Борис Проницин
Двете Европи (40) (Славянската идея през XXI век)

3. Политическо развитие

Последният въпрос, който трябва да бъде разгледан накратко, е свързан с политическата история на древна Източна Европа. Преди всичко трябва да се каже, че източноевропейската държавност е около четири столетия по-млада от западноевропейската и тази цифра изглежда отговаря въобще на възрастовото съотношение между двете култури. Докато масовото възникване на държави при германските народи започва през V в., то при славянските народи аналогичния процес започва през IX и X в. Така например Великоморавия възниква през 818 г., руската държава — през 862, а Чехия — през 870. През следващия век се създава полската и хърватската държава, а през XIII в. — сръбската. Единственото изключение от това правило, ако не се смята мимолетното полудържавно образувание на споменатия вече Само, е България, която се ражда още през VII в. Но българското царство в никакъв случай не бива да се разглежда като типично, тъй като в неговото създаване и управление местните славянски племена не взели практически почти никакво участие, представлявайки напълно пасивен елемент.

Що се касае до по-нататъшната история на вече образувалите се източноевропейски държави, тя е твърде сходна. Всички те бързо укрепват и достигат значително териториално разширение още през първите един-два века от съществуването си. Така Киевска Русия, която съответства на държавата на франките в западния свят, се превръща в най-обширната държава в Европа още при управлението на великия княз Владимир I — Святославович (980–1015 г.), а пък Полша се утвърждава като важен политически фактор на континента дори още по-рано — по времето на крал Болеслав I — Храбри (992–1025 г.) В същото време на юг укрепва мощната българска империя, обхващаща почти целия Балкански полуостров и представляваща достоен конкурент на съседна Византия.

За съжаление този бърз подем бива последван скоро след това от не по-малко бърз упадък, протичащ по забележително еднакъв сценарий във всички тези държани. Причината за него, както и за последвалата политическа дезинтеграция се крие в патриархалния начин на унаследяване на престола при древните славяни. Съгласно старото славянско съдебно право, князът след смъртта си трябвало да бъде наследен не от най-големия си син, каквато била традицията на древните германци, а от най-възрастния представител в своя род. И макар това законоположение да било продиктувано от значително уважение към възрастта, твърде типично за средновековна Източна Европа, то не можело да не доведе до големи затруднения в държавния живот, защото княжеският род бил голям и отношенията между отделните семейства в него невинаги били безпроблемни. Когато монархът починел, неизменно възниквал проблемът кой е неговият най-старши роднина, а това предизвиквало дълги пререкания и спорове. Ако този въпрос не можел да бъде решен с консенсус, недоволните и обидени представители на рода се оттегляли в своите княжески удели и отказвали да се подчиняват за дълго на централната власт. Именно по тази причина повечето от източноевропейските държави се разпаднали през XI и XII в. В Русия това станало след смъртта на великия княз Ярослав Мъдри, управлявал страната до 1054 г., а в Полша — след смъртта на Болеслав III — Кривоусти, царувал до 1138 г. Проблемът с унаследяването на трона бил решен в тези страни едва през XIII и XIV в., когато най-после станало ясно, че старата система е порочна и трябва да се измени. Това бързо довело до възраждане на централната власт в тях и до укрепване на международното им положение.

В същото време винаги, когато се говори за разпадане и разпокъсване на държавите в Източна Европа, трябва да се има предвид, че този процес няма нищо общо с извършилото се няколко века преди това раздробяване в западната половина на континента. В Западна Европа децентрализацията възникнала не поради неустановеното право на унаследяване — там в това отношение всичко си било наред, а поради егоизма на силните индивиди, които не искали да се подчиняват на нищо всеобщо. Поради това в тези страни сепаратизмът приел несравнимо по-големи размери и опустошителни мащаби. Въобще, недопустимо е да се обясняват съвпаденията на някои процеси и събития от двете половини на континента със съществуването на някакви си „общи закономерности“ в европейската история. Защото няма история на Европа въобще, а има само история на антична, история на западна и история на източна Европа, съществуващи поотделно и притежаващи всяка своя собствена логика и вътрешен смисъл. Европа е географски термин, а не цивилизация.