ясна кръв, която опръска Мейвис и масата. Свен притисна шията си със свободната ръка.

Всички наоколо отскочиха назад, затаили дъх. Между пръстите на Свен блесна синкава светкавица и неуспелият съпруг сгърчи лице от болка. Въпреки това той продължаваше да стиска здраво кибернетичния питомец. „Кучето“ се гърчеше в хватката му и полагаше неистови усилия да се освободи с мъничките си метални челюсти. Свен вдигна бавно ръка и го запрати с всичка сила върху барплота. Главата на киберживотинчето се разхвърча на хиляди парченца.

Мейвис изкрещя нещо нечленоразделно и гневно.

Свен изрита останките на „хвърчащото куче“. Цялата му риза беше опръскана в кръв. Въпреки това изглеждаше доволен от себе си.

Завладян от справедлив гняв, Рори неочаквано заобиколи барплота, разблъска насочените към него оръжия и застана пред Свен.

— Разкарайте се незабавно от моя бар! — нареди той.

Свен притискаше към раната си изцапан с кръв пешкир. Той си пое въздух със свистене през здраво стиснати зъби и вдигна заплашително пръст.

— Мисля, че си пъхаш гагата там, където не ти е работа, приятелче.

— Хайде, марш! — не се предаваше отчаяният барман.

Без да сваля кърпата от шията си, Свен кимна бавно. Най-младият революционер се приближи, зае позиция за стрелба, вдигна нервотрошача и простреля Рори в гърдите.

Лицето на бармана се сгърчи. Той размаха ръце назад, сякаш се опитваше да заплува във въздуха. След това се строполи на пода. От ушите и носа му рукна черна, димяща течност. Разнесе се отвратителната миризма на горяща кръв.

Заскърцаха столове. Екнаха писъци. Трантите заръмжаха и загинаха. Уплашени посетители се завтекоха към Рори, без да обръщат внимание на заплашително насочените оръжия. Но той бе съвсем, съвсем мъртъв.

Убиецът се усмихваше доволно. Беше свел глава, очаквайки да получи похвала от своя командир.

Свен побутна трупа с върха на обувката си и кимна.

— Сега вече тук ще се разпорежда бойният отряд на Комитета — обърна се той към посетителите. — Докато не излезем в нормалния космос. Тогава пак ще отворим бара. — Той изгледа бавно стреснатите им лица. — Ами да. Всичко ще бъде както преди. И никой няма да се сърди на никого. Хайде — почерпете се, за сметка на заведението. Надявам се, че съм бил достатъчно красноречив, нали?

 

 

В една от горните стаи на Клементинския полумесец госпожа Шу и дъщеря й Морган, която тъкмо бе навършила четиринайсет, разглеждаха някаква стара туристическа карта на „Изобилие“.

— Престани да се прозяваш, Морган — сгълча я госпожа Шу. — Всеки друг на твое място щеше да е щастлив, че му се удава възможност да излезе навън и да види малко свят.

— Да де — само че на теб никога не ти се е налагало. — Съвсем скоро щяха да я отведат — заедно с още няколко деца, които бяха навършили същата възраст — долу при доковете, където щяха да ги оставят съвсем сами, за да открият обратния път. Целта на това упражнение според управниците на Литъл Фоксборн бе да се заздрави връзката с тяхното малко, но сплотено общество.

— Така е, но тогава имахме други проблеми — отвърна майката на Морган. — Във всеки случай, добре ще е да запомниш, че ще бъдеш в пълна безопасност, стига да се придържаш към отсамната страна на Фисурата.

— Може въобще да не се върна. Например да тръгна в обратна посока и да се прехвърля в Пещерата на Хаоса. Може да стана лесбийка-велосипедистка.

— За Бога, Морган, престани да дрънкаш глупости.

Морган погледна навън през прозореца. Пресегна се и избърса запотеното стъкло.

— Мамо? Какво е това?

— Не мога да видя сега. Заета съм.

Морган отвори прозореца.

— Затвори, че става студено — намръщи се майка й. — Какво си се втрещила. Не си ли виждала сняг?

— Не помня подобно нещо.

— Вярно. Отдавна не е валяло.

Морган продължаваше да държи прозореца отворен. Щеше й се да пипне снега. Струваше й се необичайно крехък и нежен.

— Помниш ли, преди време всички се бояха от белия цвят?

— Аз не съм се бояла от нищо — отвърна госпожа Шу. — Но и никога не съм обичала бялото. Все трябва да го переш. — Тя коленичи и взе да нарежда с чевръсти движения багажа на дъщеря си.

През прозореца долетя далечен, но ясен глас:

— Тук май отдавна не е минавала метла. Доти, кажи им да окачат знамената.

Натали Шу и дъщеря й се спогледаха.

— О, Божичко, Мардж! — възкликна Натали.

— НИКАКВО ШЛЯЕНЕ ПО ТРОТОАРА! — отекна усилен от високоговорители глас. — СТОРЕТЕ ПЪТ НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО КРАЛИЦА МАРДЖЪРИ!

— От нас зависи да се представим добре — чуха те гласа на тяхната водачка. Двете жени се прилепиха до стената, без да се показват през прозореца. Напоследък властолюбието на госпожа Гудселф минава всякакви граници, мислеше си Натали Шу.

 

 

Жените надникнаха предпазливо през прозореца.

Първо пристигнаха двама роботи рицари. Бяха им изрисували червени ливреи и те водеха грамадни кучета на къси каишки. Кучетата душеха из всички ъгълчета и се разхождаха с горда осанка. След тях се появи Доти Уолъс, която беше Първа дама и като такава завеждаше всички официални събития и приеми. Цъфна и г-н Кътбертсон, Канцлер на електричеството, с бухнало синьо боне, който диктуваше записки на секретарката си.

— Ето я, идва — промърмори Морган.

Мардж Гудселф се показа в далечния край на полумесеца. Беше напълняла, което й придаваше още по-солиден вид, но въпреки това се беше превила под тежестта, на масивната стоманена корона. Зад нея подтичваха двама пажове, които прикрепяха полите на наметалото й от мурианска кожа.

— Чантата определено не е в тон — отбеляза безжалостно Натали.

Лицето на кралица Марджъри беше намазано с дебел пласт грим, а очите й бяха подчертани с черни сенки. Тя говореше за полковник Старк, която я бе потърсила, за да й съобщи историческата новина.

— Ще бъде толкова заета, бедната овчица. Казва, че ще й трябват още кучета.

— Е, наметалото поне си го бива — беше коментарът на Морган.

Кралицата погали едно от собствените си кучета.

— Горджи ще пази своята люби-и-има кралица-ница от пълната анархия — взе да му тананика тя глезено на ухото. — Нали ще ме пазиш, Го-о-орджи? Да, не се и съмнявам, сладурче. — Тя се изправи и тръгна с тържествена крачка назад към Акведукта. Нито тя, нито който и да било от поданиците й бяха правили опит да го прекосят. Хората твърдяха, че са виждали чудовища от другата страна — гигантски стоножки и човеци, с обърнати обратно глави.

Доти Уолъс очевидно беше много развълнувана.

— Трябва да организираме маскарад — заяви тя. — Някой да напише химн. Или ода.

— Имаме великолепни новини — обяви кралица Марджъри на вестоносеца, който притичваше от другата страна, свалил почтително шапка. — Бягай, вестоносецо, кажи им да затръбят с фанфарите и да включат всички високоговорители. Дай знак на Проксима и всички нейни поданици, че вече ги виждаме в телескопите си.

Изведнъж откъм тунела отекна ужасяващ звук — като две, три, четири, дванайсет гайди. От всички веранди се разнесоха викове:

— Кралица Марджъри увенчава с великолепното си присъствие тази скромна страна! Ура! Ликувай Фоксборния!

 

 

Фанфарите тръбяха през целия ден и ехото им затихваше към далечните стени на Париетален. Извиваха китари, биеха камбани и звъняха всички звънци, разклащани от участниците в Празненството на сближаването!

Ала в засегнатите от сривовете райони, където хората обитаваха стъкмени от останки от космическия кораб колиби, новината достигна едва след няколко дни. Обитателите им свиваха ръце на фунии и препращаха вестта нататък, от племе на племе.

— Братя и сестри — говореше тържествено отец Льо Кок в Мезон зугу, докато крачеше бавно и полюшваше перото на ловджийската си шапка, заради която наистина приличаше малко на петел, — часът на пристигането ни скоро ще настъпи! Брат Елвис ни зове към зелените поля на Неговия роден дом!

 

 

Окципиталната шахта сега вече бе обител на хората — също както Понса и като много други места наоколо и надалеч. Богатият Хаос изискваше да се прехранват чрез традиционни, древни занаяти: бандитизъм, отвличане, грабежи по пътищата. Не се налагаше да се скитат надалеч, тъй като бяха заобиколени от общини, които все още не бяха организирали собствената си отбрана. Уважаваха само томбосите, които обитаваха замръзналите джунгли отвъд района на провали във времето.

Жените от Ордата на хаоса носеха плътно прилепнали кожени дрехи и наметала от рибарски мрежи. Подобно на тяхната героиня те се обкичваха с огърлици от сребърни и алуминиеви части, но добавяха зъби на василиски и бодлива тел. За разлика от тях мъжете издигаха в култ физическата сила и се издокарваха с черни елеци, изпод които се виждаха не само яките им мускули, но и множеството белези. Освен това тачеха шипестите ръкавици и тежките ботуши с дебели метални подметки. Нож в пояса означаваше още два — скрити. Момчетата и момичетата от Ордата величаеха за свой идол Тайнствената жена — никой не я бе срещал на живо, но всеки от тях се имаше за експерт по сексуалните й вкусове.

Извън оградата бяха паркирани в пълен безпорядък мотоциклети. Ездачите им се подпираха на групички от по двама-трима, разменяха си шеги и всмукваха от лулите хашиш. Над всичко това се стелеше дим, чуваше се метално дрънчене и рев на форсирани мотори, понякога звучни псувни, писъци и смях. Като цяло, това бе шумотевица от хора, живеещи в мир.

Норвал Хан се излежаваше в своята пещера, в компанията на две едрогърдести хубавици. Беше в прекрасно настроение, донякъде и заради това, че в момента нямаше никаква работа. Носеше лъскави ръкавици, мотоциклетни ботуши и един стар, кожен шлем с изпъкнала от едната страна монослушалка. Джинсите му бяха смачкани и непрани. Хубавиците бяха облечени с оранжеви корсети и черни чорапи, изпънати по масивните им бедра. Те плъзгаха бавно начервените си устни по покритото с белези тяло на Хан, като от време на време го гъделичкаха с езичета. Той ги стискаше за едрите гърди и пъхаше игриво пръсти в гащичките им.

Седнал до радиоприемника, Лупин Джуджето въртеше напред-назад настройката, улавяйки фрагменти от отдавна забравени парчета, тъжни напеви на веспански хорове и перкско чирикане. Корабът беше необятна гъба, просмукана със звуци и образи!

Пред пещерата на Норвал Хан седяха най-прочутите играчи на „Хаос“ — жени с бръснати глави и мъже с плоски, гърди, чиито невроиндукторни куплунги бяха покрити със спечена и засъхнала смазка. Годините на безчислени сражения с виртуални противници бяха оставили очите им постоянно вперени в друга равнина, където се озъртаха за саблезъби химери. Те гледаха надолу, към военните камиони, край които се навъртаха автомонтьори, и мечтаеха за времето, когато ордата ще тръгне, за да помете всичко по пътя си.

Но ето че откъм входа се зададе съгледвачка и всички в двора се скупчиха около нея. Надигна се глъчка, сред която Норвал чу едно-единствено име: „Червени барети“.

Точно каквото му трябваше. Малко упражнения. Норвал Хан се ухили, претърколи се през леглото и шляпна по задника импозантната едрогърдеста хубавица, която се опита да го задържи. Докато си слагаше екзоскелетния усилвател, той мърмореше със задоволство:

— Тия хора никога няма да се откажат.

 

 

На бреговете на пресъхналия водоем се бяха скупчили прогонените немирници на Ню Литъл Фоксборн и се ослушваха напрегнато. Те чуваха далече под тях ревящите метални коне на обитателите на Пещерата на Хаоса, които очевидно се готвеха за път. Какво можеше да означава това? Дали чили-чудовището, прословутият Голям приятел не се беше размърдал най-сетне? Или Пещерата на огъня отново показваше белези на повишена вулканична активност? Вкопчени в презрамките на флуоресциращите си раници, тийнейджърите се споглеждаха тревожно, чудейки се дали да тръгнат по посока на звука, или да бягат от него. Вече бяха забравили родните си домове, колосаните покривки и свещниците на масите. Вятърът носеше други миризми, свистенето му нашепваше за друг, неизпитан и примамлив живот.

Междувременно, на не повече от петстотин метра над главите им, Последния поет, който този път се беше пробудил като изгубена на непознато място душа и се опитваше да открие обратния път за вкъщи, внезапно срещна нещо в тунелите, което го облада напълно.