Борис Проницин
Двете Европи (26) (Славянската идея през XXI век)

2. Упадък на религията във века на Просвещението. Усилване влиянието на емпиричната наука

По думите на приятеля на Декарт — Марсен, още през 1623 г. в Париж живеели около 50 хиляди невярващи в бога хора^[1]. Ако се вземе предвид, че тогава цялото население на френската столица наброявало 450 хиляди души, то излиза, че всеки девети жител на града бил атеист. Един век по-късно — през 1730 г., Монтескьо при своето пътешествие до Англия констатира: „В Англия не съществува религия. Ако някой спомене тази дума, хората започват да се смеят“.

Думите на тези двама мъже са ярко свидетелство за започналия още през XVII, и достигнал своята кулминация през XVIII в. процес, известен като „Просвещение“, в резултат на който идеите на материализма и атеизма удържат окончателна победа сред образованите класи на континента. Самата дума „Просвещение“ е показателна за същността на случилото се.

Защо се говори именно за „Просвещение“ и „Век на разума“? Значи ли това, че до този момент хората са били безпросветни и неразумни? А те били такива, защото тълкували света с понятията на религията, защото поведението им било ръководено от ценностите на религията, която се разглеждала от „просветителите“ като недопустимо суеверие и опасна заблуда. Поради това светът трябвало да бъде „просветен“ и „вразумен“.

Основната идея на Просвещението била, че християнството пречи на творческите сили на обществото, на тяхното пълноценно разгръщане, т.е. пречи на прогреса. По този повод В. Соловьев забелязва не без ирония: „Всички понятия за безусловни начала и същности, за първите произходящи причини, трябва да бъдат отхвърлени като принадлежащи към област, недостъпна за истинското — положително научното знание. Вместо същности — явления, вместо причини и цели — закони на явленията, вместо трансцендентална философия — положителна наука — в тази замяна принципът на реализма намира своя последен израз и своето пълно тържество, което в случая, разбира се, явява тържество на здравия смисъл над мъглявите и безплодни призраци на философстващата фантазия, тържество на обективната истина над субективната измама“^[2]. Вместо „неразумният“ християнин, трябва да дойде разумният човек, ръководен от здравия смисъл. Под „здрав смисъл“ (le bon sens) в случая трябва да се разбира „незамъгленият“ от религиозни предразсъдъци разум. На здравия смисъл съгласно новата идеология трябва да съответства здрав вкус (le bon gout), чиято отличителна черта е стремежът към светското. Ако се преведат тези понятия на езика на метафизиката, то здравият смисъл е незамъгленото от духовни влияния сетивно — разсъдъчно възприемане на света. Под нов „вкус“ трябва да се разбира епикурейски вкус.

Другата основна идея на Просвещението, както е известно, е идеята за „естественото съвършенство“ на човека. Според нея, човек, който живее в хармония със законите на природата (последната изместила бога в съзнанието на хората от XVIII в., и оттогава започнали да я пишат с главна буква) е достатъчно нравствен и морален, за да се нуждае от религия. „Сега какво определение да дадем на естествения закон? — разсъждава по този повод известният френски философ Ламетри. Той е чувството, което ни учи какво не трябва да правим, ако не искаме и на нас да ни го направят“^[3]. Да се твърди това е все едно да се каже, че вълкът няма да разкъса сърната в гората, защото инстинктът му нашепва, че същото нещо може да се случи и с него. Ето до какви абсурдни теории може да доведе идеализацията на всичко „естествено“. Въпреки това тази теза и новите безбожни идеи се разпространили стремително по цялата територия на Франция. Вождовете на Просвещението започнали истинска нелегална война против църквата и християнството, тиражирайки какви ли не глупости — от рода на тази, че то ужким било измислено от „поповете“ за поробване на хората и тяхното подчинение. Те водили тази война на страниците на множеството вестници и книги, които тогава се появили. Цялата литература на XVIII в. заела открито анти християнска и анти католическа позиция. Върхът на тази антирелигиозна истерия бил достигнат по времето на Волтер, който се обърнал към своите съотечественици с призива „Стъпчете гадината!“, имайки предвид католическата църква.

От какво били предизвикани този атеизъм и безверие на френските, а и въобще на западноевропейските образовани кръгове? За това явно способствали два фактора: науката и религията.

Както вече беше отбелязано, до средата на XVIII в. учените се занимавали само със събиране на отделни факти и не правили големи обобщения. Но в края на този век дошло времето на големите изводи и научни теории. А тъй като цялата наука се основава на емпиричния метод, то естествено тези изводи били неверни или най-малкото едностранчиви. Което е още по-важно, това време съвпаднало с епохата, когато материалистическата философия вече се била развила достатъчно силно. В резултат, двата вида знание се съединили и, разбира се, учените, които открай време имали материалистично светоусещане, макар и до този момент намиращо се в латентно състояние, възприели с особена радост тази философия като свой идеологически фундамент.

Кои били основните научни открития, които тласнали изследователите в материалистичното русло?

Първото такова откритие била констатацията на астрономите, че Земята не е център на вселената, а всъщност е само едно от множеството небесни тела. То предизвикало силни антирелигиозни емоции у учените, тъй като църквата до този момент се придържала към геоцентричната теория за устройство на вселената. Това, че самата Библия никъде не съдържа дори и намек за геоцентризма, не забелязал никой.

Затова пък колкото повече се увеличавали астрономическите открития, колкото повече материалната вселена се разкривала в цялата своя грандиозност и безкрайност, толкова повече се усилвали атеистичните настроения сред естествоизпитателите. Пред човешкия кръгозор сега се разкрили космически разстояния от милиони и милиарди километри, възрасти от милиони и милиарди години — всичко това силно вълнувало въображението. А както е известно, величието поражда преклонение.

Друго решаващо събитие в историята на науката било откриването от Льовен Хук през 1665 г. на клетъчния строеж на живите организми, което позволило на Т. Шван да формулира клетъчната теория. Според нея в основата на строежа на всички живи същества стои клетката като самостоятелна структурна и функционална единица. Тази констатация неясно по какъв начин навела биолозите на мисълта, че и самият човек е не повече от съвкупност от материални клетки, а безтелесната душа въобще не съществува. Последната точка по този въпрос поставил италианецът Марчело Марнити, който откривайки, че нервната система се състои от отделни влакна, свързани посредством гръбнака с главния мозък, решил, че човешката душа всъщност не е нищо друго, освен този материален мозък.

Всички тези открития обаче били само предястие в сравнение с това, което направил английският физик Исак Нютон. Формулираните през 1687 г. от него три закона на механиката спокойно могат да бъдат наречени „теория за движението на материалните тела в природата“, или „закон за причините и следствията в материалния свят“. Те гласят:

1. Всяко тяло продължава да остава в своето състояние на покой или равномерно и праволинейно движение, докато и доколкото то не бъде принудено от приложените сили да измени това състояние.

2. Изменението в количеството на движението е пропорционално на приложената движеща сила и се извършва в посока на онази права линия, по която тази сила действа.

3. На всяко действие винаги съответства равно по сила и противоположно по посока противодействие.

Тези три постулата имали огромно значение не само за последващата западна наука, но, което е особено важно — и за представите на западните хора за околния свят. Трудно е да се определи какво точно е искал да каже с тях иначе религиозният Нютон, но всички последващи учени ги разтълкували приблизително така: за всяко изменение в света е нужна някаква материална причина. По този начин нуждата от божественото или духовното обяснение на явленията в света отпаднала от само себе си. Ако например хората преди мислели, че всички небесни тела са сътворени от бога и се движат по Божията воля, то сега, когато те разбрали, че физичните закони, открити от Нютон, могат да обяснят явленията както на Земята, така и в Космоса, те изведнъж решили, че планетите и звездите нямат божествен произход и че въобще бог всъщност не съществува. Този извод се корени в погрешното тълкуване на монотеизма от европейците, които възприели твърде буквално библейската теза за всемогъществото на божеството, не разбирайки, че материалните светове притежават значителна автономия по отношение на висшия.

Така или иначе, в резултат на успехите на емпиричната наука сред образованите класи в Европа се формирало ново светоусещане. Западният човек открил немалко нови неща и придобил немалко нови знания (обикновено те имали изключително утилитарен характер), но затова пък загубил старите — духовните, изгубил знанието за вечното, за смисъла на човешкия живот, не разбирал вече смисъла на някои от десетте божи заповеди, в които се крие целия смисъл на човешкото съществуване. Типичен пример за изгубено знание е астрологията, която е плод на висша мъдрост, но въпреки това била заклеймена от идеолозите на Просвещението и от учените като шарлатанство. Такива примери има достатъчно и те илюстрират онази съвършено ненужна дилема, пред която се изправило западноевропейското съзнание на границата на XVIII в.: или науката, или религията, или научният подход или религиозният подход към явленията в природата. Науката спечелила пълна победа и връзката с висшия свят била загубена за западния човек.