Борис Проницин
Двете Европи (22) (Славянската идея през XXI век)

4. Философия и наука

Епохата на реформацията от философска гледна точка е периодът на кулминация на рационализма и в същото време на начало на емпиризма. Изходът от борбата на „Разума“ с „Авторитета“ завършил с пълна победа на първия, в резултат на което някои западни мислители, започнали да наричат християнското учение „неразумно“. Френският философ от XVII в. Пиер Байл пък открито твърдял в своето произведение „Речникът“, че нравствеността не зависи от религията и че разумният човек може да бъде толкова добродетелен и полезен гражданин, колкото и вярващият християнин. Манията по рационалното, обхванала по това време западния свят, била толкова голяма, че мнозина обявили такова изкуство като поезията за „майка на суеверието“. Англичанинът Спрат осъждал дори украшенията на речта като „форма на измамата“. Именно тогава големият холандски мислител Спиноза публикувал своето най-известно произведение, което носило странното заглавие „Етика, изложена по геометричен начин“^[1].

Рационализмът достига своя най-завършен израз при Рене Декарт, който произнесъл знаменитата фраза „Мисля, следователно съществувам“, станала мото на епохата (Вместо да се каже „Мисля, следователно съществувам“, много по-правилно би било да се каже „Чувствам, следователно съществувам“. Като типичен западен човек обаче Декарт бил твърде безстрастен, за да прозре тази истина.) Френският философ твърдял, че разумът е единствената истинска реалност, по-голяма дори от предметния свят и природата. Той бил убеден, че и същността на самия дух е в способността му да мисли, поради което животните, които не могат да мислят, били причислени от него към категорията на движещите се машини, а не на живите същества.

Според мислителя, във вселената съществуват две субстанции^[2] — едната е протяжна и не мисли, а другата мисли и не е протяжна^[3]. Декарт, който бил религиозен човек, извеждал съществуването на бога и на човешката душа от това, че за тях съществуват вродени идеи в съзнанието на всеки човек. Интересното в случая е, че реалността на духовния свят се удостоверява не от чувството за неговото близко присъствие, а косвено — от съществуването на някаква едва ли не генетично заложена идея за него у хората. Такъв род теории са показателни за липсата на органична духовност в западния човек, която е заменена с механична такава. Всъщност скоро всякакви подобни умствени построения и конструкции, ако те са плод единствено на чистия разсъдък, започнали да се считат за недостатъчно достоверни, а самите философи загубили предишния си авторитет. Причината за започналото отстъпление на рационализма, трябва да се търси в зародилия се през XVI в. емпиризъм. Първите наченки на емпирично мислене могат да се открият още у Леонардо да Винчи, който, освен че притежавал дарбата да рисува, се интересувал активно и от всичко, което става под слънцето. В неговите дневници можем да срещнем следните симптоматични мисли, казани по повод на зараждащата се по това време наука: „Изпълнени със заблуждение са онези науки, които не са дело на опита, бащата на всяка достоверност, и не се изразяват във видим резултат тези науки, началото, средата и краят на които не преминават през нито едно от петте чувства. И ако подлагаме на съмнение достоверността на всяка усетена вещ, толкова повече сме длъжни да подлагаме на съмнение онова, което се противопоставя на усещанията“^[4]. На друго място Леонардо изразява своето виждане за това, каква трябва да бъде истинската наука: „Истинската наука е тази, която опитът е заставил да премине през чувствата, като е наложил мълчание върху езика на спорещите и която не храни със сънища изследователите, но винаги след първите истини и достъпните за познание начала, постепенно се насочва към целите посредством необорими заключения, както се вижда при основните математически науки. Нито едно изследване не може да се нарече истинска наука, ако не е проверено с математически доказателства. И ако кажем, че науките, започващи и завършващи с мисълта обладават истината, в това с тебе (тук Леонардо се обръща към своя мним опонент) не следва да се съглася, а трябва да го отхвърля по много причини и преди всичко, затова че в подобни размишления не участва опитът, без който няма достоверност“^[5]. Според Леонардо, ако теорията е „пълководец“, то практиката е „войска“. За да се води успешна война, трябва да има и войска. По същия начин знанието, което не се опира на практиката, не може да бъде истинско знание. Тези забележителни мисли, изпреварили времето си с близо цял век, водели безспорно към формирането на емпиризма като ново направление в знанието и можели да бъдат произнесени единствено от устата на стопроцентов западноевропеец.

Честта да стане духовен баща на емпиричната наука обаче имал не Леонардо, а англичанинът Франсис Бейкън (1561–1626 г.). Именно той се счита за създателя и систематизатора на научната методология и на индукционния метод. Бейкън най-пълно от всички останали философи обосновал важността на емпиричния метод за формиращата се наука. Неговите разсъждения в общи линии са подобни на Леонардовите. Бейкън посочва сетивата като единствения заслужаващ доверие източник на познание, а като единствения възможен обект на познание и изследване — природата. Английският философ отрекъл всемогъществото на разума и неговата способност да достигне по самостоятелен път към истината. Не признавал дори достоверността на аксиомите, ако те се явяват плод на чистия разсъдък. „Красивите размишления, спекулации и разсъждения на хората — твърдял той — са вид безумие, само че няма кой да забележи това; логиката, която сега е на мода, служи повече да потвърди и затвърди заблужденията, отколкото да изследва истината, затова тя е повече вредна, отколкото полезна; резултати се постигат чрез инструменти и помощни средства; те са еднакво необходими както на разсъдъка, така и на голата ръка“^[6]. Човекът според Бейкън може да бъде сигурен в нещо само, ако го е извършил лично или го е видял с очите си. Да познаваш даден предмет или обект означава да си го усетил, да го усетиш, значи да си изпитал въздействието му. Тези обекти във вселената, които не могат да въздействат на нашите сетива, трябва да се приемат от нас за несъществуващи. По този начин западният философ фактически обявил духовният свят за несъществуващ или поне за недоказуем, което е същото.

Истинският учен според Бейкън трябва първо да формира хипотеза, после трябва да проведе експеримент, за да я изпита опитно, и чак тогава хипотезата може да се счита за доказана. В случая под експериментална проверка и експериментално доказателство трябва да се разбира сетивна проверка и сетивно доказателство, а под опит — естествено сетивен опит. Така емпиричната наука още от самото си начало се оказва мъртвородена, защото съвсем очевидно се ограничила до изучаване единствено на материалния свят.

Обосновавайки научния метод, Бейкън съветва изследователите първо да познаят единичните вещи и чак после по пътя на индукцията да обобщават: „Само тогава можем да очакваме добър резултат за науките, когато започнем да се изкачваме по истинска стълба стъпало по стъпало, без прекъсвания и без отскачания от единичните вещи към долните аксиоми, после към средните и накрая, когато му дойде времето — към най-общите“^[7]. По този начин се дава определение на това що е индукцията.

Ученик и последовател на Франсис Бейкън е неговият сънародник Томас Хобс (1588–1679 г.). Задълбочавайки се в емпиричния метод, той разделя за улеснение нещата в природата на такива, които са ни непосредствено познати и такива, които са ни познати по своята природа: „Под познати нам неща трябва да се разбират такива, които възприемаме чрез сетивата, а под познати по своята природа са тези, които познаваме чрез разума си“^[8]. Обосновавайки необходимостта от индукционния метод, Хобс казва: „В науката ние познаваме причините на частите по-рано, отколкото причините на цялото; защото трябва да познаем по-рано съставящото, отколкото съставеното“. Доказателството според английския философ е „силогизъм или редица силогизми, които са изведени от определенията на имената и продължени до последното заключение“^[9].

Томас Хобс, за разлика от Бейкън, бил не просто емпирик, а вероятно и първият открит материалист на Запада. Той бил основател на теорията за механичното движение като първопричина за всички промени в природата. Под механично движение разбирал въздействието на едно тяло върху друго (според Хобс във вселената не съществуват нищо друго, освен отделни материални тела). Дори различните чувства, като любов, надежда, гняв, ревност, той определял като движения на сърдечната и мозъчната материя.

Мислите, представите и идеите според Хобс не са нищо повече от отражение на обекти в материалния свят: „Взета поотделно, всяка мисъл е представа или явление на някое качество или на друга акциденция (свойство) на някое тяло извън нас; в човешкия ум няма нито едно понятие, което първоначално да не е възниквало изцяло или отчасти посредством сетивните органи. Всичко друго е произлязло от този оригинал“^[10].

Тази теория, която по-късно става класическа за материалистическата философия, страда от съществено противоречие. От нея не се разбира откъде произлизат (ако всички мисли и идеи са просто отражения на външни обекти) идеите и представите за различни идеални геометрични фигури, като кръгове, триъгълници или идеални квадрати, които не се срещат никъде в такъв чист вид в обективирания свят (което обаче не пречи съвсем ясно да си ги представяме). Изглежда представите за правилните геометрични фигури са не по-малка реалност от такива природни обекти като например камъни или дървета, само че те съществуват не в материалния свят, а в света на идеите. А идеите както беше казано във въведението на книгата са изградени от особена субстанция, много по-фина от материалната, но не по-малко реална от нея. С такива сетивно недоказуеми неща обаче Хобс естествено не се занимавал.

Третият знаменит последовател на Бейкън бил Джон Лок (1632–1704 г.). Лок обаче, за разлика от своите предшественици, тръгвайки по пътя на емпиризма, най-неочаквано за себе си стигнал до агностицизма. Как станало това? Лок взел за изходна тезата, че е реален единствено материалният свят. Доказателство за неговото съществуване са естествено нашите сетива. Но тъй като тези сетива „вкарват“ в съзнанието на човека не самия изследван от нас свят, а само неговите отражения и копия, то — разсъждавал Лок — ние не можем да сме напълно сигурни доколко представата, която получаваме за обектите, отговаря на реалността. И няма никакъв начин да разберем каква е пълната истина.^[11] По този начин английският философ, без да иска стигнал до агностицизма в познанието^[12]. Неговият опит е типичен пример за това, каква опасност за знанието може да представлява сетивно — разсъдъчният метод за изследване на света, ако той не се съчетана с мистичния метод.

И така, през XVI и XVII в., благодарение на усилията на англичаните Франсис Бейкън, Томас Хобс и Джон Лок, се оформила идеологията и догматиката на емпиричната наука, останала за съжаление непроменена до ден-днешен. Техните съвременници, след като получили такава солидна теоретична база, можели вече спокойно да пристъпят към практиката. А желанието за това било наистина огромно. През споменатите векове хиляди естествоизпитатели се втурнали да изследват и изучават материалния свят с невероятен и невъзможен за никоя друга култура ентусиазъм. Те наблюдавали с огромен интерес животните и птиците, насекомите и камъните, правели дисекции на животински и човешки трупове, като прилежно систематизирали и класифицирали видяното в категории и групи. Интересували се почти от всичко — като се започне от това какъв е механизмът на чуването и виждането и съответно какво е устройството на окото и ухото, и се стигне до това колко голям е земният диаметър или пък какво е разстоянието до центъра на Земята. Занимавали ги дори такива въпроси като например защо възникват приливите и отливите или пък защо светкавицата се появява по-рано от гръмотевицата. С други думи нищо, което става в околния свят, не убягнало от тяхното внимание.

В резултат на този повишен интерес към природата, бързо се развили множество специализирани науки като ботаниката, зоологията, математиката, физиологията, анатомията и др. Само по себе си това вече било уникално явление, нямащ аналог в досегашната история на знанията. Специализираните знания не възникнали нито при източните, нито при античните народи, по простата причина че там отсъствал споменатият интерес към материалния свят. Това може да се илюстрира със създаването на две такива частни науки, каквито са зоологията и ботаниката например. Тези две науки били разграничени една от друга вследствие на разграничаването на животните и растенията. Животните могат да се обединят по един общ признак — те всички се движат; обратно, растенията не могат да се движат и остават постоянно прикрепени на едно място. Тази разлика е очевидна, но източните народи не я забелязали, по простата причина че те нямали желание и интерес да наблюдават природата. Тях ги интересували единствено въпросите на душата, на отвъдното. Затова пък точно обратното било при западноевропейците.

Когато гледаш скиците на ботаниците от XV и XVI в., се удивляваш с каква точност и прецизност те рисували всички видени от тях растения и животни и с каква старателност ги систематизирали в семейства и родове, поставяйки до всяко от тях съответното латинско наименование. Затова никак не било чудно, че още в средата на петнадесетото столетие вече били описани и наименувани около 440 вида растения и стотици видове птици и бозайници. Да си представим само за миг, кой древен индиец или дори римлянин би се заел да систематизира и наименува растенията — това би било просто немислимо!

Скоро след зоологията и ботаниката започнали да се развиват и другите науки. В началото на XVI в. били поставени основите на палеонтологията, след като естествениците взели да изкопават от земята някакви странни огромни кости на същества, които не се срещат в днешно време (питам се кой ли средновековен арабин би обърнал внимание на такива кости).

Не закъсняла с развитието си и научната медицина, за основател, на която се смята някой си Мондино Луци. В своята книга „Анатомията“ той за пръв път в историята говори и описва направените от него дисекции на хора. На новата страст за рязане и изследване на човешки вътрешности не останал чужд дори Леонардо да Винчи, който при посещението на една римска болница така се увлякъл в изучаването на телесната структура на мъртъвците, че оставил не изрисувана една местна католическа църква.

Една от най-успешно развиващите се науки през XVI и XVII в. била астрономията. В тази област, както е известно, се родили много велики умове — Коперник, Джордано Бруно, Галилей, Кеплер.

Коперник заменил през 1543 г. геоцентричната система, датираща още от птолемеево време с хелиоцентричната. Джордано Бруно допълнил втората и установил, че слънцето също както и земята не е неподвижно, а променя своето положение спрямо звездите. Открил също така, че атмосферата на земята обикаля заедно с нея в космическото пространство.

Галилео Галилей през 1610 г. описал своите наблюдения върху планетите Юпитер, Сатурн и Венера. Той открил, че Юпитер има четири спътника и ги наименувал. Йохан Кеплер пък правел изчисления върху движението на планетите и описал координатите на 1005 звезди.

Последна от науките се развила физиката. Основна заслуга за това имал великият английски учен Исак Нютон, който през втората половина на XVII в., формулирал закона за гравитацията. Той гласи, че ако един предмет, намиращ се над повърхността на земята, бъде лишен от опорна точка, той ще падне на земята, и то така, като че ли с приближаването си към земята, все по-силно се привлича от нея. При това не е важно, дали за телата е свойствен стремеж към центъра на земята или пък земният център притежава сила, която притегля към себе си предмети. Възниква въпросът, защо този закон не е бил открит от древните азиатски мъдреци, а именно от един западен човек — та нали всички виждат, че всяко тяло, оставено без опора пада надолу. Отново от само себе си идва отговорът за липсата на интерес към такъв род явления у древните източни хора.

Теорията за гравитацията белязала границата между експерименталната наука на XVI и XVII в., и теоретичната наука от XVIII в. Първите два века учените изследвали още само отделни обекти и явления, провеждали експерименти, събирали и натрупвали данни, а не се занимавали още с теоретични обобщения. Обобщенията по това време били смятани за прерогатив на теологията и поради тази причина повечето учени още не успели да станат материалисти.