Борис Проницин
Двете Европи (45) (Славянската идея през XXI век)

1. Значимост на епохата

В началото на XIX в. се пробужда славянският творчески ум, с което за Източна Европа започва епохата на големите таланти. Този процес обхваща почти целия славянски свят^[1], като неговият център е безспорно Петербургска Русия, която отговаря в хронологията на западния свят на ренесансова Италия. Славянският „Ренесанс“ по своята същност е точно обратен на италианския. Ако през XIV в. на Апенинския полуостров започва дълъг световноисторически процес, при който човешкият ум постепенно се ориентира и се „задълбава“ в материалния свят, то през XIX в. в Русия и Източна Европа започва противоположният процес, в резултат на който човешкият ум постепенно се пренасочва към забравения вътрешен духовен свят и го преоткрива. Тази тенденция се проявява във всички сфери на културата и живота. Така например литературата и главно руската класическа литература, чието значение за оформяне на светогледа на епохата може да се сравни само със значението на живописта за стара Италия, концентрира вниманието си върху вечните проблеми на душата, морала и вярата. Тя активно пропагандира нуждата от живот за бога, нуждата от възраждане на християнската религия като единствен път за обновяване на света. В областта на философията пък мислителите подложиха на критика позитивизма и материализма, говореха за нуждата от синтез на наука и религия, на рационално и ирационално знание. Забележителни мистици, като съпрузите Рьорих, П. Дънов и Е. Блаватска, преоткриха на европейците забравените духовни пътища към Изтока, разкриха картата на висшия свят, а великият Циолковски^[2] апелира вниманието на човека да се насочи от земния живот към небесата. Колкото повече източноевропейската интелигенция укрепваше, толкова повече у нея се зараждаше отвращение към нахлуващата от Запад комерсиална буржоазна цивилизация и към неизменно съпътстващия я утилитарен морал. Между двете половини на континента в това отношение възникна почти непреодолима разлика.

Вторият основен обект, към който се насочи славянският ум след своето събуждане в началото на XIX в., беше обществото. Интересът към обществото и неговите проблеми, към социалното, който замества интереса към природата у западния човек, се оказа дори още по-силен от интереса към душата. Докато през XIV в. в Италия възникна идеологията на индивидуализма, то през XIX в. в Русия възникнаха и се оформиха идеите на колективизма, намиращи най-ярко изражение в народничеството с всичките му разнообразни течения. Неговите идеолози посветиха живота си на народните маси, те пламенно пропагандираха нуждата от обществен морал, от саможертвеност и живот, посветен на служенето на общото благо. За съжаление Русия през този период така и не съумя да изгради собствена икономическа теория и собствена стопанска система, а това се оказа по-късно фатално за нея, тъй като наложи нуждата от следването на чужда икономическа философия, която разкъса трагично руската душа на две, налагайки й по недопустим начин да избира между колективизма и духовността; в крайна сметка колективистичното общество беше построено след 1917 г., но това беше насилствен колективизъм, основан на принудата.

На трето място XIX и началото на XX в. били времето, когато в Източна Европа се оформила идеологията на панславизма. От Прага до Москва се разпространява идеята за създаването на единна славянска федерация^[3], а прочутият руски композитор Игор Стравински заговори дори за нуждата от учредяване на Съединени Славянски Щати. Неслучайно след Първата световна война две от новосъздадените източноевропейски държави — югославското кралство и Чехословакия, бяха създадени на славянски етнически принцип. Любопитно е, че именно тогава хърватите доброволно се отказаха от своя език и възприеха за официален литературен език един от сръбските диалекти. Именно тогава два и половина милиона войници от словашки, чешки, словенски и хърватски произход, числящи се към имперската армия на Австро-Унгария, отказаха да воюват със своите братя славяни — русите, украинците и беларусите, като се предадоха доброволно в руски плен. На фона на днешното взаимно недоверие и вражди, разделящи славянския свят, това звучи почти невероятно.

И така, възниква въпросът: На какво се дължи внезапното и стремително умствено пробуждане на Източна Европа в началото на XIX в., и най-вече защо то се извърши именно през XIX, а не през XVIII в.? Отговорът е ясен. Тъй като мисията на славянството е да издигне индивидуализирания и материализиран свят и да го замени с нова по-колективистична и по-духовна култура, то трябвало да се окаже отначало на изходната позиция на западния свят. За да можеш да критикуваш дадено общество, трябва най-напред добре да го познаваш, да си се почувствал като част от него. Ето защо Източна Европа трябваше през XVIII в. тотално да се „западнизира“, да асимилира в себе си бездуховната цивилизация на Просвещението и създаденото от нея индивидуалистично буржоазно общество. Именно в това бил големият смисъл на реформите на Петър Велики, предприети след 1700 г.

Ако бъде разгледано развитието на руската интелигенция от времето на Петър Велики до революцията от 1917 г., в него могат да се забележат поне три етапа. През първия, който обхваща целия XVIII в., интелигенцията е напълно „западнизирана“, в нея няма нищо руско. Животът във висшето общество е точно копие на живота във висшето общество на Западна Европа.

През втория етап, който започва малко след 1800 г., руската интелигенция започва постепенно да се пробужда и да отговаря на името си. Този процес е съпътстван от осъждане на западните индивидуалистични идеологии и преминаване към колективистичен морал. Буржоазният дух и порядки предизвикват засилващо се отвращение в нейните кръгове. В същото време споменатият процес е само частичен, тъй като духовността като феномен и необходимост все още не била осъзната.

През третия етап, който обхваща края на XIX и началото на XX в., колективното съзнание се пробужда сред цялата руска интелигенция. Срещу буржоазната цивилизация и нейните порядки се надига чудовищна омраза и това води до избухването на руската революция. Няколко десетилетия преди нея сред висшия слой на интелигенцията възниква т.нар. религиозен ренесанс, т.е. за пръв път бива осъзнат смисълът на духовността. За съжаление това течение нямало достатъчно време да се разпространи сред широките интелигентски кръгове и като резултат след събитията от октомври 1917 г. в страната възтържествува атеистичен колективизъм от западен произход, който никога не би възникнал самостоятелно на славянска почва.

Когато става дума за самоосъзнаването специално на руската интелигенция, важна роля за него изиграва и победата над Наполеон от 1812 г. Благодарение на нея руското дворянство изведнъж придобива ново самочувствие и се избавя от предишното си чувство за малоценност спрямо западноевропейската аристокрация. Едва тогава то повярва в себе си и се осмели да мисли самостоятелно, т.е. самобитно.