Колин Грийнланд
Открадни си свят (37)

9.

Светлините по улиците на Прецентрал бяха загаснали, крушките на пътеуказателните знаци — счупени. Голямата порта на „Мъркюри Гардън“ зееше отворена. Отпред имаше струпани купчинки от боклуци, топки от косми и козина. Въздухът беше разреден, миришеше на влажни парцали.

Вътре в сумрачния амфитеатър местата бяха празни, изпотрошени или изгорени. Прожекторите на тавана, предназначени да озаряват в ярките си кръгове звездите от подиума, бяха запрашени и покрити с паяжини. На централния подиум тлееше огън. Наоколо бяха насядали тъмни фигури с качулки, а над главите им едва-едва се полюшваха знамената, който бяха забили и които трябваше да символизират привързаността им към идеала за чистота. В мигащата светлина на гаснещите пламъци се мярнаха и озъбени черепи, набити на колове. Изведнъж се разнесе пронизителен, изпълнен с болка и ужас писък и присъстващите извикаха в един глас: „Ха!“

— Ма-а-ма му стара! — долетя тъничък глас. — Този си го биваше!

Междувременно рицарите от легиона подхванаха тих, басов напев, изпълнен със спотаена заплаха. Тъничкият глас принадлежеше на упълномощения палач — един много, много стар човек, недъгав инвалид, който компенсираше това с умело и изобретателно отношение към жертвите.

— Кой да бъде следващият? — попита той. Подобно на другите старецът също бе скрил лицето си под сянката на качулка. Той вдигна сбръчканата си ръка и допря до устните си кислородна маска.

— Хайде, дайте някой друг! — Той избръмча с механизираната си инвалидна количка до мястото, където бяха струпани бъдещите жертви. — Що да не е тая? — предложи старецът, сграбчи една жена за китката и я задърпа към плочата, до която вече лежаха два окървавени трупа.

Но спътниците й не бяха склонни да я пуснат толкова лесно. Те я задържаха, притискаха се към нея и бърбореха нещо нечленоразделно. Бяха палернианци, презрително наричани „рунтави чудовища“, и се радваха на всеобща ненавист от всички чистокръвни човеци, които не целуваха миризливите си задници и се къпеха далеч по-често от веднъж в годината. Алчните, непохватни, вредни палернианци бяха отговорни за всички нещастия, струпали се в последно време на главите на нормалните хора — заедно с предприемчивите веспанци, злонамерените транти и крадливите алтециани. Достатъчно е да зърнете един палернианец, или по-точно петима — те са толкова страхливи, че винаги се движат на група — за да разберете колко са отвратителни. Несъмнено ще бъде истинска благодат, ако някога галактиката се очисти от тях.

Монотонната песен не секваше. Рицарите на чистотата не се съмняваха, че са наели най-добрия за тази работа.

— Хи-хи-хиии! — провикна се старецът. — Тя се опъва, а?

Появи се слаб ветрец, който раздуха огъня и отвя дима. Старецът включи светещия пръстен, който опасваше количката му. В светлия кръг попаднаха окованите палернианци, които протягаха умолително лапите си към него и стенеха уплашено. Третата жертва хленчеше и се притискаше към другарите си.

— Брей, че шибана бъркотия! — възхити се на цялото това нещастие старият палач. — Я ела тука…

Но женската отказваше да се подчини. Тя се съпротивляваше и дори зарита с крака. Не беше силна, но имаше масивно туловище и вълната й беше мазна. Все едно че се опитваше да укроти надрусана с амфетамин овца.

— Тръгвай с мене, хайде, мърдай, ето така… — мърмореше старецът. Сгърчената му ръка се повдигна върху механичната лонгета и посочи накъде трябваше да вървят. Показалецът му опря в защитното поле. Същевременно в една от страните на количката се повдигна капаче и отвътре се разгъна манипулаторна ръка, която се протегна към шията на съпротивляващата се жертва. Пръстите й стискаха спринцовка, пълна с жълтеникава течност.

Иглата блесна зловещо на светлината на пръстена. Двамата оцелели палернианци извърнаха глави и зажумяха, като не преставаха да бърборят ужасено. Спринцовката увисна за миг в задимения въздух, сетне се стрелна напред, прониза дебелата кожа и изпразни съдържанието си.

С остър, сподавен писък третата жертва се строполи на пода и задраска с нокти по гладката повърхност. Качулатите рицари продължаваха да напяват. След миг женската утихна. Беше мъртва.

Изведнъж осветлението в големия амфитеатър се промени. През прозрачните прозорци в тавана неочаквано проникна червеникаво сияние, като отражение от далечни пожарища. Зарята се увеличаваше и скоро дори най-закътаните ъгълчета на помещението бяха облени в алена светлина.

Песента на рицарите утихна.

— Ма-а-амка му мръсна — изруга дрезгаво старецът. — Ка-кво е пък сега то-ова? — Облегалката на количката се измести с едва доловимо бръмчене назад и главата му се повдигна нагоре. Палачът погледна към тавана през отворите на черната си маска.

Над небесните светлини на „Мъркюри Гардън“ сияеха два червени прожектора. Увиснали сред мрака на нощта, те се блещеха надолу като големи, насмешливи очи на някакво недоброжелателно божество. Гледаха право към стареца. Но той си мислеше, че го разглеждат с едва прикрито учудване и възхищение, сякаш очакват да се насладят на следващата му постъпка.

Вътре в черупката от пластмаса, метал и малко плът, зад хърбавите гърди на стареца, туптеше истинско, макар и малко забързано и уморено сърце. Но внезапно това почерняло от възрастта сърце трепна. То се сви, но след това не се разтвори. Сърцето застина.

Върху монитора на предната стена на инвалидната количка замигаха тревожни светлини. Старецът не ги виждаше. Все още гледаше право нагоре, към грамадните червени кълбета. Виолетовите му устни увиснаха и изпод маската се проточи дълга, зеленикава лига.

— Не бе, човек! — проплака задъхано той. Върху пластичните покривала на дробовете му се появиха бръчки. — Недей мен. Недей точно мен…

Той направи опит да повдигне лявата си ръка, но лонгетата отказваше да се подчини. Поклонниците се разкрещяха уплашено. Палернианците пищяха и се дърпаха.

Сякаш подчинявайки се на цвета на заливащия ги отгоре сноп светлина, индикаторите на монитора започнаха да премигват от зелено в червено, в червено, в червено. Монтираната под седалката помпа взе да подава с бясно темпо адреналин, докато не изчерпи резервите си. Черното сърце бе замряло в трайна конвулсия, сякаш искаше да се свие още повече, като пропадаща навътре в себе си черна дупка. Миниатюрна автоматична клапа премина на извънредно захранване. Сърцето продължаваше да е неподвижно. „Тик, тик, тик“ — потракваше клапата, но без никакъв ефект.

По това време рицарите на чистотата бяха осъзнали, че нещо не е наред. Те свалиха маската на палача и един от тях погледна моравото му лице.

— Ами че той е мъртъв…

Това беше достатъчно. Унищожаването на унищожителя от свръхмогъщите червени сфери бе финалният тласък, след който, без никой да обявява тържествения край на религиозното сборище, храбрите рицари се втурнаха през глава към вратата.

Още дълго потракваше миниатюрната автоматична клапа. От време на време я заглушаваха утихващите викове на прегладнелите и прежаднели палернианци. Ала накрая и те замлъкнаха. Клапата продължаваше да тиктака. Най-сетне върху трупа се изкатериха няколко едри насекоми, привлечени от миризмата на спечена кръв и разлагащо се тяло. В началото те се плашеха от звука, но бързо привикнаха, очевидно решили, че не може да им причини нищо. Тогава започнаха да прокопават тунели към вътрешността на ароматната реликва, като се възползваха от многобройните тръбички и дренажи, които вече бяха пронизали сбръчканата кожа.

 

 

Колкото и нематериален да изглеждаше, всички се отдръпнаха от малкия русокос призрак, когато изведнъж се озова в колата. Момиченцето премина право през предницата и спря насред кабината. Котаракът Один го подуши и се шмугна под седалката.

— Алис — произнесе капитанът.

— ГОТОВА — отвърна Алис. Гласът долетя от високоговорител, монтиран на близката улична лампа.

Капитан Джут почувства, че сърцето й прескача.

— Тя направи ли ти нещо?

— УТОЧНИ ПОНЯТИЕТО „ТЯ“ — се разнесе от монитора на Кени. Всички се облещиха в транта.

— Питам повредена ли си?

— СЪЩЕСТВУВА ИЗВЕСТНА НЕСТАБИЛНОСТ — отвърна мониторът на китката й.

Капитан Джут погледна сестра си. Анджела съзерцаваше детето-призрак.

— Алис? — продължи капитан Джут. — Ти ме позна.

Този път гласът долетя от улицата:

— РАЗБИРА СЕ, ЧЕ ТЕ ПОЗНАХ. ПОМНЯ МРЪСНИТЕ ТИ ЧОРАПИ, ОТВРАТИТЕЛНОТО ТИ НАСТРОЕНИЕ, ПОРЕДИЦАТА ОТ УПОТРЕБЕНИ И ЗАХВЪРЛЕНИ ЛЮБОВНИЦИ. ИМЕТО ТИ Е ТАБИТА ДЖУТ И ТИ СИ КАПИТАНЪТ НА ТОЗИ КОРАБ. ОБИЧАШ ДА ПРИКАЗВАШ МНОГО И ВСЕ ЗАБРАВЯШ КЪДЕ СИ ОСТАВЯШ НЕЩАТА. ОБИЧАШ ДА МИ РАЗКАЗВАШ ИСТОРИИ.

На улицата вече се беше събрала неголяма тълпа.

Капитан Джут не обърна внимание.

— А знаеш ли ти коя си?

— АЗ СЪМ БЕРГЕНСКИ ТАЛАСЪМ СЕРИЯ 5. КОРАБНА ЛИЧНОСТ ПРЕКОНФИГУРИРАНА ЗА КОНТРОЛНАТА СИСТЕМА НА ФРАСКИ ЗВЕЗДОЛЕТ. НАРЕЧЕНА СЪМ С ИМЕТО АЛИС. КАПИТАНЕ, ПРЕДПОЛАГАМ ЗНАЕТЕ, ЧЕ СМЕ В ГОЛЯМА БЕДА.

Призракът си избра една празна седалка и се настани в нея.

— Карай — нареди капитанът.

Колата потегли и отвън се разнесоха ръкопляскания и овации. Момчетата на Кени опряха прикладите на оръжията си в пода на кабината.

Капитан Джут увисна на колана, със застинала на лицето тържествуваща усмивка. Сърбеше я устата да извика като Тарзан.

 

 

Сега вече с приближаването им светлините на тунелите блясваха и угасваха, след като излизаха от тях. Нямаше и помен от доскорошната напрегната тишина в колата. Охраната зяпаше безгрижно през прозореца. Кени седеше зад оръдието. Капитан Гилеспи държеше под око пленничката, самотната и изоставена агентка на серафимите, в случай че внезапно се задейства скритата в нея програма и я превърне в опасно оръжие.

От време на време Табита Джут се извръщаше и оглеждаше лицата им. Имаше чувството, че сънува или че всички те са умрели още при старта и сега съществуват в някакъв отвъден живот. И колкото по-нататък във времето се придвижваха, толкова повече изгубени души се завръщаха: Саския, Доджър, Кстаска, Алис, Анджи. Кой ли ще е следващият? Леля Мюриъл? Мама?

Погледът й се спря на прозрачната им спътница. Изображението на момичето от приказките се полюшваше на сантиметри над седалката. Не реагираше на нищо, сякаш беше съвсем само в кабината.

— Алис — произнесе капитанът. — Какво е това нещо?

— НЕ ВИ ЛИ ХАРЕСВА? ИЗГЛЕЖДА Е ЗАМЕСТВАЩА ФУНКЦИЯ НА НЯКАКВА КОМБИНАЦИЯ ОТ МОИТЕ СЪСТАВКИ. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЦЕЛТА Й Е ДА СЛУЖИ ЗА НАПОМНЯНЕ, КАПИТАНЕ, ИЛИ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ЗАГАДКА, КОЯТО САМО ВИЕ МОЖЕТЕ ДА РАЗРЕШИТЕ.

— Сигурно се шегуваш — отвърна с примрял глас Джут.

— ИМЕТО Й Е АЛИСА. ТЯ Е СНЕТО ОТ КАРТИНКА ИЗОБРАЖЕНИЕ.

— Нищо чудно, че говори неразбрано.

— Поемата беше за Анджела — намеси се Кстаска. — Дамата от Не бива. — Табита погледна сестра си. Опита се да си спомни стихотворението, което се бе появило на монитора, но не можа. Вместо това се сети за Луна, за посланието, което им бяха оставили на екрана и в което се казваше, че Анджи е заминала, за да се присъедини към култа на Разширяващата се невросфера. „Бях призована“ — пишеше там, а мястото на скафандъра й в шкафа при вратата вече пустееше. Табита си спомни колко се караха след това мама и татко.

— Единствената поема, която зная, е „Девет пъти в нощта“ — промълви тя.

Доджър Гилеспи потрепна и пусна облаче дим.

— Но защо не ни каза, че имаш сестра, която е мрежоманиачка… — отново се обади с обиден глас Саския Зодиак.

— Интересното е, че то спря да говори — рече Кстаска.

Това изглежда задейства по някакъв начин холоизображението. Устата му се отвори.

— Аз съм сън — произнесе то. Табита бе чувала и друг път този тъничък, настойчив глас. — Или поне бях това в началото. Но мисля, че оттогава съм се променила няколко пъти. Но къде е Червеният крал? — попита малко смутено момичето. — Питам за господина в леглото. Той беше Червеният крал. Аз съм от неговия сън.

— Бог да я поживи! — възкликна унесено Анджела Джут. Тя очевидно не разбираше нищо, а и не се интересуваше, след като бе изпълнила задачата си. Всъщност, дали я беше изпълнила наистина? Беше откраднала пластината с корабната личност, но не я бе използвала. Сякаш бе искала да бъде заловена.

Малкото привидение започна да проявява признаци на безпокойство.

— Моля ви — заговори то, като се оглеждаше безпомощно. — Къде е Червеният крал? Той сънува ли още? Предполагам, че не се е събудил, защото ето ме тук, сред вас, в естествени размери, както се казва, въпреки че кой би могъл да каже със сигурност какви са тези мои естествени размери?

Капитан Джут заскърца със зъби.

— Трябва ли да слушаме всичко това, Алис? — попита тя.

Нямаше отговор.

— Алис?

— МОЛЯ, ПОЧАКАЙТЕ — отвърна гласът на Алис през говорителя на интеркома. — МОЛЯ, ПОЧАКАЙТЕ. МОЛЯ, ПОЧАКАЙТЕ.

Продължи да повтаря, докато капитан Джут не издържа и кресна:

— Изключете го!

Сой беше тази, която се пресегна и изключи звука.

— Да спра ли? — попита тя.

— Не, карай.

На предната седалка Саския помогна на Кстаска да си смени опашката и херувимът се зарови в кабелите на интеркома, търсейки линията, на която бе осъществявана връзката.

Изплашеното холоизображение продължаваше да врънка и да хленчи. Табита му обърна гръб. Ако наистина беше функция на Алис, точно в момента нямаше никаква полза от нея. Аптекарят го наблюдаваше с нескрита подозрителност. Доджър и момчетата на Кени продължаваха да следят Анджи, която продължаваше да се усмихна в безкрайността. Джут блъсна с ръка тавана на пангото.

— Алис! — извика тя. Но Алис, истинската, беше заета някъде другаде.

 

 

Сой подкара пангото нагоре по един разнебитен път. Колата се разтресе, когато гумите забуксуваха. Тунелът пред тях се мержелееше зад гъста завеса от прахоляк, вдигнат от бликащия през една вентилационна шахта използван въздух. Заслепени от фаровете, наоколо притичваха неясни силуети.

Най-сетне пангото се изкатери до нивото на Централната Фисура, покрай високата тераса, от която някога се виждаше „Раят на Дали“. Далеч под тях останките на изгорял всъдеход димяха сред руините на „Кафе-пауза“. Наоколо се въргаляха обгорени трупове и снаряжение, разхвърляни от мощните взривове. Мутирали „кучета“, които от разстояние приличаха на бръмбари, щъкаха между телата.

— Аха — произнесе Кстаска, когато екранът се проясни.

Всички втренчиха очи в него.

— ЕТО — разнесе се гласът на Алис. — ТАКА Е ПО-ДОБРЕ, НАЛИ?

Капитан Джут почувства неясна тревога.

— Алис — попита тя, — какво си намислила?

 

 

На екрана се заредиха картини:

Видяха доковете, където гигантските изображения на Тайнствената жена опияняваха доскорошните противници и където войници и крадци тичаха из тунелите, преследвайки невидимите фраски. След това Силвианския акведукт и полковник Старк, която полагаше отчаяни и напразни усилия да овладее отстъпващите войници, докато зад тях алтециани вече разграбваха останките от повалените роботи и ги сортираха за претопяване. Още по-нататък се виждаше Горилата на Ордата на Хаоса и моторизираната армия, която се връщаше обратно в Пещерата на Хаоса, примамена от карикатурното изображение на Анджела Джут с метален сутиен.

Саския Зодиак скри лицето си в шепи.

— Навсякъде са спрели да се бият.

Капитан Гилеспи се огледа, за да види каква е реакцията на Анджи.

Анджи Джут гледаше образа си, превърнал се в умиротворител на Канфа, в страховит враг на перките и в пламенен оратор на Църквата на Христос Силиконит. Мащабите на нейната слава, превъплъщенията на собствената й личност изглежда започваха да я потискат. За първи път изглеждаше смутена.

— ПОКАЗВАХ НА ВСИЧКИ ТОВА, КОЕТО ИСКАТ ДА ВИДЯТ — обясни Алис. — ЗАПЛАХА — ПРИЗИВ — ПОБЕДА.

Кени и момчетата се смееха. Започнаха да тропат с крака и да удрят с прикладите по пода.

— Какъв елегантен начин — одобри Кстаска.

— Само че сега всички са измамени — добави Саския Зодиак и се протегна.

— Само не ни изоставяй — нареди капитан Джут на Алис.

— НЕ СЕ ТРЕВОЖЕТЕ, КАПИТАНЕ. ДОРИ СЪМ МАЛКО ПРЕД ВАС.

На екрана се виждаше картина от Понса, показвана от разположена на тавана камера. Лейтенант Риков и хората му бяха обхванати от безпомощен гняв. Всички бяха струпани около централния пулт, лампичката на четящото устройство мигаше постоянно, а на монитора бе изписано:

— ЕТО МЕ И МЕН.

Кстаска си тананикаше доволно, Кени и Сой закрещяха възторжено и дори Доджър Гилеспи се закиска, забелязала мрачното, но и доволно лице на Джоан.

Котаракът Один изпълзя от укритието си. Той завря мустаци в призрака, огледа го и взе да мърда с тях. Момиченцето го забеляза и неочаквано се превърна в голяма, пухкава женска котка. Охраната се разсмя още по-гръмогласно, сочейки изумения Один.

— Да видя големия екран — нареди капитан Джут. Беше празен след свалянето на фалшивите картини на Анджела. В креслото й седеше войник с червена барета.

— Тая таратайка не може ли по-бързо? — тросна се капитан Джут.

 

 

Сой паркира колата в сянката на бетонния мост. Пред тях се издигаше зеленият купол. Наоколо гъмжеше от хора виждаха се настръхнали транти и летаргични веспанци, неутешими роботи, голи, треперещи обитатели на бордеите, тунелни бандити и мотоциклетисти, размахващи набити на кол изсушени фраски глави. Мъже и жени с червени барети се грижеха за реда.

— Трябва да влезем вътре — заяви капитанът.

Кени изджавка радостно. Сетне завъртя дулото на оръдието.

— Недей — спря го Саския. — Почакайте. Ето.

Тя протегна изящната си, крехка ръка, щракна с пръсти, бръкна в ухото на Сой и изтегли нещо, което приличаше на яркоцветна кърпа. Докато я гледаха изумено, тя разтърси кърпата, която се превърна в алено-черно-златистото знаме на баретите.

Сой потрепери и се почеса по главата, сякаш наистина кърпата бе стояла вътре.

— Отвори прозореца — нареди капитанът и подаде знамето на Кени. Трантът се измъкна навън, покатери се на покрива и затропа с тежките си ботуши над главите им, докато завързваше знамето за антената. Табита се наведе и целуна несръчно Саския по устните.

Вкусът им беше дори по-великолепен, отколкото си го спомняше.

 

 

Почти без да снижава скорост, пангото си проправи път през тълпата и направи широк завой на големия паркинг, преди някой от охраната да се досети, че са били измамени. През задното стъкло се виждаха тичащи след тях защитници и дори вече премигваха пламъчетата на изстрелите.

Заобиколиха купола и тук Сой подкара още по-бързо. Капитан Джут я потупа по рамото и й посочи да спре пред горната площадка на стълбището, от което се слизаше в сградата.

Доджър Гилеспи вече беше на крака и проверяваше снаряжението и оръжията си.

Анджела също скочи.

— А, ти не — спря я Табита. Останалите я задържаха и я привързаха с колана за седалката.

— Таби! — извика Анджела като се опитваше да се освободи. — Таби, ти малка м-мръснице!

Кстаска се изкиска и отново се зарови в жиците на монитора, върху който продължаваха да се появяват разкривени изображения на Анджи. Анджела захленчи тихо. Херувимът вече се готвеше за разпита й.

Огнени пламъци лумнаха във въздуха отвън.

— Кени — рече капитан Джут. Той завъртя оръдието. — Стреляй над главите.

Кени се озъби заканително.

— Над главите казах — повтори тя. Оръдието се люшна назад. Сой отвори вратата и войниците от охраната наскачаха.

Червените барети преустановиха огъня. Нямаха заповед да убиват капитана. Всъщност, нямаха никакви заповеди. Лейтенант Риков си имаше достатъчно проблеми. След миг капитанът беше отвън и тичаше по стълбите на купола.

 

 

Около пангото вече се беше образувала развълнувана тълпа. Първи отвътре излезе едър охранен алтецианец, който стискаше в ръцете си котка, последва го крачеща холограма на малко, русокосо момиче и накрая херувимът Кстаска със своята летяща чиния.

Тълпата започна да става необуздана, хората подскачаха, крещяха и се блъскаха във вратите и прозорците на пангото. Вътре бяха останали само двама от хората на Кени, които охраняваха завитата с яке Анджи. През прозорците надничаха любопитни лица. Нямаше ли нещо познато в сгушената под якето фигура? Това, което се показваше изпод якето, не бяха ли перли? Шумът нарасна. Войници и фанатици се мятаха върху заключените врати.

В зеления купол ги посрещнаха мощни синтетични фанфари.

— Тишина! — извика капитанът притисна ушите си с ръце. Но вече бяха погълнати от тълпа развълнувани понтийци, техници и чиновници, които вдигаха тостове с кола и хвърляха към тавана конфети от накъсани документи. Тук беше и Ломакс, жив и невредим и се опитваше да й разчиства пътя. Капитан Джут крачеше след него, прегърнала Саския през рамото.

— Какъв е този шум? — провикна се ядосано тя.

Ломакс спря, погледна я малко изненадано, сетне кимна и обясни:

— Капитане, ние излязохме в нормалния космос. Държим постоянна връзка със Спинър.

Пресякоха дългия коридор след фоайето и се озоваха в контролната зала. Отнякъде изникна Джоан, дотича и прегърна Доджър. Табита се опита да не изпуска ръката на Саския, но беше погълната от тълпа оператори, които й задаваха объркани въпроси и очакваха незабавни решения. Без да поглежда към лейтенант Риков, който стоеше забравен встрани, тя позволи на тълпата да я отнесе при нейното кресло. Тук си сложи слушалките.

— ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ — произнесе Алис.

Капитан Джут се пресегна и докосна пластината в четящото устройство. Имаше чувството, че се носи във вътрешността на топла, златиста, сияеща сфера. Какво значение къде във вселената бяха излезли? Важното е, че са достатъчно далеч от Земята и от пипалата на тези, които й бяха пратили собствената й сестра. Нали пристигнаха, живи и невредими — повечето от тях. Ако фотосферата е поне мъничко пригодна за живот, няма да се налага да подхващат отново това мъчително дълго пътешествие.

— Научих, че сме пристигнали — произнесе капитан Джут.

— ТОЧНО ТАКА, КАПИТАНЕ. НЕОБХОДИМ НИ БЕШЕ САМО ЕДИН МАЛЪК ТЛАСЪК.

На нейно разположение бяха контролни табла, индикатори, клавиатури, повече, отколкото можеше да си спомни. Над тях, на монитора се виждаше г-н Спинър в апартамента на Ееб, с бинтована и пъхната в презрамка ръка. Всички изглеждаха много щастливи.

— Финал на процеса на Излизане в 317.4.3, госпожо.

Големият екран все още беше тъмен. Капитан Джут почука с кокалчетата на юмрука си по един астроскоп. Изведнъж почувства, че увереното настроение отпреди малко започва да я напуска. Някакво неприятно усещане се гушеше в стомаха й.

— Добре, Алис. Хайде, покажи ми.

На екрана се появи голяма червена сфера, малко разфокусирана. В залата се възцари тишина.

Овалната червена топка приличаше на едра слива. По мониторите потекоха реки от информация, температурни стойности, атмосферна плътност, повърхнина. А изображението продължаваше да се мени, ставаше все по-ярко и контрастно. Изведнъж сферата се раздели на две.

Кстаска долетя до лакътя на Табита и се зае да смуче информация през опашката си. Капитан Джут почувства странно успокоение от това, че я усеща до себе си.

Появи се Доджър Гилеспи и се подпря на пулта. Табита чукна няколко клавиша и зададе по-голяма детайлност на изображението.

Червената сфера се състоеше от две големи стари слънца, горящи в тандем. Виждаха се две или три мъртви планети, сивкави отломъци в безкрая и ято странно оформени астероиди, без съмнение изкуствени планети, каквато беше и „Изобилие“. А сред тях блещукаха няколко златисти точки, издължени и заоблени като слепени една за друга капчици.

Капитан Джут почувства, че по гърба й се стича хладна пот. Познаваше това усещане. Тялото й даваше знак, че е време да глътне нещо, каквото и да било, но, разбира се, най-добре, ако е любимият й „Страничен път“.

— И тя ни доведе дотук? — попита Табита. Имаше предвид Анджи.

— КУРСЪТ Е БИЛ ЗАДАДЕН ПРЕДВАРИТЕЛНО — обясни Алис. — ТЯ САМО НИ ПОДЛЪГА ДА ГО ПРИЕМЕМ.

Капитанът потърси с очи Саския, но, не можа веднага да я открие. На големия екран отвъд гигантското двойно слънце се носеше малка сянка, прилична на лебед или по-скоро на летящ кон без крака, който носеше на гърба си цял един град. Разстоянието между тях се съкращаваше.

Капитанът отново почувства тревога.

— И защо серафимите са ни довели тук? — обърна се тя към херувима.

— Предполагам, за да повторят предишното си обещание за сътрудничество — отвърна дребното чудато същество. Изведнъж Табита си даде сметка, че херувимът е бил отгледан, без да познава чувства като страх или желание, и че това е далеч, далеч по-добър начин на съществуване, защото тя самата бе стигнала тук — на последното място в цялата галактика, където би желала да бъде — пришпорвана единствено от собствените си страхове и желания. Но страхът и желанията бяха разрушили всичко в нея, оставяйки я напълно опустошена.

— Ами, хубаво, дами и господа, ето че вече пристигнахме — произнесе друг, далеч по-бодър глас над главите им. — Не е ли велико нещо животът?

 

 

Очите на всички присъстващи в контролната зала се извърнаха нагоре към галерията, където вратите на кабините се отваряха — при това едновременно и с еднаква скорост. Отваряха се под влияние на златистата светлина. През вратите навлязоха групи еднакви силуети — всичките бяха хуманоиди, но с прекомерно уголемени торсове, които им придаваха страховит и същевременно нелеп изглед. Докато се носеха към парапета, всеки увиснал точно на петдесет сантиметра над пода на галерията, чертите на лицата им постепенно изплуваха на фокус. Наистина бяха човеци, макар и изгубили косите си в процеса, при който са били уголемени черепите им. Ала все още можеха да бъдат разпознати като бивши, изчезнали членове на екипажа, облечени в бяло и загледани надолу — към изумените посрещачи — с доброжелателни усмивки и жестове на благославяне.

Бяха десет на брой. Хората си припомниха, че този с класическата римска тога и сандалите беше Поета, чест посетител в бара на Рори, и че приятелят му с блестящо бялата престилка и подаващия се от джоба стетоскоп е Доктора, а зад него се виждаше още едно познато лице, над което се полюшваха къдриците на голяма и смешна перука. Пристигналите се понесоха в кръг около Понса, подобно на флотилия от гобленови изображения.

Табита Джут почувства в устата си горчилка. Хвана се с ръка за корема и едва сега долови, че ръката й трепери. Или може би се тресеше целият кораб.

Точно пред нея беше увиснала стройната фигура на мъжа, който им бе заговорил. Той носеше тесни панталони от леопардова кожа и подплатена златиста пелерина с висока яка. Ръкавите на снежнобялата му риза бяха надиплени, а маншетите им — украсени с големи платинени копчета. Дясната му ръка беше направена от стъкло.

— Капитане! — произнесе брат Марко, като й отдаде чест. — Добре дошла на Капела!