Борис Проницин
Двете Европи (50) (Славянската идея през XXI век)

Глава 5
Каква трябва да бъде икономиката на бъдещето?

Всеки, който е запознат с особеностите на различните индустриални общества в периода от Втората световна война до края на 80-те години на XX в., знае до каква степен тези общества се различаваха помежду си по своите ценностни системи и главно по своето отношение към парите. В зависимост от това отношение държавите от следвоенния свят спокойно можеха да бъдат разделени на четири групи, в първата, от които влизаха страните от бившия съветски блок, във втората — скандинавските страни, в третата — останалите страни от Западна Европа, а в четвъртата — страните от северна Америка. За подобно разграничаване, както ще стане ясно, основна роля изиграха характерът и особеностите на местните икономически отношения и особено делът на частния сектор в даденото национално стопанство.

Така, за държавите от социалистическия лагер, където беше приложен методът на централното планиране и където държавната собственост представляваше гръбнака на цялата икономика, беше характерно, че парите никога не бяха на особена почит и тяхното придобиване не представляваше основна цел на поданиците им. По време на социализма доминираше желанието за социална стабилност и предвиждане.

В скандинавските страни, за които беше характерна смесената икономика от полусоциалистически тип със значителен дял на частния сектор, властта на парите над умовете на хората беше забележимо по-голяма, но въпреки това там се ценяха преди всичко гарантираното от държавата работно място и спокойния живот. Това бяха отличителните черти на следвоенна Швеция, Финландия и Норвегия, а в известна степен и на Дания.

За останалата част от Западна Европа, където капиталистическите икономически отношения се срещаха вече в техния класически вид и където частният сектор обхващаше над 80% от националното стопанство, беше характерно, че желанието за стабилност се смесваше с твърде силно желание за обогатяване. Комерсиализацията на живота достигна твърде високо равнище.

И накрая, в последната, четвърта група страни, обхващаща САЩ, Канада и Австралия, в които беше разпространен либерален капитализъм от най-чист и неподправен вид и в които държавният сектор практически почти не съществуваше, тъй като дори транспортът и енергетиката се намираха в частни ръце, властта и влиянието на парите върху съзнанието на хората бяха тотални, а тяхното придобиване беше и си остава първата и основна цел за всички. В САЩ всеки човек искаше повече от всичко друго на света да стане богат, да стане милионер. И тъй като Америка победи в Студената война, нейните икономически принципи и нейната народностна психология се разпространиха през 90-е години по цялото земно кълбо.

Така, ако запишем математически откритата зависимост между дела на частния сектор в дадената икономика и ролята на парите в живота на обществото, се получава:

                        hDb (в %) ~ OD tch (в %)

т.е. относителният дял в проценти от дадения социум (hDb), чиято основна цел в живота е да станат богати, е правопропорционален на относителния дял на частната собственост (също в проценти) в икономиката на обществото (OD tch).

А тъй като за хората, желаещи повече от всичко да забогатеят, естествено материалните ценности са най-важни, то, ако с Rm обозначим техния рейтинг в обществото, може да се запише, че:

                        Rm ~ OD tch (в %)

или в най-общ вид:

                        Rm = f(OD b)

т.е. рейтингът на материалните ценности в дадено общество нараства с увеличаване на относителния дял на частната собственост в нея. Това е основна социално-икономическа закономерност, валидна за всички световни общества.

Възниква въпросът: От какво е предизвикано повишеното въздействие на частната собственост върху психологията на хората? Очевидно за това има две причини. Първо, когато пред човека има реална перспектива да стане богат и когато богатството се натрупва без особени трудности, той лесно се поддава на изкушението. В същото време, ако социално-икономическата система прави невъзможен този процес, то естествено и желанието у хората изчезва.

Второ, самите богати хора притежават свойството да съблазняват останалите и да предизвикват у тях желание за подражание. Без съмнение богатият човек олицетворява изкушението на материалните блага. Това обстоятелство винаги трябва да се има предвид.

След подобни разсъждения от само себе си се налага изводът, че единственият начин да се построи в бъдеще ново, по-духовно и високо съзнателно общество е да се отмени частната собственост във всичките й форми. Разбира се, на пръв поглед това може да прозвучи малко по комунистически или утопично, но всъщност съвсем не става дума за завръщане към държавната собственост и основната на нея централно планова система. Господството на държавната собственост в икономическите отношения и посегателството върху свободния пазар, както показва историята, винаги създава условия за възникване на политическа диктатура, тъй като зависимостта на индивидите от централната власт става прекалено голяма. В случая става дума за масов преход към един съвършено друг вид собственост — колективната собственост и основаната на нея колективистична пазарна икономика, които единствено могат едновременно да гарантират както съблюдаването на правата на човека, така и освобождаването на света от диктата на парите.^[1] Но какво всъщност трябва да се разбира под тези две понятия?

Под колективна собственост трябва да се разбира такава собственост в рамките на една икономическа единица, която е основана на общото владеене на средствата за производство и произведените с тяхна помощ материални и интелектуални продукти. Съответно под колективна пазарна икономика трябва да се разбира икономика, в която икономическите субекти, фирмените единици и (или) произведените от тях продукти (материални и интелектуални) се намират в съвместно владеене на всички работещи в тях лица. Ако в централно плановата икономика от комунистически тип предприятията и фирмите са изключително държавна собственост, то при колективната пазарна икономика те се намират напълно под контрола на работещите в тях хора. По този начин пазарът и неговите закони остават в сила и държавата, както и при съвременния капитализъм стои настрана от икономиката и протичащите в нея процеси. Това е много важно, тъй като, както вече беше казано, покушението върху пазара е равносилно на покушение върху свободата на човека и е свързано с големи опасности.

В същото време анулирането на частната собственост и нейната замяна с колективната не означава, че у хората не трябва да остава във владение и известна лична собственост. Последната също гарантира независимостта на хората и нейната неприкосновеност трябва да бъде гарантирана от законите на държавата. С други думи в бъдещото общество трябва съвместно да съществуват три вида собственост: колективна (изпълняваща икономически функции), лична (имаща най-вече неикономическо предназначение) и държавна (нейната роля трябва да бъде достатъчно ограничена).

Напълно естествено се налага въпросът: Възниквали ли са и в миналото подобни икономически идеи, и ако да, защо те не са получавали широко разпространение? На Запад за основоположник на колективистичната теория може да се счита английският фабрикант Роберт Оуен (1771–1858 г.), обаче неговите възгледи нямали никакъв шанс да се реализират в общество, управлявано изключително от индивидуализма.^[2] В Русия от своя страна идеолог на икономическия колективизъм е споменатият вече Чернишевски, но Маркс попречи неговият глас да бъде чут, както трябва. В средата на XIX в. великият руски мислител предложи индустриализацията да се извършва от сдружения, основани на общо владеене на средствата за производство: „Хората трябва да се обединят в общества, имащи общ интерес, използващи съвместно силите на природата и средствата на науките за производство и за икономично потребление на произвежданите ценности. В земеделието това братство трябва да се изразява в преход на земята в общинно ползване; в промишлеността — чрез прехода на фабричните и заводските предприятия в общинно достояние на всички работещи в тази фабрика“^[3]. По негово мнение това е единствената справедлива икономическа форма, понеже при нея всеки владее напълно продуктите на своя труд: „Основна идея на учението за производството ние считаме пълното съвпадане на идеите за труда с правото на собственост върху продуктите на труда. С други думи: пълно съвпадение на качествата на собственика и работника в едно и също лице“. Чернишевски считал, че сдруженията трябва да включват в себе си средно между 1500 и 2000 човека и държавата трябва да участва активно в тяхното създаване. На първо време тя им назначава директор, а след това (след изтичане на една година) последният се уволнява и се заменя от административен апарат, избиран от членовете на цялото сдружение.

Обаче все пак тези сдружения били малко странни образувания, защото те трябвало да се занимават почти с всичко — от земеделие до промишленост, и работещите в тях хора трябвало да живеят на същото място, където се трудят; всяко подобно обединение трябвало да има собствена църква, собствено училище и даже магазини. Такова смесване на икономическия живот на хората с личния им живот, разбира се, е недопустимо, тъй като води до прекалено голяма и поради това опасна зависимост на индивидите от колектива.

Въпреки това, без оглед на някои пропуски, идеите на Чернишевски са достатъчно конструктивни и той повече от всеки друг социалист би могъл да бъде наречен бащата на колективната пазарна икономика.

Каква форма ще приемат идеите му, ако бъдат приспособени към условията на съвременния свят и реализирани през XXI в.? Първо, властта у всички колективизирани икономически субекти трябва да бъде съсредоточена в ръцете на общо събрание на всички работещи в тях хора. Общото събрание, явявайки се върховен ръководен орган на дадената фирма, гласува всички важни решения, касаещи нейното съществуване, при което решенията се приемат на базата на простото мнозинство. Негов член става всеки новопостъпващ на работа, тъй като в колективната фирма, изключваща всяка експлоатация, назначеният на работа човек веднага става равноправен съвладелец на нейното имущество. В същото време само общото събрание може да уволнява, т.е. да лишава от собственически права определени провинили се свои членове. То периодично избира ръководни органи и мениджър, който благодарение на своите професионални качества и опит е способен най-ефективно да управлява фирмата. Най-важните въпроси обаче се решават от събранието.

Разбира се, всичко това не означава, че отделните лица не могат да проявяват самостоятелна икономическа активност и да се занимават със самостоятелен бизнес. Те могат да правят това чрез създаване на еднолична фирма, явяваща се тяхна лична собственост. За да стане обаче ясно в какво тогава се състои разликата между личната и частната собственост, трябва да им да се даде определение:

1 Личната собственост е собственост на определено лице, която не се използва за икономически цели, или се използва за такива цели единствено от лицето собственик.

2. Частна собственост е всяка собственост, която се използва за привличане на наемен труд, т.е. която позволява на едни лица в даден икономически субект да се разглеждат като собственици с особени права, а другите — като техни наемни работници. Няма никакво значение дали става дума за собственост върху недвижимо имущество, върху различни средства за производство или само върху чист интелектуален продукт.

За да стане тази разлика още по-понятна, трябва да се приведат примери. Ако например един човек си купи две металорежещи машини и работи на тях сам, те представляват негова лична собственост, въпреки факта, че за разлика например от вилите, те имат икономическа функция. Ако обаче той назначи двама помощници, за да работят на тези машини и те не станат веднага съвладелци на машините, т.е. ако не се превърнат в колективна собственост на всички работещи на тях хора, то се появява явлението наемен труд и споменатите металорежещи машини стават веднага негова частна собственост. Работата на машините от този момент става незаконна.

Подобен пример може да се приведе и в областта на услугите. Ако дадено физическо лице учреди еднолична фирма, после си купи няколко компютъра, за да работи на тях самостоятелно, то те естествено представляват негова лична собственост. Но в момента, когато посоченото лице извика няколко помощници и при условие че самите компютри са декларирани като част от имуществото на фирмата, тогава тези помощници или трябва автоматично да станат съсобственици на електронно изчислителните машини или последните се превръщат в частна собственост на първото лице. В случай че компютрите не са декларирани предварително като част от имуществото на фирмата, те могат да си останат като лична собственост, но това не дава никакво право на техния собственик да злоупотребява с това право и да изисква някакво особено положение във фирмата (да е мислил предварително). Що се отнася до произведеният с помощта на тези машини интелектуален продукт — например софтуерна продукция, то и в двата случая тя е тяхна обща собственост и всички работещи във фирмата имат равни права върху реализираната с нейна помощ печалба.

Въобще в информационното общество думата „частна собственост“ трябва да се подразбира възможно най-широко, тъй като една фирма може и да не притежава недвижимо материално имущество, а нейната собственост да бъдат чисти интелектуални продукти. При това е недопустимо един или няколко човека да могат се ползват с привилегии и да присвояват печалбата от интелектуална продукция в създаването, на която са участвали и други хора.

Като се изхожда от тези разсъждения става ясно, че понякога частната собственост може да се припокрива (съвпада) не само с личната, но и с колективната. Така например, ако колективна фирма е собственик на завод, работещите, в който не притежават правото да са съвладелци на неговото имущество, то този завод фактически представлява частна собственост на фирмата, независимо от това, състои ли се тя от десет, сто или хиляда човека. Главната разлика между колективната и частната собственост се определя не от това колко лица притежават собственически права, а от това явяват ли се или не съвладелци всички работещи в дадената фирма хора. Там, където се появява наемният труд, там се появява и частната собственост.

По този начин от само себе си се налага изводът, че в колективната пазарна икономика няма място за акции и борси, понеже те водят до частнособственически тип присвояване. Две колективни фирми могат само да се слеят, но не е възможно една от тях да притежава част от имуществото на другата, защото по този начин първата фирма се превръща в частна. По аналогични причини в икономиката на бъдещето е недопустимо съществуването на рентата във всичките й форми. Рентата, както и чистата частна собственост води до натрупване на богатство, а както вече беше казано в началото на главата, недопускането на появата на богати хора, символизиращи изкушението на материалния свят, представлява първата и основна задача на икономиката на бъдещето.

Следващият важен момент, на който трябва да се обърне внимание, е свързан с въпроса за стимулите за труд, съществуващи в колективистичната пазарна икономика. По принцип в това отношение не би трябвало да съществуват особени проблеми, тъй като в колективната фирма, цялата заработена печалба се намира на разположение на нейните членове и те знаят, че колкото по-усърдно се трудят, толкова по-голяма ще е тя. Разбира се, от една страна, тук отделният индивид е силно зависим от своите колеги, но, от друга страна, никой не би се осмелил да мързелува, тъй като знае, че по този начин бърка в джоба на другите. Те самите не биха му позволили това и биха уволнили нелоялния си колега.

Единственият проблем, който възниква, е свързан с това какъв ще бъде стимулът за числено разширяване и ръст на дадена колективна фирма, в случай че тя вече е достигнала определени размери. Та нали у старите членове на такава фирма няма особен интерес да назначават нови, понеже дори ако общата печалба в резултат на това се увеличи, тя ще трябва да се дели между по-голямо количество хора. За да се избегне тази трудност, трябва да се приложи известен технически трик. Същността на трика се състои в това, новоназначените членове на фирмата да не се приравняват автоматично по своите права със старите, а само след изтичане на определен срок — например една или две години. Това би позволило на фирмите да им дават малко по-ниски заплати от онези, които получават старите съвладелци, и от своя страна ще превърне численото разрастване на фирмата в много по-изгоден и желателен процес. В този случай трябва да се въведе терминът „съсобственик с пълни и непълни права“, а също така понятието „необходима минимална експлоатация“, без която функционирането на икономиката ще бъде затруднено. Но понеже все пак експлоатацията е минимална и временна, тя не трябва да се разглежда като частнособственически тип присвояване на чужд труд. Що се отнася до Източна Европа в частност, тук поради недостига на инициативност у хората, за нормалното функциониране на колективната пазарна икономика (впрочем, както и на всяка друга) ще бъде нужна известна помощ от страна на държавата. Последната може да създаде или поне да инициира създаването на фирми, които задължително след изплащането на заемите трябва да се колективизират, т.е. да преминават в собственост на работещите у тях хора. Като гаранция за това може да послужи конституционно въведен таван за максимално допустимото равнище на държавна собственост в икономиката — например не повече от 10-15%.

Построяването на ново, по-духовно и високо съзнателно общество няма да бъде възможно, ако един ден, след достигането на достатъчно високо жизнено равнище, не бъде намалена продължителността на работния ден, тъй като в условията на съвременното занимание с тясноспециализиран труд, продължаващ цял ден, у хората няма да остава достатъчно свободно време за духовни занимания. Технологиите на информационното общество правят напълно възможно въвеждането на двадесет и даже дванадесетчасова работна седмица, без изменение на жизненото равнище на народните маси. Такава крачка, която за бедна Източна Европа, разбира се, не е предстояща, може да се направи още сега в по-голямата част от западноевропейските страни и в САЩ, но тези свръхразвити капиталистически общества не искат да го направят, тъй като се боят, че това ще попречи на тяхното по-нататъшно забогатяване. А както е известно, при капитализма основната цел на живота на всички представлява натрупването на богатство и пари.

В този случай отново се демонстрират предимствата на колективната пазарна икономика, при която поради невъзможността за забогатяване, такова желание просто отсъства. При нейните условия идеята за намаляване на работния ден ще намери много по-радушен прием.

Когато се говори за построяване на икономиката на бъдещето, до която естествено самите източноевропейски стопанства са още далече, трябва да се знае, че този процес е тясно свързан и с необходимостта от преход към т.нар. нулев икономически ръст. В постиндустриалното общество възможностите за производство на материални блага са толкова огромни, че ако техният ръст не се ограничава, у хората може да възникне патологична зависимост от тях. А това ще провали всички усилия за построяване на нова, по-духовна човешка култура. За да не се случи подобно нещо, обществото трябва да култивира в себе си своеобразна анти потребителска психика, която ще намали интереса към стоките. Съответно по-ниският ръст ще доведе до по-ниско предлагане и до замразяване на икономическия ръст в производствения сектор. За успешното култивиране на такава анти потребителска психика, разбира се, ще трябва да се намали значително ролята на рекламата в повседневния живот, тъй като тя способства в значителна степен за формиране на потребителско поведение.

И накрая, за да бъде завършена настоящата книга, ще бъдат изредени накратко петте необходими мерки, които трябва да се предприемат при прехода от съвременен капитализъм към колективна пазарна икономика. Тези пет мерки са следните:

1. Анулиране правото на унаследяване на частна собственост.

2. Забрана за образуването на нови частни фирми и акционерни дружества.

3. Колективизация на онези фирми, собствениците, на които са съгласни срещу държавна компенсация да се откажат от своите права.

4. Закриване на борсите.

5. Забрана на рентата като способ за натрупване на богатства във всичките й форми.

Ако тези мерки бъдат предприети, преходът към нови икономически отношения би могъл да се извърши за три-четири десетилетия.