Борис Проницин
Двете Европи (15) (Славянската идея през XXI век)

2.1. Секуларизация. Живопис

До XIV в. италианското изкуство било изключително религиозно. То третирало единствено библейски и митологични теми и сюжети, които се определяли от църквата. Но след 1300 г. изведнъж започва бурно развитие на светските направления, като се започне от живописта и се стигне до архитектурата. Всички те могли вече да бъдат отнесени към класа на реализма или поне проявявали много негови признаци. Нововъзникналият още с първите наченки на Ренесанса неосъзнат западен материализъм неслучайно се проявил главно в областта на изкуствата.

За да си отговорим на въпроса, защо станало именно така, трябва да си представим човек, току-що отърсващ се от съня, който е бил преди това пренесен без негово знание на непознато място. Първото нещо, което прави такъв човек, е да обгърне с поглед околния свят. Той вижда разнообразието от багри около него, вижда нещата цялостно, възприема всичко чисто естетически, без да мисли. Чак след известно време той започва да се вглежда и да анализира видяното, опитва се да разбере какво означава то. Така е и с ренесансовия човек. Подобно на античния, ренесансовият материализъм може да бъде наречен съзерцателен, а не аналитичен материализъм. Ето защо, те и двата се проявяват главно в областта на изкуството и естетиката.

Първото нещо, което правят ренесансовите художници, е въвеждането в картините на третото измерение. До 1300 г. италианската живопис може да се причисли към византийската, тя е чисто двуизмерна. Това личи от готическите гоблени. Но на границата на XIII и XIV в., художниците въвеждат т.нар. перспектива, при което образите и персонажите, които според замисъла на твореца трябва да стоят по-далеч, се изобразяват по-малки по размери, а персонажите, които трябва да стоят по-близко — съответно по-едри.^[1] Това създало за пръв път, впечатлението за далечина, за триизмерност в картините. Освен това художниците активно използвали светлосенките, които създават впечатлението за обемност не само на пейзажа като цяло, но и на самите фигури. Ако в някои школи на китайската и индийската живопис могат да се забележат зачатъци на триизмерност по отношение на цялостното впечатление (в античното, древноегипетското, арабското и византийското изкуство няма дори помен от нея), то самите фигури са винаги плоски и не създават чувство за обемност.

Чувството за триизмерност или обемност е продукт на силното пространствено чувство на западния човек, резултат от неговата твърде силна и неограничена от никакви вътрешни сили сетивност. Източното изкуство и въобще всяко духовно изкуство (тук става въпрос както за живописта, така и за скулптурата) е винаги двуизмерно и „плоскостно“, по простата причина че отвъдният свят е непространствен (пространството и времето са категории на материалния свят). Свидетелство за това е и изкуството на късния античен свят, в което изпъкналите, обемни фигури от ранния и класическия период (има се предвид скулптурата) биват заменени с плоскостни такива след приемането на християнството. Сега — в Ренесанса, обаче бил извършен точно обратният преход, което свидетелства за отстъпление от религиозното свето възприятие към сетивното и светското. С други думи наистина бил извършен своеобразен „ренесанс“ (възраждане) на античното светоусещане. Но ако древногръцката и древноримската сетивност се ограничила само до създаването на обемната пластика, западните народи въвели и още един, непознат в древността вид изкуство — триизмерната живопис.

Така става ясно до каква степен е бил прав Шпенглер, когато определя като основен пра символ на западната душа безкрайното пространство. Това, което той обаче никак не успял да проумее, е фактът, че този пра символ е резултат на безкраен материализъм в светоусещането.

Художникът, който се счита за създателя на триизмерната живопис, е Джото (1266–1336 г.). До Джото западното изобразително изкуство било едно нещо, а след него — съвършено друго. Всички свои знаменити картини, които той рисувал за знатните фамилии на Флоренция, били истински откровения за времето си. Неговите наследници в лицето на Мазачо, Ботичели и Джорджоне, само доразвили и усъвършенствали започнатото от великия флорентинец дело.

В картините на Джото, освен пространствената перспектива, може да се открие и втората основна особеност на ренесансовото изобразително изкуство — неговата достоверност, страстността и динамичността на човешките персонажи, които се намират в ярък контраст с отвлечените образи в готическите и византийските гоблени. Художниците проявявали особена старателност при възпроизвеждането на жестовете, мимиките и движенията, като по този начин персонажите им изглеждали максимално близки до живота.

И накрая, последната, трета характерна черта на живописта от XIV-XVI в. е обилието на разголени човешки фигури, наблюдаващо се в произведенията на изкуството от това време. Със средновековния аскетизъм било свършено и ренесансовите художници изпитвали някаква особена страст да изпълват сводовете на църквите с гола човешка плът. Особено се проявили в това отношение Джорджоне и Микеланджело, от чиито картини направо лъха на неприкрито сладострастие. От гледна точка на византийската и руската църковна живопис, такова изкуство би било възприето като безсрамно или кощунствено.

В Италия това станало възможно благодарение на бързото навлизане на светската тематика и започнало някъде през втората половина на XV в. Наред с библейските теми, взели да се появяват и някои сцени от повседневния, главно селския живот, а така също и различни пейзажи. Счита се, че картината на Лоренцети „Изглед от град край морето“ е първият реалистичен пейзаж в историята на световното изкуство.

Въпреки това обаче, трябва да се каже, че ренесансовата живопис, макар и да е реалистична, още не е „реална“ (съгласно официалната западна терминология), тъй като в нея преимуществено доминират религиозните сюжети. Времето на истинския реализъм идва чак едно-две столетия по-късно, и то не в Италия. Ето защо в най-забележителните картини от тази ранен период, още ясно може да бъде усетена светлината на неземния живот, присъствието на отвъдното, а оттук и несравнимото им въздействие върху човешката психика. Картините на Рафаело, Леонардо, Микеланджело и Ботичели (всички създадени в 1450–1550 г.), безспорно са кулминацията на цялото западно изобразително изкуство, а техните творци били наистина титани.