Колин Грийнланд
Открадни си свят (31)

3.

След като вече се виждаше краят на дългия полет — поне в обозримото бъдеще — Съветът реши да назначи Комитет по дебаркирането, който веднага се захвана за работа на доковете. Изпълваха се с живот отдавна забравени планове, живителна енергия потече към потъналите в прах космически кораби и оборудване. Доркас Мандебра тръгна с Ерик Аякс от Текунак да закупи два съда, които бяха собственост на бедната, изчезнала Топаз.

Обявеният аукцион се радваше на широко обществено внимание. Всички се възползваха от възможността да се спуснат долу и да погледат забравените кораби, които трябваше да ги отведат на Палерния. Цели тълпи пристигаха, натоварени на камиони, други бутаха супермаркетни колички с най-разнообразни вещи, предимно космическа екипировка, която се надяваха да продадат въпреки занемареното й състояние.

Доркас Мандебра и Ерик Аякс се разхождаха бавно покрай очукания сребрист корпус на „Каледонийска светкавица“, докато аукционният помощник рецитираше бавно основните му характеристики:

— 250 места клас „А“, дами и господа, два предни двигателя „Шерненков“ и четири странични, от типа С-Дж 90. Изправен аератор и нутримат. Собственост на „Тотал Гъмботурс“.

Смесени в обща тълпа, зяпачи и представители щъкаха наоколо, разглеждаха изолациите на люковете и клатеха глави. Вътре оглеждаха пренебрежително захабената тапицерия и прашните стени или пробваха седалките. Роботизирана камера се блъсна в рамото на Доркас, извини се и продължи внимателното обследване.

— Някой тук да е чувал за „Тотал Гъмбо турс“? — попита помощникът, вероятно за трети път.

Доркас, Ерик и роботът огледаха тълпата. Доркас забеляза няколко понтийци, скупчени встрани от основната група, да правят изчисления и да потъркват замислено бради.

— О, погледни, пак онези тъпаци.

— Положението явно е доста напечено, след като са напуснали топлите си местенца — кимна Ерик.

Асистентът удари с чукчето си гонга.

— Дами и господа, наддаването започва от 150 000. 150 000 веднъж. Има ли някой да потвърди?

Ерик докосна дясната си ноздра.

— 150 000, благодаря ви, г-н Аякс. Потвърдено, не чувам ли 160 000?

Ерик наддаде до 285 000, когато настъпи засечка. Неговият основен съперник, Очинтуки, поиска (по съвет на специалист) да бъде проверено запалването.

— О, за Бога — промърмори отегчено Ерик. — Това може да отнеме часове!

— Дали да не се поогледаме наоколо? — попита спътничката му. — Може да намерим и други интересни неща.

 

 

След като си проправиха път през плътната група на журналистите и репортерите, Ерик Аякс и Доркас Мандебра изкачиха витата метална стълба към горния паркинг. Тук един до друг бяха положени два прашни танкера за кола, привързани с червени панделки и запечатани с едри восъчни печати, под охраната на червени барети. Наблизо се разхождаше полковникът с черна риза и разговаряше със своя заместник.

— Е-хей! — провикна се Доркас. — Полковник Старк!

Зад нея Ерик Аякс спря на последното стъпало.

— Нямам време за тази жена — промърмори недоволно той.

— Мръсна работа, но все някой трябва да я свърши — отвърна безгрижно Доркас.

— Ти го казваш.

Те погледнаха към големия сребрист „Орел“ с изящни линии, в тон с наложената от капеланците модна тенденция, но стъклата на пилотската кабина бяха строшени, а заглушителите му бяха ръждясали. По-нататък откриха цяла пещера, натъпкана с дребосъци — „Небулон“, изрисувани с названията на отдавна забравена гориводобивна компания и всичките плачещи най-малкото за основен ремонт. Сякаш след толкова продължително затворничество в мрака, всички кораби бяха изгубили не само способността си да се движат, но и смисъла на своето съществуване. Просто лежаха разхвърляни наоколо, занемели и неподвижни, като забравени стари анекдоти, като сложни, гигантски саркофази на тщеславни фараони.

 

 

Когато се върнаха при „Светкавица“, кулата за наблюдение все още гъмжеше от любопитни. Очевидно наддаването нямаше да бъде възобновено скоро. Очинтуки и неговият главен механик спореха за нещо оживено, но тихо.

— Какъв, по дяволите, е проблемът сега? — попита Доркас.

— Кой знае? — отвърна Ерик.

Изведнъж от отдушниците на космобуса бликна дим.

— Виж, пушекът е син — ухили се Ерик и сръга Доркас. — Това означава, че повредата е електрическа, а не механична.

Доркас кимна.

— Ако например причината беше повреден квантов компресор, димът щеше да е кафяв — продължаваше да обяснява Ерик.

— Кафяв ли?

— Да — кафяв.

— И всичко щеше да е наред, така ли?

— Да, защото подмяната на компресора е проста работа. Стига да разполагаш с резервен. Но от друга страна — продължаваше да разсъждава на глас Брик, без да откъсва поглед от стълбите, — ако цветът му е бледоморав, повредата е в плазменото сито.

Под тях големият космобус забоботи. Димът се увеличи.

— Все пак, не ти ли се струва, че е малко морав? — попита Доркас.

— Не дрънкай глупости, Доркас.

Стигнал до задънена улица, разговорът секна. Разбира се, нямаше никаква причина да се изпада в паника. Та нали фраският кораб ги бе докарал тъй далеч без никакви признаци да се разпадне на части. Палерния бе златната ябълка на възможностите, жадуваща да бъде откъсната. И този път, далеч от досадната намеса на капеланците или еладелдийците, всеки един от тях имаше шанса да й се наслади. Стига, разбира се, да откриеха подходяща планета. Защото за момента все още разполагаха само със зареян из космоса къс скала, сенчеста джунгла от полуразглобени машини и хора като полковник Старк, за да ти напомнят, че не всичко е наред.

След внезапна и неочаквана намеса в наддаването от страна на понтийците в края на краищата „Светкавица“ бе закупена от Очинтуки въпреки изразените от него съмнения за състоянието на електрическата инсталация. По това време настроението на Ерик се скапа.

— Всичко е било предварително уговорено — обяви той. — Така ли смяташ, мили?

— Да тръгваме. — Ерик Аякс хвана Доркас Мандебра за ръката и двамата последваха останалите участници към платформата, която ги очакваше, за да ги откара при следващия аукцион.

 

 

Докато летяха натам, Доркас Мандебра и Ерик Аякс се подпряха на перилата, загледани във флотилията от персонални флаери и гравитобусове, които се побутваха плавно край тях.

— От години не бях виждал толкова хора, събрани на едно място! — въздъхна Ерик.

— Там има и един мой кораб — отвърна Доркас и посочи надолу. В един от съседните докове група инженери се навъртаха трескаво около голяма стара товарна фрегата „Василий-Свенсгаард“, която съвсем наскоро беше закупила.

— Нито една от тези бракми няма да литне — заяви презрително Ерик. — Липсва им постоянната поддръжка.

Доркас опря пръсти на китката си.

— Знаеш ли, скоро ще видиш нещо, което ще ти хареса.

След минути платформата се спусна върху следващия просторен док. Завързаха я с въжета и прехвърлиха подвижен мост. На неколкостотин метра под тях, на пода на пещерата, лежаха протонни вани — студени и бели като стиропорени плоскости.

А вътре в дока вече приключваха с лъскането и почистването на „Върховен дракон III“, шиндзуцов корморан, който обаче не направи никакво впечатление на Доркас. Тя побутна тукашния асистент и посочи скрития в сянка профил на „Скорпион“, клас „Навахо“, който отблизо изглеждаше изпълнен със стаена мощ и зъл като демон.

— Каква е цената на онзи кораб?

— Госпожо, той не се продава.

 

 

Името му беше „Всичко е предвидено“ и това също бе една от причините малко по-рано — а всъщност още в началото на пътуването, макар този факт да не бе отбелязан никъде в корабния дневник — Грант Непреклонния да спре избора си на него. Названието му се понрави, а и корабът си го биваше. Вече се бяха преместили на борда — Грант Непреклонния, неговата трантка и „хвърчащото куче“. Пленницата им лежеше в голямото капитанско легло, облечена с нова копринена камизола и ластични чорапи. Като израз на уважението си към нея, бяха й подсигурили всичко, от което би могла да се нуждае, дори в изблик на случайна прищявка: кошнички с трюфели, шоколадови пръчици, безкрайно количество филми и холограми, дори проекторите от любимия й „Дж. М. Сувиен“, макар че тя нито веднъж не ги включи.

Грант Непреклонния седеше в пилотската мрежа на затъмнената кабина на скорпиона и полюшваше провесения си крак. Синя мониторна светлина озаряваше стъклата на елегантните му, обрамчени със златна рамка очила. На екрана срещу Грант Непреклонния беше Дог Шварц. Беше се настанил някъде на задните редове в залата на аукциона и наблюдаваше с весело изражение как тъпанарите купуват купчина старо желязо по цени за нормално функциониращ кораб.

Грант Непреклонния цъкаше.

Його извъртя глава и размаха ръце пред лицето си като разтревожено шимпанзе. Палтото й беше раздърпано. Изглеждаше доста поотслабнала.

На единия екран се виждаше Дог Шварц, а на другия — Саския Зодиак. Грант Непреклонния местеше поглед между тях, но всъщност не ги виждаше. Виждаше само капитан Джут. Табита. Те бяха нейни, всички тези захвърлени, ненужни аксесоари, тези блудни души, които тя бе обречена да спаси, просто защото такова бе мястото, отредено й от съдбата в общия план на нещата. Те бяха като захвърлени дрехи, над които се виждаше неприкритото й, голо тяло. „Хвърчащото куче“ витаеше из помещението като някакъв пораснал до неимоверни размери механичен скакалец. Грант Непреклонния го погали разсеяно и зарови пръст под дебелата му броня.

Включи трети екран, където извика картина от мактреворския „Клавикорн“, разположен две нива под „Всичко е предвидено“. Роботизиран механик тъкмо шлайфаше гръбните му спойки.

— Ето една малка красавица, която скоро ще радва окото на притежателя си — който и да е той — промърмори Грант. За всеки случай поиска да му пратят регистрационните й документи.

Його изхриптя сподавено, без да откъсва очи от напрегнатата му поза. Знаеше, че мислите му не са в аукциона. Тя извъртя глава и погледна жената с червената шапка на четвъртия монитор, висящ от покрива на кабината. Грант Непреклонния усети, че се раздвижва. Той проследи погледа й и се усмихна. Чукна няколко клавиша. Його видя, че жената с шапката притиска с пръст слушалката си.

— Полковник, интересува ли ви клавикорнът? — попита Грант Непреклонния. — Притежателят му е готов да се раздели с него, при това спешно. Необходим е ремонт на електроинсталацията, попълване на запасите от вода, охрана. Какво ще кажете?

— Вече имаме „Изобилие“, приятелю — засмя се хладно полковник Старк.

— Не съвсем, полковник. Тази стока още не е извадена за продан.

 

 

В каюткомпанията на „Всичко е предвидено“ Саския Зодиак се опитваше да разреши една малка загадка.

Условията на задачата бяха следните: героят беше сам, затворен в една от кабините на кораб, на борда на който имаше враждебно настроен трант, досадно кибернетично „куче“ и опасен, изобретателен човек, като всеки един от тях бе достатъчно силен, за да го надвие. Ден след ден се пробуждаше в това обкръжение, в което бе само лишен от воля затворник. Съществуваше възможност да се измъкне от кораба, стига да успее да напусне кабината и да победи тримата противници. Разполагаше само с вътрешна връзка и никакъв контрол върху нея: Нямаше никакви оръжия, освен собствените си ръце и крака и бе твърде отслабнал от липсата на упражнения.

Саския изяде още една сушена слива. Предполагаше, че в края на краищата задачата може да има някакво решение. Трантката не се отличаваше с особен ум, нито кучето — с прекомерна сила. Затова пък мъжът беше достатъчно умен и силен. Но беше физически уязвим, особено когато си свали дрехите. Само че ги сваляше, след като я завържеше за леглото. При това очевидно познаваше доста добре способностите й, защото я завързваше здраво.

Тя въздъхна. Нямаше нищо по-досадно от задача, чиито условия си премислил поне десетина пъти и въпреки това не можеш да я решиш.

 

 

Най-сетне мъжът дойде да я навести — следван от трантката и ескортиран от „хвърчащото куче“.

— Намислил съм да ти купя кораб — съобщи й той. Никога не се обръщаше към нея по име. В цялата вселена за него съществуваше само една жена.

Трантката се доближи до леглото. Саския извърна лице, за да избегне миризмата й, и почувства, че я хваща за ръката. Престори се, че не я вижда.

— Какво предпочиташ? — продължаваше мъжът. — Продават един сладък малък кварколет Дж3К. Сещаш ли се? Ще бъде напълно в твоя стил. — Той опипа гладко избръснатото си лице, докато наблюдаваше как трантката завързва жената за леглото. — Ако си падаш по по-големи неща, мога да ти взема „Клавикорн“.

Никакъв отговор.

— Покажи й — нареди мъжът на „кучето“.

То се спусна с бръмчене пред един от вградените в стената монитори. На екрана двайсетина мъже и жени танцуваха, подредени в линия, и подритваха напред с крака. Киборгът изсъска и тропна несръчно по клавишите, опитвайки се да смени канала.

Грант Непреклонния се разсмя. Приседна на леглото и плъзна длан по корема на своята пленничка, след това подпъхна пръсти под камизолата. Трантката беше завързала и краката й и вече се готвеше да излезе.

— Благодаря, Його — подметна подире й Грант Непреклонния.

Тя го погледна с обидено изражение през рамо, той отново се изсмя и трантката хлопна вратата.

Грант Непреклонния си свали обувките и чорапите. Отново потупа Саския Зодиак по корема. Тя беше забола поглед в тавана, опитвайки се да не гледа редицата от мигащи екрани, които показваха една и съща картина от различни гледни точки — леглото и нейното разкрачено, завързано тяло. Кой знае защо на екрана част от женствеността й се губеше, сякаш вместо нея в леглото се изтягаше някакъв недоразвит травестит.

— Или мечтаеш за звездолет? — продължаваше Грант Непреклонния, като дишаше възбудено във врата й. Беше съвсем гол, коленичил между краката й и се навеждаше към нея.

— Искам градина — отвърна отвлечено Саския.

Лицето му изпълни всичко пред нея. Все още носеше очилата.

— С люляци — заговори той, докато подреждаше и нагласяваше бельото — мидени черупки и хризантеми в редички.

— Не, такава, каквато имахме — поправи го тя.

— Харесвало ти е да живееш със серафимите, така ли?

— Ами… нали те ме направиха — отвърна тя.

— Те са избили твоите братя и сестри — каза той и вкара члена си във влагалището й. Твърде бързо, тя не го желаеше. Нито веднъж не го бе пожелала.

— Но можеха да ги направят отново — възрази спокойно Саския Зодиак.

Тя се замисли за серафимите, мержелеещи се зад сребристите стени. Могул твърдеше, че веднъж успял да разгледа един от тях, още когато били съвсем малки: човек колос, който ги държал на ръце и говорел през главите им с някой друг. Но всичко, което Саския можеше да извика в спомените си, се ограничаваше до бледорозова или пурпурна броня, която неизменно я разплакваше.

— Можеха да ви създават отново и отново в техните вълшебни котли — заговори с ритмичен тон Грант Непреклонния. Той нескрито идолизираше тези свръхчовеци. Заради омразата си към капитана бе решил да остане на борда, вместо да отпътува към Храма, където да участва в преговорите. В най-лошите мигове Саския си мислеше, че херувимът Кстаска е единствената й надежда. Не можеше да си обясни как Грант съумява да екранира действията си от нея, имайки предвид активната му позиция в мрежата. Стига, разбира се, всичко, което й позволяваха да вижда и чува, да отговаряше на истината. Защото не беше изключено — въпреки разкриващата се от люковете на кабината гледка — въобще да не се намира на борда на скорпиона, а в някой долнопробен туристически хотел или в добре скрита виртуална зала на Пещерата на Хаоса.

 

 

Вкусът на вагината й беше едновременно горчив, солен и остър. Грант Непреклонния си помисли, че е същият като на истинска жена. Всеки път, когато я вкусваше, той си представяше, че пред него лежи капитанът и тогава езикът му потръпваше от удоволствие. Но достатъчно бе да вдигне очи, за да открие, че разкраченото тяло не е мургаво и стройно, а измършавяло от глад, с тесен таз и почти детинска конструкция. На мониторите се виждаше неговият равномерно движещ се задник. Днес жената бе необичайно отстъпчива. Грант го забеляза още в началото. Този път тя не възрази „кучето“ да кръжи над тях и да ги следи с мъничките си очички. Едва по-късно, след като се изкъпа и преоблече и се върна в пилотската кабина, му мина мисълта: доста нетипично за нея да лежи мълчалива и неподвижна. Най-често се съпротивляваше, макар и вързана, опитваше се да го избута или се дърпаше, доколкото може — и трите действия бяха доста възбуждащи. Може би пленничката най-сетне бе приела властта му над себе си и се бе отказала от надеждата, че капитанът ще прати неколцина от верните си рицари, за да я спасят. Все още не й беше разказал в какво състояние е Табита.

„Кучето“ го погъделичка по ухото с антената си.

— Жената се изпишка в леглото.

Грант Непреклонния се извърна ядосано и потърси с очи Його.

— Пак ли забрави да я развържеш? Направи го, нали? Защо не можеш да свършиш свястно поне една работа? — Той не обръщаше внимание на прегърбената й, покорна поза. Знаеше, че небрежността й е преднамерена, породена от дребнава ревност. — Не стой тук, глупаво същество. Иди и я почисти веднага.

 

 

— Наскоро да си мяркал твоя приятел г-н Шварц? — обърна се Добрия доктор към Ниглон Леглой в контролната стая на санаториума на чичо Чарли.

Ниглон Леглой бе откарал количката в ъгъла, с гръб към стената. Напоследък това беше обичайната му позиция: единственият начин да държи под око всички стени и тавана. През стените долавяше полъха на космическия студ от евакуираните помещения на долното ниво, които доскоро бяха известни с названието Уингуотър. Сега там беше тъмно и хладно, като във вакуума отвън.

— Г-н Шварц ще се върне скоро — обясни той на доктора. — Знае как да заобикаля всички времеви сривове.

Добрия доктор огледа пулта за управление и му отвърна със съчувствена усмивка.

— Скъпи приятелю — подхвана той. — На „Изобилие“ няма никакви времеви сривове. Просто няма и толкова! Всъщност става въпрос за социално-индуцирани мнемонични безредици, нещо като дълготраен страничен ефект на субективното време. А сега бъди така добър, ела тук и ми покажи отново как да се свържа чрез тая пущина с госпожа Орифлейм.

Дребосъкът напусна неохотно любимия си ъгъл, като държеше главата си сведена, докато пресичаше стаята. Дрехите му, както не пропусна да отбележи Добрия доктор, напълно отразяваха ниското ниво на самооценка, на което се поставяше. Та в магазините и складовете отвън се намираха безброй свестни костюми, стига да имаш желание да отскочиш дотам. Корабът не е място за клаустрофоби, заключи Доктора, когато Леглой се изкатери на платформата и започна да върти ръчките. Той всъщност е доста нездравословно местенце.

 

 

На централния екран изникна възрастна жена с птиче лице, седнала в леглото си. Кожата й беше суха и жълтеникава, но ръцете, които се подаваха изпод широките ръкави на нощницата й, бяха мускулести, розови и здрави. Сякаш тези ръце бяха само чифт паразити, прикачени към инак изтерзаното й от времето тяло, за да изсмучат останалата й от миналото жизненост.

— Ах, добро утро, Консуела — произнесе Добрия доктор. — Как сме днес?

Госпожица Орифлейм погледна към камерата и му помаха енергично. Все повече му приличаше на застаряваща хищна птица. Големите й жълти очи бяха озарени от вътрешен пламък, сякаш подклаждани от незагасващия пожар на нейното въображение.

— Франки? — изхленчи тя.

Доктора натисна клавиша за връзка.

— Не, Консуела — поправи я той със загрижен тон. — Не е Франки. Не и днес. Искаме само да те прегледаме за мъничко. Ще бъдеш ли тъй добра да си навиеш ръкавите, скъпа? Ето по този начин.

Ниглон Леглой показа в едър план мускулестите й ръце, докато госпожица Орифлейм ги размахваше по молба на Доктора пред камерата. Като че ли се движеха без видима връзка с останалата част на тялото й.

— А сега над главата, Консуела — изпращаше указанията си Добрия доктор. На един страничен монитор от прикачените към нощницата й датчици постъпваха сведения за калоричния разход, а маншети на предмишницата и китката регистрираха промените в кръвното налягане.

— Тези твои ръце са по-силни от всякога — обяви накрая Добрия доктор.

Но после нещо привлече вниманието му на екрана и той се намръщи.

— Почакай, какво е това? — сочеше дребно, белезникаво телце, което за миг се мярна зад възглавницата на госпожица Консуела. — Какво е това? Ето още едно. Боже, мили, това място направо гъмжи от тях!

Ниглон Леглой изтегли камерата и даде общ план. Сякаш стаята на госпожица Орифлейм се бе превърнала в обект на масирано шествие. Върволица от белокозинести мръсновати същества се точеше през една дупка в килима. Четинести, енергични дребосъчета с издължени муцунки се катереха безспирно нагоре по леглото, където подскачаха с вълнението на радостни кученца, забиваха ноктите си в чаршафите и оставяха лигави отпечатъци по лицето на възрастната пациентка.

Преди Леглой да предприеме каквото и да било, вратата на стая № 1 се отвори и вътре нахлу нова орда от животинки, по-едрите екземпляри седяха по гърбовете на по-малките и стреляха с едрокалибрени оръжия към коридора зад тях, като огласяха болницата с маниакалните си смехове. Някои си бяха вързали парцаливи кърпи или носеха останки от дрипави дрехи, причудливи метални украшения, огърлици от вериги и идентификационни табелки. МОРЛОЦИ, пишеше върху табелките, когато камерата ги показа отблизо. А също и ШИБАНО ЛАЙНО.

— Чииии! — врещяха нашествениците. — Чиииииииии!

Леглой трескаво задейства алармата.

— Къде е охраната? — запелтечи той. — Къде са пазачите? Кой, по дяволите, е дежурен?

Госпожица Орифлейм сграбчи по едно животинче с яките си ръце и ги запрати на пода. Но на мястото на всеки убит перк изникваха няколко нови. Писъците на пациентката се примесиха със зловещото ръмжете на нападателите.

Добрия доктор се оглеждаше за някакво оръжие, но в стаята нямаше нищо подходящо. На всичко отгоре светлините започнаха да премигват.

Приведен над контролния пулт, Леглой сменяше една след друга камерите. На екраните се мярваха замръзнали сцени: пресъхнал и неизползван басейн, пълен с боклуци, празна баня, двама или трима герои от „Трудна професия“, които се целуват страстно на фона на сълзлива мелодия, разкривеното лице на убит пазач, претърколен до бюрото на рецепцията във фоайето. Леглой почти бе готов да се разплаче.

— Мамка му, мамка му, мамка му… — повтаряше той.

— Къде е проклетата сестра? — кресна му Доктора.

— При Глория.

С окървавено, покрито с безброй ранички от ухапвания лице, госпожица Орифлейм тъкмо се бе изтърколила от леглото, но и тук я заливаше белезникавата, козинеста вълна. Някой, или нещо, не възнамеряваше да й позволи да се остави на, зловещите зверчета. Две яки ръце се показаха от смачканите чаршафи и се вкопчиха в гърлото й.

— Ей, тая сама се души! — възкликна ужасено Леглой.

Което, логически погледнато, беше невъзможно. Мозъкът щеше да изгуби връзка с крайниците преди да се стигне до непоправимото. Ала в разрез с всякакви научни доводи лицето на Кони Орифлейм бе станало мораво, езикът й провисваше от устата и очите й взеха да изпъкват, докато лактите й продължаваха машинално да отбиват атаките на перките.

— Франки! Не, Франки, недей! — изхриптя Кони Орифлейм, след това се задави и издъхна пред втрещените погледи на Леглой и Добрия доктор.

На екрана в стая № 2 се разиграваше доста смущаваща сцена. Фармацевтично уголемената пациентка беше заела обичайната си позиция, увиснала под тавана в своето собствено защитно поле. Нейната униформена придружителка се мяташе трескаво напред-назад из стаята, опитвайки се непрестанно да достигне до вратата. Тя представляваше наистина причудлива фигура, сякаш съставена от изрезки от различни картини или зле скроен компютърен фотоколаж. Лицето й беше обагрено в различни цветове, включително черен и бял, ръцете й също бяха разнородни, а когато се отдалечеше от камерата, се виждаше, че и краката й са с различна дължина. Сякаш тялото й бе сбор от крайниците на различни хора, случайни комбинации от органи, подбор от трансплантанти, посочвани по прищявка на чичо Чарли.

Перките вече бяха нахлули и в стаята на Глория, пързаляха се по гладкия под и писукаха в израз на злокобна радост. Един от тях беше облечен с дънкова минипола, миниатюрна дънкова шапчица и наколенки, а в ръцете си стискаше доста мощен на вид виндикатор.

— Чиии! — изкрещя той и гръмна сноп ярка светлина към тавана. Глория тупна на пода с оглушителен трясък, който се почувства чак в контролната зала. След това светлините премигнаха отново и всички екрани загаснаха.

Леглой не можеше повече да понася настъпилия здрач и тишината. Единствената му мисъл бе как да си осигури защита и помощ.

— Маймуняка! — извика той. — Трябва да открием Маймуняка!

Добрия доктор не беше така склонен да напусне контролната зала. Той знаеше, че в някое от шкафчетата трябва да има скрит защитен скафандър за извънредни обстоятелства. Но вероятно — за съжаление — само един. Което го наведе на мисълта, че ще е най-добре, ако окуражи своя помощник да поеме на своята мисия.

— Тръгвай, бързо! Глория ще ги забави. — Добрия доктор можеше да си представи какво става сега зад вратата на стая № 2: перките сигурно бяха започнали своето кърваво пиршество!

 

 

В стая №3 въпреки невъобразимия шум отвън жертвата на хирургическа небрежност Лерой Гълс лежеше неподвижно по гръб, а зад спуснатите му клепачи се меняха една след друга картини от нескончаеми съновидения. Машинките над главата му мъркаха равномерно, впомпвайки и изпомпвайки живителни течности от тялото му.

Макар че беше топъл и дишаше, перките се изкатериха с известна неохота върху леглото, подушиха го предпазливо и се отдръпнаха с израз на отвращение, като обърсаха носовете си със своите мънички ръце.

На фотьойла в ъгъла седеше едър, охранен котарак, подпрял глава на лапичките си. Колкото и да беше странно, появата на перките не го бе обезпокоила ни най-малко. Някои познавачи дори биха определили физиономията му като леко усмихната.

Не по-малко необясним оставаше фактът, че перките на свой ред също не забелязваха котката. Сякаш единствената мисъл, която ги вълнуваше, откакто нахлуха в стаята, бе как по-скоро да я напуснат. Те жумяха с очички, а козината им беше настръхнала като от студен вятър!

Особена неохота личеше в поведението на перка с дънковата шапчица. Едва дочакал останалите да се изнижат, той и тримата му помощници вдигнаха оръжия и откриха огън по сложната апаратура, подредена около главата на г-н Гълс.

Машините експлодираха в буен фонтан от горещи, вонящи течности. В същия миг холограмата на котката изчезна безследно. В блясъка на експлозията белезникавата резка на зъбите й сякаш увисна за миг във въздуха, след което избледня като сърп на нова луна.

И последните перки напуснаха стаята, като се сборичкаха при вратата. Отвън ги посрещнаха нови безпорядъчни откоси, примесени с крясъци, писукането и врещенето на ранените и умиращите и тревожния вой на веспанците. Лерой Гълс лежеше съвършено неподвижно. Беше спрял да диша само преди няколко секунди.

 

 

Когато Ниглон Леглой отвори вратата на стая № 4, перките вече бяха вътре. Там беше и Маймуняка, гол и мръсен, той отбраняваше разрушената консерватория. Беше се чукал с една от охранителките, която сега клечеше зад голямото бяло бюро и се опитваше да си навлече бойния костюм. До колене сред мъртвите хризантеми, Маймуняка размахваше като пощурял тежък железен лост. Дребен перк с бейзболна шапка избягваше ударите му, като се гънеше ловко ту на едната, ту на другата страна. Шапката му беше с надпис ДВ8. Маймуняка погледна над главата му и забеляза Леглой.

— Повикай чичо Чарли! — извика му той.

Едва в този миг Ниглон Леглой си даде сметка, че те всички са обречени. Оглушителният взрив на животоподдържащите апарати в стая № 3 само затвърди неговото отчаяние. Зад него проехтяха изстрели. Той се извърна и зърна висок, прегърбен силует сред пушеците и прахоляка, изпълващ коридора, който въртеше нещо като камшик. Последва ужасен, пукащ, раздиращ звук.

Леглой се обърна и размаха ръце към Маймуняка.

— Стената ще падне! — изпищя той.

Охранителката все още не беше напълно облечена. Шлемът й се въргаляше сред рододендроните като някакъв зловещ градински орнамент. Двамата мъже посегнаха едновременно към него.

Маймуняка блъсна Леглой с рамо. Изрита настрани и един ръмжащ перк. Грабна шлема и го нахлузи на почернялото си лице.

Вятърът се усили и вдигна нови облаци прахоляк и дим. От коридора дотичаха две високи прегърбени фигури. Бяха веспанци. Изглежда се опитваха да подгонят перките през срутващия се санаториум.

— Трябва повика старчок, о, мда! — викна единият.

И това беше последното, което чуха, преди да се срине царството на чичо Чарли и всичко да бъде погълнато от междуклетъчния вакуум. В ураган от строшени спринцовки и мъртви цветя полуголата охранителка се преметна през кълбото от размазани перки и стените се затвориха с прощален грохот над главата на Ниглон Леглой.

Когато димът се поразсея, Маймуняка се изправи, потънал в кръв и проклинащ всичко на света, и огледа смачканите лехи. Глождеше го една-единствена мисъл: час по-скоро да открие чичо Чарли. Майстор в оцеляването като стареца щеше да е могъщ фактор в назряващия конфликт. Дори само инвалидната му количка струваше колкото среден по размери астероид.

След това Маймуняка забеляза, че нещо му се е изпречило на пътя. Един от нашествениците веспанци лежеше между него и вратата, тялото му бе обвито около кислородна бутилка. Всички негови мехури бяха разширени и въздухът напускаше със свистене отворите на тялото му, но все пак бе успял да докопа една маска и да я долепи до жадно гълтащата си уста.

— За Ирскораитуен — прогъгна нечленоразделно той, извъртя се неочаквано и нанесе удар с триострия си нож към незащитения корем на Маймуняка, който успя да се отдръпне. Ножът се плъзна по омазнения му хълбок.

— Откажи се, тъп зеленчук! — изрева Маймуняка, смъкна кислородната маска и хвърли шепа пръст право в свирепо зейналата паст.

 

 

Минутка преди окончателното разрушение Добрия доктор, облечен в херметичен боен костюм, стоеше пред здраво залостената врата на стая № 5 и се облягаше на звънеца, който обаче не работеше. Доктора заблъска по вратата и накрая я удари с рамо.

— Чичо Чарли! Пусни ме да вляза, чичо Чарли!

Вратата се отмести бавно встрани и отвътре се изтърколиха няколко мъртви перки. Звук на подивели китари изпълни слушалките на Добрия доктор.

— Влизай, човече — разнесе се пресеклив, дрезгав глас. Сред мрачния, зловонен интериор един стар, много стар човек седеше в механизираната си инвалидна количка, обгърнат от оглушителната звукова пелена на атавистичен рок. В подноса на Облегалката имаше купичка мюсли. Това беше храната, която чичо Чарли предпочиташе, макар да разполагаше със стоманени зъби. Тъкмо си похапваше сладко с пръсти.

Нахлулата от коридора светлина блесна като ярко отражение в очилата му.

— Ти ли си, докторе? Влизай, човече. Затвори вратата.

Добрия доктор го послуша. Това беше мигът, в който налягането се уравновеси и стените на стаите покрай коридора се сринаха.

— Жестоко! — изрева възторжено чичо Чарли, докато клането отвън достигаше своя апогей. Уплътнението на входа издържа само няколко секунди, след това вратата на банята се разцепи на две като парче фибропяна. Добрия доктор се вкопчи в количката на чичо Чарли, за да се прикрие от лавината игли, ампули, пожълтели списания и пепел, която нахлу през разбитата баня, повличайки със себе си кафеникава вода от отровения аквариум за рибки и отломки от начупени мебели.

Чичо Чарли зяпна с уста пред тази картина на пълно опустошение. Това определено бе най-зрелищното представление, на което някога бе присъствал през всичките си неукротими и неотличими една от друга години. Психоделичният му тапет беше унищожен напълно. Любимият му постер за марсианското турне на „Фугс“ беше засмукан като къс използвана тоалетна хартия.

Столетникът надзърна предпазливо през набръчканата мъгла на персоналното си силово поле, оглеждайки мястото на катастрофата, смазаните телца на перките и мъртвите пазачи и Маймуняка — гол, мръсен и окървавен, с шлем на главата — който продължаваше да удря с триостър нож неподвижното тяло на отдавна мъртвия веспанец.

— Ехей, жестоко, човече! — закиска се чичо Чарли и потупа замаяния лекар. — Каква шибана суматоха!

— Хайде, чичо Чарли! — извика Добрия доктор и изрита колелото на количката. — Да се махаме от тук!

Пощурялата антика надзърна през визьора на шлема, зад който се мяркаше изкривеното от ужас лице на Доктора. Дрогиран както винаги, той изглежда въобще не схващаше смисъла на онова, което ставаше около него. Само размаха пожълтялата си от никотин ръка.

— Маймуняка още не е готов, бе човек. Погледни какви ги върши дребният шибаняк!

— Маймуняк! — изрева с цяло гърло Доктора. — Къде е Леглой? Трябва да изчезваме!

Но все още имаше доста мехури за пукане по тялото на веспанеца, а Маймуняка винаги довеждаше докрай започнатата работа.

Безумци. Такива бяха и двамата. А от Леглой нямаше и следа. Добрия доктор пусна количката и се оттласна от нея, усещайки как силовото поле се затваря зад него като лепкав, прозрачен слой. Без да се озърта повече, той изтича от тресящата се сграда и се понесе като полудял из тунелите на Горен Париетален.

 

 

След като по такъв причудлив начин бе избегнал толкова неизброими опасности, изглеждаше ужасно несъразмерно с очакванията да бъде примамен от засмяно лице в тясна странична уличка, а после и в някаква сумрачна дупка, където Добрия доктор напълно си изгуби ума. Тук неговите посрещачи го събориха и му смъкнаха защитния костюм, лишавайки го от последната разумна предпазна мярка. В края на краищата, всеки ще се съгласи, колко нечестно беше това.