Борис Проницин
Двете Европи (49) (Славянската идея през XXI век)

Глава 4
Комунизмът и поуките от него: Израждането на колективизма

„Над Русия се носи един огромен облак от мъка и страдания; тъмен облак, зад който няма светлина. Ще потече море от неизброими сълзи и още толкова кръв. За неописуемия ужас не се намират думи… Когато Русия се удави от кръв, от векове ще е непознато по-голямо страдание. Страшна е гибелта и мъката не ще има край“^[1] — цитатът е от едно странно писмо — предупреждение, написано през 1914 г. от една още по-странна личност — Г. Яфимович, и отправено до Николай II. В него пророчески се описват всички ужаси на настъпващия XX в.

През седемдесетте години диктатура в Съветския съюз бяха избити, уморени от глад, болести или пък от нечовешко третиране близо осемдесет милиона души. Тринадесет от тях загинаха по време на Октомврийската революция и Гражданската война, тридесет и пет милиона бяха погубени през време на Сталинския терор, а двадесет и седем — поради престъпното нехуманно отношение на съветските власти към войнишкия живот. Това беше най-голямата месомелачка, която историята познава.

Още по-лошо беше, че комунизмът не се ограничи само с Русия, той връхлетя цяла Източна Европа, превръщайки я в зона на робството. От него не убягна нито един славянски народ, нито една славянска страна (Тезата, че това учение било насила наложено навсякъде в Източна Европа от съветските войски, не е съвсем вярна. Повечето от южнославянските народи — сърбите, словенците и хърватите, а в значителна степен и българите, се обърнаха към комунизма съвсем доброволно, без външен натиск и без присъствие на чужди войски на територията им. Явно славянското съзнание се оказа по природа много по-податливо на социалистическата утопия, отколкото западноевропейското).

Основният въпрос, който днес — след толкова много години възниква, е как можаха нашите народи и особено руският народ, иначе толкова богати на добродетели, да паднат до толкова ниско състояние, да допуснат извършването на подобни деяния? Казано по-общо, как е възможно режимът в дадена страна да подложи на геноцид собствения си народ, да избие милиони и поданиците му да не се вдигнат и да свалят такъв режим? За да се отговори на този изключително важен въпрос, трябва да се обърнем за известно време към чистата философия.

Както вече беше казано във въведението на книгата, колективното съзнание, въпреки че стои във всяко отношение неизмеримо по-високо от индивидуалното, възприема и оценява обществото по съвсем различен начин от духа — при това неправилен начин. Докато за духа ценността на отделния човек е не по-малка от ценността на цялото общество (доколкото у всеки човек пребивава богът и следователно абсолютът), то колективното съзнание като такова, вижда хората като бройки, т.е. възприема обществото единствено откъм неговата външна, екстериоризирана страна. За него е в сила максимата „Две е повече от едно“. Негов възлюбен обект е множеството, голямата бройка и колкото по-значителна е тя, толкова по-голяма обществена ценност има. Когато колективното съзнание се намира в хармония с духа, то не води след себе си до никакви отрицателни последствия, но откъсне ли се от влиянието му (т.е. от влиянието на бога), става нещо ужасно. То вече е готово да оправдае жертването на хиляди хора — бройки в името на благото на останалите милиони, да отнеме неизброимо количество човешки животи в името на илюзорното „мнозинство“. За него всичко това изглежда напълно морално и правилно. Хората, по чиято вина се извършват подобни престъпления, в повседневния си живот могат да бъдат безупречно нравствени, да не могат, както се казва, да заколят и едно врабче, но стане ли въпрос за благото на „мнозинството“ (всъщност такова въобще не съществува, защото всички живи същества са единни в бога), те стават истински зверове. Само така могат да се обяснят феноменалните мащаби на болшевишкия геноцид в Съветския Съюз.

Интересно е да се отбележи, че движещите сили и мотивацията на другия страшен геноцид от XX в. — фашисткият, са съвсем различни и коренно противоположни. Фашистките концлагери бяха продукт не на екзалтирания колективизъм, а на националния егоизъм, на националния „индивидуализъм“. Докато болшевиките оправдаваха жертването на милиони, само когато това ставаше „в името“ на останалите десетки и стотици милиони, фашистите бяха готови да жертват стотици милиони, дори цялото човечество в името на няколко десетки милиона „изключителни“ индивида, при това всички принадлежащи естествено към една-единствена нация. Тук принципът е съвсем друг, точно противоположният. Фашистките престъпления срещу човечеството бяха продукт на крайния западноевропейски индивидуализъм (макар и мутирал в национални рамки) така, както болшевишките бяха продукт на източноевропейския колективизъм. По тази причина между комунизма и фашизма не може да става никакво сравнение. Единият е общочовешка моралистична идея, приела извратени форми, другият е още в основата си аморален и античовешки.

Втората голяма заблуда на самоизолиралото се от духа колективно съзнание, която се прояви по време на комунистическата епоха, се състои в неговата склонност да се предоверява на държавата. В съзнанието на хората от Източна Европа е генетично заложена идеята, че отделният индивид може да постъпва само егоистично, че той е грешен по природа. Поради това те са склонни да прехвърлят на „идеалната държава“ суверенитета върху собственото си поведение, да й предоставят тя да решава вместо тях кое е добро и кое е зло, как трябва да се постъпва при определена житейска ситуация и как не трябва. Но това е изключително вредно, тъй като води до своеобразна екстериоризация на съвестта, прехвърляне на личната съвест върху външен обект, каквито са държавните органи на управление. В резултат на това, хората губят в значителна степен своята лична отговорност за постъпките си, представите си за добро и зло и следователно моралния си облик. Те стават нещо като бездушни автомати, живеещи и работещи по заповед. Когато държавата не ги контролира, те вече са способни на най-аморални постъпки, на какви ли не престъпления и не изпитват от това почти никакви угризения на съвестта, защото вече нямат такава. Всеки, който е живял по комунистическо време, добре помни как хората при всеки удобен случай присвояваха държавно имущество, и как, когато виждаха, че около тях се извършват нередности или недопустими от етична гледна точка неща, те ги отминаваха с пълно безразличие, оправдавайки се с думите: „Това не е наш проблем, а е проблем на властта“. Паднеше ли по някаква причина държавният контрол и за най-кратко време, източноевропейците започваха да постъпват по-егоистично дори от хората в индивидуалистичните западни общества, доколкото последните не бяха склонни да прехвърлят съвестта си на никого.^[2] Получи се странното положение, едни поначало твърде нравствени хора, поради неправилната насоченост на самоотречението си да паднат по-ниско дори от най-закоравелите индивидуалисти.

Ако се проследи исторически този процес специално за Русия, ще се види, че той включва два етапа: дореволюционен и следреволюционен. В дореволюционния етап социалистите, лишавайки се от християнската мъдрост, решиха, че да мислиш за себе си и да се вглъбяваш в себе си е твърде егоистично и недопустимо за един обществено мислещ човек. До този неверен извод се стигна поради непознаването на истинската природа на човека, поради смесване на егото (умът) с духа. Те не разбраха, че самовглъбяващият се човек се самовглъбява не в собствената си егоистична личност, а в духа, т.е. в бога, т.е. в абсолюта, който пребивава вътре във всеки човек. Самовглъбяващият се човек няма нищо общо с човека, мислещ за себе си, защото в този случай обект на внимание на съзнанието става не универсалният дух, а самото то — Азът. Човек, престанал да се самовглъбява, губи връзката си с бога и следователно с източника на всеки морал. Така става ясно защо в известен смисъл социалистите започнали да губят моралния си облик още в дореволюционния период, въпреки че тогава все още нямаше „идеална държава“, на която да предадат съвестта си.

Такава държава по тяхно мнение се появи след революцията от 1917 г., и това бележи последния етап от нравственото им падение. Сега те вече спокойно можеха да прехвърлят съвестта си върху държавното тяло и да освободят съзнанието си от „бремето“ на личния морал. Последствията от това печално събитие не могат да бъдат преодолени до ден-днешен.

Третата голяма грешка на социалистическите идеолози беше, че те объркаха колективното съзнание със стадното чувство, свойствата на ума с телесните инстинкти. Те решиха, че животът за колектива непременно означава и живот в колектива и накараха хората насилствено да се заселят в чудовищни по своите размери „общежития — кошари“, лишавайки ги от така необходимата им лична автономност и самостоятелност. Апокалиптичната картина на съвременните източноевропейски панелни градове — най-сивата, грозна и безрадостна гледка, която светът някога е виждал, представлява тежкото наследство от тази епоха на заблуди. Ако тоталитарната управленческа система беше разрушена след 1989 г. само за няколко години, за преодоляване на „панелния синдром“^[3] ще са нужни десетилетия.

И така, ако се обобщи всичко казано дотук, става ясно, че основната причина за катастрофата, сполетяла славянския свят през XX в., е израждането и неправилното насочване на колективното съзнание. Главните поуки от комунизма са три:

1. Социално подобрение не може да се постигне по насилствен път. Животът дори на един-единствен човек е несравнимо по-ценен от интересите на цялото общество или човечество, взети заедно. Човекът е еманация на бога и има абсолютна ценност.

2. Идеология, която отрича съществуването на висшите светове, не може да обезпечи еволюцията на човечеството. Колективното съзнание има ценност само, когато е съчетано с духовност.

3. Индивидите в колективистичните общества не бива да се предоверяват прекалено на държавата, тъй като това води до загуба на чувството им за лична отговорност. Държавата не може да бъде субект на морала, такъв може да бъде само отделният човек.

Ако тези поуки бъдат добре научени и колективното съзнание бъде правилно използвано в бъдеще, славянските народи ще покажат на света каква велика съзидателна сила могат да бъдат те, какво безценно съкровище са носили те в себе си през цялата своя история. Колективната идея, въпреки че беше временно дискредитирана от комунизма, не е умряла (тя не може да умре). Нуждата от нейното възраждане е единственият спасителен път за човечеството в свят, боледуващ от егоизъм и алчност.

* * *

Днес, вече повече от десетилетие след падането на комунизма, славянският свят, ако иска отново да се изправи на крака и да изпълни важната мисия, поверена му от бога, трябва първо да реши няколко належащи проблема. На първо място той трябва да се заеме с възраждането на християнството, на религиозността като фактор в живота на хората. Пелена от мистика трябва отново да се спусне над света. В случая става дума не за завръщане към традиционната религия, робуваща на догми, измислени от хората, а за преминаване към реформирано нецърковно християнство, пригодено към условията и изискванията на новото време. В същото време, тъй като бъдещото знание може да бъде само синтезно, славянските народи трябва да се обърнат за помощ към духовната мъдрост на Изтока и да я изучат.

Що се касае до съвременната западна наука, тя трябва да бъде коренно освободена от своите емпирични окови. Същото се отнася и до напълно остарелите западноевропейски представи за ляво и дясно в политиката, които противопоставят колективизма на духовността и поради това днес са най-голямата спирачка на общественото развитие.

На второ място, славянският свят трябва да се заеме с възраждането на своята култура, която беше доведена от тоталитаризма до плачевно състояние и остана жизнена само в емиграция. Комунизмът доведе Източна Европа до своеобразна душевна летаргия^[4], наподобяваща летаргията, която Русия преживя през XVIII в., непосредствено след реформите на Петър Велики. Интересното е, че за разлика от XVIII в., през XX в. умствената будност на обществото беше запазена, свидетелство, за което беше разцветът на науката.^[5] В хронологично отношение днешна Източна Европа съответства на Западна Европа от втората половина на XV в.^[6].

На трето място, трябва да бъде възродена самата славянска идея. Докато в началото на XX в. тя достигна невиждани висоти и стана основен политически фактор в този район на света, през 90-те години тя се оказа в дълбока криза. Ето защо, може би е време отново да се заговори за нуждата от създаване на Съединени славянски щати, простиращи се от Средиземно море до Тихия океан.^[7] Европейският Съюз, сформиращ се на запад, е късно старческо образувание, възникваща нова Византийска империя на германския свят и поради това той не може да бъде никаква алтернатива на младата славянска кръв. Време е народите от Източна Европа да проумеят най-сетне, че евроцентризмът е най-голямата пречка за изграждане на бъдеща по-духовна култура и че именно той доведе до трагедията от XX в.^[8].

На четвърто, но не последно място, стои проблемът с урегулирането на икономическите отношения в Източна Европа. По време на комунизма тук беше внедрена централно плановата икономика, в която държавата замени напълно свободния пазар. Нейното господстващо положение съвсем естествено доведе до политически тоталитаризъм, тъй като индивидите станаха прекалено зависими от централната власт. В същото време след падането на комунизма през 1989 г. в страните от Източна Европа беше въведен твърде неподходящ за националната психология на нейните народи частнособственически капитализъм. Западноевропейският капитализъм е твърде неподходящ за славянина, по простата причина че той е твърде щедър, за да може да пести и акумулира, а който не може да пести, както е известно, не може да трупа капитал. Днешните източноевропейци искат да забогатеят не, за да се радват на богатството си (капиталистът по дух обича именно това), а за да могат да го изхарчат. От там и тяхното желание да забогатеят мигновено, за една нощ, което може да бъде взето за алчност, но всъщност е по-скоро признак за отсъствие на такава.

Капитализмът не може да бъде модел за славянските народи не само, защото той не подхожда на тяхната народностна психология, но и по простата причина че той е в своите основи дълбоко погрешна и изключително вредна икономическа система. Защо това е така, ще стане дума в следващите страници. В последната глава на настоящата книга ще се говори само за чиста икономика.