Борис Проницин
Двете Европи (21) (Славянската идея през XXI век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
stomart (2011)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Борис Проницин

Заглавие: Двете Европи

Издание: първо

Издател: Пенсофт

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Националност: България

ISBN: 954-642-099-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5544

История

  1. — Добавяне

3. Политическо развитие. Абсолютизмът като реакция срещу бушуващия индивидуализъм

Следващата важна тема, която възниква, е темата за развитието на политическите отношения през епохата на реформацията. Шестнадесетото и седемнадесетото столетие ще останат в историята на Европа като времето на най-висш разцвет на монархиите. Този момент настъпил, както е известно, след многовековна държавна еволюция, в която могат да се забележат минимум три фази: фаза на ранно феодалната държава (до IX-X в.), фаза на феодалната разпокъсана държава (X-XIII в.) и фаза на централизираната съсловна монархия (XIII-XV в.). През XVI в. Западна Европа навлязла в стадия на феодално — абсолютистката монархия, когато централизацията достигнала невиждани по-рано мащаби. Тази централизация станала възможна в немалка степен благодарение на подкрепата от страна на набиращите сила градове и тяхната буржоазна прослойка, която се нуждаела от единен, обхващащ цялата държава пазар за своите стоки (той можело да бъде обезпечен само от силна централна власт, потискаща всички прояви на регионален сепаратизъм). В същото време буржоазията все още не била достатъчно силна, за да се осмели да лиши аристокрацията от власт и да заеме нейното място. За това потрябвали още двеста години.

Най-могъщата монархия на това време естествено било кралство Франция. По времето на управлението на династията на Бурбоните и в частност на Людовик XIV — „Кралят — Слънце“ (1638–1715 г.), Франция достигнала своя златен век, който в същото време представлява и златния век на цялата западноевропейска история. Нито дотогава, нито след това нито една държава не съумяла да достигне такъв блясък и величие, такова високо равнище на развитие на културата, процъфтяване на всички видове изкуства и едновременно такава политическа зрялост, както Франция по време на царуването на Людовик XIV. Разбира се, и след това, няколко века по-късно, Викторианска Англия или Америка от времето на Рейгън и Буш също се радвали на подобно или даже още по-голямо могъщество и величие, но те вече не били одухотворени от блясъка на великите изкуства, които притежавала Франция в края на XVII — началото на XVIII в. Няма да е преувеличено ако се каже, че времето на царуването на Людовик XIV съответства в античната история на времето на управлението на великия гръцки стратег Перикъл в V в. пр.н.е. Това сходство става още по-значително поради факта че и двете златни епохи започват веднага след големи нахлувания от страна на Азия: в първия случай — персийското, а във втория — турското нахлуване. Реално апогеят на западната култура, съвпадащ с управлението на краля — Слънце, започва точно тогава, когато западноевропейците отхвърлят турската заплаха (турците обкръжават Виена през 1683 г., но търпят поражение), както и великият век на Перикъл започва, след като обединените сили на гръцките градове начело с Атина спечелват забележителна победа над армиите на персийския цар Ксеркс. До каква степен историческите ситуации могат да се повтарят по различно време и в различните култури, се демонстрира от факта, че един век след свалянето на обсадата на Виена френският император Наполеон Бонапарт предприема обратен военен поход — реванш срещу вече отслабналия мюсюлмански Изток (по-точно турски Египет), точно както и в своето време Александър Македонски един век след Перикъл започва поход — реванш срещу вече отслабнала Персия и я покорява. Ако в случая пропуснем забележителното сходство между милитаристичните послекултурни и даже послецивилизационни образувания на Турция и древна Персия, което в случая не ни интересува, то налице е още едно доказателство за аналогията между западния XVII и античния V в. пр.н.е.

Управлението на династията на Бурбоните във Франция останало в историята на цяла Западна Европа още и като епохата на абсолютизма (последният бил общоевропейско явление). По времето на абсолютизма влиянието на съсловните събрания значително намаляло, а властта на кралете достигнала невиждани висоти. В един момент монархът, за да приеме решение, се съветвал само с двама или трима свои приближени. Опозицията била забранена, а цензурата принудила много издатели на забранена литература да емигрират или да отидат в нелегалност. Науката и културата се намирали под строгия контрол на държавата, за да не разпространяват опасни противодържавни идеи. Подобно положение, което по принцип не е типично за индивидуалистичния западен свят, станало възможно благодарение на безпорядъка на средните векове и поради това на дадения етап било желателно и дори необходимо. Ако властта на кралете не бъдела достатъчно голяма, те не можели да въдворят ред и законност.

Освен това кралете в цяла Западна Европа съумели да съсредоточат значителна власт в свои ръце и поради обстоятелството, че те умело балансирали между интересите на аристокрацията и буржоазията, използвайки ловко техните противоречия.

От друга страна, въпреки че абсолютисткото управление изглежда за съвременните представи авторитарно, то не може да бъде наречено деспотизъм в истинския смисъл на думата. Така например във Франция съдебната власт по времето на абсолютизма била независима. Съдиите и парламентаристите, както тогава ги наричали, притежавали наследствена власт и били несменяеми. И макар че парламентът (т.е. съдебната власт) се водел като част от кралската канцелария, той имал правото да не зарегистрира някои укази. Нерегистрираният в протоколите на парламентарното заседание указ нямал законна сила. Твърде скоро парламентите започнали да гледат на тази своя функция като на свое право (droit d’euregistrement). Като се започне от XVII в., те все по-често използвали своето право на регистрация, за да заемат позиция против монарха. Своята опозиция срещу властта парламентите обикновено прикривали със съображения за държавното благо и неприкосновеността на основните закони (последният довод не би имал никаква морална сила в Русия или в Азия). Когато Людовик XIV пожелал да изземе властта от върховните съдии, той не ги атакувал директно, както би направил един истински деспот (впрочем, той, без да му мисли, просто би ликвидирал тяхната несменяемост), а създал паралелни съдебни органи, опитвайки се с тяхна помощ да намали властта им. Той само ограничил правото на съдилищата да изказват съображения при регистрация на нови закони.

Освен това от XVI до XVIII в., във Франция чиновническите длъжности и длъжностите в съдебната власт се продавали от държавата на различни богати хора. Ако кралят искал да управлява тоталитарно, той трябвало да откупи тези длъжности, а за това били нужни много пари, от които държавата винаги се нуждаела.

По времето на абсолютизма и местната власт също била избираема. Отделните области имали собствени автономни съдебни власти, а кметовете се избирали от населението. Въобще, макар и властта да преследвала своите политически противници, тя не се месела в личния живот на хората. Абсолютизмът бил тирания само в очите на французите и другите западни народи, но за народите на Изтока той не би изглеждал така.

Интересно е, че през XVI и XVII в. кралската власт започнала за пръв път да се възприема от хората не като частно правова, а като публично правова институция. Монархът все по-рядко присъствал на заседанията на съвета на министрите и решенията се обявявали от името на неговите съветници. След това се появила възможност за функциониране на държавните органи на властта без монарха — това довело до появата на специализирани органи на управление, а също и до възникването на бюрокрацията, типична за органите на държавата на Новото време.

Нарастването на престижа на държавата се наблюдава и в областта на икономическите отношения, тъй като стопанството на отделните страни става национално и обществено едва през XVI и XVII в. До това довело въвеждането на общовалидни данъци в пределите на цялата страна. Дотогава, в Средните векове се считало, че главата на държавата трябва да живее изключително за сметка на своите домени, т.е. за сметка на доходите от своите родови имения. Държавните данъци се смятали само за пособия, които поданиците внасят доброволно само в случай на необходимост (тези поданици не жертвали нищо с такъв труд, както парите си). Положението се изменило чак през XVI в., когато за пръв път се оформило някакво подобие на държавен бюджет.

По този начин, за да се достигне до създаването на истински държавни институции и на някаква форма на държавен и обществен живот, на Запада му било необходимо цяло хилядолетие частен произвол, което от своя страна е прекрасен пример за отсъствие на колективно и обществено съзнание.