Борис Проницин
Двете Европи (41) (Славянската идея през XXI век)

1.2. Идеалната славянска държава

В първата част на книгата беше казано, че най-подходящата държавно правова организация за античните народи била републиката, а за западноевропейските народи — умерената монархия. Беше споменато, че републиката възниква в такива общества, в които, от една страна, поради достатъчно развитото индивидуалистично начало у техните членове става невъзможно развитието на деспотична власт, а, от друга, поради все още съхранилото се и неугаснало напълно колективно съзнание, тези общества не се саморазрушават и намират баланс между личното и свръхличното начало в себе си. При западните народи, за които подобен баланс е невъзможен поради невероятно разрасналия се егоизъм на индивидите, се развила значителна рационална конфликтност, която заплашвала да взриви обществото отвътре, ако то се придържа към републиканска система от античен тип. Спасение за тези социуми станала монархическата власт, която била способна най-добре да потуши бушуващите страсти и да урегулира интересите.

Преминавайки към обзора на стария славянски свят трябва да кажем, че за него монархията също представлявала най-подходящата форма на държавно управление. Но за разлика от ограничената западноевропейска монархия, тук в Източна Европа се развила друга нейна форма — абсолютната монархия, главната особеност, на която се състои в това, че цялата власт се намира в ръцете на един човек. Причината за възникването на абсолютната монархия е ирационалната конфликтност на славяните и породилото я чувство за равенство, които предварително обричат на неуспех всички опити за създаване в обществото на каквато и да било управляваща прослойка, превръщайки го в арена на почти перманентни и немотивирани от разума и интересите словесни битки и стълкновения. Естествено е в този случай да се появи здравата ръка, монархът самодържец в ореола на неравния индивид, който единствено може да установи ред и спокойствие. Неговата власт, за разлика от властта на западноевропейския монарх, не трябвало да бъде поделена с никого — нито с министри, нито със съветници, понеже последните в очите на народа представлявали само обикновени хора, а едни обикновени хора съгласно неговите представи не могат да стоят над други и да ги управляват. В същото време появата на абсолютна монархия още не означава, че се е появила тоталитарна държава, ако под такава се подразбира държава, намесваща се в личния живот на хората и опитваща се да контролира всички процеси, които се извършват в обществото. Та нали в историята на Запада са известни много случаи, когато кралската власт приемала формата на самодържавна, но от това самата държава не се превръщала в тоталитарна, тъй като индивидите в низините продължавали да живеят, ръководейки се от своите лични интереси. Съвсем друг е обаче случаят с Източна Европа и Азия, където поради силно развитото колективно съзнание хората са склонни твърде лесно да се откажат в името на общото благо от своята автономност и да предадат своите съдби в ръцете на съществуващата централна власт. За да се разбере това по-ясно, трябва да се разкрие смисъла на самата държава у тези народи и с каква цел тя се образува.

Идеалната славянска държава по определение е такава държава, в която отсъстват всякакви лични интереси. Поради това, за разлика от своя западен аналог, тя не представлява средство за обезпечаване на правата и свободите на отделните индивиди, а е самоцел, своеобразна материализация на идеята за единството на всички хора. Ако това е така, то и самите хора, живеещи в него разглеждат себе си преди всичко като поданици и политически субекти, а не като самостоятелни единици. Не държавата трябва да им служи, а те трябва да служат на държавата. Подобна психологическа настройка, която сама по себе си показва доста високо ниво на съзнание, за съжаление често довежда до формиране на особен пасивен колективизъм, характеризиращ се с това, че индивидите предоставят на държавата да решава вместо тях самите кое е морално и кое е неморално, отказвайки се по този начин от самостоятелна политическа активност. Те изпълняват всичко, което изисква от тях властта, и одобряват нейното вмешателство в личния си живот. Способността за приемане на самостоятелни решения у хората с течение на времето намалява, и възниква тоталитарната държава, в която цари всеобща апатия.

Подобно превръщане на абсолютистката държава в тоталитарна може да се проследи при прехода на руската държава от киевския в московския стадий. В Киевска Русия, макар и великите князе да управлявали еднолично, властта им не се простирала до ежедневния живот на техните поданици. Самите поданици още не се бояли от властта и често се бунтували против нея. Имало даже случаи, когато народът свалял от власт даден монарх, ако той не му харесвал, и поставял на негово място друг, по-приемлив. С особена метежност се отличавали жителите на Киев и за да се избави от тях, Юрий Дългоръки бил принуден да се премести в далечната Суздалска област. Тази забележителна активност на руския народ обаче продължила недълго и вече в XIV в. възниква съвсем друга атмосфера. В Московска Русия народът вече е напълно покорен, паднал в краката на своите царе, и изпълняващ раболепно всички техни желания. Местното самоуправление вече било отменено, а вечетата се събирали все по-рядко и по-рядко. Целият обществен живот гравитирал около Кремъл. Тази епоха родила такива прочути тирани като Иван Велики и Иван Грозни, които се отнасяли към своите съотечественици като към крепостни селяни и ги наказвали за най-малкото неподчинение. Въпреки това народът ги обичал и уважавал, защото те обезпечавали на обществото стабилност и мир, а на държавата — могъщество и величие.

По какъв начин било поддържано това държавно могъщество, може да се разбере от свидетелството на чужденците, посетили страната по това време. Чужденците винаги се удивявали от три неща в Московска Русия: безплатната армия, неплатеното чиновничество и огромните данъци. За разлика от западноевропейските армии, традиционно комплектуващи се на наемен принцип, в руската държава това винаги ставало на основата на воинската повинност. Военната служба се разглеждала като висш патриотичен дълг, а не като начин за спечелване на пари. Поради това никой войник или офицер не се оплаквал от това, че не му плащат. Същото може да се каже и за чиновническите длъжности, и даже за дипломатическите постове, защото през XV и XVI в. руските посланици в другите държави не получавали постоянна заплата. Разбира се, всички тези хора не биха се отказали от възнаграждение, ако властта решала да им го предостави, обаче тя не искала това. А основната особеност на пасивното колективистично съзнание се състои в това, че то винаги се съгласява с държавата и безмълвно се подчинява на нейната „свещена“ воля.

Често, когато историографите се опитват да обяснят защо тоталитаризмът възниква именно в Московска, а не в Киевска Русия, те изтъкват като основна причина за това вредното влияние на татарското иго върху поведението на царете. Според тази теория, в която има известна доза истина, московските царе, за да избавят страната от мъченията на татарските събирачи на данъци, поели върху себе си тази грижа и по този начин, превръщайки се в генерални откупвачи на храна, получили възможността безцеремонно да се разпореждат със своите поданици. От друга страна обаче, ролята на татарския, да не говорим за византийския фактор в руската история не бива да се преувеличават, защото народ с толкова силно развит колективен рефлекс, какъвто е руският народ, по принцип не обича и не може да се противопостави на попълзновенията на държавната власт. В Русия рано или късно под известна форма би възникнала тоталитарна система на управление и доказателство за това са събитията, случили се след смутното време от началото на XVII в. Смутният период, който започва с падането на династията на Рюриците, продължава цели петнадесет години — от 1598 до 1613 г., и през това време поради отсъствието на централна власт в страната царели хаос и безредие. Народът отново усетил вкуса на свободата и израснало цяло поколение, което не знаело какво е това покорност и законопослушание. Въпреки това, когато накрая се събрал земският събор, на него всички единодушно се изказали за възстановяване на самодържавието и избрали за цар младия дворянин Михаил Романов. И макар че той бързо ликвидирал местното самоуправление и ограничил политическите свободи, целият народ бил твърде доволен, защото единството на обществото се възстановило.

След това, сто години по-късно, но вече в Петербургска Русия, отново възникнала подобна ситуация. След смъртта на Петър Велики през 1725 г. в държавата започнал период на политическа нестабилност и в резултат на това, както и в резултат на нахлулото от страна на Западна Европа влияние, в политическия живот рязко нараснала ролята на дворянството. Дворяните поискали монархията да им предостави повече власт, и даже подготвяли за приемане т.нар. конституционен акт (той трябвало да бъде нещо като конституция на Русия). Според него се предвиждало държавата да се управлява от върховен съвет, състоящ се от осем дворяни, а ролята на царската институция трябвало да бъде сведена до чисто символични функции. Ана Ивановна, на която било предложено да стане конституционна царица, нямала право нито да се омъжи, нито да огласява свой приемник без одобрението на съвета. Обаче, когато бил свикан земският събор, за да одобри реформата, той в по-голямата си част се обявил категорично против промените. Народът така се изплашил от възможната отмяна на самодържавието, че както пишат очевидците, когато декларацията за конституционния акт била прочетена на градския площад, на хората им затреперили колената от ужас. Те започнали да умоляват императрицата да вземе цялата власт в свои ръце, както си е по стария закон, и реформата не била приета. С това народът продемонстрирал своето пълно недоверие към болярите, от произвола, на които се боял повече, отколкото от царската династия. Той много добре си спомнял времето на безкрайните болярски разпри, които през XIII в. погубили страната, превръщайки я в лесна плячка за татарите. Помнел, че винаги когато в Русия цялата власт не е била съсредоточена в ръцете на един човек, това неизбежно водело до хаос и бедствия. А всеки народ знае много добре своята масова психология и своите слаби страни.

Изхождайки от тази психология и абстрахирайки се за известно време от въпросите на историята, можем да се опитаме да погледнем напред и да определим каква ще бъде най-подходящата форма за управление на руския народ в бъдеще, защото абсолютната монархия вече е неприложима за днешните условия на живот (да не говорим за това, че тя е нежелателна и вредна). Несъмнено е, че такава оптимална форма на управление за съвременна Русия, както и за повечето останали славянски страни представлява президентската република, в която хармонично се съчетават както принципите на свободата и демокрацията, така и задължителният за нашите народи принцип на единоначалие във властта. Само президентската република е в състояние да гарантира запазването на социалната стабилност в славянските общества и самият факт на нейното изобретяване през последните двеста и тридесет години дава голяма надежда за демократичното бъдеще на Източна Европа. Що се отнася до парламентарната република, тази форма на управление определено не подхожда за разглежданата част от света, доколкото тя води до голяма конфронтация и разделение в обществото. Онези славянски страни, които имаха нещастието да възприемат парламентарния модел в края на 80-те години на XX в. — България, Словакия и Украйна, след това заплатиха за тази своя грешка с перманентна нестабилност в политическия живот. Поради високото равнище на ирационална конфликтност, съществуваща в източноевропейските общества, техните парламенти са просто неспособни да излъчват стабилни правителства и вследствие на това е невъзможен нормалният държавен живот. Двупартийната система също не е изход, защото тя води до силна поляризация и лагерно мислене. Ето защо единствената функция на парламентите в славянския свят трябва да бъде законодателната функция, т.е. те трябва да се занимават само с гласуване на закони, а не с управление.^[2]

Този модел не отговаря на съществувалата в началото на XX в. полуконституционна монархия (която днес обикновено се идеализира), доколкото при нея монархът бил несменяем, а това води до прекалено голямо разрастване на неговото влияние в обществото. Целият проблем на руската история се състоял в това как да се премине от монархия към президентска република, а не в това как да се измени формата на тази монархия.^[3] В това отношение нашите общества се отличават рязко от азиатските, в които въпреки наличието на многовековни авторитарни традиции е напълно възможно внедряването на парламентарна система на управление и тя функционира там много добре; та нали в Азия колективното мислене не се съчетава с разколнически синдром.

Навярно една от немногото славянски страни, към които може да се приложи парламентарният модел, е Полша. Държавната история на полския народ е уникална както за Източна, така и въобще за цяла Европа, защото за този народ е характерно неповторимото съчетание на две особености: 1. Отсъствие на така типичния за повечето славянски общества разколнически синдром и породената от него конфронтационност; и 2. Наличие на не по-малко типичната за споменатите народи склонност към пълно подчинение на личния интерес на индивидите на обществения и държавния интерес. Поради съществуването на тези две национални особености на традиционна Полша никога не й е била нужна силна монархическа власт, за да потиска неразумната конфронтация, както това ставало в Русия, или за да потиска егоистичните лични интереси, както това ставало в Западна Европа. В тази страна се развила напълно уникална държавна система и тя може да бъде наречена условно „славянска република“, въпреки че тя била външно завоалирана от монархически символи, заимствани от Запада. Макар и формално начело на държавата да стоял крал, всъщност той нямал нищо общо с истинските крале, тъй като се избирал периодично и неговата власт била по-ограничена от властта на съвременните президенти. Единствено преклонението пред Запада не позволило на поляците да провъзгласят своята страна за република.

Колкото и да е странно, полската държава в периода от XV до XVII в. може да бъде наречена идеалната славянска държава, ако като такава се разбира обществена формация, в която никой не се подчинява на никого, но всеки се подчинява безпрекословно на обществото като цяло и на неговите интереси. В сравнение с традиционна Русия, където управлявал само един, или със стария Запад, където управлявали само някои, в стара Полша управлявали всички. Реалната власт се намирала в ръцете на шляхтата, т.е. в ръцете на цялото въоръжено население на страната, от средите, на което се избирал върховният ръководен орган на страната — Сеймът. Последният избирал „кралете“ и без негово съгласие те нямали право нито да обявяват война, нито да сключват мир. Освен това той отговарял за раздаването на държавни постове, за събирането на данъци и т.н. След реформата от 1468 г. сеймовете станали още по-опасни за кралската власт. Дотогава на тях се събирала цялата шляхта, но сега вече общите събрания се сменяли със събрания на избираните от шляхтата представители: нунции. Ако преди не всички хора, имащи право на глас, могли да идват на заседанията на върховния управляващ орган на страната, защото имали собствени грижи, то сега нунциите били постоянно с поръчения от своите избиратели и по този начин контролът върху дейността на кралската институция още повече се засилил. Всъщност появата на нунциалното представителство в средата на XV в. означавало нито повече, нито по-малко формиране на полския парламент, който по своята възраст напълно може да се конкурира с английския, а е възможно и да го предхожда. Само обстоятелството, че Англия в продължение на векове била велика сила, й позволило безапелационно да се нарече „родина на представителната власт“ и да убеди в това останалия свят. А и на западните историци, които именно пишат историята на света в последните петстотин години според собствените си представи за него, явно им е било доста трудно да допуснат, че една източноевропейска страна може да изобрети такова велико социално творение, каквото е парламентът, и поради това винаги са си закривали очите за някои доводи, свидетелстващи в полза на това. Само времето и по-обективният подход към историята ще разрешат този въпрос. От друга страна, западноевропейският произход на някои от монархическите символи в средновековната полска държава не предизвиква съмнение и този факт бил забелязан още от Йоахим Лелевел. Та нали самият термин „крал“ е германска, а не славянска титла. Освен това такива постове в правителството на Жечпосполита като канцлер или маршал свидетелстват за силно немско влияние.

Единственият въпрос, който възниква във връзка с държавното устройство на Полша, е въпросът защо нейните „крале“, след като били избирани от Сейма на тези длъжности, не съумяли да наложат на обществото деспотично управление; нали, както вече беше неведнъж отбелязано, народите със силно развито колективно съзнание не обичат и не умеят да противостоят на държавната власт. Отговорът е, че шляхтата не им позволила да направят това, защото в нейните среди се запазила изначалната за всички славянски общества нетърпимост към всяка частна власт. В съзнанието на поляците кралете си оставали равни индивиди и поради това тях не ги уважавали, а само ги търпели (както търпели и всички останали представители на правителството) заради външната безопасност на държавата. За разлика от руския, полският народ не се нуждаел от обожествяване на личността на монарха, той въобще нямал нужда от монарх, тъй като при него странно защо не се наблюдавала почти никаква ирационална конфликтност, отравяща живота на мнозинството от останалите славянски народи. Полските дворяни спокойно минавали и без здрава централна власт, защото били способни в името на своята страна да жертват своите лични интереси и да забравят всичките си противоречия. Именно здравият патриотизъм, съществуващ в средите на шляхтата, станал причината тази държава никога да не се раздроби феодално. Кащеланиите — наместниците на краля по места, също не поискали да тръгнат по пътя на своите западни предшественици и да останат самостоятелни владетели. Дори, ако някой от тях се опитвал да се отдели, то другите областни управители, както и местното население го обявили за сепаратист и сключили срещу него съюз. По този начин Полша се различава от западните държави по два пункта от своята история: 1. Тя така и не преживяла абсолютизма, под каквато и да е форма и 2. Никога истински не била на застигана от бедствието на феодалния разпад.

1.3. Други особености на традиционните източноевропейски общества

Както вече беше казано в първата част на книгата, старото западноевропейско общество било пропито от изключително силен съсловен дух. То било разделено на множество затворени в себе си касти и подкасти, представителите, на които почти не общували помежду си. Принадлежността към дадена социална прослойка определяла живота на всеки човек и особеностите на неговото поведение.

Нищо подобно обаче не се наблюдава в Източна Европа в периода от XV до XVIII в. Така, в Московска Русия имало само цар и поданици. Всички поданици били равни пред монарха, а знатният произход или даже кръвното родство с него играело малка роля в определянето на социалния статус на хората. Единственият фактор, който определял общественото положение на даден човек, неговото влияние и богатство, бил заеманият чин, заслугите му пред царя и държавата. И макар да съществували боляри, нямало болярско съсловие. Дворяните не се ползвали с никакви особени привилегии и монархът се отнасял към тях не по-малко сурово, отколкото към останалите си поданици. Често те били подлагани даже на твърде унизителните физически наказания. От друга страна, тези хора не искали да се обособяват от народа и никак не се срамували да общуват с простите селяни и занаятчии. Те, за разлика от своите западноевропейски съвременници не считали себе си за някаква богоизбрана раса, принадлежността, към която се определя само от мястото на раждане. Руски дворянин можел да стане всеки човек, достигнал достатъчно висок държавен пост.

Но цялото това без съсловно общество било унищожено в началото на XVIII в. от прозападните реформи на Петър I, който внедрил в Русия напълно чужди на нейния дух социални порядки. Тогава за първи път в страната били въведени съсловия от западен тип и с това практически била подготвена почвата за събития от октомври 1917 г.

Социалната структура на старото полско общество била също така без съсловна и напомняла в много отношения структурата на руското, с тази разлика, че тук проникването на западноевропейските социални порядки започнало много по-рано. Въпреки това, отначало поляците водели упорита борба и успели да съхранят духа на равенство, владеещ техния народ открай време. Така например, веднага след като през XIV в. васалитетът от Германия бил преодолян, полският крал Владислав Лекеток обявил, че привилегиите на дворянството се отнемат и се въвеждат по-справедливи отношения между различните слоеве на обществото. Тези мерки били предприети поради масовото недоволство на широките народни маси, които очевидно никак не могли да възприемат прехвърлянето на полска земя на немски класови идеи.

Но тъй като влиянието на Западна Европа не могло да бъде прекратено и през следващите двеста години в Полша отново се появили привилегиите, в средата на XVI в. се наложило да бъде предприета нова кампания против тях. Този път се стигнало даже до конфискация на някои особено големи дворянски имения и до лишаване на най-облагодетелстваните членове на шляхтата от тяхното звание. В същото време се намерили и много знатни хора, които доброволно скъсали грамотите на своите особени привилегии и в знак на разкаяние ги хвърлили в краката на краля. Всички тези действия били посрещнати с всеобщо народно одобрение.

Съществуването на подобни настроения в обществото обяснява защо в Полша не могла да възникне такава чиста многостепенна социална йерархия, каквато съществувала в Западна Европа, въпреки опитите за нейното внедряване. Истинската ленна система се заражда чак тогава, когато у крупните аристократи се появява желанието да се отделят от държавата, да създадат собствени армии и поради това те изискват от подчинените си селяни клетва за вярност. В Полша обаче кащеланиите не проявявали такива властолюбиви амбиции.

Що се отнася до останалите славянски народи, обзорът на особеностите на тяхната социална структура не би имал смисъл, тъй като след XIV в. те не са имали самостоятелна държавност.

Тук навярно трябва да се кажат няколко думи и по друг важен въпрос — въпросът за отношението на старите източноевропейски общества към законите и законността. Както вече беше отбелязано, външните закони от историческа гледна точка се уважавали в такива социуми, в които поради егоизма и бездуховността на съставящите ги индивиди следването на вътрешните нравствени закони било невъзможно. Социалните формации от подобен тип, за да не се самоунищожат, били принудени да развият в себе си култ към външните правила. Такава нужда обаче никога не съществувала в управлявания от колективното съзнание славянски свят и поради това тук, както и в древния Изток, чувството за ред и дисциплина не било култивирано. А това както днес, така и някога, пораждало някои проблеми, тъй като държавните закони обикновено са неутрални по отношение на нравствените. За да се изпълняват държавните, на властта често й се налагало да използва сила против хората. Ако в Западна Европа принудата се употребявала единствено като отрицателна санкция, в Източна Европа тя било по-скоро стимул за правилно поведение. Единствено голямото уважение към монарха и неговата воля съхранявали порядъка в държавата.

Тук изключението отново е полското общество, което съумяло да съхрани своята цялост и да поддържа в себе си ред, въпреки че при него не се наблюдавала нито типичното за Русия преклонение пред волята на монарха, нито типичната за Запада самодисциплина. Уникалното съчетание на славянски колективизъм и неславянска социална сплотеност по парадоксален начин приближават стара Полша към Древна Гърция, макар между свето съзерцанието на двата народа да няма, разбира се, нищо общо.